Сидни Шелдън
Тънки сметки (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Джеф Конърс беше на международното летище „Дълс“ с Дейна и чакаше да пристигне самолетът на Кемал.

— Преживял е много — нервно обясни тя. — Той… той не е като другите момчета. Искам да кажа — не се изненадвай, ако изобщо не реагира адекватно. — Много искаше Кемал да се хареса на Джеф.

Той усети, че е напрегната.

— Не се притеснявай, скъпа. Сигурен съм, че е чудесно момче.

— Ето го!

Те вдигнаха глави и се загледаха в малката точка в небето, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато най-после се превърна в блестящ „Боинг 747“.

Дейна леко стисна ръката на Джеф.

— Той е тук.

Пътниците излизаха от самолета. Дейна нетърпеливо ги гледаше как слизат един по един.

— Къде е…

И той се появи. Носеше дрехите, които му беше купила в Сараево, а лицето му беше току-що измито. Бавно слизаше по стълбите, но спря, когато видя Дейна. Двамата стояха е очи, впити един в друг. После се втурнаха един към друг. Тя го хвана, а той я притисна със здравата си ръка и двамата се разплакаха.

— Добре дошъл в Америка, Кемал — успя да изрече Дейна, когато се посъвзе.

Момчето кимна. Не можа да проговори.

— Кемал, искам да се запознаеш с моя приятел. Казва се Джеф Конърс.

Джеф се наведе.

— Приятно ми е, Кемал. Много съм слушал за теб.

Кемал яростно се вкопчи в младата жена.

— Ще живееш с мен — каза му тя. — Искаш ли?

Кемал кимна. Не искаше да я пусне.

Дейна си погледна часовника.

— Трябва да тръгваме. Ще отразявам реч в Белия дом.

Денят беше чудесен. Небето беше яркосиньо, а от река Потомак подухваше лек ветрец.

Бяха се събрали в Розовата градина с още трийсетина други репортери от телевизията и вестниците. Камерата на Дейна беше насочена към президента, който стоеше на подиум, а до него беше Джан.

Президентът Ръсел казваше:

— Искам да направя едно важно съобщение. В момента се провежда среща на държавните глави на Обединените арабски емирства, Либия, Иран и Сирия, на която ще се обсъжда възможността за траен мирен договор с Израел. Тази сутрин ме уведомиха, че срещата протича изключително добре и че договорът трябва да бъде подписан в рамките на един-два дни. От огромно значение е Конгресът на Съединените щати твърдо да ни подкрепи в това жизненоважно начинание. — Обърна се към мъжа, който стоеше до него. — Сенатор Тод Дейвис.

Сенаторът се приближи до микрофона, облечен в типичния си бял костюм и бяла широкопола шапка, и широко се усмихна на насъбралите се журналисти.

— Това наистина е момент от историческо значение за нашата велика страна. Както знаете, от много години аз се опитвам да допринеса за мира между Израел и арабските страни. Задачата беше трудна и отне много време, но сега най-после с помощта и под ръководството на нашия прекрасен президент аз съм щастлив да ви съобщя, че усилията ни пожънаха успех. — Обърна се към Оливър. — Трябва всички да поздравим нашия велик президент, за решаващата роля, която изигра за постигането на…

„Една война привършва — мислеше си Дейна. — Може би това е началото. Може би един ден ще живеем в свят, в който възрастните са се научили да разрешават проблемите си с любов вместо с омраза, свят, в който децата ще растат, без да чуват ужасния грохот на бомби и картечен огън, без да ги е страх, че крайниците им ще бъдат разкъсани от безлични непознати.“ Тя се обърна да погледне Кемал, който възбудено шепнеше нещо на Джеф. Дейна се усмихна. Джеф й беше предложил брак. Момчето щеше да си има баща. Щяха да са семейство. „Възможно ли е да съм такава късметлийка?“ — питаше се тя. Речите вече приключваха.

Операторът завъртя камерата на другата страна и се премести, за да хване Дейна отблизо. Тя погледна в обектива.

— Аз съм Дейна Еванс, репортерка за УТЕ, Вашингтон.