Сергей Лукяненко
Звездната сянка (9)

Глава 1

Удар. Удар и светлина. Строполих се, лицето ми се плъзна по лепкавата кал, проснах се в целия си ръст. Опитах се да се завъртя настрани, за да защитя притиснатия към гърдите ми влечугоид.

Но осъзнах, че с мен няма никого. Мигът, в който беше изчезнала ръката на Данилов, толкова здраво вкопчена в мен, в който беше излетял притиснатият към гърдите ми влечугоид, беше останал някъде извън пределите на паметта ми. Проснат в студената гъста течност, примижал заради ослепителната слънчева светлина, с неволно, ембрионално движение притиснал колене към корема си, аз бях готов да изпадна в истерия. Бяха ни разделили. С леката непринуденост на опитен хирург ни бяха откъснали един от друг.

В слепоочията ми пулсираше болка. Усещах главата си като чугунен слитък, току-що преминал през пещта, валцовъчния стан и ковашката преса. Гърлото ми се свиваше от опитите да повърна. Бяха ме прекарали през пространството, и явно ме бяха отвели далеч — въздухът беше друг, изпълнен с гъсти, неприятни миризми, и силата на тежестта беше земната, ако не и по-голяма. Удрящото ме в очите сияние беше ослепително дори през спуснатите клепачи.

Притискайки мокрите си, мръсни длани към слепоочията, се надигнах на колене. Болката ме отпускаше, но бавно, неохотно. Тялото ми потрепери. Нима това бяха последствията от прехода? Тогава предпочитах джампа… завинаги, отсега нататък…

Червените кръгове пред очите ми гаснеха. Леко вдигнах клепачи. Светът около мен ми изглеждаше полуизтрит, обезцветил се като стара снимка. Но с всеки изминал миг се обагряше — с ярки, буйни, диви краски.

Джунгла.

Бях проснат на границата между гора и блато, върху тясна ивица влажна почва, обрасла с висока трева. Издигащото се иззад хоризонта слънце — усещаше се, че не е вечер, а сутрин — светеше по-ярко от земното и с някакъв едва уловим бял оттенък. Отляво се проточваше плътна, непроходима стена от зеленина, в която се различаваха оранжево-жълтите петна на цветя и бяла плетеница от открити корени. Отляво се простираше покрито коварно с трева равно червеникавокафяво мочурище. Само по пробития недалеч от брега тревен килим, сякаш разкъсан от падането на нещо тежко, си личеше, че отдолу има блато. Потреперих, опитвайки се да преценя дали в дупката не са паднали две човешки тела.

Не, едва ли. Червеникавокафявата гъста течност беше с равна повърхност. А и размерите на пролуката бяха прекалено големи — през нея би могла да мине цяла совалка.

— Мамка му… — прошепнах аз, изпълзявайки по-надалеч от тресавището. От дете не обичам мочурищата — или съм гледал някакъв филм и съм се уплашил, или докато съм се разхождал с дядо, съм затънал в някое блато… Напълно възможно е дядо да ми е организирал подобно приключение с педагогически цели. Не съм се измъчвал с психоанализа, не знам. Но не обичам блатата.

По-надалеч от брега почвата се втвърди, макар и да запазваше донякъде влажната си мекота. Изправих се и гнусливо избърсах мръсотията от лицето си. Огледах се. Нямаше никого. Поне наоколо. А местността беше колоритна. Блатото се простираше до хоризонта, цял океан от кал. А джунглата, изглежда, се простираше на двайсетина километра, след което се издигаха планини — скалисти, голи и мрачни.

— Дядо! — извиках. — Саша! Данилов!

Викът потъна във влажния въздух и се изгуби.

— Маша!

Усетих неприятно свиване в гърдите. Нямаше никого. Може би на цялата планета. Ако са ни наблюдавали — а аз почти не се съмнявах в това, — можеше да са ни прехвърлили на различни планети. Само че защо? За да експериментират? Да наблюдават реакциите ни? Възможно беше, разбира се. Само че това беше експеримент от типа „планета-космодрум“… Не вярвам в такива свръхцивилизации…

Потупах джобовете си, убеждавайки се, че консервите с храна не са се изгубили. В мен нямаше нищо друго. Наистина, какво ставаше? Нима все пак беше експеримент по оцеляване?

Откъснах сноп от високата трева и се заех да почиствам мръсотията по себе си. Тревата беше най-обикновена. Разбира се, аз не съм ботаник, но на пръв поглед флората на тази планета беше земна. Можех само да се надявам, че из джунглите не тичат и динозаври.

Главоболието ми полека-лека утихваше, успокояваше се. Успокоявах се и аз. И най-накрая забелязах онова, на което трябваше да обърна внимание веднага.

Под краката ми имаше същата площадка, портал, както и на скитащата планета.

Странно усещане. Не можех да обясня ясно с какво се отличаваше това място. Дори мислено, за пред мен самия, не намирах думи. Просто усещах това гъсто обрасло петно, както стрелката на компаса усеща парче желязо.

Освен това знаех, че порталът е затворен. Можех да изтръгна всичката трева, да скачам, да тичам, да се търкалям по земята — нямаше да се случи нищо.

Ако транспортната мрежа в света на Сянката беше такава, можех само да им ръкопляскам. Не унилите „телефонни кабини“ на геометрите, а нещо изтъкано от околната реалност, от камъните, тревите, калта. Освен това оставящо в съзнанието следа, маяк.

— И какво постигнахте? — прошепнах аз, докато се оглеждах.

Искаше ми се да вярвам, че наистина имаше някой, който иска да постигне нещо. Че нещо зависеше от моите думи и постъпки.

Направих няколко крачки и отидох в центъра на портала. Постоях там известно време.

Да, дори и да се сраснех с почвата, пак нямаше да стане нищо. Но може би щях да стоя дълго там, очаквайки да се случи неизвестно какво.

Тогава високата трева до самия край на гората се разлюля, без да има абсолютно никакъв вятър.

Какво си бях мислел относно флората и фауната? След миг вече лежах, вглеждайки се в зелената плетеница от стъбла. Чуждопланетната органика не може да се яде, както бях обяснил навремето на малкия си съсед. Само че дали всички местни хищници знаеха това?

Тревата се успокои. И въображението ми послушно нарисува стаил се преди скока си саблезъб тигър. И пак щеше да е добре, ако е това — в Галактиката имаше достатъчно гадости, при вида на които човек би се хвърлил в обятията на тигъра.

Глупаво беше да бягам, а и опасно. Впрочем да се приближавам — също. Но нали не можех да стоя като пън или да се зария в земята?

Надигнах се на колене, изправих се в целия си ръст — някои хищници може да се изплашат от по-висок противник — и тръгнах напред. Бавно, но колкото можех по-уверено.

Току-виж съм го подплашил…

А после видях към кого се прокрадвам.

В измачканата трева, разперил ръце и загледан в небето, лежеше някакъв младеж. Малко по-млад от мен, вероятно двайсетгодишен. С пепеляви коси и тъмен, бакърен оттенък на кожата. Облечен в зелено, сливащо се с тревата яке, панталони със същия цвят и тежки обувки с протрити ходила. Върху дрехите се виждаха следи от засъхнала кал, сякаш младежът е бил в блатото. Той бавно прехвърли погледа си върху мен и в кривогледите му кафяви очи се появи лек проблясък на интерес. После отново се взря в небето.

Бях толкова объркан, че погледнах нагоре.

Нищо. Един самотен облак.

— Какво ти е? — попитах аз, преминавайки в объркването си на „ти“. Със закъснение осъзнах, че няма да ме разбере.

И с още по-голямо закъснение — че говоря не на руски, не на английски и дори не на езика на геометрите.

— Лежа — отговори тихо младежът.

Ето ти и контакт!

Паднах на колене, без да откъсвам поглед от непознатия. В главата ми се въртеше някаква глупост, и аз, естествено, я изрекох:

— Отдавна ли?

— От сутринта.

Най-странното беше, естествено, че го разбирах. За миг ми хрумна, че и тук е работил Карел.

Впрочем защо да усложнявам нещата? Зад гърба ми имаше портал, който не само ме беше пренесъл от един свят в друг, но и ме беше научил да го откривам. Какво би му струвала още една намеса в психиката?

Сега повече отвсякога се нуждаех от съвет. Но куалкуа — единственият, с когото можех да поговоря — мълчеше.

Младежът се надигна на лакти и ме огледа внимателно.

— Как се казваш?

— Пьотър.

— Не те познавам.

Беше казано без особен интерес, без подозрителност. Просто констатация. Сякаш беше длъжен да ме познава и непознатото лице го смущава, но леко, не особено много…

— За първи път съм тук.

— Ясно… — Той отново легна в тревата. След кратко колебание последвах примера му. В главата ми се въртяха стотици въпроси, които трябваше да задам на първо време. Само че да разпитваш, изобщо не значи, че ще получиш информация. Много често по-скоро ти самият даваш информация.

— Харесва ли ти тук?

В този момент в гласа му имаше любопитство.

— Още не знам — отговорих аз предпазливо.

— А на мен ми харесва. Сняг.

— Какво?

Единственото облаче, увиснало в небето, изобщо не приличаше на снежно.

— Така се казвам — Сняг. Глупаво име ли е?

— А, не, защо…

— Родителите, които дават на децата си нарицателни имена, трябва да бъдат наказвани за хулиганство — изрече младежът с отвращение. — Казват, че когато съм се родил, цялата земя е била покрита с първия сняг. И това е било много красиво.

След като помълча малко, той добави замислено:

— Добре, че в този ден не е протекла канализацията…

Засмях се. Не защото язвителната забележка, явно повторена за хиляден път, беше толкова удачна. Но напрежението ме отпускаше.

Жителите на Сянката се оказваха доста по-близки до земляните от геометрите.

— А твоето име означава ли нещо?

— Не.

— Щастливец. Имаш ли нещо за хапване?

— Да.

Младежът скочи с неочаквана енергия.

— И защо си мълчиш? Вади го!

Измъкнах консервите от джобовете си. На мен не ми се ядеше, още по-малко пък от храната на геометрите. Но ентусиазмът, с който Сняг се нахвърли върху храната, предизвикваше подозрения.

— А тук какво, няма ли нищо за ядене?

— В джунглите? — Младежът погледна накриво буйната зеленина. — Има. Само че всичко е заразено. Ако искаш да умреш — давай… Слушай, що за гадост ми даде?

— Универсален порцион — отвърнах аз мрачно. — Всичко необходимо: белтъчини, мазнини, въглехидрати, микроелементи. Плюс вода. Плюс целулоза, за да създаде обем в стомаха.

— Ясно. Не е останало място за вкус. — Въпреки критиката, младежът ядеше със завиден апетит, изгребвайки консервената кутия с голи ръце. — Все пак благодаря. Ти си предвидлив, както изглежда.

Той ме потупа по рамото:

— Ще стигнеш далеч! Стига да не загинеш в блатата.

Сняг изглеждаше възможно най-голямата противоположност на геометрите. Ту ленив, ту страшно енергичен — веднага щом стана въпрос за храна. Здраво се тъпчеше, пускаше скучни шеги, като че ли бе необременен с никакви възвишени цели. Готов да прегърне някого в прилив на емоции. Гледах го, и усещането, че ме баламосват, се засилваше с всяка изминала минута.

Нима наистина ме изучаваха? А някъде, на стотици километри, а защо не и на стотици светлинни години, приказливи и добродушни непознати се пулеха по същия начин в Данилов, Маша и Карел?

— Виждаш ли процепа? — попита ме Сняг. И за да илюстрира думите си, хвърли към блатото празната консервена кутия.

— Виждам го.

— Там паднах. През нощта. Едва се измъкнах. С гол ентусиазъм. Ето за какво съм си мечтал цял живот — да се удавя в мръсотията…

Спогледахме се. Вероятно в погледа ми се четеше неразбиране.

— Свалиха ме, Пьотър. Трима зелени ме взеха на мушката. Единия аз го свалих, красиво го свалих, но приятелчетата му се добраха до мен. Някак си успях да мина през фронтовата линия.

Той се разсмя гръмко, по детски:

— А ти какво си мислеше — че живея тук? Любувам се на облачетата?

Погледнах дрехите му по друг начин. Ами да. Маскировъчна униформа. Разбира се.

— Сега изобщо не знам… уловили ли са сигнала ми в базата или не… Ще почакам до пладне, и ако не дойде помощ — пеша, през джунглата…

Нищо не разбирах.

Свалили са го?

„Зелените“?

Фронтовата линия?

Не, наивно е да се надявам, че войните престават с развитието на цивилизациите. На Земята е имало такива илюзии. Измисляли сме всякакви Велики пръстени и Съобщества на разумните светове. Надявали сме се, че атомната бомба ще ни отучи да воюваме, че след появата на ракетите няма да има нужда от пехота. Всичко това се оказаха пълни глупости. Аларите са способни да разбиват планетите на прах, а половината екипаж в корабите им са десантчици. Даенло… никой не знае къде е пределът на разрушителната им сила. Мързи ги да воюват — и ето че са обучили дребните алари да бъдат пушечно месо. А и ние, на Земята, сме обкръжени от чужди светове, но сме на дъното на йерархията на разумните раси. Това не ни научи на нищо. В Кавказ вече от три десетилетия се избиват, Великобритания всеки момент ще се разпадне на графства, в САЩ знаят само да разпалват войни по цялата планета, за да защитават собствените си интереси.

Но тук!

Да долетиш в центъра на Галактиката и да чуеш до болка омръзналите ти думи за фронтови линии и военни бази!

Да видиш планета, проядена от хиперпроходи като луксозно сирене — от дупки, да преминеш през портал и да се натъкнеш на току-що свален пилот! Какви въздушни сражения при такава технология, по дяволите! Или като при нас, на Земята — оръжието прибрано за по-сигурно, и изясняване на отношенията с юмруци?

— Защо гледаш така? — поинтересува се Сняг.

— Базата далеч ли е? — зададох аз първия въпрос, който ми хрумна.

— На две седмици път пеша.

— И това… реалистично ли е?

— Не, разбира се. А какво ще предложиш да се направи?

Много се изкушавах да посоча зад гърба си, към портала. Той не беше заработил за мен. Но нали местните жители трябва да умеят да управляват транспорта си?

— Не се бой. — Младежът изтълкува мълчанието ми погрешно. — Ще ни намерят. По-добре кажи с какво смяташ да се заемеш?

Свих рамене.

— Обичаш ли да летиш?

— Зависи на какво.

— Ще се намери на какво. Важен е принципът.

— Обичам.

Сняг кимна:

— Това е добре. Ще те взема в моята група.

Сякаш сметнал разговора за приключен, той изтри хубаво ръцете си от тревата, стана и тръгна към брега. Какво, това са всички формалности? Ще воюваш в моята група… Никакви разпити, никакви документи.

Гледах в гърба му и се изкушавах да прекратя комедията. Да поискам обяснения. Да кажа кой съм и откъде съм, да съобщя, че разбирам, че всичко случващо се е само един експеримент…

Но този шанс едно на хиляда наистина да съм попаднал в зоната на местни военни действия ме удържа да не прибързвам.

— Провървя ни — каза Сняг. Обърна се, махна с ръка: — Хей, Пьотър, провървя ни!

Приближих се към него. Вгледах се.

Над повърхността на блатото се движеше нещо. Нещо, напомнящо по-скоро прогнила лодка, отколкото машина. Никакви видими приспособления, никакви двигатели. Просто носеща се над калта лодка.

На носа на това простичко транспортно средство стоеше човек със същата униформа като Сняг. Ако управляваше движението, то за целта не му бяха необходими никакви пултове.

— Сега ще започне разбор на полета. — Сняг се прозина демонстративно. И все пак някакво напрежение в гласа му не ми позволи да повярвам в равнодушието му.

При самия бряг лодката спря, продължавайки да виси над земята. Мъжът с униформата скочи долу и тръгна към нас. Мен удостои само с бегъл поглед.

— Жив си.

— Жив съм — потвърди Сняг.

— Жалко.

В гласа на военния имаше презрение. С нещо ми напомняше на Данилов, и външно — беше също толкова едър, с къса подстрижка, с прекалено правилни черти на лицето — и в поведението си. Самоуверен, властен… като полковника преди всичките недоразумения помежду ни.

— Ти кой си?

Това вече беше въпрос, отправен към мен.

— Пьотър. Аз съм тук отскоро.

— Виждам, че си отскоро…

Мъжът погледна встрани — и аз изведнъж разбрах, че прекрасно вижда портала. И изглежда, не му трябваха никакви обяснения.

— Сядай в лодката.

Подчиних се. Отблизо апаратът изглеждаше като изграден от слепени хартии. Впрочем, издържа тежестта ми, без дори да помръдне. Не се виждаха никакви прибори или двигатели, нито пък седалки. Застанах на „кърмата“, наблюдавайки случващото се.

Сняг дължеше отговор.

— Ти напусна зоната за патрулиране — гнусливо редеше новопристигналият. — Разбираш ли? Изостави конвоя. Изгуби една машина!

— Свалих един, капитане.

— Това не е оправдание! Ако след това се беше върнал невредим…

Мъжът се обърна и тръгна към лодката. Сняг остана на мястото си.

— Дали да не го оставя тук тоя келеш, да се прибира пеша… — каза замечтано капитанът. — А? Какво ще кажеш?

— Мисля, че не бива — отговорих бързо аз.

Капитанът погледна Сняг през рамо.

— А ти как мислиш?

— Опитайте — предложи Сняг с непонятна заплаха. — Имате това право…

Военният се поколеба за миг. Всичките емоции върху лицето му се четяха ясно и аз вече започвах да вярвам, че на сътрапезника ми ще му се наложи да върви през джунглата.

— Бързо в лодката! Имаш късмет, че отмениха тревогата…

Сняг явно се отпусна. Не се наложи да му повтарят. Едва и тримата се бяхме озовали в крехката лодка, и тя потегли. Не към вътрешността на блатото, а покрай брега. Ускорението се усещаше отчетливо, но движение на въздуха покрай нас почти нямаше. Вероятно лодката генерираше силово поле, предпазващо ни от вятъра.

— Ти като че ли си по-отговорен… — каза капитанът. — Пьотър, значи?

— Да. — Предоставих на самия него да реши на кой от въпросите отговарях.

— Познавах един Пьотър. Или не му викаха така… — Капитанът се замисли. — Албинос, висок, с червени очи… зловеща му беше външността, но си беше пилот… Имаш ли такъв роднина?

— Не.

Капитанът кимна. Погледна накриво брега — лодката незабавно зави и тръгна по края на джунглата. Дърветата тук растяха до самото блато, стърчаха доста корени, а нещо малко, живо сновеше между тях.

— Размножиха се гадините и отровата не им влияе — отбеляза капитанът. — Ей, Пьотър, а ти не си от приказливите…

Свих рамене. За два-три дни бях готов да стана и ням, само и само да не ме заподозрат в нещо.

— Казва, че обича да лети — намеси се в разговора Сняг. — Капитане, ще го взема под моето крило.

— А ти няма да разваляш момчето! — отсече капитанът. — Една луда глава ми е достатъчна.

Отношенията им бяха странни. Излизаше, че Сняг е младши по звание и изобщо — подчинен.

В същото време не се наблюдаваше дори най-малка субординация.

— А с какво си летял?

Не се реших да излъжа.

— Със „Су“. И със „Спирала“.

Капитанът се намръщи.

— Не знам такива… Ние имаме делти, ще ги научиш и тях.

Ето кое друго беше странно — никой не се интересуваше дали искам да седна зад щурвала и да се хвърля в боя. И не защото се бях озовал в подчинено положение… по-скоро в тях не възникваше дори и най-малко съмнение относно желанието ми.

Лодката изведнъж полетя над почти чиста вода. Тинята, мръсотията и влажният тревен килим останаха зад нас, а отпред имаше малко заливче, в което се вливаше устието на река. Виещата се на зигзаг синя змия се точеше през джунглата — явно идваше откъм планините.

— Капитане, спрете да се измием — предложи Сняг.

— Ще минете и без това… по-точно ти ще минеш без това.

Лодката се понесе нагоре по реката. Скоростта явно надхвърляше сто километра в час — бреговете само се мяркаха край нас. Даже притъпеният от полето вятър започна да реже очите ни.

— Ще пристигнем след два часа — каза капитанът. — Можете да се отпуснете.

Сняг, който и без това се беше проснал на дъното на лодката, ми кимна: сядай. Седнах.

— А на теб браво, момче — подхвърли капитанът, без да се обръща. — В главата ти се въртят куп въпроси, нали?

— Да — признах си аз.

— Досети ли се къде отиваш?

— Не.

— Както винаги.

Той ме погледна и се усмихна.

— Галис. Така се казвам. Капитан Галис, временен командващ на тринайсета база.

Това явно беше формален ритуал на запознанство.

— Пьотър. Така се казвам. Бивш пилот.

— В атмосферата, в пространството?

— Първо в атмосферата. После в пространството.

Галис изглеждаше все по-доволен.

— Защо бивш? Разбери, не любопитствам току-така…

— Предполагам, че вече са ме разжалвали.

— За какво?

— За неизпълнение на заповеди.

Сняг се засмя радостно.

— В какво се състоеше твоето неподчинение?

Най-обикновен разпит. Опитах се да формулирам отговора си колкото се може по-размито.

— Наложи се да наруша заповед и да осъществя един полет, защото смятах това за необходимо и полезно.

— А как се оказа в действителност? Кой беше прав?

— Не знам.

Капитанът поклати глава:

— Да. Ненапразно казват: Порталите рядко довеждат някого, но доведат ли го, то е където трябва.

Сняг ме потупа по рамото и ми съобщи доверително:

— Да, това наистина е съдба, ще бъдем в един отбор…

Галис приседна на колене пред нас. Въздъхна:

— Надявам се, че поне не си дезертирал?

— Това няма да го решавам аз. Защо, има ли някакво значение? — поинтересувах се предизвикателно.

— А, не. Никакво. Сега си при нас… — Галис се намръщи и въздухът между нас затрептя, сплете се в изображение. Глобус, леко проблясващ, сякаш от мътно стъкло. — Това е нашият свят.

Разбрах. И не се учудих. Нито на това как управляваше изображението, нито на ландшафта на планетата — струпвания от дребни острови, няколко малки континента, а между тях залети в кафяво падини. Мястото на моретата и океаните в този свят се заемаше от блата.

Погледът ми беше привлечен от друго. Светлосини искрици, точки, изпъстрящи континентите и островите. Портали. Също толкова гъста мрежа, като на планетата без слънце.

Защо в такъв свят има и друг транспорт?

— Нашата територия — каза Галис. Половината глобус се обля в оранжево. — Ние се намираме тук.

Без да се прицелва, той тикна пръст в глобуса, отбелязвайки място на самата граница на оранжевата зона.

— Противникът заема малко по-голяма територия.

Останалата част от глобуса се оцвети в зелено.

— Ето че ти разказах всичко, Пьотър. Седемнайсет наши бази контролират фронтовата линия. Горе-долу същото количество бази противостоят…

— Галис!

Той учудено вдигна поглед.

— Аз съм тук само от два-три часа. Може ли да попитам нещо? Кой е противникът ви?

— Зелените.

Странна работа — почувствах, че това е единствено правилният термин. Двусмислен и верен. В него имаше и външна характеристика, и намек за отношение към екологията.

— Виж.

Глобусът изчезна, отстъпвайки мястото си на обемно изображение на човек. Зеленокож човек.

— Преди стотици години те са основали своето движение за връщане на планетите към първоначалното им състояние. Нашият свят е една от основните точки на противопоставяне. Искаш да кажеш, че не си чувал за тях?

— Чувал съм… но не предполагах, че мащабите са такива.

Лодката се раздруса. Излезе на крайбрежна плитчина и се понесе над брега. Джунглата оредяваше.

— Няма никакви особени мащаби. Те планомерно привеждат екологията към първобитно състояние. На тяхната територия вече не е останала преобразувана флора и фауна. Ако не успеем да ги удържим, същото ще се случи и с нашата част от планетата. Там не могат да оцелеят човешки същества.

— Нима те не са хора?

Изглежда, се бях увлякъл. В погледа на Галис се мярна изумление.

— Те преобразуват себе си. За тях ендемичната среда е напълно комфортна.

— Слушай, Пьотър, ти съвсем нищо ли не си чувал за нашия свят?

— Нищичко.

Капитанът и Сняг се спогледаха с недоумение.

— Грешките са невъзможни — отсече капитанът. — В края на краищата, Сняг, това не е наша работа.

Сняг кимна. Поколеба се и попита:

— Как се казва твоят свят?

— Земя.

— Знам, че е Земя. А външното наименование?

Трябваше да мисля. И то бързо. Цивилизацията на Сянката, изглежда, беше нееднородна. Смятаха ме за пришълец от друга планета, и кой знае защо — напълно лоялен пришълец. Но ако не успеех да обясня смислено откъде съм се появил…

Спомних си вътрешната класификация на Конклава. Според нея Земята беше номер сто осемдесет и девет. Нямах никаква представа защо точно този номер — цивилизациите бяха доста по-малко. Но това беше достатъчно искрен и в същото време объркващ отговор.

— Сто осемдесет и девет.

Галис се намръщи.

— Кой ви нарича така?

— Жителите на другите планети.

— Това май нищо не ми говори — призна си Галис. — Не съм чувал за твоята планета. Самият аз съм роден тук. На моята Земя.

— Какъв ви е езикът? — попита Сняг. — На своя диалект ли говориш с нас?

— Не. Научих го като се озовах тук.

— Е, усетих го. Интонацията ти е прекалено правилна. Можеш ли да ни кажеш нещо на своя език?

Ама че молба. Сега ми се струваше, че мисля на техния език. Руският, английският, езикът на геометрите — всички те сякаш бяха отишли някъде, забравени…

Затворих очи и се опитах да си представя, че пред мен е Данилов. Или дядо.

— Ще опитам — казах аз. — Ей сега…

Собствените думи ми се сториха чужди. Бях заговорил на руски.

Сняг издаде тихо ръмжене. Това явно беше езикът, който току-що говорех свободно.

Ох…

Изглежда ми беше сигурен пристъпът на главоболие.

Думите на Галис достигнаха до мен като през памук:

— Аз също не съм чувал такъв език. Добре. Това не е от значение, Сняг! Нали не са се лепнали за теб да те разпитват!

Отворих очи и ги погледнах. Замъглеността се оттегляше. Отново разбирах говора им. Само дето изпитвах тъпа болка в слепоочията.

— Не го взимай навътре, Пьотър — каза Сняг. — Не, не сме чували за твоята планета.

Изглежда, те се бояха, че са ме обидили.

— Аз също не съм чувал нищо за неговата планета — каза меко Галис. — Знаех, че ги има Дъгоцветните мостове, и това е всичко. А ако беше чул диалекта им…

— Хайде, хайде, капитане! — вирна глава Сняг. — Мненията ни по този въпрос са напълно противоположни!

— Има множество цветове, които с нищо не са се проявили… имам предвид пред нашата Земя…

Прекрасно.

Ребусът се нареждаше пред очите ми. Сянката е конгломерат от цивилизации. Порталите са транспортно средство изключително за междупланетни връзки. Обучението на местния език се извършва от тях, това е достатъчно удобно и ненабиващо се на очи решение. Мен ме приеха за доброволец, решил да им помогне… или просто търсач на приключения.

Така ли беше?

Навярно. Само че нещо продължаваше да ме притеснява. Оставаше някаква неяснота.

— Пьотър, виж…

Джунглата свърши. След нея се простираха поля — обработваеми, засети с някакви житни растения. А в далечината, отвъд зеления килим, се извисяваха постройки.

— Нашата база.

Можеше и да не ми го казва. Има нещо общо във всички военни градчета на всеки свят и на всяка раса. Дори казармите на войниците-хиксоиди на космодрума носеха отпечатък на военна структура.

— По-нататък, в подножието, е градът — съобщи Сняг. Усмихна се. — Много приятно градче. Ще ти хареса.

— В близкия месец няма да ти е до развлечения — обеща капитанът.

Не слушах техните пререкания, приличащи повече на кавга между двама продавачи на пазар, отколкото на разговор на командир с негов подчинен. Гледах базата.

Някога много отдавна, още в академията, си мечтаех да стана военен летец. Не космонавт, не пилот на пътнически самолет, а именно военен. При това, за да живея в малък гарнизон на края на света, някъде на китайската граница — тогава всички се бояха, че Китай ще продължи експанзията си… Или на западната — поне да преследвам със стар „МиГ“ пъргавите самолетчета на украинските наркобарони. Общо взето — нормален кръвожаден юношески романтизъм, при това поощряван от дядо.

После това отмина, разбира се. А и вече като че ли никой не възнамеряваше да завоюва Русия — това вече не беше нужно никому. И все пак понякога у мен се появяваше глупавото чувство, че съм предал детската си мечта. И макар да си повтарях по сто пъти, че в космоса ще съм по-полезен и за страната си, и за цялото човечество, като приближавам същото онова хипотетично светло бъдеще, неприятното чувство си оставаше.

Сега виждах пред себе си смешна пародия на юношеските си мечти. Редици дълги хангари, къси писти за излитане, ниски къщички, в които явно се открояваха жилищните и служебните помещения, радарни кули, решетеста ограда. Всичко беше направено от онзи подобен на хартия материал като нашата лодка. Значи — измамно крехки на външен вид, но адски здрави… а освен това и натъпкани с техника.

Ето как се изпълняват желанията. Исках да служа в застава на границата — готово. Наистина, на друга планета. Затова пък можех да се боря срещу безумни еколози в компанията на не по-малко безумни пилоти.

— На какво се усмихваш? — поинтересува се Сняг. Носехме се право към оградата. Или лодката можеше да прехвърли двуметровата ограда, или пред нея щеше да се отвори проход.

— Напомня ми… едно познато място.

Удовлетворен от отговора, Сняг кимна.

Пред лодката се отвори проход. Секциите от оградата сякаш се скъсяваха, прибирайки се една в друга. Навярно тя не можеше да се вдига високо над земята. Когато долетя до средата на базата, машината спря и бавно се спусна. Наоколо не се виждаше никой.

— Сняг… настани момчето. — Галис скочи пръв върху каменните плочки, постилащи нещо, подобно на плац.

— Може и да не ми обясняваш, ще се оправя.

Капитанът изобщо не реагира на този отговор. Кимна ми:

— Пьотър, ако решиш, че ти се говори — намини. Ще ми бъде приятно.

Гледах как се отдалечава с твърда, уверена походка, изпънал рамене, с целия си вид въплътяващ представата ми за командир.

— Странна ви е субординацията — казах аз на Сняг. — Ти само дето не се сби с него.

Сняг се изкикоти:

— Сега може. Няма тревога.

— А ако имаше?

Лицето на пилота за миг изгуби отпуснатото си изражение.

— Тогава — куршум в челото. Незабавно. Какво ти става, Пьотър! Дори не си и помисляй да се държиш така, когато базата е във военно положение!

— Благодаря — казах аз. Предупреждението не ми направи особено впечатление. Тук нямаше и следа от дисциплина, да не говорим за трибунали и военнополеви съдилища. — Ще ме предупредиш, когато това се случи.

Сняг се изхили.

— Ти и сам ще го забележиш. Да вървим…

Безлюдността на базата продължаваше да ме смущава. Приближихме се към ниска двуетажна сграда и влязохме вътре. С любопитство се вглеждах в обстановката. При геометрите на практика бях лишен от удоволствието да изучавам чуждия бит — лишен от памет, нямаше с какво да сравнявам техния свят.

Впрочем и тук беше трудно да се заинтересувам от нещо. Прекалено земно беше всичко. Нещо повече — в стил началото на двайсет и първи век. Смес от военно градче и уютен хотел.

Веднага след входа имаше пропуск. Ниска стойка, зад която би трябвало да се намира часови. При това над стойката беше включена някаква енергетична бариера — във въздуха се долавяше леко трептене. Но входът не се охраняваше от никого.

— Само при тревога — съобщи Сняг, забелязвайки погледа ми. — Цялата строгост — само в случай на военни действия. При вас не е ли така?

— Не.

— Нищо. Ще свикнеш бързо…

Нямах намерение да свиквам, но, естествено, не казах нищо по този въпрос.

— Да вървим.

Минахме покрай фоайето, което би било съвсем подходящо за непретенциозен хотел — кожени кресла, масички, огромен екран на стената — и продължихме към стълбите. Интересно, защо всички раси в Галактиката така са се вкопчили в екраните — нали технологията, позволяваща да се прожектират качествени изображения направо във въздуха, е много проста? Дори на Земята я разработиха без никаква помощ от извънземните. Старателно оглеждах стените, опитвайки се да зърна някакви картини. Чуждата култура е най-сигурният път към разбирането.

Забелязах една картина: море — или все пак блато? — под лунна светлина, сребриста пътека върху водата, рееща се птица. Превозвал бях с тонове такива произведения на изкуството на хиксоидите. Мамка му. Колко близка култура!

С всяка измината крачка се чувствах все по-зле. И то не защото обстановката беше чужда, а точно обратното. Нищо необичайно. Освен силовата бариера пред пустеещия пост… впрочем след парализаторите, сглобени от гениите от ФСБ, подобна бариера в Звездното градче не би ме учудила.

Близост на културите?

Пълна.

При геометрите и битът беше доста по-необичаен. А нали Сянката е цивилизация, свързала с мрежа от хипер-пространствени портали стотици планети. Цивилизация, мимоходом обърнала в бягство малките, но научили се да хапят геометри. Ако между тях и геометрите е имало сериозен конфликт, не биха ме приели толкова лесно и безгрижно…

И ето, че бях на планетата им. В свят, където направените от слепена хартия лодки се движеха със скоростта на състезателни автомобили. На планета, където половината население модифицира природата по свой образец, а другата половина модифицира себе си по образец на природата. Тук появата на пришълец не предизвиква дори излишно любопитство, а същият този пришълец успява да научи местния език, без сам да забележи това.

И нищо, абсолютно нищо не дразнеше погледа. Стени, прозорци, врати. Вратите, между другото, бяха на панти, които поскърцваха…

На втория етаж имаше още едно фоайе. Същият банален уют на креслата и масичките, неработещ екран.

— На теб като че ли всичко ти е познато? — попита Сняг.

— Да. Почти всичко. Някак… не съм се и надявал на това.

— Аз също не обичам промените — съгласи се летецът.

Изглежда говорехме, без да се разбираме взаимно. Нещо в техния начин на живот правеше появата ми не просто обикновена, а сякаш дори планирана. И това, че ще воювам на тяхна страна и че ще успея да се ориентирам в чуждата техника, сякаш се разбираше от само себе си.

— Ще те настаня в стаята на Лайд — каза Сняг.

— А той нали няма да има нищо против?

— Вече не. Свалиха го на вражеска територия преди два дни. От спътниците откриха огън… изпепелиха го заедно с машината, не успя да се измъкне. Знаеш ли, след такова нещо не се връщат.

Сняг говореше с отегчен тон. Представяш ли си, свалили са го и са го изгорили жив.

Погледнах го с плахата надежда, че това е просто черен хумор. Не, с такива неща не се шегуват. Сняг беше напълно сериозен.

— Ако те свалят над чужда територия — по-добре се самоубий — посъветва ме той. — Така или иначе, зелените не взимат пленници.

— А вие?

— Ние взимаме — усмихна се Сняг. Само че усмивката му не беше хубава. — По-късно ще слезем долу. В ареста има една жаба. Ще се полюбуваш. Врагът трябва да се опознава лично.

Той сякаш беше двама различни души. Единият влизаше в пререкания с командира и се държеше като бойскаут-хулиган по време на военна игра. Другият беше студено-кръвожаден.

— Хайде, влизай.

Вратата на стаята, в която по-рано беше живял непознатият ми Лайд, беше полуотворена. Никакви геометровски церемонии с чуждите помещения. Сняг влезе пръв и се огледа собственически.

— Е, можеш да изхвърлиш вещите му. Или да оставиш каквото ти хареса.

Гледах мълчаливо предназначеното за мен жилище. Ама че бардак. И отново нищо необичайно в обстановката. Стените — с неутрален бледосив цвят, безлични плафони на тавана, дървени шкафове, две кресла, много широко легло — кой знае защо навяващо мисли за шампанско, момичета и евтини немски порнофилми. Може би заради снимките на стената — полуголи красавици, предимно червенокоси. Сред тях се беше вмъкнал и един мъж със снежнобял костюм, който не можеше да скрие могъщата му мускулатура.

— Това е Лайд… точно такъв беше — каза Сняг с усмивка. — Винаги съм му казвал, че много се перчи.

Той се приближи към стената и започна небрежно да къса снимките.

— А приятелите му няма ли да имат нещо против? — попитах аз, продължавайки да се чувствам неловко.

— Той нямаше приятели, освен мен — съобщи Сняг.

Цялото ми желание да обсъждам темата изчезна. Да, ако най-добрият приятел на Лайд е такъв, можех само да му съчувствам. Сняг се поинтересува с усмивка:

— Да ти помогна ли с нещо?

— Благодаря. Ще се оправя.

— Тогава се разполагай. В шкафа трябва да има чисти чаршафи. Може и да си харесаш нещо от дрехите, фигурите ви като че ли са подобни. Е, ако се наложи, ще подгънеш нещо, в края на краищата…

Изглежда, той ми предлагаше това сериозно. Нима тук военните не бяха осигурени със снаряжение като в някой забутан руски гарнизон?

— Ще намина след час. Ще отидем да обядваме.

— Добре.

Сняг излезе. Постоях, гледайки затворената врата, после казах полугласно:

— Можеш да се смяташ за утвърден в длъжност. Интересно, а с какво воюват? „Делта“? Това какво е — самолет, хеликоптер, космически кораб, екраноплан? Хартиена летяща чиния?

Какво ми става? Какво значение имаше? Какво, да не смятам да воювам с малки зелени човечета, завладени от идеята за сливане с природата?

Поклатих глава и се отърсих от унеса. Разходих се из стаята. Погледнах през прозореца с живописен изглед към бараките, пистите за излитане и плаца. Лодката, с която бяхме пристигнали, вече я нямаше. Беше пусто, тихо, вятърът разнасяше прахта. Но общо взето беше достатъчно чистичко и дори зелено. Нашите, земните еколози и при най-добро желание не биха намерили за какво да се хванат… Така, какво още има тук? Зад невзрачна врата се оказа душ-кабина. Душ на еластичен маркуч, кран. На мивката нямаше кранове, само отвор под самия ръб. Очевидно ръцете трябваше да се мият по немски маниер, в напълнена мивка. Мразех това.

На полицата пред огледалото имаше шишенце. Отворих го и помирисах бледозелената течност. Като че ли шампоан. Парче сапун. Да можех да намеря бръснач, вече доста бях обрасъл, за последен път се бях бръснал на крайцера на аларите… преди хиляда години… Сигурно изглеждах като кавказки терорист от старите пропагандни плакати.

Добре, поне душ… Затворих вратата, съблякох се. Прекарах ръка по бузата — да, наистина четина. А какво щеше да му струва на куалкуа, когато ме връщаше към истинската ми външност, да махне космите? Нима докато съм бил във външността на Ример, куалкуа стриктно е отбелязвал колко брада трябва да ми порасне?

Пречат ли ти космите върху лицето?

Куалкуа!

Не просто се зарадвах, едва не подскочих от радост. Предложението за помощ — при това по дребен, а не по някой жизненоважен въпрос — беше нещо ново в поведението на симбионта.

Да… Можеш ли да махнеш четината?

Мустаците и брадата?

Да.

Не рискувах да разчитам на бръснарските му способности. Нека да „обръсне“ всичко.

Можеш да ги изтърсиш.

Прокарах длан през бузите си — на пода се посипаха дребни косъмчета, сякаш от отворила се електрическа самобръсначка.

Събери ги в дланта си. Нуждая се от еластин… — помоли ме вяло куалкуа.

След кратко забавяне събрах в шепата си остатъците от брадата и захлупих длан. Нека да яде. Той е съюзник. Има свои потребности.

Бих могъл да ги погълна през лицето ти, но щеше да изпиташ неприятни усещания.

Странно.

Много странно.

Никога — дори на ръба на гибелта — куалкуа не се беше отличавал с любезност. Или моят амебоподобен приятел се беше поправил, или…

Какво ти е?

Той мълчеше. Дланта ми потрепваше — симбионтът се хранеше. Навярно сега по-голямата част от тялото му беше в ръката ми.

Но едва ли това беше пречка за разговор!

— Когато ям, съм глух и ням… Ей, приятел, това детско правило не се отнася за теб! — казах тихо аз.

Добре съм.

Лъжеш!

Куалкуа мълчеше.

Мечтата на шизофреника — да разговаряш със самия себе си. И аз нямах намерение да се отказвам от правото си да получа отговори.

Страх ме е…

Гласът в съзнанието ми беше тих, едва уловим. Шепот.

Какво?

Страх ме е.

Махнах ръка от безупречно изчистения под и постоях, вторачен в огледалото. А дали не ме наблюдаваха през стъклото? Глупости. Със сигурност — глупости.

От какво те е страх, куалкуа? — попитах нежно, сякаш говорех с дете. — Нали не си заплашен от смъртта. Или…

Догадката беше смайващо правдоподобна!

Ти си изгубил връзка с твоята раса! Сега си сам?

Сигурно изпитваше такъв шок! Да бъдеш част от цялото — и изведнъж да се окажеш отрязан от света!

Няма нужда от съчувствие. Ти грешиш. Ако част от мен започне да функционира автономно, тя няма да може да задържи разума си и ще загине. И тогава ти също ще загинеш.

Жалостта ми моментално се смени с ужас и омраза. Значи куалкуа е допускал такава възможност? И ако при полета към ядрото връзката се беше прекъснала, обезумялата амеба би разкъсала тялото ми отвътре?

Да. Извинявай. Но вероятността от такава развръзка беше минимална. Това, което ме свързва в едно цяло, е невъзможно да бъде екранирано.

Усетих, че извитите ми пръсти до болка се впиват в гърдите ми. Да го намеря, да го напипам, да изтръгна топката чужда плът…

Успокой се…

— Какво искаш? От какво те е страх? — закрещях аз. — Говори! Имам право да знам!

Порталът.

Млъкнах. Изглежда той беше решил да разкаже… Сърцето ми тупкаше учестено.

Когато влязохме в портала… Това беше грешка.

Защо?

Аз…

Пауза. Нима това почти всемогъщо същество изпитваше затруднения с обясненията? На негово разположение имаше съзнание с такава мощ, за която не бяха и мечтали останалите раси. Та нали той би могъл да ме излъже толкова ловко, че никога не бих почувствал фалша. Ние не просто сме на различни стъпала в развитието — между нас зее непреодолима бездна.

Няма да те лъжа. Никога не правя това. Аз или мълча, или говоря. Трудности с формулировката.

— Постарай се — помолих го. — И аз ще се постарая.

Когато влезе в портала, това не беше пренасяне в пространството, както постъпва расата на геометрите.

— Така.

Това беше… предупреждавах те за трудностите с формулировката. Това беше проумяване. Нещо те проумя. Това е…

Усещането се оказа непредаваемо. Сякаш нададох вик — беззвучен вопъл, събрал в себе си всичко, от смътните детски спомени до бръсненето с помощта на куалкуа. За миг си спомних неща, отдавна, отдавна скрити от милосърдната злодейка, паметта ми. Неща, които бих се радвал да си спомня. Неща, които не бих искал да си спомням…

Рухнах на пода, удряйки болезнено коленете си, и жадно се опитах да си поема дъх. Не…