Сидни Шелдън
Тънки сметки (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Моля да затегнете коланите си.

„Ето ни!“ — развълнувано си помисли Дейна. Погледна към Бен Албъртсън и Уоли Нюман. Бен Албъртсън, нейният продуцент, беше енергичен брадат мъж. Наближаваше петдесетте. Беше продуцирал едни от най-успешните новинарски програми по телевизията и беше високоценен. Уоли Нюман, операторът, беше малко по-възрастен от него. Той беше талантлив и с ентусиазъм беше приел новата си задача.

Дейна си мислеше за приключенията, които ги очакваха. Щяха да се приземят в Париж, а от там да отлетят за Загреб, Хърватско, а най-накрая за Сараево.

През последната седмица преди заминаването им Дейна получи указания от Шели Макгуайър, редактор на материалите, постъпващи от чужбина:

— В Сараево ще ти е нужна подвижна телевизионна станция, за да могат новините ти да стигнат до сателита. Ще се наложи да вземеш под наем и ще откупиш ефирно време от югославската сателитна компания. Ти ще работиш на две различни нива. Някои от новините ще предаваш на живо, но по-голямата част ще бъдат на запис. Бен Албъртсън ще ти каже какво иска, ти ще направиш записа, а после ще го озвучиш в някое местно студио. Дала съм ти най-добрите продуцент и оператори в тоя бранш. Не би трябвало да имаш някакви проблеми.

По-късно Дейна щеше да си спомни оптимистичните й думи.

 

 

В деня, преди Дейна да замине, телефонира Мат Бейкър.

— Ела в кабинета ми — гласът му не беше много весел.

— Веднага идвам. — Тя затвори телефона с някакво неприятно предчувствие. „Променил си е решението за прехвърлянето ми и няма да ме пусне. Как можа да ми погоди такъв номер?… — наежи се тя. — Ще му се противопоставя.“

След десет минути Дейна смело прекрачи прага на кабинета на Мат Бейкър.

— Знам какво ще ми кажеш — започна, — но вече съм решила. Заминавам! За такова нещо мечтая от дете. Смятам, че там мога да бъда полезна. Трябва да ми дадеш възможност да опитам. — Пое си дълбоко дъх. — Е, добре — заяви предизвикателно Дейна. — Какво искаше да ми кажеш?

Мат Бейкър я погледна и спокойно изрече:

— Bon voyage.

Дейна примигна.

— Какво?

— Bon voyage. Означава „приятно пътуване“.

— Знам какво означава. Аз… не ме ли извика, за да…

— Извиках те, защото говорих с чуждестранните ни кореспонденти. Исках да ти предам някои съвети от тях.

Тоя мечок си беше дал труда да поговори с някои чуждестранни кореспонденти, за да й помогне!

— Аз… аз не знам как да…

— Тогава недей — изръмжа той. — Заминаваш в страна, където се води война. Няма гаранция, че ще можеш да се предпазиш сто процента, защото куршумите не избират жертвите си. Но когато си в центъра на събитията, се увличаш. Може да те направи безразсъдна и да започнеш да вършиш глупости, които не са ти присъщи. Трябва да се владееш. Никога не рискувай. Не ходи сама по улиците. Нито една новина не е по-ценна от живота ти. Още нещо…

Лекцията беше продължила почти час.

— Е, това е — каза той най-после. — Умната. Ако позволиш нещо да ти се случи, направо ще побеснея.

Дейна се наведе и го целуна по бузата.

— Никога повече не прави това — скара й се той и се изправи. — Там няма да ти е лесно, Дейна. Ако си промениш решението и ти се прииска да си дойдеш вкъщи, просто ми се обади и ще го уредя.

— Няма да си променя решението — заяви тя.

Оказа се обаче, че греши.

 

 

Полетът до Париж мина спокойно. Приземиха се на летище „Шарл дьо Гол“. Самолетът на хърватските авиолинии имаше закъснение от три часа.

В десет часа същата вечер самолетът им кацна на летище „Вутмир“ в Сараево. Пътниците бяха натъпкани в една зала, където униформени полицаи провериха паспортите им. Когато Дейна тръгна към изхода, един нисък и неприятен на вид човек в цивилни дрехи й препречи пътя.

— Паспорт.

— Аз им показах…

— Аз съм полковник Гордан Дивяк. Вашия паспорт.

Тя му подаде паспорта заедно с журналистическата си карта.

Той ги прегледа, после остро я изгледа.

— Журналистка? На чия страна сте?

— На ничия — заяви Дейна.

— И внимавайте какво предавате — предупреди я полковник Дивяк. — На шпионите не се прощава.

Добре дошли в Сараево!

 

 

Брониран ландровър ги чакаше на летището. Шофьорът беше мургав двайсетинагодишен мъж.

— Казвам се Йован Тол, на ваше разположение. Аз ще съм ви шофьор в Сараево.

Йован караше бързо, вземаше рязко завоите и фучеше из безлюдните улици, сякаш някой ги преследваше.

— Извинете — нервно каза Дейна. — Бързаме ли за някъде?

— Да, ако искате да стигнем невредими.

— Но…

В далечината се чу гръмотевица, но вместо да затихне, тътенът се засилваше.

Това не беше гръмотевица.

Дейна успя да разграничи в мрака сгради, останали без фасади, апартаменти без покриви, магазини без витрини. Пред тях се виждаше „Холидей Ин“, където щяха да отседнат. Фасадата на хотела беше като избодена, а на пътеката за колите зееше грамадна дупка. Колата профуча покрай нея.

— Чакайте! Това е нашият хотел — извика Дейна. — Къде отивате?

— Главният вход е прекалено опасен — отвърна Йован, взе завоя и подкара по тясна уличка. — Всички използват задния вход.

Устата на младата жена пресъхна.

— О!

Фоайето на хотел „Холидей Ин“ беше изпълнено с хора, които сновяха насам-натам или разговаряха. Един хубав млад французин се приближи до Дейна.

— А, ние ви очаквахме. Вие сте Дейна Еванс, нали?

— Да.

— Аз съм Жан-Пол Юбер от М6, „Метропол Телевизион“.

— Приятно ми е. Това са Бен Албъртсън и Уоли Нюман.

Те се ръкуваха.

— Добре дошли в това, което остана, от нашия бързорушащ се град.

И други хора се приближаваха до групата, за да ги поздравят. Един по един те идваха и се представяха.

— Щефан Мюлер от „Кабел Нетуърк“.

— Родерик Мън от Би Би Си 2.

— Марко Бенели от „Италия 1“.

— Акихиро Ишихара от „Токио ТВ“.

— Хуан Сантос от Канал 6, Гуадалахара.

— Чун Киан от телевизията на Шанхай.

На Дейна й се стори, че всяка държава в света беше изпратила свой журналист. Запознанствата сякаш нямаха край. Последният журналист беше един руснак-здравеняк със златен преден зъб.

— Николай Петрович, „Горизонт 22“.

— Колко репортери има тук? — попита тя Жан-Пол.

— Над двеста и петдесет. Няма войни, които да са толкова колоритни като тази. Това първата ви война ли е? — Тонът му беше на човек, който коментира някакъв мач по тенис.

— Да.

— Ако мога с нещо да ви помогна — предложи услугите си той, — веднага ми се обадете.

— Благодаря. — Тя се поколеба. — Кой е полковник Гордан Дивяк?

— По-добре да не знаете. Всички ние смятаме, че е от сръбските служби подобни на Гестапо, но не сме сигурни. Съветвам ви да си нямате работа с него.

— Ще го запомня.

 

 

По-късно, когато Дейна си лягаше, на улицата се разнесе силен гръм, после още един и стаята започна да се изпълва с дим. Беше едновременно ужасяващо и опияняващо. Струваше й се нереално като на кино. Тя цяла нощ не мигна, слушаше воя на ужасните машини за убиване и наблюдаваше как проблясващите светлини се отразяват в мръсните хотелски прозорци.

 

 

На сутринта Дейна облече дънки, ботуши, войнишко яке. Имаше чувството, че всички я гледат, но все пак: „Никога не рискувай… Нито една новина не е по-ценна от живота ти.“

Тримата седяха в ресторанта на хотела и си говореха за семействата.

— Забравих да ти кажа добрата новина — заяви Уоли. — Следващия месец ще имам внук.

— Страхотно! — Младата жена си помисли: „Дали аз някога ще имам син и внук?“ Que sera sera.

— Хрумна ми нещо — каза Бен. — Нека първо направим един репортаж за положението тук и за промените в живота на хората. Двамата с Уоли ще потърсим места за снимките. Защо не ни осигуриш сателитно време, Дейна?

— Добре.

 

 

Йован Тол чакаше в ландровъра на уличката.

— Добро ютро. Добро утро.

— Добро утро, Йован. Искам да ида на мястото, откъдето се купува сателитно време.

Докато се возеха, Дейна успя да разгледа Сараево. Стори й се, че не е останала незасегната сграда. Непрекъснато се чуваше стрелба.

— Никога ли не прекъсват?

— Само когато боеприпасите им свършат — горчиво изрече Йован. — А те никога няма да ги свършат.

Улиците бяха пусти, виждаха се само няколко пешеходци, а всички кафенета бяха затворени. Тротоарите бяха надупчени от куршуми. Те минаха покрай сградата, където бе редакцията на „Ослободженье“.

— Това е нашият вестник — гордо заяви младежът. — Сърбите все се опитват да разрушат сградата, но не успяват.

След няколко минути пристигнаха.

— Ще те изчакам — каза Йован.

 

 

Зад едно бюро в приемната седеше администратор, който имаше вид на осемдесетгодишен.

— Говорите ли английски? — попита Дейна.

Той уморено я погледна.

— Говоря десет езика, госпожо. Какво желаете?

— Аз съм от УТЕ. Искам да откупя малко сателитно време и да уредя…

— Третия етаж…

Приемната беше пълна с мъже, които седяха на дървени пейки, подредени покрай стените.

Дейна се представи на младата жена на рецепцията.

— Казвам се Дейна Еванс от УТЕ. Искам да откупя малко сателитно време.

— Седнете, моля, и си изчакайте реда.

Тя се огледа наоколо.

— Всички тези хора ли искат да откупват сателитно време?

— Разбира се — отвърна жената.

 

 

След почти два часа Дейна беше въведена в кабинета на директора — нисък, набит мъж с пура в устата. Той имаше вид на типичен стар холивудски продуцент.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита я с много силен акцент.

— Казвам се Дейна Еванс, от УТЕ. Искам да наема ваша кола и да купя половин час сателитно време. Ако е възможно от шест до шест и трийсет часа вашингтонско време. И искам това да е всеки ден, за неопределено време. — Тя видя изражението му. — Някакъв проблем ли има?

— Един. Нямаме вече сателитни коли. Всички са заети. Ще ви се обадя, ако някой се откаже.

Тя отчаяно го погледна.

— Няма… Но аз имам нужда от сателитно време. Аз съм…

— Всички са така, госпожо. С изключение на тези, които си имат собствени, разбира се.

Когато се върна в приемната, помещението беше пълно с хора. „Трябва да се направи нещо по този въпрос“ — помисли си тя.

 

 

— Искам да ме поразведеш из града — каза Дейна на Йован.

— Както желаете. — Той се обърна, за да я изгледа, а после вдигна рамене.

Запали колата и бързо я подкара по улиците.

— Малко по-бавно, моля. Искам да разгледам града.

Сараево беше град под обсада. Нямаше вода и електричество и с всеки час се рушаха все повече къщи. Сигналът за тревога от въздушни нападения толкова често се пускаше, че хората вече не му обръщаха внимание. Над града сякаш тегнеше някаква фатална обреченост.

Ако куршумът беше наречен за някого, той нямаше къде да избяга.

Почти на всеки ъгъл по улиците мъже, жени и деца продаваха и малкото вещи, които им бяха останали.

— Това са бежанци от Босна и Хърватско — поясни младежът, — които се опитват да изкарат по нещо за храна.

Навсякъде бушуваха пожари, а не се виждаха никакви пожарникари.

— Нямали пожарна охрана? — попита Дейна.

Той сви рамене.

— Има, но хората не смеят да дойдат. Прекалено лесна мишена стават за сръбските снайперисти.

 

 

В началото Дейна не бе наясно относно причините за войната в Босна и Херцеговина. След като постоя една седмица в Сараево, осъзна, че изобщо не я разбира. Никой не можеше да я обясни. Бяха й споменали за един професор от университета, който бил известен историк. Реши да поговори с него.

Йован я закара в един от старите квартали на града, където живееше професорът. Младич Стака беше дребен човек с посребряла коса. Бил ранен, куршумът засегнал гръбначния му стълб и сега професорът бе парализиран.

— Благодаря ви, че дойдохте — посрещна я той. — Напоследък малко хора ме посещават. Казахте, че искате да поговорите с мен.

— Да. От мен очакват да отразявам войната — каза му Дейна, — но да си призная, трудно ми е да я разбера.

— Причината е много проста. Войната в Босна и Херцеговина не може да бъде разбрана. Сърби, хървати, босненци и мюсюлмани живеели заедно в мир при Тито. Расли са заедно, работили са заедно, ходели са в същите училища, женили са се помежду си.

— А сега?

— Същите тези приятели сега се измъчват и избиват един друг. Омразата ги подтиква да правят толкова отвратителни неща, че дори не мога да ги спомена.

— Чух някои от историите. — Това, което беше чула, не беше за вярване: цял кладенец, пълен с кървави човешки тестиси, изнасилени и избити деца, невинни селяни, заключени в църкви, които впоследствие били подпалвани.

— Кой започна всичко това?

Той поклати глава.

— Зависи кого питате. По време на Втората световна война стотици хиляди сърби, воюващи на страната на Съюзниците, са пометени от хърватите, които са на страната на нацистите. Сега сърбите си отмъщават. Държат цялата страна за заложник и са безжалостни. Само над Сараево са изстреляни над двеста хиляди снаряда. Най-малко десет хиляди души са убити, а повече от шестдесет хиляди са ранените. И босненците, и мюсюлманите трябва да си поемат отговорността за своя дял от мъченията и убийствата. Тези, които не искат да воюват, ги принуждават. Човек не може да се довери на никого. Единственото нещо, което е останало, е омразата. Това, което съществува в момента, е един самоподдържащ се пожар, а маслото за огъня са телата на невинните.

 

 

Когато Дейна се върна в хотела същия следобед, Бен Албъртсън й каза, че получил съобщение, че кола и сателитно време ще могат да ползват на следващия ден в осемнайсет часа.

— Намерих идеално място за снимки — заяви Уоли Нюман. — На един площад с католическа църква, джамия, протестантска църква и синагога — всичко това само на една пряка разстояние. Всички са разрушени от бомбите. Можеш да напишеш нещо за омразата и какво е причинила на хората, които живеят тук, които не искат да имат нищо общо с тази война, но са принудени да бъдат част от нея.

Тя развълнувано кимна.

— Страхотно. Ще се видим на вечеря. Ще поработя.

Запъти се към стаята си.

 

 

В шест часа вечерта на следващия ден тримата се събраха на площада, където се намираха руините на църквата и синагогата. Камерата на Уоли беше подпряна на статив, а Бен чакаше потвърждение от Вашингтон, че сигналът е добър. Дейна се зарадва, че си беше облякла бронираната жилетка. „Няма от какво да се страхувам. Те не стрелят по нас. Те се стрелят един друг. Имат нужда от нас, за да разкажем на света за тяхната съдба.“

Видя, че Уоли дава сигнал. Тя си пое дълбоко дъх, погледна в обектива и започна.

— Разрушените от бомби църкви, които виждате зад мен, са символ на това, което става в тази страна. Вече не са останали стени, зад които хората да се скрият, няма място, което да е безопасно. По-рано църквата е била светилище за тези хора. Но тук миналото, настоящето и бъдещето са се слели и…

Точно в този момент чу как нещо изсвистя, вдигна поглед и видя как главата на Уоли се пръсна като червена диня. „От светлината е“ — реши отначало. Но после ужасена видя как тялото му се свлича на тротоара. Дейна стоеше онемяла, вцепенена, невярваща. Хората наоколо пищяха.

Наблизо се чуваше стрелба и тя започна неконтролирано да трепери. Някой я грабна и я понесе по улицата. Младата жена започна да се бори, да се мъчи да се освободи.

Не! Трябва да се върнем. Не сме използвали десетте си минути. Не бива да се разхищава. „Изяж си супата, скъпа. Децата в Китай гладуват.“ И ти се мислиш за някакъв бог, седнал на бял облак? Я слушай. Ти си измислен. Един истински бог никога, никога, никога нямаше да допусне да убият Уоли. Той очакваше първия си внук. Чуваш ли? Чуваш ли? А?

Тя изпадна в шок. Не съзнаваше, че я носят през някаква задна уличка до колата.

 

 

Когато отвори очи, беше в леглото си. Бен Албъртсън и Жан-Пол Юбер се бяха надвесили над нея.

— Истина беше, нали? — Тя присви очи и ги затвори.

— Много съжалявам — каза французинът. — Ужасно е да видиш подобно нещо. Имаш късмет, че остана жива.

Телефонът раздра тишината в стаята. Бен вдигна слушалката.

— Ало. — Известно време той само слушаше. — Да. Един момент. — Обърна се към Дейна. — Мат Бейкър се обажда. В състояние ли си да говориш с него?

— Да. — Тя бавно стана и се приближи до телефона. — Ало. — Гърлото й беше пресъхнало и й беше трудно да говори.

Гласът на Мат закънтя в ухото й:

— Искам да си дойдеш у дома, Дейна.

Нейният глас се беше превърнал в шепот:

— Да. Искам да си дойда вкъщи.

— Ще уредя да се качите на първия самолет.

— Благодаря. — Тя пусна слушалката.

Жан-Пол и Бен й помогнаха да се върне в леглото.

— Съжалявам — повтори Жан-Пол.

По бузите й се стичаха сълзи. Защо го бяха убили? На никого не беше навредил. Какво ставаше? Избиват хората като животни и никой не се тревожи. Никой!

— Дейна, нищо не можем да направим за… — започна Бен.

— А трябва! — гневно извика тя. — Трябва да ги накараме да се замислят. В тази война не става въпрос за църкви, сгради или улици. Отнася се за хора — невинни хора, които загиват. Това трябва да показваме. Това е единственият начин да превърнем тази война в реалност. — Обърна се към Бен и пое дъх дълбоко: — Аз оставам, Бен. Няма да им позволя да ме уплашат.

Той загрижено я наблюдаваше.

— Дейна, сигурна ли си, че…

— Сигурна съм. Сега знам какво трябва да правя. Би ли се обадил на Мат?

— Щом искаш — отвърна той неохотно.

— Точно това искам.

Тя гледаше как Бен излиза от стаята.

— Е, аз по-добре да тръгвам и да те… — каза Жан-Пол.

— Не. — За миг си представи ужасната картина: пръскащата се глава на Уоли и тялото му, което се свлича на земята. — Не — повтори Дейна. После погледна Жан-Пол. — Моля те, остани. Имам нужда от теб.

Той седна на леглото, а тя го прегърна и го притисна до себе си.

 

 

— Можеш ли да ми намериш оператор? — попита Дейна Бен Албъртсън на следващата сутрин. — Жан-Пол ми каза за някакво сиропиталище в Косово, което току-що било обстрелвано. Искам да ида и да го отразя.

— Ще помоля някого.

— Благодаря, Бен. Аз заминавам и ще се видим там.

— Внимавай.

— Не се тревожи.

 

 

Йован я чакаше с колата на уличката.

— Заминаваме за Косово — съобщи му тя.

Той се обърна да я изгледа.

— Това е опасно, госпожо. Единственият път минава през гората, а…

— Вече си получихме нашия дял лош късмет, Йован. Ще се оправим.

— Както желаете.

Те профучаха из града, а след петнайсет минути вече се движеха през гъсто залесена област.

— Колко още остава? — попита Дейна.

— Не е много. Трябва да сме там след…

Точно в този момент ландровърът се натъкна на мина.