Сергей Лукяненко
Звездната сянка (17)

Глава 2

Земните станции бяха нещо средно между казарми, лаборатории на побъркани компютърджии и спешно дострояващи се кораби. Крайцерът на аларите отвътре наподобяваше къс скала, прояден от пещери. Станцията на Търговската лига имаше свой облик.

Път. Колкото и да е странно — само път.

Гигантските лъчи отвътре се оказаха празни. Рядко тук-таме се мяркаха светещи панели. Вървяхме по една от повърхностите, служеща за под — тук имаше гравитация, едва отстъпваща на земната. Малко по-нагоре очевидно силата на тежестта рязко спадаше — пред очите ми идващата срещу нас жена подскочи, размаха ръце и полетя към горната стена. Дългата й цветна пола, караща ме да си спомням за земните циганки, кокетно се развяваше. Вдигнах глава и борейки се с виенето на свят, видях как жената застана върху тавана на петдесет метра над нас.

— Забележително реализирана гравитация! — възкликна Маша. — Напомня ми за онзи цилиндър на О’Нийл, който всички американци строят… само че тук няма въртене, разбира се…

— Повърхностно гравитационно поле с голям градиент на затихване — сви рамене Келос. — Вие не сте ли го реализирали?

— Ние изобщо нямаме контрол над гравитацията — признах си аз.

— Тогава какво правите в космоса?

— Летим — отговорих мрачно аз.

— Не, имам предвид чисто битовите проблеми. Как ходите до тоалетна, например…

— Само не и за това! — промълвих аз. — Опитай се да се сетиш сам…

Келос явно не разбра реакцията ми и се наложи да му обясня:

— Това е въпрос, който задават всички деца и някои възрастни…

Все пак намерих с какво да го уязвя!

— През последната година от лекциите в академията ни обясняваха: трябват повече пилоти, нуждаем се от пропаганда на живо… Имам подготвени отговори — за ученици, за юноши…

— Няма нужда. Мога да се сетя и сам.

Продължавахме да вървим. От време на време върху стените на тунелите се мяркаха ярки гиздави къщички, стърчащи перпендикулярно на пътя. Пред една от тях седеше и пушеше лула възрастен чернокож мъж. Димът се виеше в чудновата спирала.

Не, Келос, няма на какво да се учудвам. Някакъв стар чуждопланетен негър седи на стената и пуши.

А Маша, изглежда, беше успяла да свикне със станцията на Търговската лига. Нима това беше нейният идеален свят? Празни, засукани пространства, обитатели, които почти не се интересуват един от друг, обща атмосфера на казашки стан — това ли е нейната среда?

Впрочем защо се учудвам? Достатъчно е да си спомня къде едва не останах аз…

— Как ще се радва дядо ти — каза Маша. — Не, Пьотър, не можеш да си представиш… Такава изненада… и за теб, между другото…

Тя се усмихна лукаво.

— Аз получих своята изненада, когато те видях с автомат.

Маша размаха оръжието си в ръка.

— Това е… с шокови заряди. Изглежда никой не закача Търговската лига, ето — даже мен ме пратиха да посрещна новопристигналите.

— В този свят не ги закачат — призна Келос. — Но има станции, които са в постоянна война с близките планети.

— Казаха ми…

Да, Маша вече беше вникнала дълбоко в живота на Лигата. В гласа й звучеше искрено чувство.

— Келос, както разбирам, вие имате някакъв военен опит?

— В определена степен — отговори Келос със същия тон, с който обясняваше на детето какво е саркофаг.

— Търговската лига способна ли е да помогне на Земята?

— Ние вече говорихме с Пьотър за подобен вариант. Не. Лигата не провежда такава политика. А световете, способни на такава намеса, трябва да се търсят прекалено дълго. На вашата Земя са й останали два-три дни живот, както разбирам…

Маша се спря като закована.

— Три дни?

— Говорих с куалкуа — поясних аз.

— И какво?

Да, разбира се. Никой от тях не знае каква е същността на малката послушна раса.

— Той има връзка… с други личности.

— И какво?

— Силните раси са узнали за геометрите. Ескадрата на аларите е отзована за разследване. Очевидно това е станало почти веднага след напускането ни.

— Три дни… разполагаме само с три дни? Но Андрей Валентинович разправяше, че са необходими поне две седмици…

— Маша, да вървим — помолих я меко аз. — Колкото по-бързо обсъдим всичко с дядо, толкова по-добре.

 

 

Или животът в Търговската лига течеше прекалено бавно, или Маша не знаеше по-бързи начини за придвижване. Пътят до центъра на станцията ни отне почти час. Предимно пеша, само на два пъти се наложи да се качваме в огромни празни асансьори. Започнахме да се натъкваме на обитатели на станцията по-често, но все така никой не ни обръщаше внимание. Може би именно тази подчертана ненамеса в чуждите дела беше привлякла Маша? Видяхме редица странни и интересни неща — хора с променени пропорции на тялото, съоръжения, израстващи от стените и таваните, група юноши, летящи по централната ос на тунела — те не се движеха, а ги теглеше някакво поле. По едно време в далечината притича огромно животно с размерите на хипопотам. Но аз не успях да го разгледам изобщо и дори не разбрах дали е извънземно, или просто робот с чудновата форма.

Приближавахме се неотклонно към центъра на станцията. Сега пътят-тунел се виеше по спирала, описвайки все по-малки кръгове. Келос беше абсолютно равнодушен — той беше виждал доста такива станции.

Това, което съобщих на Маша, сякаш изключи всякакви други теми за разговор. Преразказах накратко какво се е случило с мен, надявайки се на ответна любезност. Но Маша само кимаше, слушаше и нищо не разказваше. Изглежда, нейните приключение се бяха оказали значително по-сериозни — или поне тя така смяташе.

— А какво стана с Данилов? — зададох аз въпрос, чийто отговор беше ясен.

— Не знам. Та нали тук има повече от двеста хиляди планети.

— Какво? Толкова ли са вече? — подхвърли Келос учудено. — Сянката расте…

Аз мълчах. Чудовищно. В сравнение с тези мащаби Конклавът е като бедно селце пред Москва, Новосибирск или самата столица…

— И аз се ужасих в началото… — кимна Маша. — Но имай предвид, Пьотър, че рядко някоя планета на Сянката има повече от милион жители.

Логично. Защо да тичат в градовете, защо да се тъпчат на някоя тясна планета, когато разполагат с такъв избор? Колкото по-малко е населението, толкова по-лесно е да се угоди на всички жители.

— Има и по-големи светове. Обикновено центрове на разни империи и съюзи. Но повече от хиляда планети имат население само от един човек!

— На всеки психопат — по свят… А вие добре сте се ориентирали в ситуацията.

— Андрей Валентинович казва, че Търговската лига владее най-голямо количество информация. Поне в достъпна за човека форма. Има и планети, чиито жители са еволюирали в нещо абсолютно непонятно.

— И това го знам.

— Ето, почти пристигнахме…

Най-накрая стигнахме до края на тунела. Тук той вече беше с диаметър десетки метри и от стените не висяха никакви къщички. При последните ни крачки забелязах нещо нередно — Маша ме поглеждаше, а Келос беше започнал да се усмихва.

— Е? С какво искате да ме смаете? Синьото небе, което виждам в отвора на тунела? Свежия вятър? Пеенето на птичките?

Мислено усмихвайки се, крачех с безизразно лице след Маша и Келос. Тунелът прерасна във фуния с полегати стени, по една от които се изкачихме на повърхността.

За миг ми се зави свят — очевидно от рязката смяна на гравитационния вектор.

После всичко стана прекрасно.

Благодат!

Под краката ми имаше трева. Над главата ми — чисто, синьо небе с перушина от облачета. Встрани бавно течеше широка река, а по нея се плъзгаха триъгълни платна — или яхти, или сърфове. Зеленееше гора. В далечината се виждаха къщички — някакви тънки, изящни кули с флагчета…

— Много мило — казах аз.

И Маша, и Келос ме гледаха напълно объркано. Обърнах се и погледнах във фунията — ярко осветеният вход се спускаше дълбоко „надолу“. Някой бавно се изкачваше към нас.

— Не, аз съм възхитен — потвърдих аз. — Келос, някога гледах старо детско филмче за това как група юноши тръгнаха с фотонен звездолет към друга звезда. Това… е измислена история, не се е случвало наистина. Та в този звездолет също бяха построили зала-имитатор. С пълна илюзия за открито пространство…

Те се усмихваха. Даже се спогледаха заговорнически. Е, Келос както и да е, но Маша защо се кикоти?

— Пьотър, огледай се по-внимателно — помоли ме Келос.

Аз отново хвърлих поглед към илюзорния свят. И…

Като удар от ток — усещане за портал. Първи, втори, трети… Недалеч от нас, при реката, при гората…

— Това не е имитация.

Побиха ме тръпки, по гърба ми изби студена пот. Отново погледнах към фунията на тунела — и отскочих.

Далече, далече…

В друг свят.

— Това е планетата на Търговската лига — каза Маша тържествуващо. — Всяка от станциите им има изход тук.

— Една от алтернативите на порталите — потвърди Келос. — Рано или късно, Лигата ще започне да прокарва и свои тунели между световете. Не знам какво ще се получи от това. Но, както се досещаш, желая им късмет. За мен това е актуален въпрос.

— Боже мой… — беше единственото, което успях да кажа. Порталите милосърдно скриваха мига на прехода. Изглеждаха по-необикновено от порталите на Сянката — тунел в пространството, заешка дупка за любопитни Алиси…

— Ето защо — каза тържествено Келос — смятам, че трябва да приемете Сянката. Системата за неконтролируемо преместване има редица минуси. Но тази система рано или късно също ще се разрасне и ще свали напрежението. Ако искаш да се подложиш на въздействието на свръхразума и да придобиеш безсмъртие — минавай през портала. Ако желаеш да пътешестваш от свят в свят, разчитайки на съзнателното си желание — заповядай в Търговската лига.

— Това нещо може да се използва и сега като транспорт! — възкликнах аз, отдалечавайки се от фунията. — Нали? Да се долети на станцията, да се дойде тук, да се излезе от тази планета на друга станция…

— Засега Лигата не поощрява подобни пътешествия — каза Маша. — Изглежда, се боят от последствията. Е, тръгваме ли?

Насочихме се към една от къщичките. Едноетажна тухлена вила, уютна, но обикновена, като вилата на човек със средни доходи.

— Отредиха ни я за жилище — поясни Маша. — Самите те предпочитат да живеят на станциите, за да се адаптират.

Къщата беше обградена от градина — цъфтящи дървета, наподобяващи ябълки, ако не се вглеждаш. Отвътре се чуваха гласове.

— Андрей Валентинович буйства — каза тихо Маша. — Върви… нека бъде изненада.

Тя кимна на Келос, той също спря послушно.

Изненада… Вече имах една изненада, когато се върнах от геометрите…

А ти здравата си се очовечила, Маша! Сякаш обвивката на енергичната, но неприятна жена, която бях видял за пръв път преди две седмици и не бях харесал, бе започнала да пада. Слой след слой… студенина, жестокост, сериозност… Ще те измъкнем и от ФСБ, макар и да разправят, че оттам няма измъкване…

Трябва ти добър мъж. Даже не мъж, а именно мъжага. За да се научиш да се притискаш към чуждото рамо, да кокетничиш, да флиртуваш, да трошиш чинии… да гледаш сапунени опери, в края на краищата.

Бавно заобиколих къщичката. Нямаше закъде да бързам — някоя и друга минута нямаше да помогне нито на Земята, нито на дядо.

— … В подсъзнанието? — разнесе се познат глас. — Глупости! Въпросът не е в това дали изборът на съдба зависи от подсъзнанието на човека. Разбира се, може да постигне известен контрол. Най-уродливите от световете ви ще западнат или ще останат изолирани. Но самото наличие на неограничен избор е капан!

Облегнах се на стената на вилата и затворих очи. Ето, дядо, всичко е наред. Ти продължаваш да защитаваш идеали. Ние отново сме заедно. Никаква Сянка не може да ни попречи.

— Няма да е неограничен. — Гласът беше суров, властен, но леко смутен. — Андрей, вие отново подменяте понятията! Ние няма да свързваме всички планети на Сянката. Само…

— Отново филтриране? Оптимисти! Тогава вашите тунели ще западнат. Или ще предоставите пълна, адекватна замяна на порталите, включително и със същото количество входове на всяка планета, или ще останете на сухо.

Пристъпих напред. И видях влечугоида. Изчислителят седеше, изплезил дългия си език, и слушаше внимателно. После триъгълната му муцунка се обърна към мен.

— От все сърце ви желая успех! И не се съмнявам, че алтернативата е възможна… но засега не я виждам! Извинявайте, но не я виждам!

Не!

Та нали изчислителят мълчеше!

Пастта на влечугоида се изкриви в усмивка.

Хвърлих се напред.

Плетена маса, прозрачна кана с тъмночервено вино. Две плетени кресла. В едното, наведен напред, смешно стиснал празна чаша, седеше непознат сивокос мъж. В другото се беше разположил удобно и отпиваше от виното преди поредната тирада един човек, който ми беше познат отнякъде…

Настана тишина.

Бившият ми дядо не можа да удържи чашата. Скочи, без да обръща внимание на залятата с вино риза. Усмихна се смутено, сякаш го бях заварил в кабинета със запалена лула и чаша коняк…

— Дядо… — казах аз със скован глас. — За теб е вредно да пиеш вино.

— Вече не.

Той беше на не повече от четирийсет години. Сега не можеше да ми е баща, да не говорим за дядо. Такъв го бях виждал само на старите снимки, които той така не обичаше да вади…

— Петя…

Беше ми непоносимо трудно да го прегърна, сякаш бе чужд човек. Познатите черти се бяха изкривили, макар и заради младостта. Навярно ако дядо беше такъв в детството ми, щях да израсна съвсем различен. Ненавреме. Всичко винаги се случва ненавреме.

— Пит… та аз съм си същият… — тихо каза той. — Пит, представи си, че старият козел си е направил пластична операция…

Господи… Та аз се държа като Маша! Какво казах за формата и за съдържанието, за това, че душата е по-важна от тялото? Значи всичко това са били празни приказки? И аз съм готов да приема дядо стар или в облика на извънземно, но не и такъв — жив, здрав, енергичен. Какво е това — ревност към неговата завърнала се младост? Е, не младост, разбира се, зрялост… Притеснение за собствената ми самостоятелност — такъв Хрумов с нова енергия би се заел с възпитанието ми… Тъга по стария, прикован към дома си, безпомощен — ако трябва да сме честни — дядо? Какво ми става? Какви дяволи вилнеят сега из подсъзнанието ми?

— Дядо, ти си се минал… — казах аз. — Какво е това, половинчата работа… Двайсет и пет е още по-хубава възраст…

Дядо се усмихна.

— Разбираш ли, Пит — каза той с предишния си ехиден тон, — когато имаш голям избор, намираш достойнства във всяка възраст. Когато поживееш, ще го оцениш.

Събеседникът на дядо се приближи и спря между нас. Погледна ме въпросително:

— Пьотър Хрумов?

— Да.

Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Както виждаш, Крей, дължиш ми каса вино — отбеляза дядо.

Сивокосият кимна, изучавайки лицето ми с жадно любопитство.

— Та вие дори не сте биологични роднини… Извинете. Аз съм Крей Заклад, сътрудник на Търговската лига.

Стиснахме си ръцете.

— Ще ви напусна за известно време. Така ще е редно — реши Крей.

— Крей Завсклад — каза подигравателно дядо, когато сътрудникът на Лигата се отдалечи. — Наивни оптимисти. Живеят стотици години, а не им е дошъл акъл в главите. Той не вярваше, че ще успееш да ме намериш. Даже се хвана на бас. Представяш ли си?

Кимнах. Постояхме така, нелепо отбягвайки погледите си, като никой не се решаваше да заговори пръв.

— Дай да ти налея вино… — Дядо изведнъж се засуети. — Тук познават радостите на живота… Всъщност са много мили хора…

Той се обърна към масата, някак развълнувано, неловко, всяко от движенията му беше прекалено рязко, силно, дядо още не можеше да съгласува новото си тяло с наложения от старостта стереотип…

— Дядо! — извиках аз, хвърляйки се към него. — Дядо!

И прегръдката му беше прекалено силна — беше забравил колко мощ има сега в тялото му, щедро надарено от портала със сила и младост…

— Дядо, колко се радвам, че си станал такъв… — прошепнах аз. — По дяволите, заради това съм готов да обикна Сянката… Ако се върнеш в университета да четеш лекции, всички студентки ще започнат да те преследват…

— Тихо! Не го казвай пред Маша, че ще видя едни лекции и студентки…

Спогледахме се.

На какво се учудвам, в края на краищата?

— Дадено — съгласих се аз.

— Извинявайте, че прекъсвам вашия дълбоко личен диалог…

Обърнах се, без да пускам дядо. Влечугоидът стоеше в краката ни с обидения вид на любимо куче, на което изведнъж са престанали да обръщат внимание.

— Здрасти, Карел — казах аз.

— Радвам се да те видя. Кажи, Пьотър, отношението ти към мен да не се е влошило, след като престанах да бъда временно хранилище за Андрей Валентинович?

Застанах на колене и докоснах меките сиви люспи. Не беше уместно да протягам ръка — това много би приличало на: „Дай лапа, кученце!“

— Много ти се радвам, изчислителю — казах аз. — И не се обиждай, че ти казвам „изчислител“. Това е комплимент. Ти успя да изчислиш най-важната за мен задача и да съхраниш резултата. Помниш ли, че ме питаше как ще приемат хората вашата раса? Не знам за всички хора, но аз съм ти длъжник. Или приятел. Както повече ти харесва.

Изчислителят застана на задните си крака и протегна муцунка към ухото ми. Шепотът беше едва доловим.

— Звездата, която наричате Спик. Газов гигант — той е единственият в системата. Газов гигант, около който има пръстен.

Обля ме топлина. Това не беше просто жест на отделен влечугоид към отделен човек.

— Благодаря. Ти също знаеш къде е домът ми.

— Реши да се разкриеш и пред Пьотър ли, Карел? — попита дядо. — Давай. Не се бой. Той умее да пази тайни.

Челюстта на влечугоида изщрака. Той се колебаеше толкова явно, че у мен не останаха съмнения — това не е игра на човешки емоции, а бушуваща в него борба. Битка, продължила векове по вътрешното му време…

— Пьотър, ние не сме живи.

Дядо кимна, гледайки смаяното ми лице.

— На газовите гиганти не се ражда живот, Пьотър. Ние сме потомци на нещо, което е било машина. Машина от Сянката.

Живите компютри на космоса. Аха.

Изчислителите!

Поразителното умение да взаимодействат с машини, явното отсъствие на потребност от дишане и храна! Невъзможността куалкуа да влязат в симбиоза с тях!

Как не бях осъзнал това по-рано?

Изчислителят чакаше, вглеждайки се в лицето ми.

— Това не променя нищо, Карел — казах аз. — Съвсем, съвсем нищо.

 

 

Всичко в къщичката беше ново и носеше толкова явно отпечатъка на дядовите навици, че не можах да сдържа въпросителния си поглед.

— Направиха го за мен — съобщи дядо, настанявайки се удобно в коженото кресло. — Без никакви въпроси. Удобно е, знаеш ли? Няма разправии с идиоти санитарни техници, размотаване из магазините с продавачи-дръвници…

Кимнах. Отношението на дядо към работниците от сферата на обслужването ми беше добре известно.

— Изглежда си решил да се установиш тук за дълго…

Дядо вдигна ръка в знак на протест:

— Петя, реших да те изчакам. Надявах се, че рано или късно…

— Достатъчни ми бяха два дни — казах аз.

Маша и Келос останаха в градината. Бяха достатъчно деликатни, за да ни дадат време, което не беше чудно за Келос, но си бе странно за Маша.

През полуотворената врата видях спалнята. Ха! Виж ти. Огледален таван, огромно легло — по-рано дядо подигравателно беше наричал този тип легла „Ленин е с нас“, някакви кристални финтифлюшки на стените, картини, цветя…

— Нима са удовлетворили вкусовете ти напълно? — попитах аз.

Дядо проследи погледа ми и се смути.

— Пит… по дяволите, не си дете… не можеш ли да разбереш какво е да си върнеш младостта?

— Чисто умозрително. Добре, дядо. Да оставим това. По-добре ми разкажи как стана всичко. Къде бяхте с Маша? Как успя за два дни да се добереш до ръководството на Търговската лига?

— Стоп! — спря ме дядо. — Да караме подред, а?

Трудно ми беше да го наричам дядо. Искаше ми се като тогава, на крайцера на аларите, да затворя очи и да си спомня предишния Андрей Хрумов. Но не се поддадох на изкушението. Това е завинаги. Отсега нататък дядо ще бъде такъв.

— Отначало попаднахме в много своеобразен свят… Маша разказа ли ти?

— Всъщност не. Само разбрах, че там изобщо не й е харесало.

— И още как. Разбираш ли къде е проблемът… аз не обичам извънземните като цивилизация. Като обществени структури, построени въз основа на съвсем различни морални принципи. Към отделните представители на чужди раси съм готов да се отнасям повече от положително. А Маша не приема извънземните като личности, някаква идносинкразия към нечовешкия облик… Както и да е, това е лирика, при това ти е добре известна. Та значи, Пит, аз разбрах какво е Сянката още на онази блуждаеща планета. Порталите са подходящи за транспортна система не повече, отколкото микроскопите стават за забиване на пирони. Те са прекалено много във всеки свят — и в същото време прекалено малко, за да бъде придвижването наистина удобно. Разстояние от петдесет километра вече е недостатък на транспортната мрежа по човешките разбирания. А и твоите приятели геометрите може да са се уплашили само от едно — светове, в които техните героични регресори ще дезертират масово. Няма да загиват в битки, няма да се губят сред милиони светове, а именно ще дезертират, презрели всичко, което им е набито в главите чрез възпитанието. Нека да помислим какво може да принуди хиляди хора да извършат масова… хм… да речем, емиграция. Хората все пак са различни един от друг! Цялата унификация на геометрите остава на повърхността, а в дълбините си е старата история. Един тайно пише стихове и ги рецитира на компютъра, друг засрамено мечтае за слава и почести, за меките дивани в залата на Световния съвет, на трети му се иска — ах, как му се иска — любимият му наставник да го удари с пръчка по мазолестия регресорски задник…

Дядо се изкикоти, доволен от изтърсената фраза.

— Невъзможно е да се унифицира човек! Нито на страната на ангелите, нито на страната на дявола! Всички те ще си останат различни. Значи и капаните за тях трябва да са различни, и при това да сработват бързо и сигурно. Всекиму — простор за изява на личността. Сигурно някои от изчезналите геометри все още се занимават с регресорство… Горкичките, намерил се е и за тях свят, уморен от техническото развитие, желаещ газени лампи, рицарски турнири и свободен лов на мамути. Всичко това е елементарно за съобразяване, Пит. Така че фокусът с порталите не ме учуди. Повече ме смути това, че Маша остана с мен. Още повече, че все така бях в тялото на изчислителя.

— Значи си се надявал да ти върнат стария облик?

— Разбира се. Иначе не бих минал през портала. А светът, в който попаднахме, наистина се оказа интересен…

Дядо прехапа устни. Старческата гримаса върху лицето на якия мъж изглеждаше карикатурно.

— Това беше свят на метаморфи, моето момче. Планета, чиито жители си играеха с облика си, както добрала се до пари красавица — с рокли и козметика. Любопитно зрелище… То доведе Маша до ужас. Нали разбираш, трябваше все пак да я убедя, да успокоя и самия себе си — кой съм всъщност? Макет на Хрумов в тялото на влечугоида или истинският Андрей Валентинович… Тя беше дошла в свят, в който можеше да прави изводи. А на мен този свят ми беше нужен, за да придобия отново човешки облик.

— Може би не само затова сте се оказали заедно?

Дядо извърна поглед.

— Възможно е. Аз усещах, че тя е в паника. И също очаквах нещо подобно… Накратко — бяхме заедно. На какво ли не се нагледахме. От обикновени върколаци — хора-тигри, хора-птици, всякакви ихтиандри — до най-екзотични неща. Идва към нас някакво същество, Петя. Прилича на човек. Само че има две глави… и се оказва, че са двама влюбени, разбираш ли? Заедно завинаги, до първата кавга. Един такъв мил хермафродит, който сам си говори. Решили — и се слели. Станали единен организъм. А има и следващ етап. Пълзи по равнината хълм. Планина от кафява плът, цялата набръчкана, в пукнатини, тече някаква слуз — не безцелно, а за намаляване на триенето. Петдесеттонна грамада. Това е семейство. Майката, бащата, децата, бабите и дядовците, братовчедите и братовчедките, племенниците. Изобщо не знам какво става вътре. Може и нищо да не става. Абсолютно самодостатъчно същество, между другото — много дружелюбно и любопитно. Нали разбираш, Петя — никой не ни нападна. Не се опитаха да ни изядат или да ни асимилират. Общуваха с нас, помагаха ни. Когато се изясни, че в тялото на влечугоида има още един разум, направиха ми тяло. И Карел, благодаря му за това, вкара вътре съзнанието ми.

— Направиха го?

— Разбирам. — Дядо изпъшка. — В Карел имаше образци от моята тъкан. Аз сам го помолих за това преди смъртта си. Надявах се да доживея във влечугоида до деня, в който ще се научим да си отглеждаме тела.

— Ние и сега го умеем. Не си ли чувал какви слухове се носят за японския премиер или за американския…

— Това са слухове — отсече дядо. — Единственият човек, който реално удължава живота си чрез клониране… Впрочем, по-добре да не знаеш името му. Просто много богат човек, известен филантроп. Но аз не бих могъл така… Да галя по косите малките си клонинги, а после да командвам лекарите кого да вземат пръв на операционната маса… Не, Петя. По-добре при червеите, под земята.

— Вярвам ти — казах аз. Лекотата, с която дядо опроверга слуховете от жълтата преса и ми съобщи истината за неизвестния ми милиардер, ме ужаси.

— Накратко — получих този подарък. — Дядо погледна ръцете си. — Приятен подарък. Но въпреки това не ни се искаше да се задържаме там. Двамата с Маша си тръгнахме… ето в този момент много ме беше страх да не се озовем в различни светове. Но ни се размина. Дойдохме право тук, на планетата на Търговската лига. Очевидно успешно — те ни слушат с голямо любопитство.

— И искат да ни помогнат?

Дядо въздъхна.

— Хайде, говори. Какво обещават?

— Почти нищо. Нямат намерение да се забъркват във война. Критикуват Сянката. Смятат я за принудена мярка, която ще бъде сменена от тяхната система за свободно придвижване… глупчовци. Или ще стигнат до това, или никой няма да погледне тунелите им. И ни предлагат да влезем в Сянката.

Аз кимнах:

— Келос — той е добър човек, дядо — казва същото.

— Естествено. Няма алтернатива, Петя.

Спогледахме се.

— Разбирам — каза меко дядо. — Това някак си не прилича на рай, нали? Но то не е рай. Смятай световете на геометрите за ад, а световете на Сянката — за чистилище. И направи избора си. Ти веднъж настоя на своето. Не приехме съюза с геометрите, дойдохме тук. И ето — стоим при извора. Тук се е зародила човешката раса. А може би и всички раси във Вселената. Може би наистина животът е рядко нещо. И всичко, което сме срещали във Вселената, произлиза от един и същ корен? Оттук, от Изначалната Земя…

— Това ли е Изначалната Земя?

— Да. Самата тя.

Всичко, което се готвех да отговоря на дядо, се завъртя в главата ми. Даже скочих и се приближих до прозореца.

Небе, гора и река…

— Аз мислех, че тук живеят „най-отдалечилите се“ жители на Сянката… Тези, които вече са изгубили човешкия си облик. Келос разказваше за една такава планета…

— И такива са живели тук. Може и още да живеят. Само че ние не можем да ги усетим.

Мълчах. Гледах как в градината Маша и Келос си пийват вино на крак и разговарят. Влечугоидът стоеше между тях и въртеше глава, приличащ не на разумно същество и не на робот, естествено, а на мило домашно животно.

— Няма къде другаде да отидем, Пит — каза дядо. Приближи се и ме прегърна през рамото. — Момче мое, ти се стара. Ти направи всичко както трябва. Но това е безизходна ситуация. Пътят свърши. Ти дойде в най-голямата игрална къща във Вселената. Картите са раздадени, а на масата има само две свободни места. Доброволно робство и принудителна свобода. Това е всичко.

Аз мълчах.

— Все още можем да излезем от играта, Петя. Можем да останем да работим в казиното. Но имай предвид, че това ще означава поражение.

Мълчах.

— Решавай, Петя. Ти имаш правото да решаваш. Ти си по-добър от мен, по-чист и по-откровен. Ти си на ход. Решавай. Може би Търговската лига наистина ще стане алтернатива на Сянката. Или ние ще измислим нещо друго. Но сега… сега е важно просто да оцелеем. Да съхраним Земята.

— Как ще влезем в Сянката? — попитах аз.

Дядо въздъхна.

— Ето това е най-сложният въпрос, Петя.