Сергей Лукяненко
Звездната сянка (3)

Глава 2

Най-добре е да се гледа в тавана. Не е хубаво да се затварят очите — тогава веднага започват да ти идват наум разни мисли. А на мен не ми се мислеше. За нищо. Много по-лесно се оказа да си избера точка на тавана и да не откъсвам поглед от нея.

Така беше по-лесно. Можех да слушам гласа на дядо, идващ от устата на изчислителя, и да забравя за това, което се е случило.

— Масивен кръвоизлив, Пьотър. Инсулт. Никога не съм изключвал такъв вариант, но се случи съвсем не навреме. Мисля, че бих издържал още денонощие, но не и повече…

Гласът на дядо беше спокоен. И не защото в момента се намираше в тялото на Карел, Той би говорил също толкова монотонно и сухо и ако лежеше парализиран в леглото. Навярно със същия тон се е съгласил и с предложението на изчислителя…

— Данилов прие решението ми веднага. Виж Маша… почти не говори с мен. Нищо, и тя ще свикне.

— Как се случи? — попитах аз с болезнено любопитство.

— Приспаха ме. Карел смяташе, че иначе бих полудял по време на прехвърлянето на съзнанието. А така… все едно заспиваш в едно тяло и се събуждаш в друго.

— Това страшно ли е, дядо? — поинтересувах се аз.

И веднага се проклех за глупавия въпрос. Но дядо отговори спокойно:

— Не много. В края на краищата, отдавна се готвех… хм… да си отида съвсем. А случилото се все пак не е от най-лошите варианти. Трудно се свиква с новото зрение. Ако знаеше какъв те виждам сега… много е смешно. С тези… лапки е трудно да се свикне. С това да се ходи на четири крака. Впрочем аз не се опитвам да се движа, Карел се занимава с това.

— Ти… вие… можете ли да общувате? Директно? Четеш ли мислите му?

— Не. Както разбирам, Карел е отделил за съзнанието ми определен участък от мозъка си. — Дядо се оживи. — Интересна раса, Пьотър! Какви огромни възможности! Ето, например…

Ако не гледах към влечугоида, всичко си беше наред. Дядо просто излагаше абстрактен проблем: какво чувства човек, озовал се в нечовешко тяло, и при това не като пълноправен домакин, а като случаен гост…

Като дете веднъж хванах дребна шарка. Изобщо, на малцина това им се е разминавало в детството. Сълзяха ми очите, не можех да понасям светлината, лежах в стая с пуснати пердета и се измъчвах от това, че дядо беше прибрал компютъра — за да не се изкушавам. В замяна той ми купи музикална уредба — невъобразимо сложна, с изобилие от възможности, и аз, легнал под завивките, с опипване разучавах дистанционното. Все още си спомням всички копчета на допир… и радостта, когато натискането на поредното пускаше някоя радиостанция или сиди-плеъра. Но най-хубаво от всичко беше, когато дядо идваше, сядаше и започваше да разговаря с мен. Първия ден го попитах защо шарката не може да се излекува бързо и той ми прочете десетминутна лекция за тази болест. Едва ли се беше занимавал с този въпрос по-рано, но когато аз се разболях, му беше необходим половин час, за да вникне в същността на проблема.

— Вирусна инфекция, Пит — тогава той обичаше да ме нарича Пит. — Медицината няма особени успехи на този фронт. Говори се, че извънземните имат ефективни препарати за унищожаване на вируси, но нямат намерение да ги споделят с нас… Сега е поразена лимфната ти система, нали си спомняш, когато четохме книжката „Как е устроено всичко вътре в мен“? Освен това вирусът се е загнездил в ретикулоендотелиалната система, но не се мъчи да го запомняш. Няма нищо страшно, и аз като дете съм боледувал от шарка.

— Нали няма да умра? — попитах аз, защото малко ме хвана страх.

— Ако не започне паненцефалит, няма — зарадва ме дядо. — Но това не е много вероятно.

— А какво е паненцефалит?

Дядо ми обясни, надълго и нашироко. Тогава не издържах и заплаках. И даже изкрещях, че не искам да знам тези неща и че по-добре да си беше мълчал…

Дядо сложи върху челото ми студената си длан, почака малко да се успокоя и каза:

— Не си прав, Пит. Страхът се дължи на неизвестността. Това е единственият страх, който човек може да си позволи. А когато знае, вече не бива да се бои. Може да мрази и да презира болестта. Но не и да се страхува.

— А тебе не те ли беше страх, когато си бил малък и болен? — извиках аз обидено.

— Страх ме беше — каза дядо след кратко мълчание. — Но не съм бил прав…

В момента той беше прав. В момента не се боеше.

Или имаше достатъчно сили, за да не показва това. Това, което му се беше случило, сякаш беше академичен случай, който обясняваше пред разтърсените си колеги. И наистина би направил това с огромно удоволствие, ако успееше да уговори изчислителя да отидат на Земята! Щеше да излезе пред катедрата в залата за лекции, да се вторачи със задоволство в пребледнелите лица на скобистите^[1], екзобиолозите, ксенопсихолозите, екстратералните лингвисти, дипломатите-чуждопланетници… И би изграчил: „Колкото и да е странно, аз съм старият пръч Андрей Хрумов, макар и да съм в уродливото тяло на влечугоида…“

— Колкото и да е странно, аз съм си все същият Андрей Хрумов, макар и малко да приличам на гущер — каза дядо. — И ако Карел не реши да изчисти паметта си, ме чака дълъг живот…

— Ти така може и да ме надживееш, дядо — казах аз.

— Възможно е — съгласи се без колебание той.

Погледнах накриво дядо… Карел. Изчислителят лежеше на пода. Ако това беше просто влечугоидът, щеше да се качи на облегалката на канапето.

— Какво прави той, когато ти си… отвън?

— Не знам, Петя — каза дядо. — Струва ми се, че даже му харесва. Той винаги е имал две съзнания и едва ли външният свят го е занимавал повече, отколкото вътрешния. Друг на мястото на изчислителя би станал шизофреник, а на него му е все едно…

— А ти, дядо?

— Аз ли?

Той като че ли се опита да въздъхне, но в тялото на изчислителя това не беше лесно.

— Петя, на определена възраст такива дребни неудобства като вдървените стави, лепнещите клепачи или, например, пребиваването в нечовешко тяло отстъпват пред самата възможност да се живее.

— Как ще я караш нататък, дядо? — попитах тихо аз. — Тук… е добре, тук сме само ние и аларите. А на Земята?

— Често ли съм излизал от вкъщи през последните години? — отговори с въпрос дядо.

— А изчислителят ще иска…

— Той ми предложи компромис. Ще прекараме петдесет години на Земята. Карел ще бъде посланик на изчислителите пред човечеството. После половин век аз ще бъда посланик при тях — и без това хората не могат да оцелеят на тяхната планета. И после — всичко отначало.

Това беше много, много щедро предложение. И не само за дядо, но и за цялата Земя. Дипломатическите контакти са качествено ново равнище в отношенията с расите на Конклава.

После успях да осъзная целия смисъл на думите му.

— Колко живеят изчислителите, дядо?

— Много дълго, Петя. — Той не отговори веднага. — Много по-дълго от нас.

— А научи ли нещо за света им?

И в този момент влечугоидът неуловимо се промени. Главата му потрепна, той се изпъна и каза:

— Пьотър, моля те да не засягаш тази тема.

Секунда — и Карел си отиде, скри се във втория слой на съзнанието си. Но сякаш ме поляха с вряла вода. Не, не разговарях с дядо, по-точно — не разговарях само с дядо. Изчислителят през цялото време беше наоколо. Слушаше, гледаше, правеше си изводите.

— Неудобно е да наемаш стая в къща със стъклени стени — каза дядо. Този път — наистина дядо…

Имаше някаква зла и жлъчна ирония в това, че именно на Андрей Хрумов му се беше паднало да доживее живота си в нечовешко тяло. При това може би най-малко век.

Надигнах се в леглото, погледнах влечугоида. Бяха ни оставили само двамата, по-точно — тримата. Вероятно за да можем да изгладим семейните проблеми. Уви, има ситуации, които е по-добре да не опитвате да разрешавате, защото е невъзможно да се разрешат.

— Дядо, какво решаваш? Имам предвид за геометрите.

— По-нататъшните решения ще ги взимат тези, които имат право на това — отговори той. — Аз ще дам своите препоръки, но не зависи от мен с кого ще тръгне Земята. Все пак се надявам, че с геометрите.

— Дядо, това е грешка.

— Пьотър! — Влечугоидът потрепна в напразен опит да изобрази човешко възмущение. — Всичко, описано от теб, не излиза от рамките на нормалното общество.

— Излиза — казах аз твърдо. — И то много.

— Пьотър, в момента те движи чисто емоционална реакция. Структурата на властта им ли те възмути? Власт, изградена върху възпитанието?

— И това също. Разбираш ли, това е система, която не оставя шансове. При всяка тирания, при всяка диктатура има съпротива от страна на обществото. Това навярно се залага още от раждането. Докато има разделяне на света на външен, враждебен, и вътрешен, семейството, винаги съществуват две логики, два модела на поведение… Даже три — не се сдържах аз, — на границата между двете системи възниква личността като такава, сплав между обществото и наследствеността. Това дава свобода. Но светът, унищожил семейството, става монолитен. Няма конфликт. Няма двоен морал. Няма… няма свобода, навярно…

— Ето, че аз те възпитах на своя глава — каза дядо, — и кое му е хубавото?

— А аз не съм те молил да ме възпитаваш — казах аз.

Дядо помълча, преди да отговори.

— Удар под кръста, Пит.

Но детското ми име не ме трогна:

— Ти сега нямаш дори кръст. Дядо, въпреки всичко ти си възпитал в мен именно правото ми да решавам. Свободата. Нали? Това ли искаше? Така че аз съм сигурен, че светът на геометрите няма да донесе на Земята нищо хубаво.

— Петя, ти видя ли просяци там, при тях?

Мълчах, нямах какво да отговоря, но за щастие дядо реши да усили ефекта:

— Бандити, престъпници?

— Видях. Бях в концлагер.

— Ако се вярва на описанието ти, това не е най-ужасното място, Петя! Милиони хора при нас живеят при много по-лоши условия. Виждал ли си бежанските лагери при Ростов? Или младежките трудови селища в Сибир? — Дядо повиши тон, изстисквайки от гърлото на влечугоида всичко възможно. — Видял си тъмната страна на чуждата планета и твоята ти се е сторила идеална? Опомни се, Петя! Земята изобщо не е този курорт, за който си свикнал да я смяташ!

Спомних си безкрайната студена тундра. Веригата от стражеви кули, в които живееха гъвкавите другари. Историкът Агард Тараи, знаещ прекалено много истини, но дори при това положение — неспособен да протестира. Кой знае защо си спомних и банята. Сякаш заради контраста — нагорещеният вятър и тълпата от хора, страхуващи се да се докоснат. А още и за хлапетата от интерната „Бяло море“ — чудесните бунтари, които грижливо и с любов щяха да превърнат в чудесни послушни роботи.

— Земята е рай — казах. — Повярвай ми, дядо.

Той чак се сепна от тона ми. Заклати триъгълната си глава и промълви:

— Сблъскването на утопията с реалността винаги води до деформации. Утопията се изкривява, но…

— Не, дядо. Не утопията се е деформирала, а реалността…

— Какво те възмути най-много в техния свят, Петя? — попита дядо, след като помълча малко.

Това беше като поздрав от детството. Умението да се отсява главното, на което толкова дълго ме беше учил той: „Не се паникьосвай, обясни какво те боли! Не хвърляй учебника, кажи какво не разбираш! Не реви, спомни си как ти разбиха носа!“

— Наставниците. Тяхната самоувереност. Техният… стремеж да творят добро.

Дядо изкряка много естествено:

— Какво те прихваща, Петя! Та нали това е прекрасно — хората да вярват в правотата си, та те възпитават деца! Добри учители — ето кое не достига на обществото ни.

Изведнъж си спомних за Таг. Свих рамене и отговорих:

— Децата не се нуждаят от добри учители. Нуждаят се от добри родители.

Внезапно дядо се изкикоти:

— Петя, винаги са ме изумявали пропуските в знанията ти и умението ти да ги запълваш. Ето че сега спориш с авторитетите…

— С авторитетите винаги се спори. Такова им е положението.

— Ако знаех това по-рано… — започна дядо. — Добре. Какво искаш, Петя?

— Сянката, дядо. Длъжен съм да отида…

— Защо именно ти?

— Познавам геометрите. Значи ще успея да разбера по-бързо враговете им.

— И как си представяш това пътешествие? Чрез джампове? Разделяме трийсет и две хиляди светлинни години на дванайсет цяло и три десети… охо, само три хиляди скока! Ако се прави пауза от два часа между скоковете, ще се доберем дотам за около осем месеца. Реално ли е това, Петя?

Дядо определено се беше ядосал.

— Не — съгласих се аз. — Дори ако аларите монтират в совалката своите генератори и животоподдържащи системи. Не разполагаме с това време. А и никой няма да издържи толкова джампове. Още преди стотния път ще полудея.

— Тогава какво имаш предвид? Нямаме техническа възможност да се доберем до ядрото.

— Имаме. Корабчето на геометрите.

Дядо замълча.

— Те използват движение през пространството — поясних аз. — Както аларите и останалите раси. Само че при тях е реализиран принципът на постоянното ускорение. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова по-висока е скоростта. На разстояние десетина парсека джампърът може би е по-бърз. Но ако разстоянието е десетки кило парсеци — няма нищо по-добро от техните кораби.

— Какви ги говориш, Пьотър? — Той изглеждаше объркан.

Въздъхнах:

— Пространството е като тъкан, дядо. Можем да пълзим по него, сковани от рамките на скоростта на светлината. Можем да го смачкаме и да скочим от точка в точка — това е джампът. Гънките винаги са еднакви, нищо не може да се направи, и шоковият ефект е неизбежен — енергията не се пренася заедно с материята. Всички останали раси използват опакото на пространството, както и да го наречем — непространство, хиперпреход или подпространство. Но…

— Благодаря за лекцията — каза дядо, — струва си да изнесеш една такава пред група ученици. Хипотезите са много, но ние не знаем какъв е принципът на джампа. Нито пък как работят двигателите на извънземните. Единственият достоверен факт е, че скоростта на движение в подпространството е ограничена. Колкото по-висока е, толкова по-големи са енергийните разходи, при това в геометрична прогресия. Значи…

— Дядо, говорех за кораба на геометрите — обясних аз. — Той е хубава машина, там има много информация. Принципът на тяхното придвижване е смес от джампа и от движението през подпространството. Първо влизат в опаката страна на пространството, а после започват да скачат. Отвътре. Разбираш ли? Няма нужда да се хаби енергия за движение през непространството. Няма джампър-шок.

Дядо сякаш беше започнал да съобразява по-зле:

— Пьотър, но ако тази информация я има в един кораб… та всички те са еднакви… този, с който отлетя, също трябва да я е съдържал…

— Съдържал я е — казах аз. — Сигурен съм.

Тялото на влечугоида потрепна. Вече се бях научил да правя разлика кой възнамерява да се изкаже — Карел или дядо:

— Моля за извинение, че ви прекъсвам, Андрей Валентинович — каза изчислителят. — Но това ни е единственият достъпен метод за комуникация.

— Лъжеш — поклатих глава аз. — Сигурен съм, че можеш да четеш мислите му. И да му предаваш своите.

— Мога, но не го правя — отсече изчислителят. — Такава е уговорката ни.

Може и да не лъжеше.

— Да, знаех принципа на движение на геометрите — продължи изчислителят. — Но тази информация не е принципна и не променя кои знае какво. Затова не сметнах за нужно да я съобщавам.

Тялото на влечугоида леко омекна.

— Принципна е! — изрева дядо. — Абсолютно принципна!

Да, това много наподобяваше раздвоение на личността.

— Двигателите на геометрите достъпни ли са за другите раси? Те не полудяват, нали, Петя?

— Предполагам, че не. Нали са преместили звездната си система по същия метод, а тя е населявана от три разумни раси. А и джампът в подпространството не прилича на обикновения джамп. Няма никаква еуфория.

— Значи сега за всички раси в Конклава става достъпно бързото придвижване в космоса? И ние вече не сме нужни.

Влечугоидът се надигна, предните му лапи се заплетоха и той падна по корем. Но дядо дори не забеляза, че от вълнение се е опитал да се движи в чуждото тяло.

— Карел, та това е равносилно на смърт за нас! Появата на враждебна за Конклава раса, абсолютно идентична на хората, вече е повод за унищожаването ни! А ако към това се прибави, че губим единствената си ценност…

Изчислителят се зае с управлението на тялото си, седна по-удобно и каза:

— Андрей Валентинович, от самото начало ви предупреждавах, че ситуацията е смъртоносно опасна за хората. Ако силните раси научат за технологията на геометрите, те ще ви унищожат без никакво колебание. Той се поколеба. — Мога да ви утеша само с едно — същата участ очаква и нас. Та нали за силните раси ние сме само живи компютри. Използват ни, защото създаването на разумни машини се смята за опасно. Но геометрите са заобиколили този проблем.

— Кой друг го очакват неприятности? — взе инициативата дядо.

— Мнозина. Конклавът едновременно е и ужасен, и спасителен с това, че използва силните страни на своите членове. Да, това води до ощетяване на слабите раси, към едностранното им развитие. Но същевременно им гарантира безопасност — способностите им постепенно стават уникални. А геометрите са комплексно развити.

— Много странно. — Изглежда, дядо малко се поуспокои. — Те са дошли от ядрото. Разстоянието между звездите в ядрото е значително по-малко. Може да се очаква, че количеството разумни раси там е с един порядък по-голямо и много по-често се осъществява контакт между цивилизациите… и съответно — се появяват структури, подобни на Конклава…

— Какво знаем за законите за възникване на живота? — подхвърли изчислителят.

— Ние — не много! — подхвърли язвително дядо.

— Ние — още по-малко.

Стори ми се, че влечугоидът е готов да каже нещо много важно. Но, уви, дядо, раздразнен от необходимостта да се редува с Карел, не забелязваше това.

— Известни са ни само две цивилизации в ядрото — изрече той. — Геометрите са съюз от три раси, в който, при привидно равноправие, ръководят хората. И Сянката, за която не знаем нищо. Дори какъв е външният им вид.

Най-накрая реших да се намеся в разговора.

— Струва ми се, че те също са хуманоиди.

— Защо?

— Ами… тези интонации, дядо. Когато те говореха за Сянката… ние не разсъждаваме така за извънземните. По-скоро за някоя земна държава. Неприятни, но свои.

— В геометрите има доста по-малко ксенофобия, отколкото в нас.

— Именно, дядо. Те признават на приятелите правото на всякакви странности. Знаеш, позиция като… на голям брат. Със Сянката е съвсем различно.

Дядо мълчеше.

— Карел — помолих тихо аз, — отговори ми на един въпрос. Защо толкова си приличаме с геометрите? Не е само външно сходство, а еднакъв генетичен код. Това нали не може да е случайно?

— Не може — съгласи се неохотно изчислителят.

— Тогава каква е работата?

Струваше ми се, че ако той обясни, веднага ще намеря отговора. Някакъв странен, универсален отговор на всички загадки и проблеми. Защо силните са силни, защо слабите са слаби, какво представлява Сянката и как да накараме геометрите да не натрапват на всички своето приятелство…

— Не знам точния отговор.

— Карел, точните отговори изобщо не съществуват — казах аз благо. — Но винаги има догадки и предположения. Ти нали не се учуди на това, че ние с геометрите сме сходни. Значи имаш хипотеза по този въпрос?

— Само хипотеза. И не искам да я съобщавам.

— Защо?

— Вие ще я приемете и ще престанете да търсите сами отговора. По-добре да търсите отговора самостоятелно, независимо.

Замислих се за секунда.

— Карел, ако смяташ… ако мислиш, че ще приемем хипотезата ти, значи тя би поласкала хората?

— В някаква степен… — отговори неохотно влечугоидът.

— Например, че и ние, и геометрите сме потомци на древна могъща свръхцивилизация, някога заселила цялата Галактика… — започнах аз.

Влечугоидът се засмя тихо:

— Пьотър, подобни мечти са обичайни за младите, незрели раси. Досега не смятах, че хората са сред тях.

— Тогава е възможно…

Заговори дядо:

— Петя, бих могъл да ти изложа десетина хипотези. Че геометрите са плод на нашето материализирало се въображение, че ние сме плод на техен неуспешен експеримент или потомци на изгубила се експедиция…

— Плод на въображението? Защо не? Дядо, нали самият ти каза, че обществото им прилича на земните утопии! Дори помня, че някъде съм срещал регресори… или прогресори, Световен съвет…

— Това нищо не значи, Пьотър. Това е само въпрос на превод и възприятие. Когато изчислителят е налял в теб езика на геометрите, ти неволно си избрал адекватни заместители на техните термини. Отвсякъде — от научните списания, от прочетените в детството книги, от жълтите вестници. Ако беше френският астронавт Пиер или американецът Питър, планетата на геометрите щеше да бъде различна за теб. Съвсем различна. Ние гледаме света през очила с дебели криви стъкла, които са ни сложили в детството. Тези очила са възпитанието, културата, манталитетът. Никога няма да се избавим от тях. Бих могъл да те отгледам под черен похлупак, Петя, и тогава изобщо нямаше да се научиш да виждаш.

— Слушай дядо си, той е умен — каза Карел.

Гледах известно време усмихващия се влечугоид. После попитах:

— Наговорили ли сте се? Двама срещу един?

— Мислиш ли, че не съм прав? — поинтересува се дядо.

— Сигурно си прав — признах аз неохотно. — Ти си по-умен, дядо. Гордей се.

— Нищо, Петя, нали съм и по-стар.

Дядо се изкикоти тънко, както винаги, когато шегата му беше разбираема само за него.

— Тогава кажи какво ще правим? Ще поддържаме геометрите? Ще се бием за Конклава? А?

— Как си представяш търсенето на Сянката? — попита дядо след кратко мълчание.

— В кораба на геометрите има някакви маршрутни карти. Нали той дойде тук самостоятелно? Просто ще седна в него и…

— Ние ще седнем в кораба. Всички заедно. Ти, аз… ние с Карел. Данилов, Маша…

— Няма да се получи — изрекох аз с удоволствие. — Тези кораби са предвидени за един. Най-много за двама, но това е при кратки полети.

— Помниш ли при какви обстоятелства аларите плениха разузнавателния кораб на геометрите?

— Какво?

— Той се е опитал да превземе с абордаж аларски изтребител. Да се скачи с него и да го отнесе със себе си. Очевидно операцията е достатъчно отработена. Можем да скачим кораба на геометрите с нашата „Влъхва“…

Засмях се.

— Дядо, сериозно ли говориш? Към ядрото на Галактиката — в совалка с ракетни двигатели с течно гориво?

— Защо не?

Наистина, защо не? Млъкнах. Старата совалка ще служи просто като допълнителна кабина. Напълно възможно е мощността на разузнавателния кораб да е достатъчна и за полет заедно с нея.

— Между другото, двигателите там вече не са на течно гориво — добави дядо. — Аларите ги смениха със свои, плазмени.

— Смениха ги просто така?

— Да.

Понечих да се изкажа за центровката, аеродинамиката, термоизолацията, системите за управление, които изобщо, изобщо не бяха съвместими с чужди технологии! После погледнах ухилената муцуна на влечугоида и премълчах.

Дивакът, на чиито лък са сменили обичайната тетива от изсушени черва със синтетична нишка, може да се усъмни дали лъкът ще може да стреля. Но май не си струваше да се държа като такъв.

— Аларите не ги ли е страх? Нали това е нарушение на закона…

— Това е нищо в сравнение с останалото — отрони дядо. — Е, Петя? Готов съм да се съглася с теб. Да използваме малкото време, което ни е останало, не за бюрократични безумия, не за спорове с идиоти от правителството, а за полет до ядрото. Може пък да ни се усмихне щастието. Да се срещнем със Сянката… високи, русокоси, внушаващи уважение хуманоиди, които ще ни научат на доброта и разбиране. И геометрите ще станат по-търпими, а силните ще се засрамят и ще се кандидатират за слаби, Земята ще се превърне в цветуща градина… И? Отиваме да преследваме едно чудо, Петя. Но заедно.

— Вярваш ли в успеха? — попитах аз.

Влечугоидът поклати глава.

— Тогава защо се съгласяваш? Можем да съвместим двете предложения. Аз ще полетя към ядрото, а вие с Данилов и Маша ще се върнете на Земята.

Дядо мълчеше. И изчислителят не се намесваше.

— Ти… ти само искаш да попаднеш там? — попитах аз, прозирайки истината. — Дядо! Ти искаш да видиш чуждия свят?

— Да!

Доколкото речевият апарат на влечугоида можеше да предаде гнева, дядо се възползва максимално от това.

— Нима не разбираш? — изрева той. — Нека винаги да съм бил глупак и фанатик, но съм бил честен глупак и романтичен фанатик. Знам всички космонавти преди началото на епохата на джампа по име! Плаках, когато марсианската ни сонда падна в океана… а на тебе това може и да не ти говори нищо. Когато американското лунно селище изгоря, за пръв път в живота си се напих от мъка! Исках звездно бъдеще за човечеството. То настъпи — но не такова, каквото очаквахме. Но дори и да се разруши голямата мечта — винаги остава място за по-малката. Личната! Може би само чрез такива малки мечти може и да се направи нещо наистина голямо, а? Да, искам да видя небето, пламтящо от звезди! Да попадна в центъра на Галактиката! Да стъпя на планета, където хората никога не са стъпвали и не би трябвало да стъпят в близките хиляда години! И може би да направя нещо за човечеството. Ако това изобщо е възможно…

Той замълча, не за да успокои дишането си — тялото на влечугоида изглежда не се нуждаеше от това, а за да събере мислите си.

— Разбирах, че може да умра още при старта от Земята — каза той тихо. — Но какво от това? Нека да съм труп, но в небето…

— Дядо…

— Кажи, че не съм прав — изрече дядо. — Знаеш ли, ще се съглася. В края на краищата, ти си по-добър от мен. Така съм те възпитал.

— Прав си.

Влечугоидът ме погледна с бледосините си очи.

— Знаеш ли, дядо — продължих аз, — ето например геометрите не умеят да искат нещо лично за себе си. Почти не умеят. Може би това е и главният им недостатък — че забравят за себе си?

— Егоизмът като залог за процъфтяване на една цивилизация? — Дядо не реагира на одобрението ми. — Не, Пьотър, не бива да се вкарва идеен базис под моето желание да тръгна с теб. Невъзможно е да се реши сега кое е по-правилно. Но изкушението да отида в ядрото е твърде голямо.

Не знам, може би дядо беше прав, че пресече философстването ми. Само че аз наистина се съмнявах в нормалността на хората, които не искат нищо лично за себе си. Нищо — нито власт, нито пари, нито бунгало на Малдивските острови, нито небе, в което има милиони звезди, нито сладкото треперене, което обзема тялото след джамп.

Ако човек няма какво да губи, той никога няма да разбере другия. С това вече са се сблъсквали мнозина — от земните политици до наставниците на геометрите. И светът, в който всички са загрижени само за другите, би бил един голям мравуняк. Впрочем, това вече не е мой проблем, а по-скоро на Лев Толстой с неговите нравоучителни писания. Или на София Андреевна^[2] с нейните спомени за великия си мъж и поведението му в бита.

— Добре, дядо — казах аз. — Нека да се поддадем на изкушението.

— Само че трябва да попитаме командващия на аларите какво мисли за това. Неговият авантюризъм също си има своите граници.

Дядо умее да охлажда ентусиазма.