Сидни Шелдън
Тънки сметки (8)

ОСМА ГЛАВА

Вашингтон беше много по-голям град, отколкото Дейна си беше представяла. От това място се управляваше светът и тя усещаше заряда във въздуха. „Тук ми е мястото“ — радостно си помисли младата жена.

Най-напред се настани в хотел „Стауфър Ренесанс“, после откри адреса на „Уошингтън Трибюн“. Вестникът се намираше на Шеста улица и заемаше цялата пресечка. Състоеше се от четири отделни сгради, които сякаш се простираха до безкрай. Дейна откри главното фоайе и уверено се приближи до униформения пазач зад гишето.

— Какво обичате, госпожице?

— Работя тук. Искам да кажа, работя за „Трибюн“. Тук съм, за да се видя с Мат Бейкър.

— Имате ли уговорена среща?

Тя се поколеба.

— Все още не, но…

— Елате пак, когато си уговорите.

Той насочи вниманието си към няколко мъже, които се бяха приближили до гишето.

— Имаме среща с началника на отдел „Пласмент“ — каза един от тях.

— Един момент, моля. — Пазачът набра някакъв номер.

Зад гърба му един от асансьорите беше пристигнал и от него излизаха хора. Дейна спокойно се запъти натам. Влезе вътре и горещо се помоли да тръгне, преди пазачът да я е забелязал. Влезе една жена, натисна бутона и те се понесоха нагоре.

— Извинете, на кой етаж е Мат Бейкър?

— На третия. — Жената я изгледа. — Не си носите пропуска.

— Загубих го — каза Дейна.

На третия етаж слезе. Стоеше като онемяла от мащаба на това, което виждаше. Пред нея имаше безброй кабинки. Сякаш бяха стотици, обитавани от хиляди хора. На всяка имаше табелка в различен цвят. РЕДАКТОРСКИ… ИЗКУСТВО… МЕСТНИ… СПОРТ… КАЛЕНДАР…

Дейна спря един мъж, който бързаше по коридора.

— Извинете. Къде се намира кабинетът на господин Бейкър?

— Мат Бейкър? — Той й го посочи. — По коридора вдясно, последната врата.

— Благодаря.

Когато се обърна, тя се блъсна в някакъв небръснат рошав мъж с документи в ръце, които изпопадаха на пода.

— О, извинете, аз…

— Защо не гледате къде вървите, по дяволите? — ядоса се той. Наведе се, за да си събере документите.

— Не е нарочно. Ето, ще ви помогна. Аз… — Дейна се наведе, а докато ги вдигаше, напъха няколко листа под едно бюро.

Мъжът спря и гневно я изгледа.

— Направете ми една услуга. Не ми помагайте повече.

— Както желаете — ледено заяви Дейна. — Дано не всички във Вашингтон са толкова груби.

Изправи се и тръгна към кабинета на господин Бейкър. На стъклото на вратата му пишеше МАТ БЕЙКЪР. В кабинета нямаше никого. Тя влезе вътре, седна и започна да наблюдава трескавата дейност, която кипеше наоколо.

„Изобщо не може да се сравнява с «Клермонт Игзаминър»“ — мислеше си. Тук работеха хиляди хора. По коридора се задаваше рошавият грубиян и се приближаваше към кабинета.

„Не! — помисли си Дейна. — Дано не влезе тук. Дано се е запътил за някъде другаде…“

Той обаче влезе и присви очи.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Тя преглътна и ведро попита:

— Вие сигурно сте господин Бейкър? Казвам се Дейна Еванс.

— Попитах ви какво правите тук.

— Аз съм репортерка от „Клермонт Игзаминър“.

— И?

— Вие току-що сте го купили.

— Така ли?

— Аз… аз искам да кажа, че вестникът го е купил. Вестникът е купил вестника. — Дейна почувства, че се обърква. — Както и да е, дойдох да си потърся работа. Аз, разбира се, си имам работа. По-скоро става въпрос за прехвърляне.

Той беше втрещен.

— Мога да започна веднага — не спираше тя. — Няма проблем.

Мат Бейкър се приближи до бюрото.

— Кой, по дяволите, ви е пуснал тук?

— Казах ви. Аз съм репортерка за „Клермонт Игзаминър“ и…

— Връщайте се в Клермонт. И се опитайте да не блъскате никого на излизане.

— Много ви благодаря, господин Бейкър — хладно изрече Дейна и стана. — Високо оценявам вашата любезност.

Тя с трясък затвори вратата след себе си. Мат Бейкър я изпрати с поглед и поклати глава. Светът беше пълен с ненормални.

 

 

Дейна се върна в огромната редакторска зала, където десетки репортери пишеха материалите си на компютрите. „Точно тук ще работя — яростно си мислеше тя. — Връщайте се в Клермонт. Как се осмелява!“

Когато вдигна поглед, видя в далечината Мат Бейкър да се приближава към нея. Проклетникът беше навсякъде! Тя бързо се скри зад една кабинка, за да не я вижда.

Той мина покрай нея, приближи се до един репортер и седна.

— Направи ли интервюто, Сам?

— Нямах късмет. Отидох в медицинския център в Джорджтаун и там ми казаха, че жена с такова име не била регистрирана при тях. Съпругата на Трип Тейлър не била тяхна пациентка.

— Много добре знам, че е — заяви Мат Бейкър. — Опитват се да скрият нещо, по дяволите. Искам да разбера защо е в болницата.

— Дори да е там, човек не може да се добере до нея, Мат.

— Опита ли с номера с доставката на цветя?

— Разбира се. Не мина.

Дейна стоеше и гледаше Мат Бейкър и репортерът. „Що за репортер е тоя — почуди се тя, — който не знае как да вземе интервю?“

 

 

Половин час по-късно беше пред медицинския център в Джорджтаун. Отиде в магазина за цветя.

— Какво обичате? — попита я една служителка.

— Ами — за миг се поколеба, — цветя за петдесет долара. — Едва не се задави на думата „петдесет“.

— Дали в болницата няма магазин, където да мога да купя и някаква шапчица? — попита Дейна, когато служителката й подаде цветята.

— На ъгъла има магазин за подаръци.

— Благодаря.

Магазинът за подаръци беше пълен с най-различни боклуци, множество поздравителни картички, евтини играчки, балони и знаменца, рафтове с пуканки и царевични пръчици и крещящи дрехи. На един от рафтовете имаше сувенирни шапки. Дейна купи една, която наподобяваше шапка на шофьор на такси и си я нахлупи. Купи и картичка с пожелание за бързо оздравяване и надраска нещо вътре.

Следващата й стъпка беше гишето за информация във фоайето на болницата.

— Донесла съм цветя за госпожа Трип Тейлър.

Администраторката поклати глава.

— Тук няма регистрирана госпожа с такова име.

Дейна въздъхна.

— Така ли? Жалко. Цветята са от вицепрезидента на Съединените щати.

Тя отвори картичката и я показа на администраторката. В нея се казваше: „Бързо оздравявайте“, с подпис: Артър Канън.

— Значи ще ми се наложи да ги върна — каза Дейна и си тръгна.

Администраторката колебливо погледна след нея.

— Един момент!

Тя спря.

— Да?

— Мога да повикам някого да й занесе цветята.

— Съжалявам — каза Дейна. — Вицепрезидентът Канън изрично нареди да й ги връча лично. — Тя погледна администраторката. — Може ли да ми кажете името си? Господин Канън ще настоява за обяснение защо цветята не са поднесени.

Паника.

— Е, добре. Добре. Не искам да причинявам неприятности. Занесете ги в стая 615. Но веднага щом й ги поднесете, ще трябва да напуснете.

— Добре — обеща Дейна.

След пет минути тя разговаряше със съпругата на прочутата рок-звезда Трип Тейлър.

 

 

Стейси Тейлър беше на около двайсет и пет години. Трудно беше да се каже дали е хубава или не, защото в този момент лицето й беше подуто и насинено. Опитваше се да вземе чаша вода от една масичка до леглото, когато Дейна влезе.

— Цветя за… — при вида на лицето й спря ужасена.

— От кого са? — Жената едва говореше.

Дейна беше махнала картичката.

— От един… от един ваш обожател.

Стейси Тейлър подозрително я изгледа.

— Може ли да ми подадете водата?

— Разбира се. — Тя остави цветята и й подаде чашата с вода. — С нещо друго да ви услужа? — попита.

— Да — изпъшка жената. — Можете да ме измъкнете от това гадно място. Мъжът ми не позволява да ме посещават. Писна ми да гледам все тия доктори и сестри.

Дейна седна на един стол до леглото.

— Какво ви се е случило?

— Не е ли очевидно? — изсумтя тя. — Претърпях автомобилна катастрофа.

— Сериозно?

— Да.

— Ужас — изрече репортерката скептично.

Беше направо бясна от яд, защото тази жена несъмнено беше бита.

След четиридесет и пет минути Дейна излезе, узнала истинската причина за престоя на Стейси в болницата.

 

 

Когато се върна в „Уошингтън Трибюн“, на вратата имаше друг пазач.

— Какво обич…

— Не е по моя вина — задъхано каза Дейна. — Повярвайте ми, закъснях заради проклетото движение. Кажете на господин Бейкър, че вече се качвам. Направо ще побеснее, че съм закъсняла. — Хукна към асансьора и натисна копчето. Пазачът учудено погледна след нея, а после започна да избира номера.

— Ало. Кажете на господин Бейкър, че една млада жена, която…

Асансьорът пристигна. Дейна влезе и натисна бутона за третия етаж. Там като че ли кипеше още по-оживена дейност, ако това изобщо беше възможно. Сновяха репортери, хукнали да не изпуснат крайния срок. Тя стоеше и трескаво се оглеждаше. Най-после забеляза това, което търсеше. В една кабинка със зелен надпис, на която пишеше ГРАДИНАРСТВО, имаше празно бюро. Дейна бързо се приближи и седна. Погледна компютъра пред себе си и започна да пише. Историята толкова я беше погълнала, че загуби представа за времето. Когато приключи, пусна написаното през принтера и страниците заизлизаха. Тъкмо ги събираше, когато усети нечие присъствие зад себе си.

— Какво, по дяволите, правите? — попита Мат Бейкър.

— Търся си работа, господин Бейкър. Написах това и смятам…

— Криви са ви сметките — избухна той. — Човек не може така да нахълтва и да се разполага по чужди бюра. А сега веднага се измитайте, преди да съм извикал охраната да ви арестува.

— Но…

— Вън!

Дейна се изправи с достойнство. Напъха страниците в ръцете на Бейкър и тръгна към асансьора.

Мъжът поклати глава: „Боже! Докъде стигнахме, по дяволите?“ Под бюрото имаше кошче за боклук. Когато се приближи до него, Мат погледна първото изречение на репортажа на Дейна: „Стейси Тейлър с посиняло и издрано лице потвърди днес, че е в болница, защото прочутият й съпруг и рокзвезда Трип Тейлър я пребил. Всеки път, когато забременеела, я пребивал. Не искал деца.“ Мат продължи да чете, онемял от учудване. Той вдигна поглед, но младата жена си беше отишла.

Стиснал листовете, Мат хукна към асансьорите с надеждата да я открие, преди да е изчезнала. Когато притича зад ъгъла, тя беше там. Облегнала се беше на стената и чакаше.

— Как направихте интервюто? — попита той.

— Вече ви казах — простичко отвърна Дейна. — Аз съм репортерка.

Той дълбоко си пое дъх.

— Елате в кабинета ми.

 

 

Те отново бяха в кабинета на Мат Бейкър.

— Браво — завистливо й каза той.

— Благодаря! Направо не знам как да изразя радостта си — възбудено изрече Дейна. — Аз ще бъда най-добрата репортерка, която някога сте имали. Ще видите. Това, което най-много искам, е да бъда кореспондентка в чужбина, но имам желание с работа да стигна до този пост, дори и да ми отнеме цяла година. — Забеляза изражението му. — Или може би две.

— Нямаме свободни работни места в „Трибюн“, освен това има и списък на чакащи за тази работа.

Изумена го погледна.

— Но аз предположих…

— Почакайте. Когато един репортер започне да предполага разни работи, мами себе си. Разбирате ли?

— Да, господине.

— Добре. — За миг той се замисли, а после реши. — Гледате ли предаванията на телевизионния канал на „Трибюн Ентърпрайсиз“?

— Не, господине. Не бих казала, че…

— Е, сега ще можете. Имате късмет. Там се освободи едно място. Един журналист току-що напусна. Можете да дойдете на негово място.

— И какво ще правя? — предпазливо попита тя.

— Ще пишете текстовете за телевизията.

Тя посърна.

— Текстове за телевизията? Но аз нищо не знам за…

— Много е просто. Продуцентът на новините ще ви даде информацията, която постъпва от всички осведомителни агенции. Вие ще я напишете на английски и ще вкарате текста в компютъра, за да може да се чете от говорителите.

Дейна седеше, без да каже дума.

— Какво?

— Нищо, просто… просто аз съм репортерка.

— Тук имаме петстотин репортери и всички те с години са учили занаята. Заминавайте в четвърта сграда. Попитайте за господин Хокинс. Ако трябва от нещо да се започне, телевизията не е лошо начало. — Мат Бейкър посегна към телефона. — Ще се обадя на Хокинс.

— Добре — въздъхна тя. — Благодаря ви, господин Бейкър. Ако някога имате нужда от…

— Вън.

 

 

Телевизионните зали на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ заемаха целия шести етаж на четвърта сграда. Том Хокинс, продуцент на нощните новини, я прие в кабинета си.

— Работили ли сте някога в телевизията?

— Не, господине. Работила съм във вестници.

— Динозаври. Те са отживелица. Ние сме настоящето. А какво ли ще бъде бъдещето? Хайде да ви разведа наоколо.

Десетки хора работеха на бюра и монитори. По телеграфа постъпваха новини от пет-шест осведомителни агенции и се появяваха на екраните.

— Тук се приемат новини и съобщения от цял свят — обясняваше Хокинс. — Аз решавам кои да показваме. От специалния отдел заминават екипи, които изпращат репортажи от местата на събитията чрез микровълни или предаватели. Освен телеграфните ни служби имаме сто и шестдесет полицейски канала, репортери с клетъчни телефони, скенери, монитори. Всяко съобщение се планира до секундата. Хората, които пишат текста, работят с монтажисти, за да се вместят в точно определено време. Средно една новина с подробностите продължава между минута и половина и минута и четиридесет и пет секунди.

— Колко човека пишат текстовете? — попита Дейна.

— Шест. После има и видеокоординатор, новинарски монтажисти, продуценти, режисьори, репортери, говорители… — Той замълча. Към него се приближаваха мъж и жена. — Като си говорим за вълка, запознай се с Джулия Бринкман и Майкъл Тейт.

Джулия Бринкман беше изумителна жена с кестенява коса, цветни лещи, от които очите й изглеждаха наситенозелени, и отрепетирана чаровна усмивка. Майкъл Тейт беше спортен тип с изключително приветлива усмивка и топло излъчване.

— Нашата нова текстописка — каза Хокинс. — Дона Еванстън.

— Дейна Еванс.

— Няма значение. Хайде на работа.

Той я заведе обратно в кабинета си, а после кимна към таблото с разпределението на стената.

— Това са съобщенията, от които си избирам някои. Наричат се „охлюви“. Нашите предавания се излъчват два пъти на ден. Правим обедните новини от дванадесет до един и нощните от десет до единадесет часа. Когато ти кажа кои съобщения искам да пуснем, ти ги сглобяваш и правиш всичко да звучи толкова вълнуващо, че зрителите да не желаят да превключат на друг канал. Монтажистът ще ти предостави видеоклипове, ти ги включваш в сценария и посочваш къде точно да се пуснат.

— Добре.

— Понякога новините са толкова вълнуващи, че в програмата си пускаме включване на живо.

— Интересно — отбеляза Дейна.

Тя изобщо не подозираше, че един ден това щеше да й спаси живота.

 

 

През първата нощ програмата беше пълен провал. Дейна беше сложила най-важните новини в средата вместо в началото, а Джулия Бринкман откри, че чете текстовете на Майкъл Тейт, а той — нейните.

— Господин Хокинс ви вика в кабинета си. Веднага — съобщи режисьорът на Дейна, когато новините свършиха.

Хокинс седеше на бюрото си с мрачно изражение.

— Знам — виновно изрече Дейна. — Телевизията никога не е преживявала такова падение и всичко е по моя вина.

Той седеше и я наблюдаваше. Дейна започна отново:

— Добрата новина е, че отсега нататък нещата ще вървят само нагоре. Нали така, Том?

Продължаваше да я гледа втренчено.

— И това никога няма да се повтори, защото — забеляза изражението му — съм уволнена.

— Не — кисело отвърна той. — Това би означавало прекалено лесно да ти се размине. Ще работиш, докато не се получи както трябва. А това, което имам предвид, са обедните новини утре. Ясно ли се изразих?

— Напълно.

— Добре. Искам да си тук в осем часа сутринта.

— Добре, Том.

— И тъй като ще работим заедно, можеш да ме наричаш господин Хокинс.

 

 

Обедните новини на следващия ден минаха гладко. „Том Хокинс е бил прав — реши Дейна. — Става въпрос просто да влезеш в ритъм. Получаваш си новината… написваш текста… поработваш с монтажиста… вкарваш текста в компютъра, за да могат говорителите да го прочетат.“ От този момент нататък това й стана рутина.

 

 

Големият успех за Дейна дойде осем месеца след като беше започнала работа в УТЕ. Тъкмо беше свършила с текстовете на вечерните новини в десет без петнадесет и се готвеше да си върви. Когато влезе в студиото, там цареше хаос. Всички говореха един през друг.

— Къде е тя, по дяволите? — крещеше Роб Клайн, режисьорът.

— Не знам.

— Никой ли не я е виждал?

— Не.

— Обадихте ли й се по телефона вкъщи?

— Секретарят й беше включен.

— Чудесно. В ефир сме — погледна той часовника си — след дванайсет минути.

— Може би Джулия е претърпяла злополука — обади се Майкъл Тейт. — Може дори да е загинала.

— Това не я оправдава. Трябваше да се обади.

— Извинете… — каза Дейна.

Режисьорът раздразнено се обърна към нея.

— Да?

— Ако Джулия не се появи, аз бих могла да я заместя.

— Я стига с тия работи. — Отново се обърна към помощника си: — Обади се на охраната и виж дали е влязла в сградата.

Помощникът взе телефона и набра номера.

— Джулия Бринкман влезе ли вече… Ами, когато дойде, предайте й веднага да се качи тук.

— Накарай го да й държи асансьора. В ефир сме след — отново си погледна часовника — седем проклети минути.

Дейна го наблюдаваше как го обзема все по-голяма паника.

— Бих могъл да чета всички новини — каза Майкъл Тейт.

— Не — озъби се режисьорът. — Имаме нужда от вас двамата. — Отново си погледна часовника. — Три минути. По дяволите! Как можа да ни сервира такова нещо? В ефир сме след…

— Аз знам текстовете. Аз съм ги писала — намеси се Дейна.

Той я погледна.

— Не си гримирана. Не си облечена подходящо.

— Две минути — извика звукорежисьорът от кабинката си. — Моля да заемете местата си.

Майкъл Тейт сви рамене и зае мястото си пред камерите.

— По местата, моля!

— Лека нощ, господин Клайн — усмихна се Дейна на режисьора и тръгна към вратата.

— Чакай малко! — Той потърка с ръка челото си. — Сигурна ли си, че можеш да го направиш?

— Пробвайте — отговори му тя.

— Нямам друг избор, а? — изпъшка той. — Добре. Качвай се. Господи! Защо не послушах майка си и не станах доктор?

Дейна изтича и седна до Майкъл Тейт.

— Тридесет секунди… двадесет… десет… пет…

Режисьорът даде знак и червената лампичка на камерата светна.

— Добър вечер — спокойно произнесе Дейна. — Добре дошли в новините в десет часа на УТЕ. Първата ни новина е от Холандия. Днес следобед в училище в Амстердам избухнала бомба и…

Останалата част от новините мина гладко.

 

 

На следващата сутрин Роб Клайн влезе в кабинета на Дейна.

— Лоши новини. Снощи Джулия претърпяла автомобилна катастрофа. Лицето й е… — той се поколеба — обезобразено.

— Съжалявам — отвърна Дейна. — Много ли е зле?

— Доста.

— Но днес пластичната хирургия може…

— Не и този път — поклати глава той. — Няма да се върне.

— Искам да отида да я видя. Къде е?

— Ще я закарат при семейството й в Орегон.

— Толкова съжалявам.

— Всяко зло за добро. — Погледна я изпитателно. — Снощи мина добре. Ще те държим, докато не намерим друга говорителка.

Дейна отиде при Мат Бейкър.

— Гледахте ли новините снощи? — попита тя.

— Да — изръмжа той. — За бога, сложи си малко грим и намери по-подходяща рокля.

— Добре — нещастно отвърна тя.

— Не беше зле — отбеляза Мат Бейкър накрая. — Като се имаше предвид кой го казва, това си беше голям комплимент.

— Между другото, голямата клечка каза да те оставим — осведоми я режисьорът на петия ден.

Тя се почуди дали голямата клечка беше Мат Бейкър.

 

 

За шест месеца Дейна стана неизменна част от вашингтонската сцена. Беше млада и красива и личеше, че е интелигентна. В края на годината я повишиха и й повериха някои специални предавания. Едно от тях, „Тук и сега“, в което вземаше интервюта от знаменитости, стигна върха на зрителските класации. В интервютата й личеше лично отношение и съчувствие към интервюираните и знаменитостите, които се колебаеха да се появяват в други предавания, я молеха да ги покани в нейното. Вестници и списания започнаха да интервюират Дейна. Тя самата ставаше знаменитост.

 

 

Нощем гледаше международни новини. Завиждаше на кореспондентите в чужбина. Те вършеха нещо важно. Правеха исторически репортажи, информираха света за важни събития, които се случваха по цялата земя. Чувстваше се неудовлетворена.

 

 

Двугодишният й договор с УТЕ почти беше изтекъл. Филип Коул, шефът на кореспондентите, я извика в кабинета си.

— Чудесно се справяш, Дейна. Всички много се гордеем с теб.

— Благодаря, Филип.

— Време е да си поговорим за новия ти договор. Най-напред…

— Напускам.

— Моля?

— Когато ми изтече договорът, вече няма да правя програмата.

Изгледа я удивено.

— Защо ще напускаш? Не ти ли харесва тук?

— Много ми харесва. Искам да остана в УТЕ, но като кореспондент в чужбина.

— Но кореспондентите живеят зле — избухна той. — Защо, за бога, искаш да ставаш кореспондентка?

— Защото ми писна да слушам какво ще сготвят за вечеря знаменитостите или как са се запознали с петия си съпруг. Водят се войни, хората страдат и умират, но никой не се тревожи за това. Искам да ги накарам да проявят загриженост. — Тя дълбоко си пое дъх. — Съжалявам, не мога повече да остана тук. — Изправи се и тръгна към вратата.

— Чакай малко! Сигурна ли си, че точно това искаш да правиш?

— Винаги съм искала да го правя — тихо каза Дейна.

Той се замисли.

— Къде искаш да отидеш?

Отне й малко време, за да може да осмисли въпроса му.

— Сараево.