Сидни Шелдън
Тънки сметки (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

САМОЛИЧНОСТТА НА ТРУПА НА ШЕСТНАЙСЕТГОДИШНАТА ДЪЩЕРЯ НА ГУБЕРНАТОРКАТА НА КОЛОРАДО УСТАНОВЕНА

ПРИЯТЕЛЯТ СЕ ОБЕСВА В ПОЛИЦИЯТА

ПОЛИЦИЯТА ПО СЛЕДИТЕ НА МИСТЕРИОЗЕН СВИДЕТЕЛ

Той се загледа в заглавията и му прилоша. Шестнайсетгодишна. Изглеждаше по-възрастна. Какво престъпление беше извършил? Убийство? Непредумишлено по всяка вероятност. Плюс изнасилване на непълнолетна.

Беше видял как излиза от банята гола и срамежливо усмихната. „Никога не съм го правила.“

А той я беше прегърнал и погалил. „Радвам се, че с мен ще ти е за пръв път, скъпа.“ Беше изпил с нея чаша течно „Екстази“. „Изпий това. Ще се почувстваш много добре.“ Бяха се любили, а след това тя се беше оплакала, че не се чувства добре. Беше станала от леглото, залитнала и си ударила главата в масата. Не беше умишлено. Разбира се, полицията нямаше да го приеме. Но няма нищо, което да го свързва с нея. Нищо.

Целият епизод му се струваше нереален, кошмар, който се беше случил с някой друг. Когато видя заглавията във вестниците обаче, вече беше реалност.

В кабинета му нахлуваше шумът от уличното движение по Пенсилвания Авеню, пред Белия дом, и той отново осъзна къде се намира. След няколко минути беше насрочено да започне събрание на кабинета. Той дълбоко си пое дъх. Стегни се.

 

 

В Овалния кабинет се бяха събрали вицепрезидентът Мелвин Уикс, Сайм Ломбардо и Питър Тейгър. Оливър влезе и седна на бюрото си.

— Добро утро, господа.

— Видяхте ли „Трибюн“, господин президент? — попита Питър.

— Не.

— Идентифицирали са момичето, починало в хотел „Монроу Армс“. Опасявам се, че новините са лоши.

Оливър несъзнателно се напрегна.

— Да?

— Казва се Хлое Хюстън. Дъщерята на Джаки Хюстън.

— О, господи! — Думите едва се отрониха от устните на президента.

Всички се бяха втренчили в него, изненадани от реакцията му. Той бързо успя да се овладее.

— Аз… аз познавах Джаки Хюстън… едно време. Това… това е ужасна новина. Ужасна.

— Макар че вината за престъпността във Вашингтон не е наша — каза Сайм Ломбардо, — „Трибюн“ ще изкара, че ние сме отговорни за това.

— Съществува ли някакъв начин, по който да накараме Лесли Стюарт да млъкне? — намеси се Мелвин Уикс.

Оливър се сети за страстната нощ, която беше прекарал с нея.

— Не — отвърна. — Свободата на пресата, господа.

— Що се отнася за губернаторката… — обърна се към президента Питър Тейгър.

— Ще се оправя с нея. — Той набързо набра някакъв вътрешен номер. — Свържете ме с губернаторката Хюстън в Денвър.

— Трябва да ограничим нападките — казваше Питър Тейгър. — Ще събера статистики за това, колко е намаляла престъпността в страната, как сте помолили Конгреса за повече пари за полицейските управления и така нататък. — Думите прозвучаха фалшиво дори в собствените му уши.

— Става в ужасно неподходящо време — отбеляза Мелвин Уикс.

Вътрешният телефон иззвъня. Оливър вдигна слушалката.

— Да? — Послуша малко, после затвори. — Губернаторката е на път за Вашингтон. — Той погледна Питър. — Разбери кога ще пристигне, Питър. Посрещни я и я доведи тук.

— Добре. В „Трибюн“ има уводна статия, в която не са си пестили хулите. — Тейгър му показа първата страница на вестника: ПРЕЗИДЕНТЪТ НЕСПОСОБЕН ДА ОВЛАДЕЕ ПРЕСТЪПНОСТАА В СТОЛИЦАТА. — Продължава от тук.

— Лесли Стюарт е кучка — тихо каза Сайм Ломбардо. — Някой трябва малко да си поговори с нея.

 

 

В кабинета си в „Уошингтън Трибюн“ Мат Бейкър четеше уводната статия, в която президентът беше обвиняван в толерантност към престъпността, когато влезе Франк Лонерган. Той беше около четирийсетгодишен, проницателен и компетентен журналист, който по едно време беше работил в полицията. Беше един от най-добрите журналисти-следователи в бранша.

— Ти ли написа тази статия, Франк?

— Да — отвърна той.

— Параграфът за спада в престъпността в Минесота с двадесет и пет процента все още ме притеснява. Защо споменаваш единствено Минесота?

— Предложението дойде от Ледената принцеса — поясни Лонерган.

— Това е абсурдно! — избухна Мат Бейкър. — Аз ще поговоря с нея.

 

 

Лесли Стюарт говореше по телефона, когато той влезе в кабинета й.

— На теб оставям да уредиш подробностите, но искам да съберем колкото се може повече пари за него. Всъщност сенаторът Ембри от Минесота ще се отбие днес за обяд и от него ще получа списък с имена. Благодаря. — Тя затвори. — Мат.

Бейкър се приближи до бюрото й.

— Искам да си поговорим за уводната статия.

— Хубава е, нали?

— Ужасна е, Лесли. Това е пропаганда. Президентът не е отговорен за ограничаването на престъпността във Вашингтон. Имаме си кмет, който трябва да се занимава с това, както и полиция. И какви са тия глупости за престъпността, която намаляла с двадесет и пет процента в Минесота? Откъде се сдоби с тези данни?

Тя се облегна и спокойно заяви:

— Мат, това е мой вестник. Ще си пиша каквото си искам. Оливър Ръсел е лош президент, а Грегъри Ембри ще се справи чудесно. Ще му помогнем да влезе в Белия дом. — Видя изражението му и поомекна. — Хайде, Мат. „Трибюн“ ще застане на страната на победителя. Ембри ще е добър. Всеки момент ще пристигне. Искаш ли да дойдеш с нас на обяд?

— Не. Не обичам хора, които се хранят с разперени ръце. — Той се обърна и излезе от кабинета.

 

 

Отвън в коридора Мат Бейкър се натъкна на сенатора Ембри. Сенаторът наближаваше петдесетте и беше политик, който обичаше да си придава важност.

— О, господин сенатор! Поздравления!

Ембри озадачено го изгледа.

— Благодаря. Ъ-ъ… за какво?

— За това, че сте ограничили престъпността във вашия щат с двадесет и пет процента. — После Мат си тръгна, а сенаторът остана да гледа след него с непроницаемо изражение на лицето.

 

 

Обядът се състоя в обзаведената в стар стил трапезария на Лесли Стюарт. В кухнята работеше готвач, когато тя и сенаторът Ембри влязоха. Келнерът изтича да ги посрещне.

— Обядът е готов. Когато пожелаете, ще ви сервираме, госпожице Стюарт. Искате ли нещо за пиене?

— За мен не — каза Лесли. — Господин сенатор?

— Е, аз обикновено не пия през деня, но ще взема едно мартини.

На нея й беше ясно, че сенаторът пиеше много през деня. Беше събрала пълна информация за него. Беше женен с пет деца и издържаше любовница-японка. Хобито му беше тайно да финансира една военна групировка в родния си щат. Но не с това беше привлякъл интереса й. За нея беше от значение това, че Грегъри Ембри не желаеше да се ограничава едрият бизнес, а „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ си беше едър бизнес. Лесли възнамеряваше още повече да го окрупни, а когато сенаторът станеше президент, той щеше да й помогне.

Седнаха на масата. Сенаторът отпи от второто си мартини.

— Искам да ти благодаря за набирането на средствата, Лесли. Ще запомня жеста ти.

Тя топло му се усмихна.

— Удоволствие е за мен. Ще направя всичко възможно, за да ти помогна да победиш Оливър Ръсел.

— Е, мисля, че имам доста добри шансове.

— И аз така смятам. На хората вече им омръзна да четат за него и неговите скандални връзки. Ако до изборите избухне още един скандал, предполагам, че ще го изхвърлят.

Сенаторът Ембри за миг я изгледа.

— Смяташ ли?

Тя кимна.

— Не бих се изненадала.

Обядът беше превъзходен.

 

 

Обаждаше се Антонио Валдес, помощник в отдела по патоанатомия.

— Госпожице Стюарт, казахте, че искате да ви държим в течение по случая Хлое Хюстън.

— Да…

— Ченгетата ни помолиха нищо да не казваме, но тъй като вие така приятелски се държите, сметнах…

— Не се притеснявайте. Ще се погрижа за вас. Разкажете ми за аутопсията.

— Да, госпожо. Причината за смъртта е наркотик, познат под името „Екстази“.

— Какво?

— „Екстази“. Приела го е в течен вид.

Имам една малка изненада за теб, която искам да опиташ… Това е течен „Екстази“… Един приятел ми го даде…

И жената, която беше открита в река Кентъки, беше починала от свръхдоза течен „Екстази“.

Лесли седеше неподвижно, а сърцето й биеше до пръсване.

Имаше бог.

 

 

Лесли нареди да извикат Франк Лонерган.

— Искам да проучиш случая за смъртта на Хлое Хюстън. Смятам, че президентът има пръст в тази работа.

Той я гледаше с широко отворени очи.

— Президентът?

— Някой се опитва да го прикрие. Убедена съм в това. Момчето, което са арестували и което така лесно се самоуби… Поразрови се в това. И искам да разбереш къде е бил президентът следобеда и вечерта, когато тя е починала. Трябва да го направиш като частно разследване. Ще докладваш само на мен.

Лонерган дълбоко си пое дъх.

— Знаеш ли какво би означавало това?

— Почвай. А, и още нещо, Франк.

— Да?

— Провери в Интернет за наркотика, наречен „Екстази“. И потърси някаква връзка между него и Оливър Ръсел.

 

 

В една медицинска страница на Интернет, посветена на опасностите от наркотиците, Лонерган откри историята на Мириам Фридланд, бившата секретарка на Оливър Ръсел. Тя беше в болница във Франкфорт, Кентъки. Той се обади по телефона за повече информация.

— Госпожица Фридланд почина преди два дни. Тя не можа да излезе от комата — осведомиха го оттам.

 

 

Франк Лонерган се свърза по телефона с кабинета на губернаторката Хюстън.

— Съжалявам — каза му секретарката й. — Госпожа губернаторката е на път за Вашингтон.

След десет минути той беше на път за летището, но вече беше късно.

 

 

Когато пътниците започнаха да слизат от самолета, Лонерган видя как Питър Тейгър се приближава до привлекателна блондинка на около четиридесет години и я поздравява. Двамата поговориха малко, а после той я отведе до чакащата ги лимузина.

Журналистът ги гледаше отдалече и си мислеше: „Трябва да поговоря с тази дама.“ Той се върна в града и започна да звъни от телефона в колата си. Успя да научи, че губернаторката Хюстън се очаква да отседне в хотел „Фор Сийзънс“.

 

 

Когато Джаки Хюстън беше въведена в частния работен кабинет на президента, Оливър Ръсел я чакаше.

— Ужасно съжалявам, Джаки — каза той и хвана ръцете й.

Почти седемнайсет години бяха изминали, откакто я беше видял за последен път. Бяха се запознали на адвокатски симпозиум в Чикаго. Тя току-що беше завършила право. Беше млада, привлекателна и пламенна и бяха преживели бурна и кратка авантюра.

Преди седемнадесет години.

А Хлое беше на шестнадесет.

Не се осмели да й зададе въпроса, който се въртеше в главата му. Не искаше да научи. Те се гледаха мълчаливо и за миг Оливър си помисли, че тя ще заговори за миналото. Той отвърна поглед.

— Полицията смята, че Пол Йърби е имал пръст в смъртта на Хлое — каза Джаки Хюстън.

— Така е.

— Не е.

— Не е?

— Пол беше влюбен в Хлое. Той никога не би я наранил. — Гласът й затрепери. — Те… те щяха да се оженят.

— Според информацията, с която аз разполагам, Джаки, те са открили отпечатъците на момчето в хотелската стая, където е била убита.

— Според вестниците това… това се е случило в президентския апартамент в хотел „Монроу Армс“, нали?

— Да.

— Оливър, Хлое не разполагаше с много пари. Бащата на Пол беше пенсиониран чиновник. Откъде дъщеря ми е намерила парите за президентския апартамент?

— Н-не знам.

— Някой трябва да разбере. Няма да си тръгна преди да съм разбрала кой е виновен за смъртта й. — Тя се намръщи. — Хлое имаше уговорена среща с теб същия следобед. Видя ли се с нея?

Последва кратко колебание.

— Не. Иска ми се да се бяхме срещнали. За жалост имах спешен ангажимент и трябваше да отменя срещата.

 

 

В един апартамент на другия край на града лежаха притиснали голите си тела едно в друго. Той чувстваше, че тя е напрегната.

— Добре ли си, Джоан?

— Добре съм, Алекс.

— Струва ми се, че си някъде далече, скъпа. За какво си мислиш?

— За нищо — каза Джоан Макграт.

— За нищо?

— Е, всъщност си мислех за горкото момиче, убито в хотела.

— Да, четох за това. Била дъщеря на някаква губернаторка.

— Да.

— Полицията знае ли с кого е била?

— Не. Разпитаха всички гости и служители на хотела.

— И теб също?

— Да. Единственото нещо, което успях да им кажа, беше за телефонния разговор.

— Какъв телефонен разговор?

— Разговора, който някой от този апартамент проведе с Белия дом.

Той застина, после отбеляза:

— Това нищо не означава. Някои хора изпитват голямо удоволствие да се обадят в Белия дом. Хайде, направи ми го пак, скъпа. Имаш ли още малко кленов сироп?

 

 

Франк Лонерган току-що се беше върнал от летището, когато телефонът в кабинета му иззвъня.

— Лонерган.

— Здравейте, господин Лонерган. Обажда се Плитко Гърло. — Алекс Купър, дребен паразит, винаги си въобразяваше, че информацията му ще предизвика нов Уотъргейт. В това се изразяваше чувството му за хумор. — Все още ли плащате за гореща информация.

— Зависи колко е гореща.

— Тази направо ще ви запали задника. Искам пет хиляди долара за нея.

— Дочуване.

— Чакайте малко. Не затваряйте. Става въпрос за убитото момиче в хотел „Монроу Армс“.

Франк веднага наостри уши.

— И какво за него?

— Може ли да се срещнем някъде двамата?

— Ще се видим след половин час в „Рикос“.

 

 

В два часа те седяха в едно сепаре в „Рикос“. Алекс Купър беше един слаб като чироз тарикат и Лонерган не обичаше да си има вземане-даване с него. Не знаеше откъде Купър събира информацията си, но в миналото беше му вършил доста работа.

— Надявам се, че не ми губиш времето — отбеляза Франк.

— О, не смятам, че е загуба на време. Как би се почувствал, ако ти кажа, че в убийството на момичето е замесен Белия дом? — Той самодоволно се хилеше.

Лонерган успя да скрие възбудата си.

— Продължавай.

— Пет хиляди долара?

— Хиляда.

— Две.

— Дадено. Говори.

— Приятелката ми е телефонистка в хотел „Монроу Армс“.

— Как се казва?

— Джоан Макграт.

Той си записа.

— Е, и?

— Някой от президентския апартамент се обадил в Белия дом, докато момичето било там.

„Смятам, че президентът имам пръст в тази работа“, му беше казала Лесли Стюарт.

— Сигурен ли си в това?

— Информацията ми е от извора.

— Ще я проверя. Ако се окаже истина, получаваш си парите. Споменавал ли си това на друг?

— Не.

— Добре. Недей. — Той се изправи. — Ще поддържаме връзка.

— Има още нещо.

Лонерган спря.

— Да?

— Не ме забърквай в тази работа. Не искам Джоан да разбере, че съм ти казал.

— Няма проблем.

И така Алекс Купър остана сам и се замисли за какво да похарчи двете хиляди долара, за които Джоан нямаше да разбере.

 

 

Телефонната централа на хотел „Монроу Армс“ се намираше в една кабинка зад рецепцията. Когато Лонерган влезе с папка в ръка, Джоан Макграт беше дежурна. Тя тъкмо казваше:

— Ей сега ще ви свържа.

Тя направи връзката и се обърна към новодошлия.

— Какво обичате?

— От телефонната компания съм — представи се Лонерган и й показа някаква карта за самоличност. — Тука имаме някакъв проблем.

Джоан изненадано го погледна.

— Какъв проблем?

— Оплакаха се, че им таксуваме разговори, които не са провеждали. — Престори се, че проверява нещо в папката. — Петнадесети октомври. На един абонат са начислили разговор с Германия, а той ни един човек дори не познавал там. Много е ядосан.

— Ами аз нищо не знам по този въпрос — възмутено отвърна тя. — Дори не си спомням да съм свързвала някого с Германия през последния месец.

— Имате ли записани всички разговори от петнадесети?

— Разбира се.

— Бих искал да видя справката.

— Добре. — Извади една папка изпод купчина вестници и му я подаде. Таблото бръмчеше. Докато тя обслужваше гостите, Лонерган бързо прегледа папката. Дванайсети октомври… тринадесети… четиринадесети… шестнадесети…

Страницата за петнадесети липсваше.

 

 

Франк Лонерган чакаше във фоайето на хотел „Фор Сийзънс“, когато Джаки Хюстън се върна от Белия дом.

— Госпожо губернатор?

Тя се обърна.

— Да?

— Франк Лонерган. Аз съм от „Уошингтън Трибюн“ и искам да изразя съболезнованията на всички ни, госпожо.

— Благодаря.

— Може ли да поговорим за малко?

— Аз наистина не съм в…

— Може би ще мога да ви помогна. — Той кимна към салона на главното фоайе. — Можем ли да влезем за малко там?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре.

Влязоха в салона и седнаха.

— Разбрах, че дъщеря ви отишла на обиколка из Белия дом в деня, в който…

— Да. Тя… тя отиде на обиколка със съучениците си. Вълнуваше се много, че ще се срещне с президента.

Лонерган се постара да не покаже вълнението си.

— Трябвало е да се срещне с президента Ръсел?

— Да. Аз уредих срещата. Ние сме стари приятели.

— И срещнала ли се е с него, госпожо Хюстън?

— Не. Той не успял да я види. — Гласът й трепереше. — Но има едно нещо, в което съм сигурна.

— Да, госпожо.

— Пол Йърби не я е убил. Те бяха влюбени един в друг.

— Но от полицията казаха…

— Не ме интересува какво са казали. Арестували са едно невинно момче и то… то толкова се е разстроило, че се е обесило. Това е ужасно.

Франк Лонерган за миг се загледа в нея.

— Ако Пол Йърби не е убил дъщеря ви, имате ли представа кой може да е? Искам да кажа, тя спомена ли нещо за среща с някого във Вашингтон?

— Не. Никого не познаваше тук. С такова нетърпение очакваше да… да… — Очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам. Извинете ме.

— Разбира се. Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо губернатор.

 

 

Следващата му стъпка беше моргата. Хелън Чуан тъкмо излизаше от залата за аутопсии.

— Я виж ти кой е тук.

— Здрасти, докторе.

— Какво те води насам, Франк?

— Исках да си поговорим за Пол Йърби.

Хелън въздъхна.

— Ужасно нещо. И двамата бяха толкова млади.

— Защо момче като него ще се самоубива?

Тя сви рамене.

— Кой знае?

— Искам да кажа — сигурна ли си, че се е самоубил?

— Ако не е, то поне е умело инсценирано. Коланът му толкова здраво беше стегнат около врата, че трябваше да го разрежат, за да го свалят.

— И по тялото му нямаше други следи, които да предполагат някакво насилие?

Тя любопитно го изгледа.

— Не.

— Добре. Благодаря. Не искам да карам „пациентите“ ти да чакат.

— Много забавно!

 

 

В коридора имаше телефон. Лонерган позвъни на родителите на Пол Йърби. Госпожа Йърби вдигна телефона.

— Ало — уморено се обади тя.

— Госпожа Йърби?

— Да.

— Извинете, че ви безпокоя. Обажда се Франк Лонерган. Работя за „Уошингтън Трибюн“. Исках да…

— Не мога…

След миг се обади господин Йърби.

— Извинете. Жена ми е… Цяла сутрин ни безпокоят от вестниците. Не искаме да…

— Това ще отнеме само една минутка, господин Йърби. Във Вашингтон има хора, които не смятат, че вашият син е убил Хлое Хюстън.

— Разбира се, че не я е убил! — Гласът му изведнъж беше станал по-силен. — Пол никога, никога не би направил подобно нещо.

— Пол имаше ли приятели във Вашингтон, господин Йърби?

— Не. Той не познаваше никого там.

— Ясно. Ами, ако мога с нещо да ви бъда полезен…

— Има нещо, с което можете да ни бъдете полезен, господин Лонерган. Уредихме тялото на Пол да ни бъде докарано тук, но не знаем как да приберем вещите му. Искаме да си вземем всичко, което той… Ако можете да ми кажете към кого да се обърнем…

— Аз мога да се заема с това.

— Много сме ви задължени. Благодаря.

 

 

В кабинета на отдел „Убийства“ дежурният сержант отваряше кашон с личните вещи на Пол Йърби.

— Няма много неща вътре — отбеляза той. — Само дрехите на момчето и фотоапарат.

Лонерган бръкна в една кутия и извади черен кожен колан.

Не беше срязан.

 

 

Когато влезе в кабинета на Дебора Канър, секретарката, която уреждаше срещите на президента Ръсел, тя се канеше да излиза на обяд.

— Какво мога да направя за теб, Франк?

— Имам проблем, Дебора.

— Нищо ново!

Франк Лонерган се престори, че преглежда някакви бележки.

— Имам информация, че на петнадесети октомври президентът е имал тайна среща с пратеник от Китай за обсъждане на въпроса за Тибет.

— Не съм чула за такава среща.

— Можеш ли само да провериш?

— На коя дата каза, че било?

— Петнадесети октомври. — Наблюдаваше как Дебора вади дневника от едно чекмедже и набързо го преглежда.

— Петнадесети октомври? По кое време е трябвало да се състои срещата?

— Десет часа вечерта, тук в Овалния кабинет.

Тя поклати глава.

— Не. В десет часа вечерта президентът е имал среща с генерал Уитман.

Лонерган се намръщи.

— Това не е информацията, която получих. Може ли да погледна в книгата.

— Съжалявам. Поверително е, Франк.

— Може би са ме насочили погрешно. Благодаря, Дебора.

Той си тръгна.

 

 

Тридесет минути по-късно разговаряше с генерал Стив Уитман.

— Господин генерал, вестник „Трибюн“ би желал да отрази срещата, която сте провели с президента на петнадесети октомври. Доколкото разбирам, разисквани са били някои важни въпроси.

Генералът поклати глава.

— Не знам откъде черпите информацията си, господин Лонерган. Срещата беше отменена. Президентът имаше друг ангажимент.

— Сигурен ли сте?

— Да, ще я пренасрочим.

— Благодаря ви, господин генерал.

 

 

Франк Лонерган се върна в Белия дом. Отново влезе в кабинета на Дебора Канър.

— Какво има този път, Франк?

— Същото — тъжно отговори. — Моят източник се кълне, че в десет часа вечерта на петнадесети октомври президентът бил тук на среща с китайски пратеник, за да обсъждат Тибет.

Тя го погледна, готова да избухне.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че такава среща не се е състояла?

— Честно да ти кажа — въздъхна Лонерган, — не знам какво да правя. Шефът ми е много навит да пусне тоя материал. Голяма новина е. Предполагам, че просто ще трябва да си посъчиним нещо. — Тръгна към вратата.

— Почакай малко!

Франк се обърна.

— Да?

— Не можеш да пуснеш този материал. Това не е вярно. Президентът ще побеснее.

— Не аз вземам решенията.

Дебора се поколеба.

— Ако успея да ти докажа, че е имал среща с генерал Уитман, ще престанеш ли?

— Разбира се. Не искам да причинявам неприятности. — Лонерган гледаше как тя отново вади дневника за срещи и прелиства страниците. — Ето списък на срещите на президента за тази дата. Виж. Петнадесети октомври. — Имаше две страници, в които бяха записани срещите. Дебора посочи тази в десет часа. — Ето ти го черно на бяло.

— Права си — отбеляза той, докато внимателно преглеждаше страницата.

Имаше една среща за три часа.

С Хлое Хюстън.