Сидни Шелдън
Тънки сметки (2)

ВТОРА ГЛАВА

Именно сенаторът Тод Дейвис беше уредил помирението на Оливър Ръсел с дъщеря си.

Той беше вдовец, мултимилиардер, притежаваше тютюневи плантации, мини за въглища, петролни полета в Оклахома и Аляска и състезателни коне от световна класа. В ролята си на лидер на мнозинството в Сената той беше един от най-влиятелните мъже във Вашингтон, а това беше петият му мандат. Беше човек, чиито принципи се свеждаха до простичкото: „Никога не забравяй услуга, никога не прощавай обида.“ Гордееше се с това, че има нюх към победителите както на хиподрума, така и в политиката, и отрано беше забелязал Оливър като потенциален лидер. Фактът, че младият мъж щеше да се ожени за дъщеря му, беше неочаквано преимущество, докато, разбира се, Джан необмислено развали работата. Новината за предстоящата сватба между Оливър Ръсел и Лесли Стюарт обезпокои сенатора.

 

 

Сенаторът Дейвис за пръв път видя Оливър Ръсел, когато адвокатът се зае е уреждането на някакъв правен въпрос. Сенаторът беше впечатлен. Оливър беше интелигентен, красив, имаше дар-слово и момчешки чар, който привличаше хората. Оттогава Дейвис редовно обядваше с него, а Оливър дори не предполагаше колко внимателно е наблюдаван.

Само месец след като се запознаха, сенаторът повика Питър Тейгър.

— Смятам, че открих следващия ни губернатор.

Тейгър беше искрен човек, израснал в набожно семейство. Баща му бил учител по история, а майка му — домакиня, и всички ходели редовно на църква. Когато бил на единадесет години пътувал е кола с родителите си и малкия си брат, когато спирачките на колата отказали. Станала катастрофа, в която единственият оцелял бил Питър, който загубил едното си око.

Той вярваше, че Господ го е пожалил, за да може да разпространява Божието слово.

Разбираше динамиката на политиката по-добре от всеки друг. Тейгър знаеше къде се крият гласовете и как да ги спечели. Имаше някакво шесто чувство за това, което хората искаха да чуят, и това, което им беше омръзнало да слушат. Но още по-важен за сенатора Дейвис беше фактът, че Питър Тейгър беше човек, на когото може да се разчита, човек, който държи на думата си. Хората го харесваха. Черната превръзка, която носеше, му придаваше неповторим вид. Това, което беше от най-голямо значение за Тейгър, беше семейството му. Сенаторът никога не беше срещал човек, който толкова да се гордее с жена си и децата си.

Когато Дейвис се запозна с него, той се канеше да започне работа в министерството.

— Толкова много хора имат нужда от помощ, господин сенатор. Искам да направя каквото мога.

Но сенаторът Дейвис го разубеди.

— Помисли си на колко повече хора можеш да помогнеш, като работиш за мен в Сената на Съединените щати.

Изборът беше успешен. Тейгър добре си вършеше работата.

— Човекът, чиято кандидатура за губернатор смятам да издигна, е Оливър Ръсел.

— Адвокатът?

— Да. Той е непринуден. Имам предчувствието, че ако застанем зад него, ще спечели.

— Интересно, господин сенатор.

Двамата започнаха да обсъждат въпроса.

 

 

Сенаторът Дейвис разказа на Джан за Оливър Ръсел.

— На момчето му предстои блестящо бъдеще, скъпа.

— На него и миналото му е блестящо, татко. Той е най-големият донжуан в града.

— Е, скъпа, не трябва да обръщаш внимание на клюките. Поканих Оливър на вечеря в петък.

Вечерята в петък вечер мина добре. Оливър беше очарователен и въпреки предубеждението си Джан започна да изпитва симпатия към него. Сенаторът седеше, наблюдаваше ги и задаваше въпроси, с цел да накара Оливър да покаже най-доброто от себе си.

В края на вечерта Джан го покани на вечеря следващата събота.

— С удоволствие — отвърна той.

След тази вечер двамата започнаха да се срещат.

— Скоро ще се оженят — предрече сенаторът пред Питър Тейгър. — Време е да започнем с кампанията му.

Извикаха Оливър в кабинета на сенатора Дейвис.

— Искам да ти задам един въпрос — каза сенаторът. — Какво ще кажеш да се кандидатираш за губернатор на Кентъки?

Той учудено го изгледа.

— Аз… аз не съм мислил по този въпрос.

— Е, ние с Питър сме го обмислили. Догодина предстоят избори. Така ще имаме предостатъчно време, за да те подготвим, да накараме хората да разберат кой си. С наша подкрепа няма да загубиш.

Оливър знаеше, че това е вярно. Сенаторът Дейвис беше влиятелен човек, управляваше една добре смазана политическа машина, машина, която можеше да създава легенди или да унищожи всеки, който й се изпречи на пътя.

— Трябва изцяло да се посветиш на това — предупреди го той.

— Ще се посветя.

— Имам още една, още по-добра новина за теб, синко. Що се отнася до мен, това е само първата крачка. Изкарваш един-два мандата като губернатор и ти обещавам, че ще те преместим в Белия дом.

— Сериозно… сериозно ли говорите?

— Не се шегувам за такива неща. Няма нужда да ти казвам, че това е векът на телевизията. Ти притежаваш нещо, което не се купува с пари — чар. Харесват те. Ти наистина обичаш хората и това личи. Същото качество притежаваше и Джак Кенеди.

— Аз… аз не знам какво да кажа, Тод.

— Няма нужда да казваш нищо. Налага се да замина за Вашингтон, но щом се върна, се хващаме за работа.

 

 

След няколко седмици започна кампанията за губернатор. Плакати с лика на Оливър заляха щата. Той се появи по телевизията и на митинги и политически семинари. Питър Тейгър проведе свои частни проучвания на общественото мнение, които показаха, че рейтингът на Оливър се покачва с всяка седмица.

— Нараснал е с цели пет пункта — съобщи той на сенатора. — Изостава от губернатора само с десет пункта, но все още имаме доста време. Само след пет седмици трябва да се изравнят.

Дейвис кимна.

— Оливър ще спечели. И дума не може да става за друго.

 

 

Тод Дейвис и дъщеря му закусваха.

— Нашето момче вече предложи ли ти женитба?

Джан се усмихна.

— Все още не ми го е казал направо.

— Е, не му позволявай да отлага прекалено дълго. Искам да се ожените, преди да е станал губернатор. По-добри ще са резултатите, ако губернаторът има съпруга.

Тя прегърна баща си.

— Толкова се радвам, че ни срещна. Луда съм по него.

Той засия.

— Ако ти си щастлива, и аз съм щастлив.

Всичко вървеше идеално.

 

 

Следващата вечер, когато сенаторът Дейвис се прибра вкъщи, Джан си беше в стаята и си събираше багажа, а по лицето й се стичаха сълзи.

Той загрижено я погледна.

— Какво става, скъпа?

— Махам се оттук. Докато съм жива, не искам да виждам Оливър!

— Я виж ти! Почакай! Какво искаш да кажеш?

Тя се обърна към него и изрече горчиво:

— Мисълта ми е за Оливър. Снощи бил в мотел с най-добрата ми приятелка. Гореше от нетърпение да сподели с мен какъв страхотен любовник бил.

Баща й беше ужасен.

— Да не би тя само да?…

— Не. Обадих се на Оливър. Той… той не можа да го отрече. Реших да се махна. Заминавам за Париж.

— Сигурна ли си, че постъпваш…

— Напълно.

На следващата сутрин Джан замина.

 

 

Сенаторът повика Оливър.

— Разочарова ме, синко.

— Съжалявам за това, което се случи, Тод. — Той си пое дълбоко дъх. — Беше… беше, знаеш как стават тия работи. Бях си пийнал и тази жена се приближи до мен и… е, трудно ми беше да откажа.

— Разбирам. В края на краищата ти си мъж, нали така?

Оливър се усмихна с облекчение.

— Точно така. Това няма да се повтори, мога да те уве…

— Независимо от това, жалко. От теб щеше да излезе чудесен губернатор.

Младият мъж застина.

— Какво… какво искаш да кажеш, Тод?

— Ами, Оливър, на хората няма да им хареса, ако сега те подкрепя, нали? Искам да кажа, като си помислиш за чувствата на Джан…

— Какво общо има губернаторският пост с Джан?

— На всички разправях, че има голяма вероятност следващият губернатор да ми стане зет. Но тъй като ти няма да ми ставаш зет, е, просто ще трябва да си правя нови сметки, нали?

— Бъди разумен, Тод. Не можеш…

— Никога не ми казвай какво мога и какво не мога да правя, Оливър. Мога да те издигна и мога да те смажа! — Той отново се усмихна. — Но не ме разбирай погрешно. Не тая лоши чувства. Желая ти само доброто.

Оливър се изправи.

— Разбирам. Аз… аз съжалявам за всичко това.

— Аз също, Оливър. Наистина съжалявам.

 

 

Когато той си тръгна, сенаторът извика Питър Тейгър.

— Оттегляме се от кампанията.

— Оттегляме се? Защо? В кърпа ни е вързана. Последните проучвания…

— Просто прави това, което ти казвам. Отмени всички публични изяви на Оливър. Що се отнася до нас, той вече е извън играта.

 

 

След две седмици проучванията на общественото мнение започнаха да отчитат спад в рейтинга на Оливър Ръсел. Плакатите започнаха да изчезват, а рекламите по радиото и телевизията бяха отменени.

— Рейтингът на губернатора Адисън започва да се покачва. Ако ще си търсим нов кандидат, по-добре да побързаме — каза Питър Тейгър.

— Имаме много време. Нека поизчакаме — отвърна сенаторът.

 

 

Точно след няколко дни Оливър Ръсел отиде в агенцията „Бейли и Томкинс“, за да ги помоли да се заемат с кампанията му. Джим Бейли го запозна с Лесли и младата жена веднага му хареса. Не само беше красива, но и интелигентна, отнасяше се със съчувствие и му повярва. Понякога беше усещал как Джан проявява известно високомерие, но не му беше обърнал внимание. Лесли беше коренно различна от нея. Тя беше сърдечна и чувствителна и беше естествено да се влюби в нея. От време на време Оливър си мислеше за това, което беше загубил. …това е само първата крачка. Изкарваш един-два мандата като губернатор и ти обещавам, че ще те преместим в Белия дом.

„Да върви по дяволите! Мога да бъда щастлив и без това“ — убеждаваше се той. Но от време на време със съжаление си мислеше за хубавите неща, които можеше да постигне.

 

 

Когато датата на сватбата на Оливър и Лесли наближи, сенаторът Дейвис повика Тейгър.

— Питър, имаме проблем. Не можем да оставим Оливър Ръсел да си съсипе кариерата, като се ожени за една никаквица.

Помощникът му смръщи вежди.

— Не знам какво можете да направите по въпроса в момента, господин сенатор. Сватбата е вече насрочена.

Дейвис се замисли.

— Но състезанието все още не се е провело, нали?

 

 

Той телефонира на дъщеря си в Париж.

— Джан, имам ужасни новини. Оливър ще се жени.

Последва продължително мълчание.

— Аз… аз чух.

— Жалкото е, че той не обича тази жена. Каза ми, че се жени за нея, за да ти отмъсти, че си го напуснала. Той все още е влюбен в теб.

— Оливър ли ти го каза?

— Разбира се. Съсипва си живота. А в известен смисъл ти го принуждаваш да го направи, скъпа. Когато избяга от него, той просто беше съсипан.

— Татко, аз… аз нямах представа.

— Никога не съм виждал по-нещастен човек.

— Не знам какво да кажа.

— Все още ли го обичаш?

— Винаги ще го обичам. Направих ужасна грешка.

— Е, в такъв случай може би не е прекалено късно.

— Но той ще се жени.

— Скъпа, защо да не изчакаме и да видим какво ще се случи? Може би ще се вразуми?

 

 

— Какво сте намислили, господин сенатор? — попита Питър Тейгър, когато сенаторът затвори.

— Аз?! — невинно изрече той. — Нищо. Просто връщам някои неща на мястото им. Мисля, че ще трябва да си поговоря с Оливър.

 

 

Същия следобед Оливър Ръсел влезе в кабинета на сенатора Дейвис.

— Радвам се да те видя, Оливър. Благодаря, че се отби. Изглеждаш много добре.

— Благодаря, Тод. Ти също.

— Е, остарявам, но правя каквото мога.

— Искал си да ме видиш, Тод?

— Да, Оливър. Заповядай.

Той седна на един стол.

— Искам да ми помогнеш по един правен проблем, който възникна в Париж. Една от моите компании там е закъсала. Наближава събрание на акционерите. Искам и ти да присъстваш на него.

— С удоволствие. Кога е събранието? Ще проверя ангажиментите си…

— Опасявам се, че се налага да тръгнеш днес следобед.

Адвокатът зяпна.

— Днес следобед?

— Не искам да те притеснявам, но току-що ми съобщиха за него. Самолетът ми чака на летището. Ще можеш ли да се справиш? Много е важно за мен.

Оливър се замисли.

— Ще се опитам да го вместя някак си.

— Много съм ти благодарен, Оливър. Знаех си, че мога да разчитам на теб. — Наведе се напред. — Наистина ме боли за това, което става с теб. Видя ли последните проучвания на общественото мнение? — въздъхна той. — Опасявам се, че си много назад.

— Знам.

— Не бих се разстроил толкова, но…

— Но…

— От теб би излязъл чудесен губернатор. Всъщност очакваше те страхотно бъдеще. Щеше да имаш пари… власт. Позволи ми да ти кажа нещо за парите и властта, Оливър. Парите не се интересуват кой ги притежава. Някой мухльо може да ги спечели в лотарията или пък да ги наследи, друг може да се сдобие с тях като обере банка. Но властта — това е нещо различно. Означава да владееш целия свят. Ако станеше губернатор на този щат, щеше да имаш възможност да влияеш върху живота на всички тук. Щеше да можеш да прокарваш закони, с които да помагаш на хората, а също и да налагаш вето на несполучливи закони. Веднъж ти обещах, че можеш да станеш президент на Съединените щати. Е, наистина вярвах в това. И си помисли за властта, Оливър. Да си най-важният човек в света, да управляваш най-силната страна на света. Струва си човек да си помечтае за това, нали? Просто си помисли. — Той бавно повтори: — Най-силният човек на света.

Оливър го слушаше и се чудеше какво цели.

— Говорих с Джан тази сутрин — каза сенаторът сякаш в отговор на неизречения му въпрос. — Тя е в Париж, в хотел „Риц“. Когато й съобщих, че ще се жениш, тя направо се разрида.

— Аз… аз съжалявам, Тод. Наистина съжалявам.

Сенаторът въздъхна.

— Просто жалко е, че вие двамата не можете отново да се съберете.

— Тод, следващата седмица ще се женя.

— Знам и не бих се намесил за нищо на света. Предполагам, че с годините ставам сантиментален, но за мен бракът е най-святото нещо на земята. Давам ти благословията си, Оливър.

— Благодарен съм ти.

— Знам, че си ми благодарен. — Той си погледна часовника. — Е, ще трябва да си отидеш вкъщи и да си стегнеш багажа. В Париж ще ти изпратят по факса историята и подробностите около събранието.

Оливър стана.

— Добре. И не се тревожи. Ще се погрижа за работите там.

— Сигурен съм в теб. Между другото, направил съм ти резервация в „Риц“.

 

 

На борда на луксозния „Чалънджър“ на път за Париж Оливър си мислеше за разговора със сенатора. От теб би излязъл чудесен губернатор. Всъщност те очакваше страхотно бъдеще… Позволи ми да ти кажа нещо за парите и властта, Оливър… Да имаш власт означава светът да е твой. Ако станеше губернатор на този щат, щеше да имаш възможност да влияеш върху живота на всички. Щеше да можеш да прокарваш закони, с които да помагаш на хората…

„Но аз нямам нужда от тази власт — убеждаваше се той. — Не. Ще имам чудесна жена. Двамата ще бъдем щастливи. Много щастливи.“

 

 

Когато пристигна на летище „Льо Бурже“ в Париж, там го чакаше лимузина.

— Накъде, господин Ръсел? — попита шофьорът.

„Между другото, направил съм ти резервация в «Риц».“

„Джан е в «Риц».“

„По-добре е — мислеше си Оливър, — ако отседна в друг хотел — в «Плаза Атене» или «Морис.»“

Шофьорът го наблюдаваше в очакване.

— Хотел „Риц“ — отговори накрая.

Поне можеше да се извини на Джан.

 

 

Той й позвъни по телефона от фоайето.

— Оливър се обажда. Аз съм в Париж.

— Знам — каза Джан. — Татко ми се обади.

— Аз съм във фоайето. Иска ми се да се видим, ако…

— Качи се при мен.

 

 

Когато влезе в апартамента й, той все още не знаеше какво да й каже.

Джан го чакаше на вратата. За миг постоя усмихната, после го прегърна и се притисна към него.

— Татко ми каза, че ще дойдеш. Толкова се радвам!

Оливър стоеше и не знаеше какво да прави. Налагаше се да й разкаже за Лесли, но трябваше да подбере подходящите думи. Съжалявам за това, което се случи между нас… Не исках да те нараня… Влюбих се в друга… но аз винаги…

— Аз… аз трябва да ти кажа нещо — изрече сковано. — Става въпрос за… — Когато обаче погледна Джан, си спомни думите на баща й. Веднъж ти обещах, че можеш да станеш президент на Съединените щати. Е, вярвах в това. И си помисли за властта, Оливър — да си най-важният човек в света, да управляваш най-силната страна на света. Струва си човек да си помечтае за това, нали?

— Да, скъпи?

И тогава неочаквано за самия себе си изрече:

— Направих ужасна грешка, Джан. Излязох голям глупак. Обичам те. Искам да се оженя за теб.

— Оливър!

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да. О, да, любов моя! — без колебание отвърна тя.

Той я взе и я отнесе в спалнята. След миг вече бяха в леглото, а Джан казваше:

— Не знаеш колко ми липсваше, скъпи.

— Сигурно съм бил полудял…

— О, толкова се радвам! — прошепна тя и се притисна към него.

— Така е, защото сме създадени един за друг. — Оливър се изправи. — Да съобщим новината на баща ти.

Тя изненадано го погледна.

— Сега?

— Да — отвърна и си помисли: „А аз ще трябва да съобщя на Лесли.“

 

 

След петнадесет минути Джан разговаряше с баща си.

— С Оливър ще се женим.

— Това е чудесна новина, Джан. Направо не знам какво да кажа, толкова съм изненадан. Между другото, кметът на Париж ми е стар приятел. Той очаква да му се обадите. Можете да се ожените в Париж. Ще се погрижа за всичко.

— Но…

— Искам да говоря с Оливър.

— Един момент, татко. — Тя подаде телефона на Оливър. — Иска да говори с теб.

Той взе слушалката.

— Тод?

— Е, момчето ми. Ти ме направи много щастлив. Взе правилното решение.

— Благодаря ти. И аз мисля така.

— Ще уредя да се ожените в Париж, а когато си дойдете у дома, ще вдигнем голяма сватба в църквата „Калвъри“.

Младият мъж се намръщи.

— В „Калвъри“? Аз… аз не смятам, че е правилно, Тод. Точно там с Лесли… Защо не…

Сенаторът Дейвис хладно изрече:

— Ти постави в неудобно положение дъщеря ми, Оливър, и съм сигурен, че искаш да й се извиниш за това. Прав ли съм?

Последва дълга пауза.

— Да, Тод. Разбира се.

— Благодаря ти, Оливър. С нетърпение очаквам да се видим. Предстои ни за доста неща да си поговорим… губернаторе…

 

 

В Париж се задоволиха с кратка гражданска церемония в канцеларията на кмета.

— Татко иска да се венчаем в църквата „Калвъри“ — каза Джан и погледна Оливър, когато церемонията приключи.

Той се поколеба, загрижен за Лесли и обидата, която би й нанесъл. Но вече нищо не зависеше от него.

— Както желае.

 

 

Оливър непрекъснато мислеше за Лесли. Тя не заслужаваше това, което й беше причинил. Реши да й се обади и да й обясни. Всеки път, когато вдигнеше слушалката обаче, си мислеше: „Как да й обясня? Какво мога да й кажа?“ А отговор на тези въпроси нямаше. Най-накрая събра кураж да й се обади, но от пресата бяха успели първи да се свържат с нея и той се почувства още по-зле след разговора.

На следващия ден младоженците се върнаха в Лексингтън. Предизборната кампания на Оливър отново се развихри. Питър Тейгър беше задействал всичко и Ръсел отново започна да се появява по телевизията, радиото и вестниците. Изнесе реч пред събралото се множество в увеселителния парк „Кентъки Кингдъм“, на митинг в автозавода „Тойота“ в Джорджтаун. Изнесе реч в търговски център, разположен на шест хиляди квадратни метра площ в Ланкастър. А това беше само началото.

Тейгър уреди предизборно турне с автобус из щата. Автобусът мина през Джорджтаун до Станфорд с престой във Франкфорт… Версай… Уинчестър… Луисвил. Оливър говори на панаирните площи в Кентъки и в изложбения център. В негова чест поднесоха бъргу, местния специалитет, приготвен от задушено пилешко, телешко, говеждо, агнешко, свинско и много пресни зеленчуци, сварени в голям казан на открит огън.

Рейтингът му постоянно се покачваше. Единственото прекъсване на кампанията му беше сватбата. Той беше забелязал Лесли в дъното на църквата и се бе почувствал неудобно. Сподели това с Питър Тейгър.

— Нали не смяташ, че Лесли би се опитала да направи нещо, за да ме уязви?

— Разбира се, че не. И дори и да искаше, какво ли може да направи? Забрави я.

Оливър знаеше, че той е прав. Нещата вървяха по мед и масло. Нямаше защо да се тревожи. Сега вече нищо не можеше да го спре. Нищо.

 

 

В нощта след изборите Лесли Стюарт седеше пред телевизора в апартамента си и следеше резултатите. От район на район преднината на Оливър се увеличаваше. Най-накрая, пет минути преди полунощ, губернаторът Адисън се появи по телевизията, за да обяви оттеглянето си. Тя изключи телевизора, изправи се и дълбоко си пое дъх.

Не плачи повече, момиче.

О, не плачи повече днес!

Ще си изпеем песента за стария ни дом в Кентъки,

За стария ни дом далеч.

Време беше.