Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (33)

32.

Конрад стъпи на платформата и се спусна ротондата в основата на огромния космически кораб. Докато се носеше замислено надолу, постепенно всичко си дойде на мястото: криптите бяха нещо като криогенни камери за дългото пътуване сред звездите, а кулите от светлина — нещо като двигатели.

Когато излезе от слънчевата баржа, видя, че целият силоз е пропит от първите лъчи на зората. После вдигна глава и забеляза, че куполът се е разтворил. Заслони очи, но в този момент някой го сръга в гърба.

— Тръгвай! — изрече зад него глас с арабски акцент.

Все още примигващ от ярката светлина, той рязко се обърна назад. Любопитството му беше възнаградено от страничен удар по главата с приклада на автомат АК–47. С пулсираща глава Конрад се запрепъва напред.

Серена и полковник Завас го очакваха край ротондата. Докато Завас му отнемаше скиптъра, Конрад хвърли поглед към Серена и преглътна от мъка.

— Кажи ми какво ти сториха тези копелета! — прошепна той.

— Нищо особено, в сравнение с онова, което съвсем наскоро ще сполети целия свят благодарение на теб!

— Доктор Йейтс — обърна се към него полковник Завас, — славата ви не е преувеличена. Вие ни отведохте до светилището на Първото Слънце!

— Съмнявам се, че ще ви бъде от кой знае каква полза.

— Позволете ми аз да преценя! — отбеляза Завас. После вдигна скиптъра на Озирис пред хората си. Не последваха обаче никакви ахкания и охкания. Завас бе предпочел да вземе със себе си професионални войници, а не фанатици. За тях на мястото на обелиска би могла да стои и главата на убития враг, изгореното американско знаме или ядрена бойна глава. Фактът, че притежават подобен символ, в техните очи само потвърждаваше собствената им сила.

После полковникът се вторачи в него и заяви:

— А сега, доктор Йейтс, ще ми кажете тайната на Първото Време!

— Не я знам. Тя не е там. И вероятно за нас ще бъде невъзможно да я разберем.

— И защо? — присви очи Завас.

— Така нареченото от вас светилище всъщност се оказва космически кораб, предназначен да откара търсещия към мястото на Първото Време — истинското Първо Слънце, или поне що се отнася до атлантите.

— Космически кораб?! — повтори стъписан полковникът.

— Поради което ние вероятно никога няма да узнаем тайната на Първото Време — довърши Конрад и погледна към Серена, чието изражение му подсказа, че и тя е стигнала до този извод. — Съществуването на слънчевата баржа подсказва, че тайната не е на този свят, а в края на планираното му пътуване, което, доколкото успях да схвана от наличните данни, е някъде отвъд съзвездието Орион.

— Значи няма никакъв начин да спрем изместването на земната кора — прошепна Серена.

Конрад я погледна право в очите и отвърна:

— Наистина няма поне доколкото на мен ми е известно.

Завас се приближи до Конрад и почти опря лице в неговото, след което просъска:

— Значи казвате, доктор Йейтс, че това светилище всъщност е космически кораб. Казвате, че за нашия свят вече няма никаква надежда. Тогава защо не отлетяхте с него?

Конрад погледна над рамото на египтянина към Серена, която само поклати слисано глава и отбеляза:

— Ти наистина си голям глупак, Конрад!

В този момент нечий глас зад тях произнесе:

— Радвам се, че най-сетне сме на едно и също мнение, сестро!

Конрад се извърна, за да види как генерал Йейтс се появява иззад една от колоните на ротондата, все така мрачен, какъвто си го познаваше.

— Веднага ми дай обелиска и момичето, Завас! — заповяда властно той. — И веднага заминаваме!

Напълно слисан, Конрад се ококори и попита:

— Къде заминавате? Да не би да възнамеряваш просто да скочиш на космическия кораб и да отпътуваш?!

— И още как!

Конрад усети, че на баща му въобще не му пука къде отива, стига да се движи нанякъде. Беше твърдо решен да завърши космическата мисия, която му бяха отказали в младостта.

— Виж какво, сине, ако сега не тръгнем, просто ще загинем заедно с останалия свят — отсече делово Йейтс.

— Колкото и да ме убеждаваш, не смятам да се хвана.

Завас стисна още по-здраво скиптъра и кимна на хората си, които веднага обкръжиха генерал Йейтс.

— Ти унищожи почти цялата ми база и уби много от хората ми — заяви египтянинът, — а сега се опитваш и да ми се подиграваш!

Конрад погледна първо Йейтс, после Завас и видя, че двамата бяха впили очи един в друг. Обърна се към генерала и каза:

— Целта ти никога не е била да откриеш някакво оръжие или да обезвредиш някакъв извънземен капан, нали? И въобще не си имал намерение да ми помогнеш да открия съдбата си! И през всичките тези години си се правил на капитан Ахаб само защото си бил напълно наясно, че това нещо тук съществува!

— Само подозирах, сине! — отговори Йейтс. — А сега вече знаем със сигурност. Това е щастливият край на историята, за който работихме още от мига, в който те открих. Прибираш се вкъщи!

Вкъщи ли? Изминаха много години от последния път, когато си беше представял, че някъде има истински дом, макар че никога не му бе хрумвало, че този дом не е на тази Земя.

— Нали не очаквате, че ще ви оставя да излетите със слънчевата баржа? — намеси се Завас.

— Всъщност, точно това очаквам — отговори спокойно Йейтс и ловко обърна лявата си ръка, където държеше устройство за дистанционно управление. — Или тръгвам сам, или всички отлитаме заедно. Заложил съм достатъчно С4, за да ни изстреля до Първото Време и без помощта на кораба!

— Блъфираш — свъси чело полковникът.

— О, така ли?! — усмихна се саркастично генералът и натисна единия от бутоните. Целият силоз се изпълни с равномерен звук, а в сенките затрептяха червени светлинки. — Хайде, върви, погледни отблизо!

Конрад видя как Завас се приближава до най-близката кутия с премигваща лампичка, привежда се, а после замръзва на място. Изправи се бавно, обърна се към хората си и заповяда:

— Пуснете доктор Сергети!

— И скиптъра, полковник! Веднага й го дайте!

Завас подаде на Серена скиптъра на Озирис, избута я към генерала и произнесе тихо:

— Съжалявам, цвете мое!

Йейтс автоматично я сграбчи за ръката, издърпа я към ротондата в основата на слънчевата баржа и се обърна към сина си:

— Хайде, Конрад!

Ала Конрад не помръдна. Погледна към баща си и Серена и изрече:

— Мисля, че вече се сещам как можем да спрем изместването на земната кора. Но отговорът се намира обратно в звездната камера. Не е тук! — И посочи към слънчевата баржа.

— Вече е прекалено късно — свъси се Йейтс и го погледна объркан. — Тръгвай!

— Не, оставам! — отсече той. — Но имам нужда от скиптъра и от Серена.

— Съжалявам, сине! — поклати глава генералът. — Но и ние имаме нужда от скиптъра, за да излетим!

Конрад усети как го завладява позната, но позабравена през годините ярост.

— А за какво, по дяволите, ти е Серена?

— За да преосмисляш решението си — отбеляза спокойно Йейтс и я повлече към слънчевата баржа. — Ако искаш да я получиш, ела си я вземи сам!

Конрад действително нямаше търпение да побегне след тях. Серена го погледна колебливо, а после изчезна в дълбините на звездния кораб.

Минута по-късно земята под краката им започна да вибрира, очевидно беше стартиран процесът по изстрелване. Завас можеше единствено да наблюдава с възхищение някогашния си учител, но по едно време се сети да заповяда на войниците си да евакуират силоза.

— Какво ще правите? — извика след него Конрад. — Къде отивате?

— Да се скрием някъде — отговори му полковникът. Ако това предполагаемо бедствие наистина се стовари върху планетата ни, значи сега се намираме на най-безопасното място от цялата Земя. После ще намерим и други оцелели и ще управляваме света! А ако нищо не се случи, и без това вече успяхме да се сдобием с неограничен източник на енергия, така че пак ще управляваме света!

— Ами аз?

— Вие ще отидете в ада, доктор Йейтс! — отсече Завас и се разпореди двама от хората му да го завържат за стълб близо до основата на слънчевата баржа. — Това или ще накара баща ви да се откаже от плановете си, или ще напуснете този свят, окъпан в блясъка на славата, когато слънчевата баржа се издигне и пламъците й ви изпепелят!

Конрад проследи с поглед Завас и хората му, които напуснаха силоза. Остана съвсем сам. Опита се да се развърже, но въжето се оказа много здраво. Обзет от отчаяние, той наблюдаваше как слънчевата баржа постепенно оживява и се подготвя да отлети заедно със Серена и обелиска.

 

 

Когато влязоха в слънчевата баржа, Серена се озова заедно с Йейтс върху кръгла платформа, обградена от четири величествени златисти колони от светлина. Всяка от тях пулсираше от стаена енергия. Все още стиснал здраво в едната си ръка дистанционното управление за пластичните експлозиви, генералът постави скиптъра върху платформата и тя започна да ги издига нагоре.

— Йейтс, ако не върнем звездната камера в първоначалната й позиция, цялата земна кора ще се измести! — изрече тя с глас, изпълнен с гняв и отчаяние. — Милиарди ще умрат! Не можеш просто ей така да отлетиш и да не ти пука!

— Безполезно е да се връщаме. Нали чу какво каза Конрад? Където и да е тази тайна на Първото Време, тя със сигурност не е на Земята! Оцеляването на човешката раса ни налага да изстреляме ракетата!

Серена го изгледа внимателно. Изражението му беше като на безумно храбър воин, напълно доволен от себе си и абсолютно сигурен, че никой не е в състояние да го спре. В полумрака между четирите, изпълнени със светлина колони, очите му студено проблясваха. Тя побесня — побесня заради тоталната му липса на загриженост за хората, които всеки момент щяха да загубят живота си.

— И откъде изобщо знаеш, че ще успеем да се откъснем от земята? — попита тя.

— Това, което виждаш около себе си, е някакъв особен вид хелиожироскопна система — обясни той. — Тези масивни колони около нас са редица от четири непредставимо дълги хелиожироскопни перки, като тези при хеликоптерите, само че в много по-големи мащаби. Веднага щом напуснем земната орбита по изходната траектория към космоса, те ще се отворят и ще развият слънчевото платно.

Да, това вече беше територия на Грифин Йейтс. Независимо от това колко щур беше някогашният астронавт, истината бе, че тук той се чувстваше в свои води, а тя — в напълно чужди.

— Щом платното се разтвори — продължи той, — ще започне да функционира като мощно рефлекторно огледало. Когато фотоните се ударят в повърхността му, налягането им ще създаде предостатъчно сила, която ще го бута напред. Колкото по-голямо е платното, толкова по-голяма ще бъде и силата. А като променяме наклона на огледалото, ще можем да насочваме силата натам, накъдето искаме.

— Само не ми казвай, че можеш да управляваш това нещо!

— Мога, и то как! Както Колумб е управлявал своята „Пинта“! — възкликна той. — Сигурен съм, че всички изчисления, графики на орбити, уравнения за движение и поправки на скоростта са вече заложени в навигационната система на кораба!

Серена предпочете да не казва нищо. Платформата спря и се заключи на място. С върха на обелиска Йейтс я побутна по някакъв дълъг коридор, който завършваше пред метална врата със странни надписи.

— Но защо е трябвало да построят точно такъв кораб? — нарочно го попита тя. Даваше си сметка, че трябва да поддържа разговора с него, за да спечели време и да измисли начин да го спре.

— Когато стигнем там, можеш да ги питаш — отговори й Грифин Йейтс. — Но доколкото мога да предположа, този кораб е бил предназначен да послужи като спасителна лодка и да измине огромни разстояния с минимална мощ. Точно в това е и красотата му! Може и да не е натъпкан с високи технологии, но притежава неизчерпаема мощ, тъй като не използва никакъв двигател. Слънчевото платно е идеалното средство за междузвездни пътешествия!

— Само дето изисква слънчева светлина — отбеляза Серена, — която ще свърши още в мига, в който напуснем Слънчевата система. И ще остане като лодка насред океана в пълно безветрие.

Йейтс спря, обърна се и заяви:

— Тук в действие влиза гравитацията.

— Моля?

— Точно тя ще ни помага да пътуваме, когато няма светлина — обясни той. Спокойното му, логично изложение буквално я вбеси. — Ще прелетим достатъчно близо до Юпитер, за да използваме гравитацията му и да се изстреляме в почти права траектория към Слънцето. После, доближавайки Слънцето, ще го използваме като прашка, която ще ни помогне да наберем още по-голяма скорост, и така ще напуснем Слънчевата система. Освен това съм убеден, че този кораб е снабден с всевъзможни лазерни и други устройства, чиито микровълни могат да генерират мощно ускорение и скорост в платната.

— Очевидно си успял напълно да си повярваш — рече тя. — И колко време ще ни отнеме това?

Йейтс се поспря, замисли се и отговори:

— При конвенционална скорост, вероятно година.

— Ама при такава скорост до следващата звезда ще ни трябват цели… колко години?

— Някъде между двеста и петдесет до шест хиляди и шестстотин години.

Направо не й се искаше да си представи колко време ще им бъде необходимо, за да стигнат крайната си цел. И дали въобще там ще има някой, който да ги посрещне.

— А да са ти хрумвали някакви планове как междувременно да останем живи?

— Естествено!

Йейтс пъхна скиптъра в стената, вратата се плъзна и разкри някаква камера. Вътре се носеше хладна мъгла. Серена се втренчи в другия край на камерата и различи нещо като отворен ковчег, предназначен за жена със закръглени форми и приблизително нейния ръст.

— Изглежда строителите не са пропуснали абсолютно нищо! — извика триумфално Йейтс. — Добре дошла в своята криогенна крипта!

Едва сега Серена си даде сметка, че Грифин Йейтс очаква от нея да легне в тази машина. Побиха я тръпки. Закова се пред вратата и отказа да влезе. После усети на врата си здравата му ръка. Ала нищо не бе в състояние да я накара да пристъпи в камерата.

— Ти си първи! — извика тя и скочи с тока на ботуша си върху крака му.

Той простена, а тя се извъртя рязко, заби коляно в слабините му и стисна ръце, за да му нанесе съкрушителния удар по превития гръб. Изправи се, за да си поеме дъх, но Йейтс най-неочаквано вдигна глава, прасна я с юмрук в челюстта и й сцепи устната. Тя се запрепъва, едва задържайки се на крака, а той се изправи. Когато вдигна глава, очите му проблясваха с мъртва, студена светлина. Вдигна бавно ръка и в нея тя зърна насочен пистолет.

— Кажи си молитвите за лека нощ, сестро!

Вдигна крак, прасна я в гърдите с ботуша си и я запрати право в криптата, която я прие и се уви около нея като глина. Серена усети как вътре в нея пропълзяват хладни тръпки. Започнаха от кръста й, продължиха нагоре по гръбнака, а после експлодираха в цялото й тяло.

После всичко като че ли започна да се отдалечава. Тя стоеше неподвижна, почти безжизнена в мрака, и чуваше единствено сърцето си. След това и то постепенно започна да заглъхва. Накрая вратата на криптата се затвори и тя престана да чувства каквото и да било.