Сидни Шелдън
Тънки сметки (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Дейна влезе в кабинета на Том Хокинс.

— Том, надуших нещо интересно. Преди Франк Лонерган да бъде убит, той отишъл в дома на Карл Горман, служител в хотел „Монроу Армс“. Горман умрял при някакъв инцидент с лодка. Той живеел със сестра си. Искам да си взема екип, за да запишем нещо за новините в десет часа днес.

— Значи ти не смяташ, че смъртта е настъпила случайно?

— Не. Прекалено много съвпадения има.

Том за миг се замисли.

— Добре. Ще го уредя.

— Благодаря. Ето адреса. Там ще се видим със снимачния екип. Отивам вкъщи да се преоблека.

 

 

Когато влезе в апартамента си, Дейна усети, че нещо не е наред. Това чувство беше развила в Сараево. То й служеше като предупреждение за опасност. Някой беше влизал. Бавно обикаляше из апартамента и внимателно проверяваше шкафовете. Нищо не липсваше. „Въобразявам си“ — каза си. Но не й се вярваше.

 

 

Когато пристигна в къщата, в която живееше сестрата на Карл Горман, малко по-надолу на улицата вече беше паркирана новинарската кола. Тя беше огромен микробус с голяма антена на покрива и сложно електронно оборудване отвътре. Андрю Райт, тонтехникът, и Върнън Милс, операторът, вече я чакаха.

— Къде ще правим интервюто? — попита Милс.

— Искам да го направим вътре в къщата. Ще ви се обадя, когато се приготвим.

— Добре.

Дейна се приближи до входната врата и почука. Мариан Горман отвори вратата.

— Да?

— Аз съм…

— О! Знам коя сте. Виждала съм ви по телевизията.

— Точно така. Може ли да поговорим за малко?

Мариан Горман се поколеба.

— Да. Влезте.

Дейна я последва в хола. Мариан й предложи да седне.

— Става въпрос за брат ми, нали? Той беше убит. Знам го със сигурност.

— Кой го е убил?

Тя отвърна поглед.

— Не знам.

— Франк Лонерган дойде ли да ви види?

Мариан присви очи.

— Той ме изигра. Аз му казах къде може да открие брат ми и… — Очите й се изпълниха със сълзи. — Сега Карл е мъртъв.

— За какво искаше Лонерган да си поговори с брат ви?

— Каза, че е от данъчното.

Дейна седеше и я наблюдаваше.

— Ще възразите ли, ако направим едно кратко интервю за телевизията? Можете просто да споменете няколко думи за убийството на брат ви и какво е мнението ви за престъпността в града.

Мариан Горман кимна.

— Нямам нищо против.

— Благодаря.

Репортерката се приближи до входната врата, отвори я и махна на Върнън Милс. Той си събра оборудването и камерата и тръгна към къщата, последван от Андрю Райт.

— Никога досега не съм правила подобно нещо — каза Мариан.

— Няма защо да се притеснявате. Ще ви отнемем само няколко минутки.

Върнън влезе в хола с камерата.

— Къде искаш да го снимам?

— Ще го направим тук, в хола. — Тя посочи един ъгъл. — Можеш да сложиш камерата там.

Той я остави, а после се върна при Дейна. Закачи и на двете жени по един микрофон.

— Можете да ги включите, когато се приготвите. Постави камерата на една маса.

— Не! — извика Мариан Горман. — Почакайте! Съжалявам. Аз… аз не мога да го направя.

— Защо? — попита Дейна.

— О-опасно е. М-може ли да поговорим само двете?

— Да. — Тя погледна колегите си. — Оставете камерата. Ще ви извикам.

— Ще бъдем в микробуса — кимна Върнън.

Дейна се обърна към Мариан Горман.

— Защо смятате, че е опасно да се показвате по телевизията?

— Не искам да ме виждат — неохотно отвърна жената.

— Кой не искате да ви вижда?

Мариан преглътна.

— Карл направи нещо, което не трябваше да… да прави. Затова беше убит. А мъжете, които го убиха, ще се опитат да убият и мен. — Тя трепереше.

— Какво е направил Карл?

— Той… той написа едно писмо, с което искаше пари.

Дейна изненадано я погледна.

— Писмо за пари?

— Да. Повярвайте ми, Карл беше добър човек. Но той просто обичаше… обичаше скъпи неща, а със своята заплата не можеше да си позволи да живее така, както му се искаше. Не успях да го спра. Той беше убит заради това писмо. Знам го със сигурност. Те го откриха и сега знаят къде съм. Ще ме убият. — Тя ридаеше. — Н-не знам какво да правя.

— Разкажете ми за писмото.

Мариан дълбоко си пое дъх.

— Брат ми щеше да заминава на почивка. Забравил някакво яке и се върнал в хотела. Взел си якето и бил в колата си на паркинга, когато вратата на частния асансьор от президентския апартамент се отворила. Карл ми каза, че видял да излиза мъж. Той бил изненадан, че го вижда там. Бил още по-изненадан, когато мъжът се върнал до асансьора и си избърсал отпечатъците. Карл не знаел какво става. После на следващия ден прочел във вестника за смъртта на горкото момиче и разбрал, че този човек го е убил. — Тя се поколеба. — Тогава изпратил писмото до Белия дом.

— Белия дом? — повтори Дейна.

— Да.

— На кого е изпратил писмото?

— На човека, когото видял на паркинга. Знаете го — този с превръзката на окото. Питър Тейгър.