Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (23)

22.

Долу в звездната камера Конрад отпи от уискито и веднага се закашля. Течността едва не изгори гърлото му. Погледна изненадано Серена, която седеше до него. Мократа й коса беше отметната назад, лицето й беше пребледняло.

— Ти ми даваш „Джак Даниелс“?! — изгъгна дрезгаво той.

— Намерих го в раницата на Йейтс — прошепна тя, протегна ръка и докосна лицето му. Дланта й като че ли го върна обратно към живота. — Топъл си.

— Цялата тази камера е топла — отбеляза Конрад, изправи се и веднага усети раздираща болка в тила си. — Къде е обелискът?

— Нямам представа — отговори Серена.

— Но нали беше тук? — изуми се той и огледа звездната камера. В средата на картуша забеляза празния олтар. Нещо в стомаха му се преобърна и в главата му нахлу споменът за разцепването на пода. — Къде е Йейтс?

— Изчезна в шахтата на пода.

Конрад потърси с поглед шахтата под олтара, но тя вече се бе затворила. Беше му необходимо известно време, докато осъзнае истината — баща му е мъртъв. Разтрепера се. Сърцето му запрепуска бясно.

— Много съжалявам за баща ти, Конрад!

Погледна я в очите. Да, като че ли наистина съжаляваше. Но този път в нея имаше и нещо твърде странно — по-скоро в начина, по който го гледаше. Нещо различно. Конрад не би го нарекъл точно страх, но със сигурност беше усещане, което поставяше бариера между тях. Едва ли е повярвала на налудничавите разкрития на генерала? Или е повярвала? Повече от очевидно бе, че това е поредният му умел психологически ход.

— Нали не вярваш на…

— Какъвто и да си, Конрад, сигурно е едно — че името ти не фигурира в ничий списък на „най-достойните“. Нито в този на Бога, нито в този на атлантите, нито в моя собствен — отговори тя. — Нищо няма да те спаси да не умреш заради греховете си. Само че този път като че ли си решил да повлечеш в ада и всички нас! Ето в какво вярвам!

Изумен от реакцията й, той не знаеше какво да й отговори. Накрая рече:

— Ти май никога не преставаш, нали? Винаги трябва да имаш последната дума.

— Точно така.

Конрад се обърна. Веднага след това обаче забеляза, че на пода нещо блести. Вгледа се по-внимателно. Да не би да е слънчева светлина? Вдигна поглед към тавана и примигна. Двете скрити шахти, за чието съществувание до преди малко само подозираше, сега бяха широко отворени. През южната струеше ярък лъч слънчева светлина, като падаше на пода точно на мястото, където до неотдавна стоеше обелискът.

„Да не би ледената бездна над нас да се е сринала? — помисли си ужасено той. — А какво тогава е станало с базата «Орион»?“ За миг през съзнанието му премина мисълта, че геотермалната клапа на П4 може би е разтопила ледовете и дори е изместила леко земната кора. Но веднага я потисна. Ако действително се беше случило нещо толкова катастрофално, двамата със Серена отдавна щяха да са мъртви.

— Колко е часът? — обърна се към нея той.

— Три следобед. През септември денят и нощта на Антарктида са равни. Следователно до смрачаване разполагаме само с няколко часа.

Конрад се извърна към полегатите шахти в северната и южната стена на пирамидата. Би могъл да излезе през някоя от тях, за да провери каква е ситуацията навън. Те бяха единствената им възможност за изход. Но наклонът им изглеждаше доста стръмен.

— Налага се да проверя каква е ситуацията навън — обади се той.

Серена бавно кимна като че ли и самата тя бе достигнала до същото заключение, докато той беше в безсъзнание.

— Сигурно ще се нуждаеш от тези неща, за да се изкачиш.

И му подаде вакуумни протектори за коленете и ръцете.

— Откъде ги взе? — изненада се Конрад.

— От раницата на баща ти. Очевидно се е подготвил за всякакви обстоятелства.

Конрад впери поглед в олтара на камерата, който бе погълнал баща му, и отбеляза:

— Но не за абсолютно всички.

После се изправи на крака и се запъти към южната шахта. Вдигна поглед към слънцето и промърмори:

— Както изглежда, полярната буря най-сетне е отминала. Ако са изпратили спасителен екип да ни търси, ще трябва да ги ориентираме със сигнална ракета или нещо подобно — каза той, докато си поставяше вакуумните протектори. — Сега ще се изкатеря до горе. Ще взема и едно въже — в случай, че тази шахта се окаже единственият ни изход и ти трябва да тръгнеш след мен. Междувременно опитай се да алармираш „Орион“ по радиостанцията на Йейтс, за да им кажеш какво се е случило.

— А какво всъщност се случи, Конрад? — изрече тихо тя.

Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще е наред. Но и двамата си даваха сметка, че подобно успокоение е измамно.

— Не след дълго ще знаем — рече на глас той.

С всяка следваща стъпка нагоре квадратът от светлина ставаше все по-ярък. Наклонът се оказа доста по-стръмен, а и вакуумните протектори допълнително го забавяха. Едва си поемаше дъх. Най-накрая се хвана за външния ръб на шахтата. Вятърът заигра в лицето му и той постепенно се измъкна навън, посрещнат от светлината на деня.

Всичко наоколо беше толкова ярко, че го заслепи. Трябваха му няколко секунди, докато зрението му привикне към светлината. А когато най-сетне наистина отвори очи, отново примига. Този път от изумление.

На повече от километър под него се простираха останките на древен град. Храмове, зигурати и изпочупени обелиски лежаха насред нещо, което някога със сигурност е било тропически рай. Забеляза множество концентрични водни канали, които излизаха от основата на пирамидалния комплекс. Доколкото успяваше да прецени, пирамидата се оказваше центърът на града. Един високоразвит град, от друг свят, който в продължение на дванадесет хиляди години е стоял скрит под три километра лед.

Досега.

Конрад заслони очи. Градът се разпростираше в радиус от девет километра във всички посоки на пирамидата един тропически остров сред море от лед. В далечината се забелязваха снежните шапки на трансантарктическите планини.

Въздухът бе хладен и свеж. Долавяше се неясен тътен на водопад. И по някакъв странен начин неговите страхове, съмнения и дребни амбиции бяха пометени от величието, което се простираше пред погледа му. Но докато се взираше в новия свят, постепенно в главата му възникна и въпросът — какво ли се е случило със стария?