Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Студени играчки са звездите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звёздная тень, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-353-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Дребни езикови корекции при внимателно четене

Глава 7

Ако преоборудваната от инженерите на аларите „Влъхва“ се струваше на Данилов немислим, недостижим пробив в технологията, то какво да се каже за кораба на геометрите?

Освен плазмения вихър зад обшивката, не се забелязваше нито един от обичайните атрибути за кацането. Нито претоварване, нито вибрации на корпуса, нито дори звуците, неминуемо проникващи в кабината на совалката.

Проблем със запаса от тяга също нямаше, снижавахме се по толкова енергоемка траектория, че всеки специалист по балистика би получил удар.

— Дори силните раси не са склонни да си правят подобни експерименти — изрече Данилов, когато корабът намали скоростта си. — Това е не просто енергоемко, но и опасно. Натоварването върху конструкцията…

Техническото съвършенство на геометрите продължаваше да го потиска. Някога са измервали прогреса на обществото с научни достижения, производителност на труда, спортни успехи на отделни личности. Данилов, очевидно, си оставаше в плен на подобни схеми.

За разлика от мен.

Не, аз не знаех с какво на практика една цивилизация превъзхожда друга. С по-далечни пътешествия? С по-издръжливи сплави? Достъп до неизчерпаеми източници на енергия? Тогава геометрите наистина бяха върхът на съвършенството. Впрочем, ако се вземеше под внимание онази тънка материя, която е прието да се смята за човешко щастие, то и тук ситуацията беше нееднозначна.

Та нали те бяха щастливи…

Макар според мен обществото им да бе лишено от неизменните атрибути на свободата, макар и безспорният прогрес в него да беше прикрит зад казармен аскетизъм. Но ако се претеглеше балансът между доброто и злото, щастието и нещастието, то и тук Земята губеше безнадеждно от геометрите. Хиляди такива санаториуми като „Свеж вятър“, в който имах честта да пребивавам, нямаше да натежат дори над най-безобидната изправителна колония на Земята. И ако „само“ деветдесет процента от населението на Родината се смятаха за щастливи, ние не можехме да им противопоставим абсолютно нищо. Не и „златните двайсет процента“, онзи слой от населението на най-развитите страни на Земята, които успяват да живеят в комфорт и охолство в задъхващия се от нищета свят.

Не знаех защо сме по-добри от геометрите. Дори не знаех какво биха избрали обикновените хора на Земята — гордата и мизерна свобода или грижливия патронаж на наставниците. Мнението на Данилов и Маша се различаваше от моето.

Но едно нещо знаех със сигурност.

Ако в този потънал в мрак свят, който се разстилаше в момента под нас, имаше поне малък шанс ние — невярващите един в друг, мечтаещи за най-различни неща абсолютно несъвършени хора — да спрем геометрите, да отклоним вниманието им от Конклава, аз щях да намеря този шанс.

Щях да го намеря — или да остана завинаги в мрака.

— Петя, при геометрите може ли да се каца така? — попита дядо.

Поклатих глава. Не. Никъде и никога, ако планетата е развита поне до нивото на Земята от края на миналия век, подобни кацания не са възможни. Всеки пази най-голямото си съкровище — небето.

Данилов се изкашля и с монотонен, вял глас изрече:

— И разбраха геометрите, че подобно безгрижие е най-голямото коварство… И избягаха те в паника на другия край на Галактиката, даже без да си правят труда да разследват… Пьотър, ако се наложи, ще им стана летописец. Ще стане ли?

— Ще стане — съгласих се аз. Данилов не просто беше излязъл от релси, щом шеговитостта му се беше изродила в отчаяни опити да е язвителен.

Скоростта на разузнавателния кораб вече беше паднала до някакви си четиристотин-петстотин километра в час. Той се носеше над плоска, сивкавокафява камениста равнина. Колкото и да бе странно, на повърхността на планетата, лишена от слънце, беше доста светло — като на Земята при пълнолуние. Небето, обсипаното със звезди небе, пламтеше над света на Сянката.

Станах — движението почти не се усещаше — и се притиснах към купола. Глупаво, разбира се — нали това беше просто екран, а не стъкло. Но качеството на изображението си оставаше идеално.

На стотина метра под нас се носеха полегати хълмове. Някакви отблясъци на повърхността… не, едва ли нещо изкуствено, по-скоро рудни залежи. Имаше ли живот тук?

— Пьотър, седни — помоли ме Данилов. Всичките му инстинкти протестираха против подобно безумие — да стоиш изправен в кораб, който извършва динамични маневри.

Подчиних се. В края на краищата нямаше да успея да видя нищо ново — корабът и сам контролираше пространството.

И почти веднага разузнавателният кораб се спусна рязко надолу — всичко в мен застина, но не от усещането за падане — нямаше такова — а от завъртелия се около мен свят. Корабът се плъзна към повърхността по дъга, увисна за миг и се спусна. Равномерният неуловим шум изчезна — дишането на механизмите утихна.

— Пристигнахме. — Докоснах терминала.

Кацането е осъществено.

Има ли някакви промени? Живи организми, изкуствени обекти?

Не. Най-близката област на поглъщане на енергия е на разстояние двайсет хиляди крачки. Давам указател.

Проблясък от светлина на купола — една синя нишка се проточи напред през хълмовете. Забелязах как се промениха лицата на приятелите ми и побързах да обясня:

— Това показва къде е най-близкия аномален обект…

Нишката угасна.

Данилов и Маша продължаваха да седят в едно кресло, като сега приличаха на леко скарани любовници. Изчислителят тръгна бавно по окръжността на кабината. Изглежда вкарваше в безотказната си памет пейзажа. Корабът мълчеше, явно смятайки функцията си за изчерпана. Аз „се вслушвах“, опитвайки се да осъществя контакт с куалкуа. Никакъв отговор.

Може би живеещата в мен амеба наблюдаваше обстановката? Беше изкарала двойка очи на тила ми и изучаваше света?

А може би тук, в света на Сянката, вече се беше разкъсала онази връзка, която съединяваше милиардите дребни същества в едно цяло?

А може би, пренебрегвайки невъобразимото разстояние, куалкуа си оставаше цял — клетка от огромния мозък, с жадно любопитство поглъщащ новата информация?

Изведнъж осъзнах, че вече от цяла минута в кабината цари тишина. Изчислителят беше приключил с „обхода“, Данилов и Маша ме гледаха.

— Какво следва, Пьотър? — попита тихо Данилов. — Е? Долетяхме. Това наистина се оказа лесно. Командвай.

Околната среда годна ли е за живот?

Аз също не се чувствах добре. И отрицателният отговор на кораба сега би ме зарадвал.

Да.

Отвори кабината.

Куполът потъмня, загуби прозрачността си.

— Ще излизаме — предупредих аз.

Куполът се разтвори с леко жвакане.

И ние се свихме, притиснати от пламтящото небе.

Не, никакви екрани не можеха да предадат това! Може би, защото, когато гледаме в екрана, знаем, че виждаме само изображение. А с него може да се направи какво ли не. В момента гледахме със собствените си очи.

Някога в детството ми ме бе поразило нощното небе над Крим. След бледите северни звезди то изглеждаше обсипано с елмазени късчета, наистина божествено творение. После, в младостта, посетих тропиците и разбрах какво представлява истинското южно небе. Там вече не възникваха никакви мисли за Твореца. Звездите и без това бяха равни на Бога. Не скъпоценна прах, а истински диаманти.

Но само тук небето беше живо. Местният Джордано Бруно не би отишъл на кладата заради твърдението, че другите светове са обитаеми — това изглеждаше безспорно. От небето струеше не студената светлина на мъртви скъпоценности, а живото и топло дихание на далечен огън. Равнината — унила, леко хълмиста, пустинна — се оказа приказно красива, като на коледна картичка. Сиянието на разноцветните звезди я оцветяваше във феерична илюминация и отделните цветове не можеха да се отделят един от друг, не можеха да се уловят оттенъците, освен с крайчеца на окото. Въпреки цялата физиология на зрението, между другото.

Мирисът на планетата, който усетихме неволно веднага след кацането, беше почти недоловим. Поетът би казал, че така ухае звездната светлина. Аз просто не намирах сравнение. Може би — миризмата на липса на живот…

— Озон — изрече неочаквано Маша. — Мирише на озон, нали?

— Това е от двигателите… — отговори Данилов. Измъкна се от креслото и прекрачи предпазливо през смъкналия се купол. Обърна се: — Пьотър, разрешаваш ли?

— Давай — съгласих се аз.

Данилов постоя секунда, после скочи долу. Погледна в краката си, сякаш очаквайки в почвата да се разтвори хищна паст. Каза:

— Малка крачка за един човек… напълно ненужна за човечеството.

Думите му потънаха в тишината. Разтърсваща тишина — нямаше нито вятър, нито гласове, нито обичайните индустриални шумове. Чуваше се само нашето дишане.

— Странни оптични характеристики — отбеляза изчислителят, докато бавно излизаше от кабината. — Атмосферата на практика не изкривява спектъра…

— И това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попитах аз. От всички нас само изчислителят не изпитваше никакъв трепет или възхищение пред небето на Ядрото. — Никакви чувства ли не се пробуждат в теб?

— Аз, разбира се, мога да произнеса куп фрази, означаващи силни емоции — отговори подигравателно изчислителят. — Но няма смисъл да подхождаш съвсем по човешки към мен, Пьотър.

Кимнах, преглъщайки обидната забележка. Очевидно изчислителят разбра това:

— Пьотър, предполагам, че много раси от Конклава могат да изпитват емоции, близки до човешките. За мен обаче има причина, която ми пречи да оценя тази картина.

Той помълча.

— От нашата планета, Пьотър, изобщо не се виждат звезди. Всички чувства, които бих могъл да изпитам, съм ги изпитал много отдавна, когато се озовах за пръв път в космоса.

Изчислителят скочи плавно след Данилов. Маша ме погледна, сви рамене и пристъпи предпазливо подире им.

— Почакай! — повиках я аз. Отворих контейнера между креслата и извадих няколко консерви с храна. — Дръж!

Подхвърлих две от консервите на Маша и две на Данилов. Оставих две за себе си. Изчислителят, без да дочака въпроса ми, отказа:

— Знаеш за скромните ми потребности…

— Това е комбиниран порцион — поясних аз. — Задоволява потребностите от храна и течности. За всеки случай.

— Корабът така ли ще си стои? — попита Данилов, докато мушкаше консервите в джобовете си.

Дадох мислена заповед и също излязох. Кабината се затвори. Корабчето, класическа летяща чиния, изглеждаше съвсем на мястото си. Значително по-нормално, отколкото трима души без скафандри.

— Той ще чака — казах аз. — Поне да чакат умеят…

— А после ще дойде някой в твоя облик, ще седне в креслото и ще тръгне на екскурзия до Земята — подкрепи ме Данилов.

— Не знам доколко е вероятно — отговорих аз. — Но навярно е справедливо. След като аз съм влязъл в чуждо тяло…

Искаш ли да върнеш първоначалния си облик?

Куалкуа зададе въпроса си сухо и без любопитство.

Да!

Започвам.

— Обърнете се… — успях да помоля аз. И болка прониза лицето ми.

Добре, че те се извърнаха послушно. Не защото това изглеждаше прекалено отвратително. Свих се от болка, не можах да сдържа стона, от очите ми потекоха сълзи. Цялото ми тяло гореше. Този път куалкуа или беше по-небрежен от обичайното, или бързаше — чувствах се така, сякаш ми съдираха кожата.

Когато най-накрая трансформацията завърши, аз стоях на колене, лицето ми беше обляно в сълзи, устните ми се оказаха прехапани до кръв. Единственото, за което наистина изпитвах благодарност, беше, че куалкуа все пак беше премахнал раната на шията ми.

— Пьотър… — Маша ме докосна. — Как си?

— Как? — надигнах се неуверено. — Отново съм си аз. Това е всичко.

Леко се олюлявах, но болката вече беше изчезнала, заменена от блажена отпуснатост.

— Такъв ми харесваш повече — каза изведнъж влечугоидът с гласа на дядо. — И… ти завиждам, момчето ми.

Кимнах. Разбирах дядо. Никаква болка не можеше да му помогне да си върне предишното тяло. След миг вместо него заговори влечугоидът:

— Все пак не биваше да правиш това веднага. Пред кораба.

— Той би забелязал преобразяването на произволно разстояние — озъбих се аз. — Успокой се. Него това просто не го вълнува.

Кой знае защо не ми се искаше да гледам спътниците си в очите. Избързах лицето си и се огледах.

Извън кораба планетата на Сянката ми изглеждаше не чак толкова приказна. И, трябваше да си призная — неуютна. Въздухът беше все така прохладен за нас. Почвата, отдалеч така красиво оцветена от звездните илюминации, беше обикновена камениста земя. А с милионите пламтящи звезди на небето вече бяхме посвикнали.

— Възниква някаква глупава асоциация — каза Данилов намръщено. Той се държеше така, сякаш нищо не е станало. Е какво пък, благодаря. — А? Петя? Имаш ли усещането, че всичко това — той махна с ръка — е нещо много познато? Само че в нова обвивка. По-бляскава.

По принцип бях съгласен с него. И на мен ми се въртеше в главата някаква асоциация. Неуловима. Призрачна, карнавална светлина… безжизнена далечина… стерилно безмълвие.

— Карел, имаш ли някакви предположения?

— Догадките не са най-силната ми страна.

— Тогава искам да поговоря с дядо. Хипотезите са точно по неговата част.

След миг изчислителят неуловимо предаде контрола на своя квартирант.

— Благодаря, Петя — каза дядо най-напред. — Гущерът не е толкова сдържан, колкото му се иска да изглежда… Не си отстъпва лесно мястото.

Влечугоидът енергично развъртя глава. Дядо се наслаждаваше на възможността за самостоятелен обзор.

— Ето че се сбъдна мечтата ми — да стъпя със собствените си крака на чужда планета. Сбъдна се наполовина — изрече дядо с мрачна ирония. — Какво искаш да ме попиташ, Пит?

— В теб не възникнаха ли някакви асоциации?

Дядо помълча известно време.

— Нищо особено, Петя. Така, поетично казано… Чистилището.

— Какво?

Ако дядо все още беше способен да се смущава, то именно това се случи.

— Нали ти казвам — абсолютна лирика! Нещо подобно си представих, като видях тази светлина. Нито ад, нито рай, а именно чистилище. Като при Данте… ъъъ… „Вдигнах нагоре очи“…

— „Изглеждаше сякаш твърдта ликува с огньовете им; о, нещастна северна страна, където те над нас не блестят!“ — подхванах неволно аз.

Маша изсумтя шумно. И неочаквано помоли:

— Андрей Валентинович, не ни потискайте с поезия! Боя се, че тук всичко ще е доста по-реално и неприятно, отколкото задгробния свят.

Погледнах към дядо. За пръв път след въплътяването му в тялото на влечугоида Маша го заговаряше. Нима все пак се беше съгласила, че той си е останал човек и в тялото на изчислителя?

Но дядо едва ли беше способен да й прости предателството.

— Добре, Маша — отговори добродушно дядо. — Няма да те потискам. Прекрасно си спомням, че любимият ти поет е Пушкин, любимият писател — Толстой, а любимото музикално произведение — „Лунната соната“.

Тя като че ли се изчерви. Само не можех да разбера защо. Дядо май не беше казал нищо обидно.

Още минута пристъпвахме около кораба, сякаш очаквайки нещо. Каквото и да е — тържествена делегация с цветя, тълпи от мислещи гъби или танков корпус. Но светът на Сянката ни игнорираше толкова хладнокръвно, сякаш наистина се състоеше само от гола равнина.

— Е, какво, ще тръгваме ли? — погледна ме въпросително Данилов. — Изглежда, тук…

— Изчислителят помни точната посока — каза дядо. — Той ме моли да отида на заден план, така че… довиждане.

Влечугоидът направи кратка пауза и продължи:

— Готов съм да ви водя. Потегляме ли?

Кимнах.

— Тези идиоти геометрите — измърмори Маша — можеха да предвидят в кораба някакъв „неприкосновен запас“. Компас, оръжие, палатка… поне нещо за в случай на аварийно кацане.

— При тях няма аварийни кацания — подхвърли Данилов. — Добре поне, че не са се отучили да се хранят в процеса на еволюция.

Спомних си за прекалено соления вкус на храната на геометрите и поклатих глава:

— Когато опиташ съдържанието на консервите, ще имаш шанс да си промениш мнението.

Беше ми лесно да вървя. Повърхността изглеждаше изгладена, трамбована. Сякаш наистина, като във версията на дядо, тук провеждаха някакви изпитания. Кой знае защо си спомних за степите около Байконур — веднъж след кацане устроихме нощен пикник с момчетата от руските екипажи, казахските техници и Мен Ли Дзян, началника на отдела за товарни превози. Само че тогава гореше огън, печаха се шишчета, а бившият студент от МГУ[1] Сакен Жубанов по молба на Мен Ли виртуозно изпълняваше на домбра[2] китайски песни, като река се лееше отвратителна синдзянска оризова водка и аз бавничко си пийвах от бутилка пекинска бира, неочаквано приятна на вкус… Разбира се, звездите в небето бяха по-малко. И прахта беше повече. Кой знае защо, на тази планета нямаше никаква прах. Нито пък трева. Подходящо място да се направи санаториум за страдащи от алергии и от астма.

— Абсолютно отсъствие на растителност — изрече Данилов, сякаш прочел мислите ми. — Много странно. Откъде е кислородът?

— От моретата — незабавно заключи Маша.

— Тук континентите заемат над четири пъти повече място от моретата — отговорих аз, спомняйки си за доклада на кораба.

— Напълно достатъчно.

— А откъде тогава е температурата над нулата?

Маша премълча. Едва след няколко минути отбеляза:

— Нас ни порази това, че геометрите са преустроили планетата си като по учебник. Ужаси ни фактът, че са способни да прехвърлят звездната си система през цялата Галактика. Но създаването на цяла планета… добре, нека да не бъде създаване, нека да е обгръщане с кислородна атмосфера и отопляване — предполагам, че това не е по силите на геометрите…

Никой не почна да спори с нея, но след малко тя добави:

— Пьотър, нямам ни най-малка надежда да те разубедя. И все пак не мислиш ли, че не си струва да се разчита на съюз с такава цивилизация? Най-малкото е наивно да се чака помощ от същества, които използват планетите в качеството на тъмни килери…

Поклатих глава.

— Маша, не можеш дори да си представиш колко ме зарадва тази планета. С изкуственото й затопляне, с неизвестно откъде появилата се атмосфера, с пълната занемареност…

— Защо?

— Защото това е напълно човешки подход.

Данилов се засмя тихо и попита:

— Може би даже руски подход?

— Ако се окаже, че тази планета е никому ненужна и е създадена просто така — тогава руски.

Изглежда, Маша се обиди. При това не на Данилов, а на мен.

Колко различно чувство за патриотизъм имахме с нея. Коренно различно.

— Хората имат голямо преимущество пред моята раса — каза изведнъж изчислителят. — Различията между културите на човешкото общество са толкова големи, че вие изначално сте били готови за съществуване в рамките на Конклава.

— Това не е за завиждане, Карел — отговорих аз. — Ако тези различия бяха по-малки… може би тогава корабите ни щяха да пленят хиксоидите.

Това беше спорно, разбира се. Въпреки всичко споровете и конфликтите между държавите винаги са подпомагали човешкия прогрес. Но изчислителят не оспори думите ми. Продължихме да вървим мълчаливо, всички отвлечени теми сякаш се изпариха под звездния океан, оказаха се прекалено дребни и нищожни.

Когато изминахме три километра, корабът почти се скри от погледа ни. След като се изкачихме на поредното хълмче, всички се обърнахме, без да се уговаряме.

Матовосивият метал се сливаше с равнината. Само слабите разноцветни отблясъци ни позволяваха да го различим.

— Дали да се върнем? — предложи Данилов. В гласа му имаше ирония и аз премълчах. Но Данилов не мирясваше. — Петя, а знаеш ли кой ще е най-неочакваният край на нашето пътешествие?

— Знам.

— Ако не срещнем никого. Ако не намерим нищо. Ще бродим, докато не изядем цялата храна и не прокъсаме обувките си. А после ще се върнем на Земята.

— Знам, Саша.

Данилов кимна. И изведнъж докосна рамото ми:

— Пьотър, не бих искал такъв изход.

— Тогава да вървим.

Започнахме да се спускаме от хълма. Последният ориентир изчезна, а звездите в това безумно небе не можеха да ни помогнат с нищо. Оставаше да се надяваме на изчислителя с неговите способности.

— Поне седем… — неочаквано каза Данилов.

— Какво седем? — не разбрах аз.

— Нарушаваме седем точки на устава, като просто се разхождаме по тази планета. Не говоря за дреболиите, предшестващи разходката.

— И това плаши ли те?

— Не. По-скоро ме забавлява. — Данилов ритна един камък. — А обувките наистина няма да издържат дълго… не се реем из станцията…

— Имахме възможност да дойдем тук с пълно снаряжение — напомних аз.

Данилов премълча.

— Поне тук не ни трябва истинско оръжие… засега… — застъпи се за него Маша. — Пьотър…

— Какво?

— Ти познаваш геометрите доста по-добре от нас. Какво може да ги е изплашило?

Искаше ми се да кажа „небето“, но нали и геометрите са живеели под такова сияние…

— Не знам.

— Може би именно това могъщество? Безсмислено, чудовищно… Пустата, но годна за живот планета…

— Не. — Тук не се поколебах. — Всяка сила, дори многократно превъзхождаща достъпната им, би била за тях само предизвикателство. Те биха хитрували, биха търсили околни пътища, но никога не биха избягали.

— Тогава — нещо абсолютно чуждо. Непонятно за тях, и поради това — плашещо — каза Маша без особена увереност.

— Топло — каза Данилов.

— Наистина ли?

— Аз го казах съвсем буквално — уточни той. — Струва ми се, че стана по-топло. Впрочем и твоето предположение е интересно.

— Второто предположение?

— И второто, и първото. Знаем толкова малко, че имаме право на всякакви хипотези.

Изглежда, Данилов, неясно защо, си беше поставил за цел да се надсмива над Маша. Това хрумна не само на мен — Маша забави крачка и изгледа внимателно полковника. Но той вървеше с изражение на пълна невинност върху лицето.

— Пьотър, Андрей Хрумов иска да говори с теб — неочаквано съобщи изчислителят.

Спрях се. Щом влечугоидът остави на преден план съзнанието на дядо, и скоростта му веднага спадна до тази на костенурката. Очевидно да ситниш с четири лапки не е най-добрият начин за придвижване на хората.

— Петя, започвам да разбирам. Така ми се струва — изстреля дядо без предисловие. — Хайде, размърдай си мозъка!

Маша и Данилов също спряха.

— Дядо, засега не мога да разбера какво ги е изплашило. Тук няма явна опасност…

— Хайде, де! — ободри ме дядо.

Огледах равнината. Звездно море над главите ни, тишина, лек ветрец… и наистина става по-топло…

— Тук няма опасност — казах аз. — Нали? Тук няма борба, дядо! Цивилизацията на Сянката не се съпротивлява?

Ако при първите ми думи влечугоидът кимна с муцунка, сякаш съгласявайки се, то по-нататък догадките ни явно се разминаваха.

— Не е толкова просто! Ако това беше свят на трудолюбиви и покорни пацифисти, геометрите биха го глътнали за миг! Мисли, момче, мисли! Силните, сплотени, способни да мобилизират всички ресурси заради поставената цел, готовите да паднат в битката, упражняващите сурова власт, неспиращите се пред насилието геометри са избягали. Избягали са срамно, при това и те самите разбират това! Е? Какво се е случило?

Нима дядо наистина се беше досетил за нещо?

— Обитателите на Сянката са същите като геометрите? — рискувах да предположа. — Цивилизация със същата етика и целеустременост? Само че по-могъща?

Влечугоидът се прозина. Вероятно дядо се опитваше да демонстрира въздишка.

— Аз съм безобразен възпитател — каза дядо. — Никакъв наставник не се получи от мен. Щом не съм научил на нестандартно мислене такъв изначално талантлив човек като теб… а съм пропилял толкова време за целта…

Дядо умее да се ругае по такъв начин, че околните се оказват идиоти.

— Андрей Валентинович — повиши леко глас Данилов, — ако сте разбрали какво става тук…

— Не. Нищо няма да обяснявам — заяви дядо. — Ако догадката ми е вярна, това просто не е необходимо. Ако не е вярна, защо да ви натоварвам с лъжливи версии?

Данилов ме погледна и в погледа му се четеше явно съчувствие. Честна дума, за това неочаквано разбиране бях готов да му простя дори предателството!

— Нищо няма да каже — потвърдих аз. — Можеш да ми вярваш.

Дядо изрече наставнически:

— Всяко ограничаване на броя възможни варианти води до загуба. Строго зададеният вектор може да бъде тактически печеливш, но стратегически рано или късно е обречен на провал. Обмисляйте ситуацията сами.

В гласа му се четеше ирония.

— Добре. Отстъпвам мястото си на Карел — реши дядо. — Ако се опитвам да вървя самостоятелно, ще заседнем тук за две-три седмици.

Влечугоидът закрачи енергично и аз го попитах:

— Карел, а ти знаеш ли какво е предположението на дядо?

— Според нашето споразумение не мога да контролирам мислите му — отговори бързо изчислителят.

Навярно това щеше да си остане завинаги твърдение, което не мога да проверя.

Но нямаше какво да направя и аз кимнах безмълвно.

— Още пет километра — каза Данилов. — Нали? Пьотър, а ако там не намерим нищо?

 

 

Както е добре известно, победителите не ги съдят.

Мислех за това, докато странната ни експедиция продължаваше пътя си по планетата на Сянката. Може би наистина не бях прав? И Данилов и Маша бяха взели единственото правилно решение — да насочат кораба на геометрите към Земята?

Прекалено бях свикнал да побеждавам. Още от дете. Дори когато се случеше да претърпявам поражения, всички те бяха само дразнител, трамплин за нови успехи. Всички онези глупави олимпиади… „Младата надежда на Русия“… „Бъдещата гордост на Отечеството“… Училището, космическият флот… Да, нямах никакви особени амбиции. Затова пък увереността, че всяко започнато дело ще завърши с победа, никога не ме напускаше. Дори когато приземявах клетата „Спирала“ на шосето, при цялата паника, при озлоблението и примиряването със съдбата, си оставаше увереността, че ще се справя.

Победителите не ги съдят, но защо реших, че ще успея да победя и този път?

Ако цивилизацията на Сянката се окаже още по-голямо зло, отколкото Конклава и обитателите на Родината? Ако ние просто не сме способни да я разберем, както вероятно се е случило и с геометрите? Ако планетите са пусти?

И последното предположение изглеждаше все по-обосновано.

Данилов започна да си подсвирква някаква мелодия, безбожно фалшиво, и аз не можах да я позная веднага. „На прашните пътеки на далечните планети“… Впрочем, не оставяхме никакви следи — тази планета изглеждаше добре почистена и мината с прахосмукачка.

До онази точка, която корабът беше охарактеризирал като хаотична структура, оставаше някакъв си километър. Но аз не виждах там нищо, абсолютно нищо. Никакви съоръжения, никакви енергетични вихри, нищо, което можеше да се приеме за проява на чужд разум.

Равнина. Хълмче. Звездна светлина. Вървяхме напред, изчислителят продължаваше да ни води уверено, но с всяка следваща крачка все повече и повече ме обземаше отчаяние.

— Много ми е жал — каза изведнъж Данилов. — Пьотър, чуваш ли?

До болка в очите се вглеждах в залятата от разноцветното сияние пустиня. Може би зад хълма? Само че какво можеше да се крие там?

— Спокойно можем да изследваме друга подобна аномалия — изрече Маша. — Или да прелетим над планетата. Корабът нали е способен на атмосферни полети?

Това беше казано съвсем доброжелателно. Горе-долу със същото снизхождение се отнасях към Маша и Данилов след пленяването им — когато се убедиха, че няма изход и не си заслужава да се съпротивляват.

Само изчислителят мълчеше. Крачеше напред целеустремено и непоколебимо. Той наистина беше на моя страна — едва ли цивилизацията му я устройваше алианс между Земята и геометрите, а още по-малко — загуба на привилегированата роля на живи суперкомпютри. Но нима той още не разбираше, че тази работа се беше оказала не по силите ни? Това, което е изплашило геометрите, щеше да остане неизвестно за нас, и съответно нямаше да можем да се намесим в предстоящите събития.

— Карел, виждаш ли поне нещо необичайно? — попитах аз.

Влечугоидът не отговори веднага. Спря се, вдигна глава. После помоли:

— Вземи ме на ръце.

Вдигнах го със странно усещане — в моите ръце, покрити от мъничкото телце, сега имаше два разума — вероятно едни от най-острите умове в цялата Галактика. Плътта е крехка. Прекалено крехка за силата, която й се налага да побере.

— Повдигни ме по-нагоре — нареди влечугоидът.

Вдигнах го нагоре и застинах. Странна група бяхме — човек със сив гущер във вдигнатите му към небесата ръце.

— Виждам — съобщи спокойно влечугоидът. — Пускай.

— Какво има там? — попита Данилов. Гласът му беше напрегнат.

Очите на влечугоида проблеснаха.

— Човек.

— Какво? — Данилов погледна надолу, наведе се над влечугоида. — Къде?

— Зад хълма. Човек. Сам. Движи се срещу нас.

След миг ние вече бягахме напред. Склонът беше полегат, лек за изкачване, веднага набрахме преднина пред влечугоида, но не видяхме нищо, абсолютно нищо необичайно.

Докато не стигнахме върха на хълма.

Бягащият най-отпред Данилов застина и се сниши в стойката на стартиращ бегач, сякаш опитвайки се да се скрие. До него замря Маша. Аз спрях между тях и погледнах напред.

На сто метра от нас стоеше човек.

Като че ли девойка. И като че ли млада. Звездната светлина позволяваше да различим само фигурата й и дългите коси, но не и чертите на лицето.

— Ето — каза ми неочаквано спокойно Данилов. — Ти се оказа прав, момче. Поне в нещо…

Човекът не помръдваше. Стоеше, вдигнал глава, гледайки към върха на хълма, към нас. Май не беше особено учуден. Сякаш из безкрайните пустинни простори постоянно се срещаха хора.

Хора?

И Карел не се беше учудил, че срещаме хуманоид! Нима беше очаквал именно това?

Отместих Данилов и излязох напред. Вдигнах ръка, опитвайки се да привлека вниманието на човека.

Фигурката се помръдна. Също махна с ръка — бавно и плавно. И тръгна срещу мен.

Ето че има контакт!

Крачка, втора… Изведнъж видях, че девойката — именно девойка, сега не можеше да има никакви съмнения — вървеше не точно към нас. Някъде встрани… към каменисто петънце, неуловимо отличаващо се от останалата пустиня. Или по-загладено, или по-тъмно — сякаш звездната светлина нямаше власт над него.

— Стойте! — извика Маша. — Почакайте!

— Ей! — изкрещя Данилов.

Всички едновременно разбрахме какво ще се случи. Но вече не можехме да направим нищо. Девойката забави крачка, сякаш се колебаеше. Какво ставаше, нима нашите викове и жестове не предизвикваха дори най-малко любопитство в нея?

Девойката продължаваше да върви.

— Гледай! — Данилов ме хвана за ръката. — Гледай!

Въздухът затрептя. Повя хлад. Фигурката на девойката се разлюля, сякаш бе отражение върху водна повърхност. Над площадката, към която вървеше тя и която, изглежда, виждаше много по-ясно, отколкото ние, се разля вълна от бледа светлина. Кратка, мека вълна — изтриваща фигурата й, размиваща цветовете и формите…

Когато светлината помръкна, пред нас нямаше никого.

— Портал — изрече дрезгаво Маша. — Това е портал.

— Шлюз — поправи я Данилов. Погледна ме: — Петя, разбрах за какво ми напомня тази планета…

Кимнах. Аз също бях разбрал.

— Карантинна зона.

Може би това беше лъжлива асоциация. Преди това само веднъж бях виждал карантинна зона — по време на съответните курсове в училище. Можеше да ми просветне и веднага след кацането с влечуоида, но… не се случи. Обаче сега веднага си припомних и трепкащата, дразнеща светлина, падаща от панелите на тавана, където бяха монтирани бактерицидни лампи, и синтетичния вкус на стерилния, наситен с озон въздух, и тежката, сгъстена тишина.

— Това е просто техен аванпост — прошепна Данилов. — Планета, на която позволяват да каца който поиска! А по-нататък придвижването става с техния транспорт…

— Къде по-нататък? — попита Маша.

— Откъде да знам? На друга планета. В подземни градове. На онзи свят!

— Карел, коя беше тази девойка? — Погледнах към репликатора.

— Не знам. Възможно е да е пилот на геометрите — от онези, които не са се върнали оттук. А може и да е местна.

— И ти не си учуден, че тази цивилизация също е човешка?

Влечугоидът ме погледна със снизходително учудване:

— Ни най-малко. Ако геометрите са те помислили за агент на Сянката, значи на тази цивилизация й е достъпен и човешкият облик.

— А какво се случи с девойката?

— Вероятно Данилов е прав. Тук има транспортна зона. Портал.

— И какво ще правим сега?

— Ще се върнем. Или ще продължим напред. Аз предпочитам да вляза в този кръг.

— А аз бих предпочел да се върна — каза Данилов. — Но това има смисъл само ако се съгласиш и ти, Пьотър.

Гледах към мястото, където беше изчезнала девойката, и нещо вътре в мен упорито протестираше: „Не отивай!“. Не, не мислех, че току-що сме наблюдавали изтънчен начин за самоубийство — по-скоро това наистина беше транспортен терминал, подобно на кабините на геометрите.

Просто правейки крачка напред, щяхме да приемем правилата на играта, по които живееше цивилизацията на Сянката. Каквито и да бяха те — хора също като нас, или същества, способни на метаморфози, подобно на куалкуа.

Те не смятаха за необходимо да охраняват планетата, чиято функция се свеждаше до едно — да служи като площадка за кацане. Може би, какво ли не се случва, в добавка тук наистина се осъществяваше дезинфекция на посетителите…

А после на гостите се предоставяше разхвърляната из цялата суша мрежа от портали. Току-що ни бяха демонстрирали — никога не бих повярвал, че случайно! — как се използват те. Ето го и целият избор. Влизай или се махай!

— Това наистина прилича на действията на свръхцивилизация, Андрей Валентинович — каза Маша. И потрепна, осъзнавайки, че се е обърнала към човека, обявен от нея за мъртъв.

Не знам дали самият изчислител се досети да даде думата на дядо или самият дядо го беше поискал:

— Хилава се оказва тази цивилизация, момиче. С хоризонтално развитие. Като в старите американски романи, където на всеки астероид си има бар, църква и шериф със значка…

Дядо издаде много естествено сумтене — справяше се все по-добре с речевия апарат на влечугоида.

— Планета, превърната в космодрум и вестибюл — това е смешно. Знаеш ли, един стар писател-фантаст навремето е казвал: „За мен Галактиката е нещо прекалено малко. В нея има само сто милиона звезди. Не е в моите мащаби, ще пиша за метагалактиките…“ По добре да се е вгледал в една-единствена звезда…

Данилов тихо се изкикоти.

— Но нали в това трябва да има някакъв смисъл? — попита мрачно Маша. — Поне някакъв? Да се демонстрира размах… не, това е прекалено дребнаво. Защо тогава… Андрей Валентинович?

Дядо мълча дълго. Най-накрая отговори, смутено и неохотно:

— Маша, ако съм прав, отговорът няма да ти хареса много. Той и на мен не ми се нрави.

Отново каквото си знае… Да, разбирам, че през целия си живот дядо е зависел не от това, което наистина знае, а от онова, което е успявал да скрие. Намеци, неясни заплахи, хвърляне на прах в очите, мъгливи пророчества — ето кое му беше позволило да излезе от ролята на кабинетен учен и да влезе в мръсното блато на политическите интриги.

Но поне сега можеше да се държи по различен начин!

— Дядо, да отида ли там?

— Мисля, че си струва всички ние да минем през портала.

— Без теб, така или иначе, не можем да излетим — повтори Данилов. — Не мисля, че това ще е умна постъпка, но ако ти отидеш… значи трябва да отидем всички заедно.

Навярно трябваше да се примиря. Ако не за друго, то защото демонстрацията на сила беше повече от нагледна. Цивилизация с такъв размах не е най-добрият съюзник. Тя изобщо не става за съюзник, както Британската империя по време на разцвета си не би ставала за съюзник на някаква западнала африканска колония.

— Да вървим — казах аз. — Вероятно ще е по-добре да се хванем за ръце. А теб… Карел… ще те носим.

— Нямам нищо против — съгласи се дядо. Вдигнах влечугоида и погледнах Данилов. Той мълчаливо ме хвана за лакътя. Маша се нареди до него.

— Никакви играчки ли не са ти останали? — полюбопитствах аз.

— Не — отговори тя. Май беше искрена.

Макар че с какво можеше да ни помогне някой лазерен пистолет? Или дори прославеният аларски ггоршш?

— Много съжалявам, че ви се налага да правите това — казах аз, когато ние непохватно, с грацията на изгубили се бебета започнахме да се спускаме по склона. — Ако не бяхте…

— О, я си гледай работата — озъби се беззлобно Данилов. — Сега вече няма значение…

Само корабът ни знаеше в какво се състои хаотичността на мястото и какво представяла това поглъщане на енергия. Аз не забелязвах нищо особено. Дори когато стъпихме върху ситния, хрущящ под краката ни чакъл, където непознатата беше изчезнала като привидение, не се случи нищо. Данилов се държеше здраво за ръката ми, ние пристъпвахме заедно като трима идиоти, решили набързо да се научат да танцуват сиртаки. Влечугоидът — дори не знаех кой контролира тялото му в момента — въртеше глава.

Нищо не се случваше!

Не беше сработило!

Това беше само миг, кратък, но пронизващ миг на позор. Стиснах зъби, представяйки си връщането ни на Земята. Да се беше случило нещо, дори най-лошото и отвратително, но нещо! Дори и да се наложеше да се бия с целия свят, да вървя до колене в изпражнения и кръв — щях да премина. Колкото и да бе трудно — щях да допълзя…

Пред очите ми увисна мътна блещукаща пелена.

Пръстите на Данилов се впиха в мен до болка. Влечугоидът омекна — изглежда, беше изпаднал в транс, опасявайки се от нещо аналогично на джампа. Маша извика, притисна се към Данилов, той не можа да се задържи на крака — и всички полетяхме към земята. Светът се люлееше, пламтеше. Всичко потъна в призрачна бяла светлина. Под краката ни вече нямаше камъни — нямаше нищо, пропадахме.

Появи се звук, а може би дори не звук, а кратък писък, стон на пространството. Това наистина се оказа проход — още един вариант на играта с измеренията, но не този, който бяха измислили хората, и не този, който използваха геометрите.

Почувствах как съзнанието ми угасва, как ме обзема вцепенение, а мислите ми започват да се движат лениво и вяло.

Все пак нещо се беше случило.

Бележки

[1] МГУ — Московски държавен университет. — Бел.прев.

[2] Домбра — казахски двуструнен музикален инструмент. — Бел.прев.