Сидни Шелдън
Тънки сметки (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Съществуват два града Вашингтон. Единият е изключително красив, с внушителна архитектура, музеи от световна класа, статуи, паметници на героите от миналото — Линкълн, Джеферсън, Вашингтон, град на зелени паркове, цъфнали череши и кристален въздух.

Другият е цитадела на бездомните, градът с най-високата престъпност в страната, кълбо от обири и убийства.

„Монроу Армс“ е елегантен и закътан хотел недалеч от ъгъла на Двайсет и седма улица и Кей Стрийт. Не пуска реклами и обслужва предимно редовни клиенти. Хотелът е построен отдавна от един находчив млад строителен предприемач на име Лара Камерън.

Джеръми Робинсън, управителят, току-що беше пристигнал за нощна смяна и озадачено преглеждаше списъка на гостите. Той отново прочете имената на отседналите в луксозните апартаменти „Теръс Суитс“, за да се убеди, че не греши.

В апартамент № 325 една позабравена актриса репетираше за пиеса за Държавния театър. Според статия в „Уошингтън Поуст“ тя се надявала да възвърне славата си.

В № 425, апартамента над нейния, се беше настанил един добре познат търговец на оръжие, който редовно посещаваше Вашингтон. Името, написано в регистъра, беше Джей Ел Смит, но външният му вид подсказваше, че вероятно е от Близкия изток. Господин Смит даваше невероятно щедри бакшиши.

В апартамент № 525 беше регистриран Уилям Куинт, конгресмен, който оглавяваше мощната организация за контрол над наркотиците.

Над него, в апартамент № 625 се беше настанил продавач на компютърен софтуер, който посещаваше Вашингтон веднъж месечно.

В № 725 беше настанен Пат Мърфи, международен лобист.

„Дотук добре“ — мислеше си Робинсън. Тези хора му бяха добре познати. Но това, което за него си остана загадка, беше № 825 — президентският апартамент. Беше най-елегантният в хотела и винаги го запазваха за най-важните гости. Заемаше целия етаж и беше богато украсен с ценни картини и антики. Имаше си отделен вътрешен асансьор, който водеше към подземния паркинг, за да могат гостите, които желаят анонимност, да пристигат и заминават, без да бъдат забелязвани.

Това, което озадачи управителя, беше името на човека, който се бе настанил в него: Юджийн Гант. Дали съществуваше човек е това име, или някой, който обичаше да чете романите на Томас Улф, си го беше избрал за псевдоним?

Карл Горман, дневният администратор, който беше регистрирал така наречения господин Гант, беше заминал на почивка преди няколко часа и беше невъзможно да го открие. Робинсън ненавиждаше загадките. Кой беше Юджийн Гант и защо му беше даден президентският апартамент?

 

 

В апартамент № 325 на третия етаж Дейм Гизела Барет репетираше. Тя беше изискана дама, наближаваща седемдесетте, актриса, която навремето беше пленявала публиката и критиците от лондонския Уест Енд до манхатънския Бродуей. По лицето й все още личаха следи от предишната й красота.

Тя беше прочела статията в „Уошингтън Поуст“, в която се казваше, че е дошла във Вашингтон, за да се завърне триумфално на сцената. „Завръщане! — негодуваше Дейм Барет. — Как смеят! Та аз никога не съм си тръгвала.“

Вярно, че бяха изминали повече от двайсет години, откакто за последен път се беше появявала на сцена, но това беше само защото една велика актриса има нужда от велика роля, блестящ режисьор и продуцент, който да проявява разбиране. Днешните режисьори бяха прекалено млади, за да се справят с истинския театър, а големите английски продуценти — Х.М. Тенант, Бинки Бомонт, К.Б. Кокран — вече ги нямаше. Дори разбиращите що-годе от работата си американски продуценти Хелбърн, Беласко и Голдън вече ги нямаше. И на децата беше ясно: днешният театър се ръководеше от некадърни парвенюта без произход. Едно време беше толкова хубаво. Едно време перата на драматурзите проблясваха като светкавици. Дейм Барет беше играла главната роля в „Къщата на разбитите сърца“ на Шоу.

„Как ме възхваляваха критиците! Горкият Джордж. Той мразеше да го наричат Джордж. Предпочиташе Бърнард. Хората си мислеха, че е суров и язвителен, но под всичко това се криеше един наистина романтичен ирландец. Често ми изпращаше червени рози. Смятам, че беше прекалено срамежлив, за да премине тази граница. Може би се е страхувал, че ще го отхвърля“ — мислеше си тя.

Предстоеше й да се завърне на сцената в една от най-силните роли, написани за жена — лейди Макбет. За нея това беше идеалният избор.

Дейм Барет постави стола пред една гола стена, за да не се разсейва от гледката навън. Седна, пое си дълбоко дъх и започна да навлиза в същността на шекспировата героиня.

Духове,

слухтящи за злодейските ни мисли,

смажете пола в мене — тук, на място —

и от пети до теме ме налейте със безсърдечност;

затулете пътя на всяко разкаяние, така че

обратни посещения на жалост

да не разклатят злия ми кроеж

или в примирие да го държат

със изпълнението!^[1]

— За бога, как могат да са толкова глупави? След толкова години, в които съм отсядал в този хотел, човек би си помислил, че…

Гласът ясно се чуваше през отворения прозорец и идваше от апартамента на горния етаж.

 

 

В апартамент № 425 Джей Ел Смит, търговецът на оръжие, гневно крещеше на един келнер:

— … трябваше да им е станало ясно досега, че поръчвам само черен хайвер. Черен! — Посочи към чинийката на подноса. — Това е за селяндури!

— Извинете, господин Смит. Ще сляза в кухнята и…

— Няма нищо. — Смит погледна инкрустирания си с диаманти „Ролекс“. — Нямам време. Имам важна среща.

Стана и се отправи към вратата. Трябваше да посети адвоката си. Преди един ден Върховният федерален съд го беше обвинил по петнадесет точки за даване на незаконни подаръци на министъра на отбраната. Ако го осъдеха, чакаха го три години затвор и един милион долара глоба.

 

 

В апартамент № 525 конгресменът Уилям Куинт, член на видно старо вашингтонско семейство, заседаваше с още трима членове на Комисията по разследването.

— Проблемът с наркотиците в този град надхвърля всички граници — каза Куинт. — Трябва да си възвърнем контрола. — Обърна се към Долтън Исак. — Ти какво смяташ по този въпрос?

— Проблемът се крие в уличните банди. Бандата на Брентуд подбива цената на бандите на Фортийн Стрийт и Симпъл Сити. Това доведе до четири убийства през последния месец.

— Не можем да допуснем подобно нещо да продължава — отбеляза Куинт. — Отразява се зле на бизнеса. Обаждаха ми се от Отдела за борба с наркотиците и шефът на полицията да ме питат какво възнамеряваме да правим по тоя повод.

— А вие какво им казахте?

— Това, което редовно повтарям. Че правим разследвания. — Обърна се към помощника си: — Уреди среща с бандата Брентуд. Кажи им, че ако искат да ги пазим, ще трябва да изравнят цените си с тези на другите. — Обърна се към още един свой помощник. — Миналия месец колко прибрахме?

— Десет милиона тук и десет милиона от чужбина.

— Трябва да качим цената. Този град става прекалено скъп.

 

 

В № 625, апартамента на горния етаж, Норман Хаф лежеше гол в тъмното и гледаше порнофилм. Беше блед мъж е голямо бирено коремче и отпуснато тяло. Той се протегна и погали гърдите на жената до себе си.

— Я виж какво правят, Ирма — сподавено й прошепна. — Искаш ли и аз да ти правя така? — Той прокара пръсти в кръг по корема й с поглед, впит в екрана, където някаква жена страстно се любеше с мъж. — Това възбужда •ли те, кукло? Аз направо съм се разпалил.

Пъхна два пръста между краката на Ирма.

— Готов съм — изпъшка той.

Грабна надуваемата кукла, качи й се и я облада. Вагината на куклата на батерии се отваряше и затваряше и все по-силно го стискаше.

— О, боже! — възкликна, после доволно изстена. — Да! Да!

Изключи батерията и се отпусна запъхтян. Чувстваше се чудесно. Сутринта отново щеше да използва Ирма, преди да й изпусне въздуха и да си я сложи в куфара.

Норман беше търговски представител и през повечето време посещаваше непознати градове. Беше открил Ирма преди години и тя беше единствената жена, от която имаше нужда. Глупавите му колеги и приятели пътуваха из страната и сваляха жени по барове и професионални проститутки, но Норман ги беше надхитрил.

Ирма никога нямаше да му натресе някоя болест.

 

 

На горния етаж, в апартамент № 725, семейството на Пат Мърфи току-що се беше прибрало от вечеря. Тим Мърфи, дванайсетгодишен, стоеше на балкона с изглед към парка.

— Утре може ли да се качим на върха на паметника, татко? — попита той. — Моля те.

— Не — каза по-малкият му брат. — Искам да отидем в института „Смитсониан“.

— Институцията — поправи го баща му.

— Няма значение. Искам да отида.

Децата за пръв път бяха в столицата, макар че баща им всяка година прекарваше там повече от шест месеца. Пат Мърфи беше лобист, който успешно се справяше с работата си и имаше достъп до някои от най-влиятелните хора във Вашингтон.

Баща му беше кмет на малко градче в Охайо. Най-добрият му приятел беше едно момче на име Джоуи. Ходеха заедно на училище, записваха се на едни и същи летни лагери и си споделяха всичко. Бяха най-добри приятели в истинския смисъл на думата. Това обаче един ден се промени, когато родителите на Джоуи отсъстваха и той живя при семейство Мърфи. Джоуи отиде посред нощ в стаята на приятеля си и се пъхна в леглото му.

— Пат — прошепна. — Събуди се.

— Какво? — едва отвори очи той. — Какво има?

— Самотен съм — прошепна другото момче. — Имам нужда от теб.

Пат Мърфи не знаеше какво да каже.

— За какво?

— Не разбираш ли? Аз те обичам. Желая те. — Целуна Пат по устата.

Пат разбра ужасната истина, че приятелят му е хомосексуалист. Направо му призля. Оттогава вече двамата не си говореха.

Пат Мърфи ненавиждаше хомосексуалистите. Смяташе ги за шантави, ненормални, налудничави, прокълнати от бога, които се опитват да съблазнят невинни деца. Той превърна омразата и отвращението си в една нестихваща кампания, гласуваше за кандидати, които се обявяваха срещу хомосексуалистите и изнасяше лекции срещу опасността и лошите последици от хомосексуализма.

В миналото винаги идваше сам във Вашингтон, но този път жена му упорито настоя да я заведе с децата.

— Искаме да видим какъв живот водиш там — каза тя.

И той най-накрая склони.

Сега наблюдаваше жена си и децата си и си мислеше: „Може би ги виждам за последен път. Как можах да направя такава ужасна грешка? Е, сега вече почти всичко свърши.“ Семейството му имаше такива големи планове за другия ден. Но той нямаше да настъпи. Сутринта, преди те да са се събудили, той щеше да е на път за Бразилия.

Там го чакаше Алан.

 

 

В апартамент № 825, президентския апартамент, цареше пълна тишина. „Дишай — повтаряше си той. — Трябва да дишаш… по-бавно, по-бавно…“ Беше обзет от паника. Погледна слабото и голо тяло на младото момиче на пода и си помисли: „Не съм виновен аз. Тя се подхлъзна.“

Беше забила чело в острия ръб на металната маса, върху която беше паднала, и от него бликаше кръв. Той се опита да напипа пулса й. Нищо. Не можеше да повярва. Само преди малко тя бе толкова жива, а в следващия момент…

„Трябва да се измъкна оттук. Веднага! — Той се отдалечи от трупа и бързо започна да се облича. Това нямаше да бъде просто поредният скандал. Това щеше да бъде скандал, който щеше да разтърси света. — Никога не трябва да открият къде съм бил.“ — Когато приключи с обличането, отиде в банята, навлажни една кърпа и започна за бърше повърхността на всички предмети, които имаше вероятност да е докоснал.

Когато най-после се увери, че не е оставил отпечатъци, той за последен път се огледа. Чантата й! Взе я от дивана и отиде до другия край на апартамента, където беше вътрешният асансьор.

Влезе вътре и се помъчи да овладее дишането си. После натисна най-долното копче. След секунди вратата на асансьора се отвори и той се озова в подземния паркинг. Нямаше никого. Той тръгна към колата си, а после изведнъж си спомни нещо и бързо изтича назад към асансьора. Извади носната си кърпа и избърса отпечатъците от копчетата на асансьора. После застана в тъмното и отново се огледа, за да се увери, че все още няма никого. Най-после доволно се приближи до колата си, отвори вратата и седна зад волана. След миг завъртя ключа и излезе от паркинга.

 

 

Проснатият на пода труп на момичето беше открит от една камериерка-филипинка.

„O, Dios ko, kawawa naman iyong babae!“ — Тя се прекръсти и хукна навън с викове за помощ.

Само след броени минути Джеръми Робинсън и Том Питърс, шеф на охраната на хотела, бяха в президентския апартамент и втрещено гледаха трупа на голото момиче.

— Господи! — каза Том. — Сигурно не е на повече от шестнайсет или седемнайсет години. — Обърна се към управителя: — Най-добре да извикаме полиция.

— Чакай! — Полиция. Вестници. Шум. За миг Робинсън се зачуди дали не можеше трупът просто да се изпари от хотела. — Добре — отвърна най-после неохотно.

Питърс извади една носна кърпа от джоба си и вдигна с нея телефона.

— Какво правиш? — попита управителят. — Това не е сцена на местопрестъпление. Станало е случайно.

— Още не е ясно, нали така? — възрази шефът на охраната.

Набра номера и почака.

 

 

Детективът Ник Рийс изглеждаше като типично ченге от евтин роман. Беше висок и як, със счупен нос, който му беше останал за спомен от едно време, когато се беше опитал да стане боксьор. После постепенно беше започнал да се издига в професията, като започна от обикновен полицай във вашингтонско полицейско управление. Беше стигнал до чин лейтенант. Получи повишение и като детектив, а през последните десет години беше разкрил повече престъпления от всеки друг в управлението.

Детективът стоеше и мълчаливо наблюдаваше. Освен него в апартамента имаше още пет-шест души.

— Някой докосвал ли я е?

Робинсън потръпна.

— Не.

— Коя е?

— Не знам.

Рийс се обърна и погледна към управителя на хотела.

— Младо момиче е открито мъртво в президентския ви апартамент, а вие нямате представа коя е! В този хотел нямате ли регистър?

— Разбира се, господин Рийс, но в този случай… — той се запъна.

— В този случай?…

— Апартаментът е записан на името Юджийн Гант.

— Кой е Юджийн Гант?

— Нямам представа.

Детективът започваше да губи търпение.

— Хайде да се разберем. Ако някой е направил резервация за този апартамент, то той трябва да е платил… в брой, с кредитна карта, с нещо, с което се плаща. Този, който е записал лицето Гант в регистъра, сигурно го е видял. Кой го е зарегистрирал?

— Администраторът през деня — Горман.

— Искам да разговарям с него.

— О… опасявам се, че е невъзможно.

— Как така? Защо?

— Днес е заминал на почивка.

— Извикайте го.

Робинсън въздъхна.

— Той не спомена къде отива.

— Кога ще се върне?

— След две седмици.

— Ще ви издам една тайна. Не възнамерявам да чакам две седмици. Искам информацията сега. Все някой трябва да е видял кой влиза и излиза от този апартамент.

— Възможно е да не е — отвърна управителят с нотка на съжаление в гласа. — Освен нормалният изход в този апартамент има вътрешен асансьор, с който се слиза направо в подземния паркинг… Не знам защо вдигате толкова много шум. Вероятно е била дрогирана, взела е свръхдоза, подхлъзнала се е и е паднала.

До Рийс се приближи още един детектив.

— Проверих гардеробите. И роклята, и обувките й са от универсални магазини. Не можем да установим самоличността й по тях.

— Нищо ли няма, което да ни помогне?

— Не. Ако е имала чанта, то тя е изчезнала.

Детективът отново се загледа в трупа.

— Дай ми сапун — обърна се към полицая, който стоеше наблизо. — Мокър сапун.

— Моля? — изгледа го учудено той.

— Мокър сапун.

— Тъй вярно. — Той бързо излезе да потърси сапун.

Рийс се наведе до трупа на момичето и се загледа в пръстена на ръката му.

— Изглежда е училищен пръстен.

След миг полицаят се върна и му подаде сапун.

Рийс леко натри сапуна по пръста на момичето и внимателно свали пръстена. Започна да го обръща на всички страни, за да го разгледа.

— Училищен пръстен от денвърска гимназия. Има инициали П.Й. — Той се обърна към колегата си: — Провери го. Обади се на училището и открий коя е. Да установим самоличността й колкото се може по-скоро.

Детектив Ед Нелсън, един от хората, които снемаха отпечатъци, се приближи.

— Нещо много странно става, Ник. Снемаме отпечатъци отвсякъде, но все пак някой се е погрижил да изтрие всички следи от топките на вратите.

— Значи някой е бил тук с нея, когато е умряла. Защо не е извикал лекар? Защо се е постарал да изтрие отпечатъците си? И какво, по дяволите, прави едно младо момиче в такъв скъп апартамент?

— Как са платили за апартамента? — обърна се той към Робинсън.

— Според регистъра платено е в брой. Някакъв куриер е предал плика. Резервацията е направена по телефона.

— Сега може ли да изнесем трупа, Ник? — попита съдебният лекар.

— Само още малко. Открихте ли следи от насилие?

— Само раната на челото. Разбира се, предстои аутопсия.

— Някакви следи от влачене?

— Не. Ръцете и краката й са чисти.

— Има ли признаци, че е изнасилена?

— Ще трябва да проверим.

— Значи пред нас е ученичка от Денвър, която идва във Вашингтон и умира в един от най-скъпите хотели в града — въздъхна детектив Рийс. — Някой си изтрива отпечатъците и изчезва. Има нещо гнило в цялата работа. Искам да науча кой е наел този апартамент.

— Изнасяйте я вече — обърна се към съдебния лекар. Погледна към детектив Нелсън. — Проверихте ли за отпечатъци във вътрешния асансьор?

— Да. Асансьорът води направо в подземния паркинг. Има само два бутона. И двата са избърсани.

— Проверихте ли паркинга?

— Да. Нищо необичайно.

— Този, който го е извършил, доста се е постарал да заличи следите си. Или има вече досие, или е някоя важна клечка, която си играе след училище. — Той се обърна към Робинсън: — Кой най-често наема този апартамент?

— Пази се за най-важните ни гости — отвърна той с нежелание. — Крале, министър-председатели… — запъна се — … президенти.

— През последните двадесет и четири часа някой да се е обаждал от този телефон?

— Не знам.

Рийс започваше да нервничи.

— Но това би трябвало да е отбелязано някъде, нали?

— Разбира се.

Той вдигна слушалката.

— Извинете, обажда се детектив Ник Рийс. Искам да науча дали от президентския апартамент някой се е обаждал през последните двадесет и четири часа… Ще изчакам.

Гледаше как облечените в бели престилки служители покриват голото момиче с чаршаф и го слагат на носилка. „Господи! — помисли си. — Та животът й още не е бил започнал.“

Чу гласа на телефонистката.

— Господин Рийс?

— Да.

— Вчера е имало обаждане от апартамента. Градски разговор.

Той извади бележник и молив.

— На кой номер?… Четири-пет-шест-седем-нула-четири-едно?… — Започна да записва номера, а после изведнъж спря. Втренчи се удивено в листа. — Да му се не види!

— Какво има? — попита Нелсън.

Детективът вдигна поглед.

— Това е номерът на Белия дом.