Сергей Лукяненко
Звездната сянка (16)

Глава 1

Мислех, че Келос е решил да избяга. Да си тръгне тайно от Рада. Та той беше извършил глупост, при това очевидна глупост. Десетки години се беше крил тук, без да минава през порталите, без да напуска планетата — и всичко това, за да съхрани изплъзващата му се човешка същност. Да съхрани това, което вече отдавна го няма в него. Това, че е натъпкан с „бойни железа“ беше дреболия. По-важното беше, че е видял бъдещето си.

Огнено море. Плазма и пепел. Марионетки, продължаващи да живеят живота на телата си… Ех, колко сте спорили за духовното и материалното, философи и социолози. Обществото на консумацията, духовното развитие… Ето ви идеалният изход. Подчертано, демонстративно красив. Огнено море, обител на друг, нечовешки разум. Запазване на обвивката, която вечно ще ходи по магазините, ще пирува, ще аплодира актьорите и ще освирква политиците… Издевателска картина, оставена, за да я виждат преминаващите гости. А може би не издевателска, а напротив — примамлива и добра…

Келос знаеше докъде ще стигне рано или късно. Никога нямаше да се отърве от това познание. Може би бях послужил само за предлог? Да стане повод и да напусне уютната къща, в която му ставаше все по-тясно?

Но Келос отиде да се сбогува с жена си.

Излязох от къщата, за да съм по-надалеч. Имаше нещо странно в тази къща, и след като постоях до вратата, разбрах какво е то. Нямаше ограда, около къщата имаше само гори. И къщата дори не се заключваше.

Или нямаха престъпност — което беше странно, все пак на планетите на Сянката трябваше да има маниаци и бандити — или устройствата за защита и наблюдение бяха прекалено хитро замаскирани, или Келос не се боеше от абсолютно никого. С неговите възможности това не беше чудно…

За миг — само за миг — ме обхвана отчаяние. Всичко, което правех, беше напразно. Тук, в сърцето на Галактиката, отдавна вече бяха отшумели такива бури, каквито Земята не бе и сънувала. Тук се раждаха и умираха империи, тук бяха превърнали смъртта в кратък отдих преди новия живот. Можех да се възхищавам на лозунга „всекиму според потребностите“, можех и да се възмущавам от него. Но той така или иначе беше реализиран. В световете на Сянката отдавна се бяха родили нови богове — все още правещи се на хора; тук всеки ден се раждаха хора, които нямаха друг изход, освен да станат богове.

Далече, далече, на невъобразимо разстояние, някакви важни генерали решават по какви закони да ме осъдят задочно на смъртно наказание. На друго място не по-малко важните представители на силните раси решават по какъв начин да убият Земята.

А тук, близо до мен, Келос дава обяснения на жена си, прощава се с илюзорното дете и се готви да си тръгне завинаги.

От тази мисъл и на мен ми стана по-леко.

Каквито и да са мащабите на могъществото на расата, колкото и цивилизации да включва новопоявилият се хилядолетен райх — всичко това е пусто. Мъгла.

Докато си оставаш човек, най-важните проблеми ще бъдат тези, които са съвсем нищожни пред небето. Така и за мен, ако трябва да съм честен, съдбата на собственото ми куче е значително по-важна от вечната война на зелените заради екологията…

Нека те да умеят всичко, което можем да измислим! Нека да свалят звезди, нека да строят кули от планети. Нека създават за себе си неповторими жени и идеални деца, нека да живеят хиляда години и да изпреварват пешком скоростта на светлината. Нека империите им да завързват на възел Млечния път и нека от кихането им да гаснат свръхнови.

Да са живи и здрави!

А на мен ми е нужно само едно — мъничката планета, която сега не може да се гордее абсолютно с нищо. Планетата, създадена от бегълци от ядрото. Планетата, на която се е родил и умрял Пьотър Хрумов…

Към мен полъхна въздушна вълна. Обърнах се и видях спускащ се апарат.

Красив беше, по дяволите! Нищо не можех да кажа — просто красив.

Сребрист пръстен с триметров диаметър, отдолу — ръбеста сива повърхност, отгоре — прозрачен купол. Играчка за малкия Гаргантюа. Никакви видими двигатели, никаква опора. Технология, която не се нуждае от външни прояви. Към нещо такова вече се бяха доближили геометрите, но това, което за тях беше връх, тук изглеждаше обикновено, като колело-триколка.

Прозрачният купол се разтапяше беззвучно. Виж ти, все пак поле. А аз бях убеден, че е пластмаса или стъкло.

Дари внимателно се прехвърли през ръба и скочи. Погледна ме гордо.

— Страшна кола — казах аз.

Интересно, дали не хвалех сега еквивалент на древния „Запорожец“?

— Пьотър… — Момчето се засмя. — А мен няма ли да ме вземете със себе си?

В гласа му нямаше особена надежда.

Аха. Ето това би било великолепен щрих в общото безумие. Да тръгна нанякъде, без да знам накъде, да търся нещо, без да знам какво, и съпровождан от кого? Боец в оставка, който се бои да стане свръхчовек, и неговия сурогатен син, който никога няма да стане човек.

— Дари, струва ми се, че трябва да останеш вкъщи. На майка ти ще й бъде много тъжно сама.

Момчето кимна. За миг очите ни се срещнаха и аз потрепнах.

Какви ги говори Келос! Дари е човек!

А може би беше точно така!

Може би не Келос е преживял стотици години и сега имитира старателно обикновения живот? Може би Дари си е създал илюзорен свят и сега великодушно жертва за мен една от куклите си…

Безумие.

Черен кладенец, в който можеш да падаш безкрайно.

Кое изобщо е истинско в Сянката? Кой тук е жив и кой — марионетка? Може би аз лежа, проснат върху студените камъни под черното звездно небе и ми прожектират филм, като с любопитство изследват реакциите ми? Може би съм пленен от геометрите и съм прикован към лабораторно кресло, а мъдрите наставници решават какво да направят с мен: да ме пуснат, да ме изпратят в концлагер или да ме унищожат.

Пьотър, престани. Не мога да опровергая предположенията ти, но този път е смъртоносен. Известни са ми две раси, загинали в резултат на загуба на вярата в реалността.

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца. Сърцето ми туптеше диво, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.

Куалкуа бе прав. Човешкият разум не е най-добрият инструмент за определяне на обективността на света.

Дари потрепна и отмести поглед от мен. Погледнах към къщата и видях Келос.

Виж ти! Воинът е запазил ритуалите си!

Или разговорът с жена му е бил съдържателен, но страшно кратък, или го беше съвместил с обличането.

Екипът му, изтъкан от прозрачна, проблясваща на слънцето тъкан, наподобяваше ципа от залепени един за друг диаманти — ако изобщо такова нещо беше възможно. Ослепителните искри на ръбовете избухваха при всяко движение. Неволно извърнах поглед.

— Нямам друг такъв екип. За съжаление.

— Кристалният алианс от тази униформа ли е получил името си?

— Не, Пьотър. Кристалът беше символ на чистотата на помислите ни.

Дари разглеждаше баща си с жадно любопитство. Навярно той също беше виждал тази униформа, но едва ли често.

— Рада няма ли да излезе, за да ме погледне укорително в очите? — попитах аз.

Келос поклати глава:

— Ти си същата играчка на Сянката като нас. Не се притеснявай. Никой в нищо не те обвинява.

Той се приближи до момчето и леко го потупа по главата:

— Чао, хлапе. Ще ме чакате, нали?

Може би едва сега Дари се уплаши от резултата от молбата си. Погледна ме — сякаш надявайки се, че ще се откажа от помощта.

Прости ми, малкият, независимо дали си истински, или не, сега не съм готов за саможертви…

— Тате, скоро ли ще се върнеш?

— Ще се върна. Само ме чакайте.

Как го беше казал поетът? „Но никого не защити надалеч обещаната среща, и никого не защити любовта, зовяща надалеч…“

Аз също бях обещал на Земята да се върна. Но какво ще направя, ако няма къде де се върна?

— Сядай, Пьотър.

Флаерът висеше на половин метър от земята. Оказа се, че няма никакъв трап. Скочих върху сребърния пръстен и застинах, гледайки вътре.

Никакви пултове, никакви кресла. Мрак — дълбок, черен, неподвластен на слънцето. Почти веществен, като топка оцветен памук. Само дето на света няма нищо толкова черно.

— Сядай.

В края на краищата момчето не се беше побояло да седи вътре…

Пристъпих напред, сякаш в студена вода — но мракът се оказа неочаквано топъл. Мека, еластична, удобна тъмнина. Приклекнах, чувствайки как невидима опора придържа тялото ми. Достатъчно беше да замра и пространството застиваше, образувайки наоколо удивително удобна среда.

— С главата напред — подхвърли Келос. Той най-накрая разбра причината за объркването ми. — Това е само защитна структура. Не се бой.

Скочих в мрака.

Аха!

Вътре нямаше мрак. Флаерът се оказа абсолютно прозрачен, само под краката изглеждаше малко по-тъмен, сякаш гледах през опушено стъкло. Сребристият пръстен около него се разпознаваше лесно — може би той беше единствената му материална част. Нищо не сковаваше движенията ми — и в същото време-пространството позволяваше да застина в каквато поискам поза, да лежа, да седя, да вися надолу с главата.

Необичайно, но удобно. По дяволите, нашите анатомични кресла също са страшно удобни!

Келос продължаваше да стои до Дари; говореше му нещо, нежно и сериозно, ободряваше го и го убеждаваше…

Колко странно. Тези, на които им е късно да останат хора, са по-добри от доста хора. Нима едва след като стигнем отвъд границите, позволени на човека, и ги прекрачим ужасено, ставаме способни да ценим достъпното, но ненужно минало?

Нима нямаме друг изход, освен да се привързваме към човечността с живи котви?

И какво всъщност печели Келос, и какво губи?

Какви радости биха се открили пред него, ако прекрачи през човешката си обвивка? Може би всичките ни емоции, цялата ни любов и дружба са само жалка сянка на това, което ни е достъпно? И дори пред лицето на вечността Келос ще съжалява за тези години и минути — загубени, за да си играе на човек…

Не знам. И не искам да знам.

Келос потупа Дари по рамото и тръгна към флаера.

 

 

Небе. Безкрайно небе.

Вдигнахме се толкова високо, че денят помръкна. Слънцето пламтеше в зенита, неспособно да затъмни звездите. Жълт диск, цветни искри… има ли в Сянката светове за поети и художници? Светове, в които валят оранжеви дъждове, проблясват зелени мълнии, цветни слънца се въртят в хоровод, звездите са обсипани с диаманти? Има ли светове на чиста красота, безумно вдъхновение, екзалтирано поклонение, велика скръб, свята любов? Има, разбира се. Заедно със светове на вечни войни, планети-затвори, обиталища на кървави тирани и религиозни фанатици, заедно със светове, тъжно и упорито маскиращи се като човешки… Сянката.

Това название не идва от бродещата сумрачна планета. По-скоро — от онази сянка, която живее в душата. Сянката дарява всеки със свободата да се реализира, в това отношение информационната мрежа не ме беше излъгала. Мини през портала — и ако наистина искаш да си тръгнеш, ще си тръгнеш. Нататък, където се въплъщават мечтите, където ще намериш жадуваните приятели и врагове…

— Келос, накъде летим?

Той се беше полуизлегнал във въздуха и гледаше нагоре, към небето, към късчето от безкрайността, под което дремеше планетата му…

— Към станцията на Търговската лига.

— А аз мислех, че към портала…

— Не, Пьотър. До тях винаги може да се стигне пеша… Аз наистина се надявам да се върна. Но за целта трябва да избягвам порталите…

Келос разпери ръце — и диамантената ципа проблесна.

— Все още не бива да умирам, Пьотър. Едва ли ще възкръсна като човек. Сигурно разбираш.

— Разбирам. Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш. Ти не ми остави избор, момче. Ни най-малък. Да ти откажа помощ — това не е постъпка, достойна за този, който бях през последните петдесет години. Да дойда с теб е почти безнадеждно… но все пак човешко действие. Обаче ти нямаш вина за това. Може би наистина е дошло време за избор.

— За какво ни е Търговската лига, Келос?

— Това е алтернатива. Слабичка алтернатива на Сянката и порталите. Те не се опитват да воюват със Сянката като Кристалния алианс. Но се придвижват между световете и са достатъчно силни, за да не ги закачат владетелите на новопоявилите се империи. Знаят много неща.

— И ще се съгласят да ни помогнат?

— Възможно е. Техният лозунг е, че не само Сянката служи на човечеството. Винаги можеш да се добереш до света, който ти трябва, и с корабите на Лигата. При това… много мои другари от Алианса избраха този път. Да се присъединят към онези, които ни разбиха. А аз може би бях прекалено горд за това…

— Но какво да ги помоля, Келос? Те могат ли да отделят боен флот за охрана на Земята?

— Не, това не е техният метод — отсече Келос. — Не, Пьотър. Виждам само един шанс за твоята планета. Да влезе в Сянката.

— Какво?

Келос тихо се засмя:

— Колко искрено се учудваш… Пьотър, нереално е за няколко дни да намериш защитници за един далечен свят. Дори в Сянката е нереално. Но ако в света ти дойде Сянката — той ще е защитен.

— По какъв начин?

— Планета, на която има портал, вече не е беззащитна. Не всеки кораб може да се приближи към нея. Не всяко оръжие ще подейства срещу нея. И дори и Конклавът да се добере дотам, те няма да могат да убият никого. Само ще му подарят ново раждане.

— Необходим ли е портал?

— Да. Някога са ги създавали бавно, по сложен начин. Сега всичко е много просто. Разправят, че именно Търговската лига засява портали по новите светове — населени и безжизнени, всички, които биха могли да послужат на живеещите в Сянката.

— Те се борят против Сянката, но строят портали?

— Разбира се. Тяхното противодействие не е силово. Лигата дава алтернатива, но не възпрепятства обичайния начин на живот.

Келос замълча. Аз чаках убеждаването да продължи, но това не стана. Бяха ми предложили единствения правилен път… или поне Келос смяташе така.

— Кажи, а защо ти си против Сянката?

— Аз? Против?

— Кристалният алианс, унищожаването на порталите…

Келос въздъхна.

— Моите чувства в случая са абсолютно необосновани.

— И все пак…

— Много отдавна, Пьотър… Много отдавна на една мъничка планета, на чиито жители им харесвало да живеят в Сянката, се родило едно момче. Малкият започнал да расте — по законите на своя свят. Играел си на война, учел се да стреля, посещавал кръжоците на младите контраразузнавачи… Така било прието. Но един ден срещнал едно момиче. Обикновено момиче от неговия свят. Банално ли е, Пьотър?

— Нормално е — казах аз.

— По-нататък всичко се развило още по-банално. Те пораснали. Девойката я очаквал договор с една странна планета… Сега никой не си спомня за тази планета, но тогава само думата „Султанат“ е била достатъчна, за да предизвика страх и отвращение. Навсякъде, освен в родината на момчето и момичето, защото тяхната родина търгувала с децата си. Най-добрите войници в Галактиката. Трябва да се каже, че девойката не се притеснявала от това на чия страна ще застане, за да пролива кръв. Само че на момчето му предстояло да отиде на Дъгоцветните мостове — и следователно са щели да се срещнат на бойното поле. Чувствата им не влизали в сметката — двамата били продадени още от раждането им. Така че те избягали.

Той говореше монотонно и спокойно, сякаш не за себе си. Но кой знае какво се случва с първата любов за четиристотин години?

— По това време на юношата вече му били направени първите бойни имплантации. Той бил готов да убие всеки, който застане на пътя им. Не се страхували. Не се бояли дори от позора — макар че порталът в техния свят винаги се смятал за убежище на страхливци и неудачници. Не ги спрели. Те се приближили към портала — към купчината боклук, струпана на мястото на портала. Това било нещо нормално — не кучета-пазачи и роботи, не ограда, а просто боклук. Двамата се покатерили върху купищата мръсотия, хванати за ръце, знаейки, че пред тях ще се отвори нов свят — свят само за тях. Не знам за какво си е мислела девойката, а вече съм забравил какво си е мислел юношата. Може би си е мечтаел за море. На тяхната планета нямало морета… И порталът не го измамил. Порталът се отворил. Момчето стояло на морски бряг, а в дланите му…

Келос бавно вдигна ръка.

— В дланите му, с които можел да огъва метални колове и да разкъсва тела, вече ги нямало ръцете на девойката. А после… после историята станала съвсем банална. Той се хвърлил обратно към портала. Дори не погледнал морето, което наистина шумяло край него. И порталът се отворил… Отварял се ден след ден и юношата се мятал от свят в свят, знаейки, че е длъжен да намери момичето. Та за какво му били без нея подаръците на Сянката? Не му трябвали нито ятата от светещи птици, които се носели с вятъра, надбягвайки се с летящи острови, нито дивите гори, където полуголи хора живеели в хармония с природата, нито огромните градове, където от зданията не можело да се види небето, нито водопадите, спускащи се по скали от скъпоценни камъни, нито малката къщичка на края на необятно поле, където нахранили момчето и дълго време се опитвали да го утешат… Понякога на юношата му се струвало, че е преминал през цялата Сянка, а после разбирал, че никога няма да я изброди. Той плакал и се смеел, минавал през порталите и чакал край тях — нали девойката също го търсела, не може да не го е търсела. Понякога го обхващало безумие и скачал в светове, където се води война, и се хвърлял в битката, без да е наясно срещу кого и за какво се сражава. Станал добър войник и даже започнали да се носят легенди за него — за няколко кратки години. В един свят го избрали за техен вожд. И той останал там. Бил готов да взриви Сянката, ако тя не пожелае да изпрати девойката при него. Младежът се заклел, че ще създаде нова империя, ще завоюва цялата Вселена и ще намери своето момиче. Но не знаел колко други момчета преди него вече са се заклели в това…

— Не успя ли да я намериш? — попитах аз.

— Не. После, когато пораснал и поумнял, когато престанал да се обръща към приятелките си с името на девойката, младежът разбрал каква е работата. Просто той обичал — пламтял с ослепителна светлина, която девойката отразявала. И нямало за какво да я вини. Тя самата е вярвала, че им предстои вечен живот и вечна любов. Но Сянката… Сянката е знаела истината. И й е подарила свободата.

— Ти не можеш да я забравиш? Не можеш да простиш на Сянката?

— Да я забравя… Аз отдавна съм я забравил, Пьотър. Почти не помня лицето й. С Рада ме свързват сто пъти повече спомени, повече радост и тъга, отколкото ги свързваше онова момче и онова момиче. Не мога да простя друго, Пьотър. Онзи миг… когато за пръв път минах през портала. Мирисът на море, плясъкът на вълните, пурпурното небе — беше по залез-слънце… Мигът на възторг — краткият миг, когато всичко ни предстоеше и бяхме двамата. А после погледнах ръката си — празна, стисната в юмрук. Залезът угасна, морето умря, а момчето закрещя от болка. Ето това не можах да го простя, Пьотър.

— Сянката не носи щастие.

— Сянката дава свобода. А как ще се разпореждаш с нея — си е лична работа на всеки. Ако щастието ти е изградено върху липсата на свобода у някого — значи не ти е провървяло.

— Значи няма щастие.

— Значи няма. Пьотър, ако си търсел идеалния свят, който ще ви помогне и ще ви донесе разцвет, безопасност и щастие — си сгрешил. Поне в едно отношение.

— Аз търсех само свобода, Келос.

— Е? Намери я. И много ли се радваш на това?

— Не. Сега вече не знам какво да търся.

Замълчахме. Флаерът се носеше над планетата, наоколо блещукаха звездите. Далечни, свободни, красиви, сковани от единна верига звезди.

От какво да избирам, щом нито едно от решенията не ми дава правилния отговор?

Суровата мечта на геометрите?

Злата практичност на Конклава?

Равнодушната всепозволеност на Сянката?

Когато има само две алтернативи, винаги можеш да се надяваш на трета.

Но само в приказките третият син побеждава дракона, а третото желание се оказва правилното.

В световете, където няма свобода, в световете с жестоко ограничаване на правата, в световете на свободна анархия — винаги и навсякъде хората са обречени да страдат. Да губят, да търсят, да грешат. Да причиняват болка и да търпят мъки. Нуждая се от това, което никой не може да ми даде. Трябва ми рай, а рай просто няма.

— Тежко ти е — каза Келос. — Разбирам те. И все пак моят съвет… моят единствен съвет е: приеми Сянката. Тя няма да пречи. Ако пожелаете да станете щастливи — ще станете. Това е по-добре, това е неизмеримо по-добре, отколкото да умрете завинаги.

— Така казваше дядо, когато се озова в тялото на влечугоида. Да можех сега да се посъветвам с него…

— Можеш да рискуваш. Мини през портала. Ако наистина искаш да срещнеш дядо си…

— Откъде да знам какво искам?

— О! Ти порастваш, момче. Между другото, загледай се в зелената звезда пред нас…

Кимнах. Ако Келос мислеше, че не съм свикнал да различавам космическите станции от звездите…

— Тя е на около сто километра — казах аз.

— На около десет хиляди.

Виж ти. Да сгреша с два порядъка…

— Около четири километра диаметър?

— Да, ако думата диаметър може да се използва тук…

 

 

Наистина беше нелепо да се говори за диаметър на станцията. Тя наподобяваше нещо средно между фигура от учебника по стереометрия и скелет на морски таралеж. От многостенния й център стърчаха игли, дебели сто метра в основата си. Обвивката беше грапава, неравна, матовозелена на цвят.

— Малко прилича на живо същество — казах аз.

— Такава е традицията. Лигата отдавна се отказа да отглежда живи кораби.

Задавих се. Можех ли да измисля нещо, което още не са го пробвали в Сянката?

А би ли могла Сянката да ми покаже нещо, което не мога да измисля?

Флаерът се плъзгаше бавно между раздалечаващите се лъчи. Нямаше нищо подобно на шлюз, даже напротив — срещу нас се подаваше някакъв израстък.

— Те не са лоши хора — каза Келос. — Макар и не всички сред тях да са хора…

— Защо станцията им е толкова голяма? — попитах аз, безсилен да откъсна поглед от приближаващата се повърхност. Струваше ми се, че всеки момент ще се врежем в нея… — Много ли търгувате с тях?

— Какви ги говориш? Нашият свят не произвежда почти нищо интересно. Станциите на Лигата са еднакви, независимо от важността на планетата. Това се е оказало по-изгодно, отколкото да преправят станциите при светове, внезапно оказали се важни за нея.

Потънахме в подалото се от станцията пипало. Допреди малко пред нас беше твърда повърхност. В следващия миг се озовахме във вътрешността на цилиндричен, ярко осветен шлюз.

— Сега предстои най-интересното — отбеляза Келос. — Старай се да не се учудваш от вида им, поведението им, въпросите. Нашата планета изобщо не те учуди, но ти попадна на нея през портал. А това е свят, който не е предназначен за теб.

Той ловко се протегна нагоре и се измъкна от защитната среда на флаера. Аз го последвах. Таванът на кораба вече се беше отворил. Стояхме в шлюз — най-обикновен шлюз, който не може да се измисли по различен начин.

На какво да се учудвам?

Ако Келос смята, че съм способен и на това — значи греши. Дори и през шлюза да влязат благоприлично Люк Скайуокър и Дарт Вейдър, да дотичат, подкачайки, двойка весели дяволи, хванали се за ръцете, да припълзи окичен с оръжия металически паяк — няма да се учудя. Та нали това е Сянката.

Стената се разлюля и се огъна. През нея пристъпи човешка фигура. Вече започваше да става интересно.

Млада несимпатична девойка с бял люспест комбинезон стискаше оръжие, наподобяващо автомат с къса цев.

— Добре дошли на станцията на Лигата — изрече сухо тя.

Не се учудих. Нали си бях обещал да не се учудвам.

— Не искаш ли да ти покажа и паспорта си, Маша?

Погледът на девойката се спря върху лицето ми.

— Е? — поинтересувах се аз. — Отново ли ще се запознаваме?

— Пьотър… Петя…

Устните й затрепериха. Автоматът падна и издрънча приглушено в пода.

Келос застина, когато се прегърнахме. Изглежда той се готвеше да дава обяснения…

Маша плачеше, вкопчена в мен. Не можех да повярвам! Маша Клименко, майор от Държавна сигурност, моят неотдавнашен тъмничар, ревеше, увиснала на врата ми. Хей, Маша, а какво ще кажеш за нашийника с взривно вещество?

Не помня как се разревах и аз.

Това беше чудо — срещата ни в светове, където живеят милиард по милиард живи същества. А случайни чудеса няма.

Някой от нас много е искал да намери другия. И навярно това не съм бил аз. На мен просто ми беше все едно дали ще намеря Маша, или тя ще се загуби завинаги из Сянката. Нима за нея това се беше оказало толкова важно? По-важно, отколкото за Келос да търси своята любима в хиляди светове?

— Аз… аз никога не бих си простила… — прошепна Маша.

— Пьотър, познавате ли се? — попита Келос. — Това… твоята спътница ли е?

— На какво се учудваш, нали сме в Сянката… — промърморих аз, галейки Маша по гърба. — Е, успокой се, момиче. Всичко е наред. Виждаш ли, срещнахме се…

— Мислех, че това е краят… че ще изчезнеш тук… а аз обещах, длъжна бях да те намеря…

Боже!

Сянко, не те ли е срам?

Какво е любовта на две деца, избягали от своята планета, какво са хиляди и десетки хиляди на брой планети! Нищо не е това пред трудовия героизъм на сътрудника на руската Държавна сигурност!

Сянко, ти си смешна. Девойката Маша, която не са дарили с достатъчно топлина и любов, е превърнала в своя любов службата за родината. Девойката Маша е попаднала в света, в който е предстояло да дойда аз.

Не отблъснах девойката и не казах нищо.

Може да е смешно, но дори такава любов заслужава уважение.

— Всичко е наред — повторих аз.

— Пьотър… — Маша се откъсна от мен. Погледна към Келос — бегло, той не привлече вниманието й. — Толкова се радвам. Андрей Валентинович разправя, че само аз мога да те намеря… че ти вече не го обичаш и никога няма да попаднеш в света, в който е и той… а аз не искам през тези портали, страх ме е от тях!

— „Разправя“? Дядо тук ли е?

— Да. — Маша се засмя. — Разбира се… та ти не знаеш… Петя, ако знаеше… бяхме в такъв свят… такъв ужас… затова пък сега…

Ето към кого съм вървял.

Не веднага, разбира се. Бил е необходим светът, където убих Галис — този, когото самата съдба (или порталите) ми изпрати като въплъщение на суровите, но справедливи командири, светът, в който загубих Сняг, с когото можехме, трябваше да станем приятели. Бяха необходими Келос и илюзорния му син, старият и изплашен Келос, който се страхуваше да обича. Всичко това служеше на една-единствена цел — все пак накрая да се върна при дядо.

Въпреки това, което се е случило в началото, когато един измъчен, самотен човек си е купил жива играчка — бъдещ боец за неговите идеали. Въпреки болката, с която ние толкова щедро се дарявахме един-друг, въпреки кръга от лъжа, в който бяхме затворени.

Маша, прости ми, че помислих за задачата от ФСБ… Дори и да не станем близки, нека да не се предаваме повече.

Сянко, аз не се страхувам от теб… Не се страхувам от теб и не те жадувам, защото все пак съм по-силен от теб.

— Е, какво, ще ни пуснеш ли на станцията? — попитах аз.

Маша се разсмя щастливо.

— Да, разбира се. Да вървим, дядо сега е при местните началници, омайва ги… Той толкова ще се радва!

Аха, ти отново го наричаш дядо. Така, така.

— Това е мой приятел — кимнах аз към Келос. — Той иска да помогне на Земята и измисли един изход, може би не най-добрият, но…

Маша и Келос мълчаливо си стиснаха ръцете. Келос ме погледна и изрече прекалено твърдо, за да ми се прииска да повярвам в думите му:

— Самотата, Пьотър. На вас ви помага самотата. Световете на Сянката са прекалено огромни — неминуемо ще ви съберат заедно.