Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (32)

31.

Вътре в големия обелиск Конрад и генералът стояха върху кръгла платформа с диаметър два метра, увиснала в мрака. В същия миг Конрад долови тихо бучене и усети, че покрай лицето му премина хлад. Побърза да включи халогенната си лампа. Лъчът измина само двадесетина метра, преди да се удари във висока колона, а само след секунда отскочи от още три метални колони, които ги обграждаха. Всяко едно от отраженията още повече засилваше заслепяващата светлина на лампата.

Той не издържа и затвори очи.

— Изключи я! — отекна гласът на Грифин Йейтс в тъмнината.

Конрад заопипва халогенната лампа, намери копчето и я изключи. След около минута премигна, за да отвори очи, но все така не успяваше да отхвърли от погледа си заслепяващия блясък.

— Какви са тези колони от светлина? — попита баща му.

— Не са от светлина, те просто отразяват и усилват светлината, попаднала върху тях. Изчакай малко! — Бръкна в джоба си и извади старата запалка. — На „Зипото“ светлината не е чак толкова силна. Готов ли си?

— За какво, за да ослепиш и двама ни ли?

— Този път няма да е чак толкова зле — успокои го Конрад. — Сложи си слънчевите очила и не бери грижа!

Самият той си сложи очилата и изчака и баща му да направи същото. Едва тогава щракна запалката. Ефектът беше като от една-единствена свещ, осветяваща гигантска катедрала. Обкръжаваха ги четири блестящи, полупрозрачни колони, всяка, от които с диаметър шест метра, издигащи се на шестдесет метра в мрака над тях и спускащи се на още шестдесет метра в бездната под тях.

— Значи това е твоето светилище на Първото Слънце! — възкликна генералът, вдигнал глава.

— Да, но все едно се намираме във вътрешността на бронзов филтър за кафе — изрече Конрад, докато се оглеждаше.

Чувстваше се дребен и нищожен. Ореол от мъгла обгръщаше блестящите колони, които като че ли се съединяваха във фуния при върховете си високо над тях. И въздухът определено миришеше на смазка. Сведе поглед надолу и се запита колко ли дълбоко в недрата на Земята продължава светилището и колко още път трябва да извървят, докато стигнат до тайната на Първото Време. Изпитваше благоговение пред обема на всичко, което трябваше да проучи, и едновременно с това си даваше сметка за ограниченото време, с което разполагаха.

— Виж това! — И Йейтс му насочи ръката към една от гладките, блестящи колони. Подобната на огледало повърхност не само увеличаваше яркостта на светлината стотици пъти, но и като че ли потрепваше. — Басирам се, че отразителната способност на тази повърхност е повече от сто процента!

— Толкова ли е важно?

— Най-доброто, което сме успели да постигнем засега е осемдесет и осем процента, с помощта на алуминий.

— Но тези колони не са изработени от алуминий.

— Прав си, не са — кимна баща му и прокара ръка по колоната. — Направени са от много по-лек материал.

— По-лек ли? — Конрад докосна колоната. Повърхността беше хлъзгава, почти течна. Въпреки това се долавяше и някаква особена плътност. — Изглежда мека като паяжина и едновременно с това твърда като стомана. Като коприна е, по-лека от въздуха.

— Защото материята е перфорирана на дупчици, по-малки от дължината на светлинна вълна — обясни възбудено Йейтс. — И сега какво? Нагоре или надолу трябва да поемем по това нещо?

Материя. Точно това бе думата, която Конрад търсеше. Изненадващото в случая бе, че не той, а генералът я използва. Но иначе беше прав. Тези колони приличаха на гигантски топове от някаква тънка, много лека и прозрачна материя, която същевременно бе толкова бляскава, че спокойно би могла да бъде сбъркана със светлината, която така перфектно отразяваше.

— Нагоре или надолу, сине? — повтори Йейтс.

— Нагоре — без да се замисля, отговори Конрад, с което изненада и самия себе си. Защото, ако се замислеше, не можеше да бъде сигурен в нищо. Никога досега не бе попадал на нещо подобно — нито в древните текстове от египетските пирамиди, нито в митовете от фолклора на Мезоамерика. Не си го спомняше и от детските си спомени. Доколкото можеше да прецени, единствената цел на тази грамада бе да служи като проекция на обелиска от П4, само че в реални мащаби. Но някъде в този обелиск тук би трябвало да се намира така нареченият трон на Озирис — последното убежище на скиптъра и на тайната на Първото Време. Единственият въпрос сега бе дали наистина ще го познае, когато го види, а и — дали ще знае какво да направи по-нататък. — Тръгваме нагоре!

И те тръгнаха.

Платформата, върху която бяха стъпили, започна да се издига нагоре като асансьор, носейки ги между колоните от светлина. Конрад вдигна глава и видя, че колоните действително се сливат към върха.

— Дръж се здраво! — предупреди той баща си, напрегнат, но решен да стигне докрай. В същия миг осъзна, че никога през живота си не бе изпитвал подобно вълнение.

Сигурно бяха минали вече няколко нива, когато Конрад отново вдигна очи и зърна сноп светлина. След минута се озоваха в хладна камера. Внезапно платформата се закова с прещракване. Конрад се залюля назад към ръба й, но баща му веднага го сграбчи с ръце като менгеме.

— Последна спирка! — обяви весело той.

Конрад се закова на място, за да свикне с обстановката. В сравнение с гигантските пространства долу, тук изглеждаше тесничко. Гласовете им вече не отекваха, а въздухът бе по-хладен. Конрад смъкна слънчевите си очила и включи халогенната лампа. Този път не се сблъскаха със заслепяващо отражение. Лъчът продължи спокойно и обля със светлината си най-близката стена.

Бързият оглед на мястото им показа, че от двете им страни има по един коридор. Конрад веднага се насочи към този вдясно.

— Насам! — подкани баща си той. Нетърпението му бе толкова голямо, сякаш само го избута напред.

— Откъде знаеш, че вървим в правилната посока?

— Нали ти самият ми каза, че съм атлант, спомняш ли си?!

Двамата тръгнаха по тъмния тунел. Вървяха около минута. В края на тунела ги посрещна подобна на крипта врата, висока около два метра. До нея се виждаше квадратна вдлъбнатина, подобна на дупката до външния вход. Конрад насочи лъча на лампата към нея. Върху металната й повърхност бяха гравирани необичайни символи, които при първоначален оглед не се поддаваха на тълкуване. Едва когато Конрад прокара пръсти по тях, схвана идеята.

— Това е съзвездие — изрече с равен тон.

— Да — кимна Йейтс. — Тази звезда тук е Сириус.

— Богинята Изида в нейната астрална форма — добави археологът и постави ръка върху студения метал на вратата, изпълнен в благоговение. Гърлото му се сви, сърцето му биеше бясно. Едва успя да прошепне: — Открихме криптата на царицата!

— Лично аз търсех криптата на царя — заяви делово Йейтс. — Колко залагаш, че в края на другия коридор ще открием онова копеле Озирис?

„Както и трона на Озирис, и тайната на Първото Време“ — помисли си Конрад, но точно в този момент зърна вече познатата коварна червена точка върху опакото на дланта си. Извъртя се рязко. Генералът бе насочил своя АК–47 към вратата, включил лазерния прицел.

Конрад отскочи.

— Какво правиш, за бога?!

— Като отвориш врата, може да се окаже, че кучката е все още там!

С разтуптяно сърце Конрад постави ръка върху квадратната вдлъбнатина и веднага усети необичаен прилив на енергия. Отдръпна ръката си и вратата се отвори плавно. Посрещна ги хладна мъгла.

— Но ти го направи без обелиска! — смая се баща му.

— Може би щом веднъж го направиш, системата те запомня.

— Или пък твоят идентификационен номер е заложен отдавна в системата!

Пристъпиха в мъглата и попаднаха в малка камера. Червеният лъч от лазерния прицел на Йейтс премина на зиг-заг през помещението и накрая спря върху някаква ниша. Беше очертана за човешко същество, не по-високо от два метра. Ако се съдеше по формата, безспорно бе за жена. Тя трябваше да има две ръце, два крака, по десет пръста на краката и ръцете, и фигура с форма на слънчев часовник.

— Мама! — възкликна Конрад и подсвирна. После обаче се овладя, обърна се към Йейтс и попита: — Е, сега доволен ли си? — Изправи се очи в очи с врага, а се оказва, че той прилича на нас. Вероятно не съм само аз. Може би всички ние на Земята сме атланти!

— Да се надяваме, че не си прав. Не и ако не искаш да бъдеш сполетян от същата съдба! А сега да погледнем и татенцето.

Вратата в края на другия коридор, където се намираше криптата на Озирис, бе маркирана с изображението на съзвездието Орион. И този път Конрад изобщо не се поколеба. Постави ръка върху страничния отвор до вратата и тя се отвори плавно. И оттук излезе призрачна хладна мъгла. Първи влезе Йейтс, с насочен напред автомат, следван по петите от Конрад. Той пък веднага насочи лъча на халогенната си лампа към стената срещу тях и ахна.

— Кажи „здрасти“ на татко, Конрад! — изрече победоносно генералът.

Тази крипта безспорно бе предназначена за изправено същество, което би трябвало да бъде доста по-високо от човек. Посрещнаха ги впечатляващи доспехи, които изглеждаха точно толкова сложни, колкото и съществото, за което бяха предназначени. Точно през централния им пръстен минаваше полупрозрачен колан, подобен на патрондаш, натъпкан с изумителен набор от инструменти, уреди, а вероятно и оръжия.

— Пресвети боже! — промърмори Конрад.

— Е, не чак толкова свят, ако Майката Земя се окаже права — отбеляза делово баща му. — Този тук е висок около три метра.

Конрад щракна запалката „Зипо“ и под светлината на пламъка й започна да оглежда мистериозния костюм. От каквото и да бе изработен, този материал със сигурност бе топлоустойчив, а може би дори и неразрушим, независимо от обстоятелствата. Но безсъмнено осигуряваше на приносителя си само частична защита. Ако се съдеше по размерите му, спокойно можеше да се предположи, че останалите части на това същество надали са се нуждаели от нещо друго.

Същество. Такова ли е наистина истинският му баща? Такова ли е и той? Но той имаше много повече общи неща с човека до себе си, отколкото със съществото, използващо тези доспехи!

— Пълен абсурд е да имам някаква връзка с нещото, което влиза тук! — изрече на глас той. — Все щеше да се покаже в ДНК тестовете ми!

— Ако Серена е права и атлантите са така наречените Божии синове от Библията — отбеляза генералът, — то тогава твоят биологичен баща е с едно-две поколения по-млад от първата двойка, което ще рече, повече или по-малко човек.

— Повече или по-малко човек ли?! — изуми се Конрад. — Ама това звучи дори още по…

— Покажи ми този проклет трон на Озирис, сине! — прекъсна го баща му. — Времето ни изтича!

Конрад кимна:

— Трябва да е някъде тук, много по-близо, отколкото си мислим. Ако се разделим, ще ускорим времето за покриване на необходимата площ.

— В такъв случай вземи това!

С тези думи Йейтс му подхвърли скиптъра на Озирис, който Конрад улови с една ръка. Предметът буквално вибрираше от енергия.

— А сега превключи приемателя в слушалките си на нашата резервна честота — продължи инструкциите генералът. — Маркиран е със синя точка.

— Разбрах де, разбрах! — отвърна Конрад и превключи на резервната честота. — Проба!

— Проба!

В продължение на една-две минути Конрад продължи да чува гробовния глас на Йейтс, докато двамата проучваха региона. Но не след дълго генералът излезе от обхват. Конрад проучи горния етаж на обелиска и се върна на централната платформа, но от баща му нямаше и следа. Той се почувства сам и разочарован. Не беше открил абсолютно нищо. Питаше се къде ли се е отправил Йейтс и какво е намерил.

Чуждоземният характер на вътрешността на обелиска го объркваше. Въпреки цялата си чудатост, нещо му подсказваше, че е бил тук и преди. Или пък някъде, където доста приличаше на това място. Нещо необяснимо вътре у него му подсказа да погледне нагоре към тавана. Защото нещо продължаваше да го притеснява. И сега, когато насочи лъча на лампата натам, зърна онова, което бе пропуснал — малка квадратна вдлъбнатина, точно като предишните.

Над него имаше още една, тайна камера!

Сърцето му се разтуптя. Но тя беше на два метра по-високо, отколкото достигаха ръцете му.

По някакъв необясним за себе си начин той успя да използва контролния лост, за да вдигне платформата още малко, като внимаваше да не се размаже в тавана. После постави ръка в квадратната вдлъбнатина. Внезапно се появи външният пръстен на нещо като люк, който бавно се отвори и разкри новата камера, с таван като на катедрала. Очевидно беше попаднал в най-горната камера на светилището.

Конрад закара платформата до самия люк. Огледа внимателно вътрешността и точно в средата зърна огромна седалка с висока облегалка, която лежеше хоризонтално върху нещо като олтар, насочена към върха на катедралния таван отгоре.

„Еврика! — възкликна мислено той. — Тронът на Озирис!“

С треперещи пръсти включи радиостанцията и изкрещя в нея:

— Татко, открих го!

Никакъв отговор. Къде, по дяволите, бе Йейтс?!

— Йейтс?

Тишината около него стана призрачна и тревожна.

Включи силата на звука докрай, докато тъпанчето на ухото му едва не се спука от статичните шумове. Пак нищо. Изключи радиостанцията. Усети как стомахът му се свива на топка. Не можеше да чака повече.

Започна да обикаля бавно около празния стол, оглеждайки обстановката. Светлината на лампата му не показваше наличието на нищо друго в камерата. Никакви артефакти, никакви знаци, никакви доказателства, че тази зала някога е била използвана. И все пак му се струваше странно позната.

Все едно беше пристъпил прага на древен йероглиф, който внезапно беше оживял. Древните египетски релефни изображения на Озирис често показваха Господаря на Вечността, седнал на своя трон и носещ на главата си короната Атеф. Например релефа в Храма на Сети I в Абидос. Конрад си припомни и скулптурата от древното селище на олмеките в Ла Вента, Мексико, която представляваше мъж, седнал в някакъв механичен уред, доста наподобяващ на стола пред очите му. После идваше и капакът на саркофага от Храма на надписите в селището на маите Паленке в Чиапас, Мексико. Той също показваше механичен уред с човек, седнал вътре.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е бил тук и преди. По челото му изби пот. Ръцете му натежаха и овлажняха. Само че този път столът беше истински — това бе самият трон на Озирис! Както и малката, подобна на олтар основа точно до него — мястото, където се поставяше скиптърът на Озирис. Единственото, което сега му оставаше, бе да седне в седалката, да постави скиптъра и да се отдаде на тайната на Първото Време.

Прокара ръка по гладките контури на стола. Приличаше на празна яйчена черупка. Натисна леко повърхността и усети как се огъва от докосването му. Много му се прииска да седне, но си спомни какво бе станало, когато извади скиптъра в П4, и се поколеба.

После си каза, че този път е различно. Първия път наистина бе допуснал грешка. Това вече го разбираше. Сега искаше да поправи грешката си, защото, ако поне не опита, милиарди хора щяха да умрат. Точно така! Каквито и недостатъци да имаше, колкото и недостоен да беше, той беше длъжен да седне в този стол — ако не заради себе си, то поне заради човечеството!

Плъзна се в трона на Озирис, постави скиптъра на Озирис на мястото му и вдигна глава към пирамидалния таван. „Интересна работа!“ — каза си той, като си даде сметка, че се чувства като един от студентите си по време на обиколката на линиите Наска, който все очакваше материализирането на някакво откровение, но то така и не се случи.

— Браво, Конрад! — изрече на глас, поне за да чуе как звучи. — Най-сетне и ти направи нещо сам! Ти се самоактуализира и се превърна в собствената си астрална проекция. Ти си Слънчевият цар!

Изсмя се нервно. Само да можеше Мерседес да го види сега! Сигурно щеше да записва всичко. Представи си и рекламната шапка на предаването по телевизията: „На живо от светилището на Първото Слънце! Тайните на Атлантида разкрити! Станете свидетели на края на света!“ За съжаление, както вървяха нещата, сигурно точно това щеше да стане.

Както си седеше в трона, усети, че го завладява отчаяние. Защо трябваше да измине целия този път? Защо човечеството трябваше да изстрада толкова много? Само за да установи, че всичко е някаква космическа шега? Ами ако тайната на Първото Време гласи, че такава тайна няма?

Невъзможно. Невъзможно е някой просто ей така да реши да построи всичко това без нищо. Сигурно съществуваха астрономически съответствия, които му убягваха. Трябва да има някакъв начин, за да прекрати изместването на земната кора. Вероятно той просто не е човекът, който може да го направи. Завладя го чувство на безпомощност. Беше предал Серена. Беше предал човечеството. Беше предал и себе си. И точка. Какво повече можеше да направи? Това наистина е краят на пътя.

Конрад се облегна назад в седалката, затвори очи и започна да се моли: „Боже на Ной, Мойсей, Исус и Серена! Ако си там, ако изобщо ти пука за Серена и всичко онова, за което тя се бори, то тогава помогни ми да намеря отговора, преди Озирис и неговата пасмина да объркат всичко, този път завинаги!“

Отвори очи. Нищо не се случи.

Отново се облегна назад. И веднага, щом го направи, осъзна, че седалката се е затворила като джоб и сега се заключва с прещракване. Пробва да се приведе напред, за да погледне какво става. Обаче колкото и да беше удобна, подобната на яйчена черупка капсула не му позволи.

Почувства как по гръбнака му преминава серия от вибрации.

Седалката го притискаше, стягаше се около кръста му и прибираше надолу раменете му като че ли го поглъщаше. Пред челото му се материализира някаква метална конзола.

— Татко!

Изневиделица конзолата над главата му издаде писклив звук и оживя. Засвети в призрачно синьо, а малко след нея светна и панел за управление. Обелискът се разтърси и Конрад усети как в задната част на седалката вибрациите нарастват.

— Татко!

Сноп ярка бяла светлина над очите му го заслепи.

— Татко!

Отдолу избликна друг сноп ярка бяла светлина и окъпа цялото помещение в блясъка си. Конрад осъзна, че това е слънчева светлина, която прониква през две шахти — едната отгоре, другата отдолу. Точно като звездната шахта в П4. Слънчева светлина ли? Ама откъде идва?!

Успя някак си да си сложи слънчевите очила и се загледа в шахтите. Бяха като прозорци, обрамчващи просветляващото небе. Беше отворил вратите на силоза.

Още едно разтърсване. И после всичко му стана ясно. Обелискът не е никакво светилище. Той е кораб. Звезден кораб!

— Татко!

Конрад се опита да се измъкне от седалката. Тя обаче не поддаваше. Опита се да се извърти надясно. Не става. Наляво. Да! Засили се напред, впрегнал всичките си сили, и напъна максимално напред. Конзолата веднага угасна и изчезна в седалката, вибрациите спряха, а седалката се изправи и го освободи. Задъхан, той се опита да събере мислите си.

В продължение на няколко минути остана на пода, изтощен, неспособен да помръдне. Мисълта му препускаше. Не разполагаше с никакви данни или сведения за подобно събитие в миналото. Или може би разполагаше?

Древните египетски погребални текстове разказваха за космически съдове, които отвеждат мъртвите на небесно пътешествие. Например „баржата на Озирис“, както и „лодката на милиони години“. Египтолозите ги наричаха „слънчеви лодки“. А през 1954 година Камал ел-Малах бе открил 44-метрова лодка от кедрово дърво, заровена в яма до южната стена на Голямата пирамида. Последвалите разкопки доведоха до откриването на множество подобни лодки в околността — все символи на слънчевите лодки, в които душите на починалите царе могат да отплават към другия си живот.

Сега си даде сметка, че силозът се намира от южната страна на пирамидата П4.

Спомни си и обозначенията на трите зодиакални знака върху обелиска. Спомни си, че в текстовете от пирамидите в Гиза се казва как Слънчевият цар ще подкара своята „слънчева баржа“ по Млечния път към Първото Време. За астроархеолозите като Конрад изразът „слънчева баржа“ бе просто метафора за Слънцето, и по-конкретно за еклиптиката му, по която то минава през дванадесетте зодиакални съзвездия в продължение на една земна година. Ами ако се окаже, че този израз е нещо повече от метафора?

„Да, това е истинската слънчева баржа! — каза си Конрад. — Това е небесният кораб, създаден, за да отведе Слънчевия цар през звездите, чак до Първото Време!“ Заля го вълна от еуфория.

Но веднага след това го връхлетя и мрачната действителност на това откритие — тайната на Първото Време се криеше в края на закодираната дестинация на слънчевата баржа! А пък изместването на земната кора бе предстоящо — след няколко часа, ако не и няколко минути. Не е възможно да заключиш символите в звездната камера на П4 спрямо датата на Първото Време, без да завършиш пътешествието! Най-доброто, което можеше да направи, бе да изчисли датата на Първото Време, изхождайки от светлинните години, които ще бъдат необходими на слънчевата баржа, за да достигне крайната си цел. Но подобна информация бе извън неговите способности. Радиослушалките на главата му припукаха.

— Йейтс! — извика Конрад. — Къде беше, по дяволите?!

Но гласът, който достигна до него, бе на Серена:

— Конрад?

— Серена? Къде си?

— Погледни през предното стъкло на космическия си кораб!

Конрад вдигна глава и зърна силуетите на египетските войници, обградили ръба на силоза, всички до един насочили към него своите автомати и гранатомети. Но онова, което веднага привлече погледа му, бе протегната ръка на Завас, държаща пистолет до главата на Серена.

Тя продължи:

— Полковник Завас иска да знаеш, че ако не ни чакаш в подножието на светилището след десет минути и не му предадеш скиптъра, той ще ме убие. Аз му казах, че ти няма да сториш подобно нещо. Аз не струвам подобна жертва, а и ти не си толкова глупав!

— Кажи на Завас, че слизам веднага! — светкавично реагира Конрад.