Сергей Лукяненко
Звездната сянка (21)

Глава 6

Постоях под душа, наслаждавайки се на горещата вода. Добре би било да взема и вана, но като няма вана — нищо не може да се направи. Имаше само плоча на пода. В жилището на Ник нямаше такъв аскетизъм. Навярно за децата беше вредно да взимат вана?

Върху малката полица лежаха четири еднакви парчета сапун и четири шишенца с шампоан. Течността във всяко от тях беше изразходвана до еднакво равнище. Представих си Тил, грижливо отмерващ полагащата се капачка шампоан и поклатих глава.

Хвърлих дрехите си — преминали с мен през всички изпитания още от планетата на зелените еколози — в люка на пералнята. Ример, между другото, се справяше и без пералня. Очевидно се смяташе, че възрастните се отнасят към дрехите по-внимателно и те не се нуждаят от често пране…

След половин час вече бях напълно благопристоен и вече изобщо не приличах на подземен дух. Дрехите, въпреки подозрителното бучене на пералния агрегат, се бяха изпрали и почти бяха изсъхнали. Прехвърлих Зърното в лявата си ръка и се облякох. Естествено, то ми пречеше, но не можех да го пусна.

Хайде, вземи решението си, Ник Ример!

Предай света си на Сянката — или ме пусни!

Ник мълчеше.

Въздъхнах, пригладих косата си с ръка и излязох от банята.

Стаята, в която живееха най-трудните възпитаници на интерната „Бяло море“, ми беше харесала още при първото ми посещение, в облика на наставник Пер. Цялата тази средновековна обстановка, старателно пресъздадена от четирите хлапета: „сламеният“ килим на пода; светилниците със старателно скрити лампички; плетеното перде на прозореца; грубите дървени маса и легла…

Цялата четворка сега седеше на едно легло и ме чакаше. Фал се беше върнал от дежурство и очевидно останалите го бяха въвели в ситуацията. Наистина невъзмутимо хлапе. Когато двамата с Тил излизахме от оранжерийния купол, дори очите му не трепнаха. Погледна накриво приятеля си, който беше сложил показалец пред устата си, и се обърна към срещуположната стена…

— Всичко е наред — каза къдравото светлокосо момче. — Ние имаме стари записи от системата за надзор. Такива, в които спим… Сега се предават точно те. Ако някой реши да погледне, няма да заподозре нищо.

— Благодаря, Грик. Вярвам ви.

Седнах на пода и погледнах децата с очакване. Е, питайте.

Момчетата се спогледаха.

— Откъде ни познавате? — попита Грик.

— Ние вече се запознахме, момчета. Преди седмица.

Погледи, изпълнени с недоумение.

— Говорихме за вземането на решения. За това, че съдбата на света понякога зависи от един човек…

— Наставник Пер? — попита изведнъж Тил. — Това вие ли сте, наставнико?

— Не вярвам! — изрече рязко Грик. — Не!

— А аз вярвам! — Тил скочи от леглото, хвърли се към мен и застана от едната ми страна, хващайки ме за ръката. — Ето!

Той просто си просеше ласки. За него нямаше значение дали казвам истината, или лъжа, само и само да може да ме смята за наставник… Погалих го по главата със свободната си ръка, в която не държах Зърното, и казах:

— Момчета, нека да се посъветвам с вас. Май няма с кой друг. А и в края на краищата, това е вашият живот. Вашият свят. Аз нямам право сам…

— Разказвайте — съгласи се Фал. — Навярно това ще бъде много интересно.

Той също се плъзна от леглото и легна на пода. Не до мен, но не и много встрани. Грик и Лаки останаха да седят, даже се приближиха един към друг. Ето — нормалното разделяне на групата при нестандартна ситуация.

— Само не ме прекъсвайте — помолих аз. — И без това ще ми бъде трудно. Изслушайте ме, а после питайте, ако нещо не ви е ясно.

Всички кимнаха. Дори и двамата скептици.

— Аз съм човек. Но човек от друга планета. Ние сме по-слабо развити в техническо отношение, но също летим в космоса.

Разказвах колкото се може по-накратко, колкото се може по-сухо. Не биваше да превръщам разказа си в лекция за цялата нощ. А имах да разказвам толкова много… За Земята, където в известен смисъл все още продължаваше любимата им крепостна ера — макар и да се бяхме научили да летим сред звездите. За Конклава, сковал стотици цивилизации с неумолими закони. Не защото е нещо зло, разбира се… по-скоро заради жестока необходимост. За това как появата на геометрите в нашия космос породи у слабите раси надежда — и аз, в облика на загиналия регресор Ник Ример, тръгнах на разузнаване…

Те не ми повярваха веднага. Виждах как лицата им се променят бавно, как по тях пробягва ту смайване, ту възторг от моята фантазия, а после — и разтърсващото осъзнаване, че казаното е истина. Може би ми помогна детската им доверчивост. Може би почувстваха, че не умея да лъжа. Лаки слезе от леглото и седна до мен. Последен се предаде Грик. Затова пък се предаде необратимо — седна до мен и ме прегърна през рамото. Прошепна, преминавайки с лекота на „ти“:

— Ние ще ти помогнем, регресор Пьотър! Вие ще бъдете наши приятели! И от Конклава ще ги научим да бъдат приятели!

Той вече се чувстваше не като малко момче, живеещо под непрекъснато наблюдение, а като храбър регресор…

Не си направих труда да споря. Започнах да им разказвам как съм видял света им. Първо — през очите на лишения от памет Ник Ример. А после — като човека Пьотър Хрумов.

Момчетата се разтрепериха.

Сигурно съм бил жесток. Но ако на болестта не е обърнато внимание навреме, се налага да се прибегне до услугите на хирург.

— И при нас е имало затвори и концлагери. Дори… и сега ги има. Само че не ги наричаме санаториуми.

— А какво да се направи, ако човек е болен? Ако е зъл? Ако пречи на другите, ако може да убие? Ние не сме малки, знаем, че всичко се случва! — извика Тил, като ме погледна в очите.

— Да не се нарича това болест — отговорих простичко аз.

Разказах им за гъвкавите другари, които с еднаква охота ядяха риба и хора. С десетина фрази разбих на пух и прах цялото онова розово здание на приятелството, което старателно бяха изградили наставниците. И разбрах, че е време да приключвам. Очите на Тил отново бяха мокри, а клепачът на невъзмутимия Фал трепереше.

Не съм хирург. Мен самия ме болеше.

Преминах към Сянката. Не им разказах за предателството на приятелите ми — това си беше наша работа, в края на краищата. Разказах им за безкрайната верига от светове — светове, заети с войни, светове, заети с любов, светове, заети със земеделие… с бъркане в носовете… с преливане от пусто в празно… с опити да се разбере неразбираемата истина…

— Всичко, каквото си пожелаеш? — попита Грик.

— Да.

— А ако това, което го искам, го няма никъде?

Това, изглежда, не беше съвсем абстрактен въпрос. И аз отговорих с колкото се може по-голяма увереност:

— Ще се намери нещо много близко. Е… или ще се намери празен свят. Само за теб.

— Не искам да е само за мен… — отговори мрачно Грик. — Но в такъв случай излиза, че Сянката изобщо не е лошо нещо?

— Хем е лошо, хем не. Тя е… — Изведнъж намерих нужния образ. — Тя е като филтър. Като във вашия водопровод. Само че там филтърът е за боклук, а в световете на Сянката порталите служат като филтър за хора. Веднага се вижда кой колко струва. Кой от какво се нуждае. Отсява ги, разхвърля ги… Някои ги изпраща на война, в кървава баня… при това всеки е на страната на справедливостта. Други — да съчиняват стихове под звездното небе, докато не им писне. Безпощаден филтър, момчета. Не е по силите на всеки да премине през него. Може би някои биха се справили със себе си, и няма да се превърнат нито в тирани, нито в подлеци. Само че Сянката е готова да помогне на всеки. Тя няма никаква етика и никога не е имала…

Протегнах ръка пред себе си. И разтворих дланта си, макар че малкото зверче в мен пищеше, че не бива да изпускам Зърното от ръце…

Огненото кълбенце падна на пода. Настани се между „сламените“ реснички на килима.

— Това е портал. Дадоха ми го… по-точно не на мен, а на Ник Ример. Сигурно на Ример, защото той ме накара да донеса Зърното тук. Само че не знам какво да правя с него.

— А как може да се накара да расте?

Това беше Грик. Неговият подход беше най-делови.

— Не знам. Но мисля, че ще разбера, ако се наложи. Само че първо трябва да реша.

Едва сега те разбраха какво искам от тях.

— Някъде там, в ядрото, под небе, пламтящо от звезди…

— Спомням си — каза изведнъж Тил. — Да, всички ние си спомняме. Родината ни се премести на пет етапа, първия път небето изобщо не се промени…

— Не е вярно, промени се — прекъсна го Грик. — Ти тогава още си ходел прав под масата, но аз бях на десет години, спомням си!

Десет техни години бяха пет наши. Геометрите бяха придвижвали системата си почти седем истински години, това не им е разузнавателен кораб… Изчаках напрежението в този смешен спор да спадне и продължих:

— Под небе, пламтящо от звезди, в ядрото на Галактиката, има една планета… не знам как се казва. Само че това изобщо не е важно — какво име ще дадеш на своята Земя. А ако някой все пак попита — усмихнах се аз, — можете да му кажете, че има номер В-642. И ако той не се усмихне в отговор, можете повече да не разговаряте с него.^[1]

Те слушаха. Внимателно, сякаш слушаха откровение. Впрочем аз точно това исках да им дам.

— На тази планета има много гори, реки и планини. Имам сериозни подозрения, че има и море. И даже предполагам, че там ще се намерят няколко пустини и глетчери. Та такава е планетата… нищо особено, разбира се… Между другото, всичките й континенти са с напълно неправилна форма, къщите не приличат една на друга и никой не се досеща да подреже тревата пред къщата си…

Те слушаха. Наистина слушаха. Доста по-внимателно, отколкото когато говорех за звездните войни, Кристалния алианс и хората, превърнали се в чист разум.

Ник Ример, а ти слушаш ли ме?

Пречупен, предаден и забравен, най-добрият регресор на геометрите, все пак завърнал се в Родината си.

Слушаш ли ме?

— Там има къща. Също нищо особено. Голяма, наистина. Триетажна каменна къща, а в нея живеят само трима души. Семейство. Майка, татко и син. И всеки си има свои проблеми. Мъжът, Келос, се бои да не престане да бъде човек. Той знае, че му предстои безкраен път… и много, много се бои да стъпи на него. Само че, странна работа — бои се от самия себе си. Навярно прекалено е свикнал да отговаря за другите и да взима трудни решения. Това също се случва.

Възможно беше Ример да не ме слуша. Но тези момчета ме слушаха. И още как!

— Там живее и Рада. Красива млада жена. Тя много обича Келос. И се страхува, че той ще поеме напред… и ще се наложи тя да го последва. Тя не иска да ходи никъде. На нея й харесва да бъде човек — но в Сянката е някак срамно да си признаеш това.

— Глупави са — каза Лаки. Той също реши да се включи в разговора. — Глупави са, нали?

— Уморени са — поправих го аз. — Това се случва с всеки. А освен това те имат син на име Дари. Мъничко по-малък от вас. Ето с него наистина има проблем. Само че ми е много трудно да ви го обясня, това човек трябва да го види сам и да го разбере. Та такава е планетата…

Гледах ги и се усмихвах.

— Мисля, че ако някой ден в къщата им пристигнат четири хлапета… смели, но леко объркани… те изобщо няма да се разстроят. Може би дори много ще се зарадват.

Разбира се, аз съм мерзавец.

Абсолютен мерзавец.

Прося си отговора, който искам да чуя. Обещавам на клетите момчета не това, което може да им се случи, ако пристъпят през портала, а това, за което си мечтаят. Майка, татко и дом.

Но нали в Сянката се случва това, което поискаш? Нали?

— А ти ще се върнеш ли там, Пьотър? — попита тихо Тил.

— След време. Трябва да стисна ръката на Келос. И да му кажа колко съм му благодарен. А и нямам нищо против да им погостувам малко…

Котва. Хвърлях котва. Прокарвах нишки между световете. Изтъкавах нова реалност — не само за „трудната група“ в интерната на геометрите, а още и за Келос, за самия себе си, за всички, които преминат през порталите.

В християнската религия има едно такова понятие — духовно време. Ако се преведе терминът на научен език, това означава време, което няма посока. И принципът за причинно-следствените връзки в него действа по съвсем необичаен начин.

Та и аз в момента сякаш живеех в такова духовно време. Опитвах се хем да измъкна тези деца от ласкавия свят на геометрите, хем да върна Келос от огъня.

Кой знае отговора, когато той е скрит в Сянката?

— Ако ти сега пожелаеш… — Тил протегна ръка към Зърното. Но не го докосна — отдръпна се. — Из цялата Родина ли ще се появят портали?

— Сигурно.

— Тогава защо не го пожелаваш?

Това дори не беше въпрос. А обвинение. Предизвикателство. Пронизваща обида. И аз осъзнах, че Ник Ример все пак е постигнал своето. Зърното чакаше. И аз вече не спорех с него…

— Много хубаво е, че Пьотър не извършва необратими постъпки.

Чуждият глас зад гърба ми ме жегна като удар с бич. Лицата на момчетата се изопнаха, вкамениха се, моментално изгубиха живостта си.

— Най-неприятното, което може да се направи — това са необратимите постъпки. Умението да се избягват… да се отлага момента на взимане на решение, е голямо изкуство.

Обърнах се. Куалкуа бърбореше нещо — че в несъвършеното човешко тяло му е трудно да контролира обстановката и за готовността му да започне бойна трансформация… Аз не го слушах, а гледах към човека, влязъл през вратата.

Познавах го. Бегло.

От времето на посещението на Световния съвет.

Командорът от Далечното разузнаване Биг.

Едър, светлокос, с открито доброжелателно лице.

Бившият ръководител на Ник Ример, ако не грешах.

А най-смайващото за мен беше, че и децата го познаваха. Очите на Грик светнаха, Фал се усмихна, Лаки се надигна. Само Тил не помръдна, а си остана под ръката ми.

— Здравейте, момчета — каза нежно Биг. Той може и да не беше наставник, но се ползваше със значително по-голяма популярност.

— Здравейте, командор Биг! — отговори почти в хор цялата „трудна група“.

Изпитах странно усещане. Не, не за предателство… просто за подигравка със самия себе си.

Яви се в Родината змия-изкусител в образа на Ник Ример… Не ти достига ябълка, за да съблазниш най-малкия от геометрите…

— Командор Биг, кажете, това урок ли е? — попита настоятелно Тил.

— Не, момчета. Това не е урок. Всичко е истина. Вие разговаряте с чужд разузнавач.

Тил ме погледна в очите.

— Точно това ви казвах и аз!

Момчето предпазливо се отдръпна.

Така значи. Ала нямаше нищо чудно. Докато ситуацията си оставаше на границата на играта — те можеха да допуснат каквото си поискат. И че на света има стотици хиляди планети — не можеш да ги пребродиш. И че гъвкавите другари са хищни отвратителни твари, които не трябва да се уважават, а да се изгарят с напалм.

Но ето че се появи възрастен, който при това е известният из цялата планета герой, командор Биг. И с няколко думи сложи всички точки над i.

— Пьотър, мога ли да разчитам на благоразумието ви и по-нататък?

Биг си оставаше при вратата. Едва ли се боеше от мен — нещо в движенията му издаваше пълна увереност в силите му. По-скоро не искаше аз да се уплаша.

— В какъв смисъл?

— В най-прекия. Надявам се, че няма да пипате Зърното. — Бърз поглед към червенеещата върху килима точка. — А също така няма да докосвате момчетата.

Почувствах се отвратително.

— Зърното ще си го взема. Да ме извинявате.

Протегнах ръка и наистина хванах огненото кълбенце. Биг не каза нищо.

— А децата могат да си тръгват. Независимо дали ще ми повярвате, или не — никога не съм обичал терористите.

— Командор Биг, да излезем ли? — попита Грик.

Колко лесно изоставяте крепостта си, момчета. Без бой, без паника, без сълзи. Пространството на играта, в което бяхте готови да рушите авторитети, да търсите алтернативи, да правите свои изводи — е предадено без възражения.

Фалш. Всичко е фалш, момчета. И това ще ми е за урок. Не бива да вярвам, че по-старите поколения са по-мъдри, не бива да вярвам, че по-младите поколения са непредубедени.

— Не. Седнете и слушайте. Вие вече чухте прекалено много, за да си тръгнете.

Само аз оцених иронията на фразата. Момчетата послушно се разпръснаха, всеки седна на своето легло. Разбира се, Биг нямаше предвид „вие знаете прекалено много“. По-скоро възнамеряваше да ги обремени още повече.

— Какво искате? — попитах аз.

Биг се намръщи.

— Аз? Пьотър… задавате странни въпроси. Впрочем ще отговоря. Бих искал да видя Ники Ример. Славния юноша Ники, който толкова много обичаше Родината си.

— Не съм виновен аз, че е загинал. Вие сте нахлули в чужд космос. Изпратили сте разузнавачи… с идиотската задача да вземат пленници. Той се е сражавал сам с цяла ескадра. И сам е станал пленник, за съжаление — мъртъв пленник.

Биг кимна. Тръсна глава — дългите светли коси паднаха върху раменете му.

— Аз възразявах против подобна активност. Наистина възразявах. Вярвате ли ми?

Кой знае защо му вярвах. Може би защото Биг имаше лице на добър човек. Предразполагащо.

— Тогава е мой ред да задам въпрос. Как загина наставник Пер?

Знаеше. Той знаеше. А лицата на децата веднага се измениха.

— Мозъчен кръвоизлив. Не исках това. Уби го страхът… напрежението…

— Вярвам ви.

Биг сякаш си беше поставил за цел да направи добро впечатление.

— За съжаление имаше какво да се желае по отношение на здравето му. От доста години. Трябваше да помисли за отдих, за лечение, но…

Той замълча. Изобщо не можех да разбера какво иска всъщност…

Може би просто печелеше време?

— Навярно съм длъжен да разкажа някои неща…

Биг въздъхна и приседна на колене точно при вратата. Неволно си спомних как бях застанал самият аз, когато говорех с Тил. И колкото и да бе странно, напрежението ме отпусна.

Не заради преднамерено смирената поза на Биг, разбира се. Той беше доста силен, но аз не му отстъпвах кой знае колко много.

Просто осъзнах цялата ирония на ситуацията. Ние се опитвахме да осъществим контакт с едни и същи методи. Биг, но аз не съм дете…

— Преди всичко… Пьотър, потвърждаваш ли, че всичко казано от теб е истина?

— Да.

— Но как ти…

Той се сепна. И изведнъж се усмихна толкова тъжно, че аз се почувствах зле.

— За малко да те нарека Ник. Отдавна вече съм свикнал, че го няма, и все пак…

Нещо в мен трепна. Нещо от Ник. Но си премълчах.

— Как премина през контрола? Имам предвид не генетичната проверка, а изследването на паметта. Когато те изпратиха в санаториума, заподозрях нещо нередно. Прегледах сам записите. Но всичко беше негово… асоциативните поредици, логическите вериги, емоционалните отпечатъци… Как?

— Всичко, което успяхме да запазим от него, е в мен. Кажи, той много ли е летял?

— Да. Ники обичаше самостоятелните патрули. Обичаше свободното разузнаване.

— Той е говорел с кораба си. От скука, от самота… рецитирал му е стиховете си… спорил е… подстрекавал го е…

— Спорил е с кораба? — поклати глава Биг. — Да… такъв беше Ники.

— Не знам дали имам право да казвам това. Но понякога ми се струва… че той още е жив.

Биг кимна:

— Пьотър, ти си чужденец в нашия свят. Но в известен смисъл си мой колега. Затова ще бъда откровен. Чух целия ти разговор с момчетата… и разбирам защо е бил необходим.

Виж ги ти младите гении. Изключили били камерите.

— Ти търсеше оправдание. Разбирам… Значи не си решил какво да правиш със Зърното. И това е добре.

Чаках, подхвърляйки огненото кълбенце в дланта си.

— Трудно беше да се свърже всичко, Пьотър. Моят подопечен Ник Ример изчезна — но се върна, макар и изгубил паметта си. Посегна на наставника си. Попадна в санаториум. Вдигна бунт. Всичко това е възможно, но да се противопостави на гъвкавите другари… да избяга…

Биг поклати глава.

— Когато изчезна наставник Пер, заподозрях нещо лошо. Наложи се да измъквам информация от тях, сякаш са не-приятели. Шок, голям шок за малката, но горда раса — да срещнат човек, който ги превъзхожда, способен да ги убива с голи ръце. Обаче всичко започна да се подрежда. В Родината беше проникнал пришълец в облика на Ник. Не беше приел начина ни на живот. Беше си тръгнал. Пилотът, загубил съзнание, изчезналият разузнавателен кораб — подреждах всички тези парчета… Не ми повярваха, Пьотър. Все пак не ми повярваха. Пер беше преживял тежка криза, можеше да е потърсил уединение. Майчицата можеше да е нагряла главата на пилота. Разузнавателния кораб можеше да са го отвлекли хлапетата от близкия интернат… точно тогава имаше бягство. Всичко се случва. На Световния съвет му беше по-лесно да изкара всичко това случайни съвпадения. Но аз усещах, че тези събития са свързани…

— Нима Кати не ви разказа за мен? Та тя видя… — Сепнах се. Не, не беше възможно приятелката на Ник Ример да не доложи за пришълеца, приел облика на Ник и Пер… Така или иначе я бях издал.

— Мислех, че знаеш. — За миг очите на Биг станаха студени.

— Какво?

— Кати Тамер, лекар и екзобиолог… си отиде.

Потреперих.

Черната чаша в нощта. Топлият пламък на дъното й. Лумващите във въздуха песъчинки… падащите звезди… Прощаването.

О, не!

Това беше просто чудовищно голям крематориум. Смърт, превърната в спектакъл. Не може да бъде!

Лицето на Кати, притиснато към стъклото на транспортната кабина. Викът й: „Ники!“.

Крематориум. Да. Но не само за мъртвите. Още и за онези, които искат да си отидат. Ето по този въпрос геометрите проявяваха смайваща търпимост. Никакви заграждения, никакви охранители… пристъпване от черния камък към огъня…

„Кати Тамер, лекар и екзобиолог, прощаване…“

Вървял съм по безкрайния плаж. Ожесточен, концентриран, готов да открадна кораб и да се върна вкъщи.

А през това време Кати е пристъпила в огъня.

— Как не си знаел…

Ники Ример, регресорът на геометрите, спящ на дъното на паметта ми, се събуди и закрещя. Беззвучно — само на мен ми беше позволено да чуя вика му.

Биг огледа момчетата. Те се бяха сгушили, изплашени. Каза:

— Та така, момчета. Думите за свобода са красиви думи. И винаги може да се каже, че свободата е малко, че трябва да е повече… само че ще се наложи да оставяме зад себе си болка и смърт.

— Вие сте виновни за това.

— Аз?

— Вашата планета… Кати не е понесла, че Ники е хем жив, хем мъртъв…

— Колко ти е лесно, Пьотър! Наставникът Пер не е издържал и е умрял. Кати не е издържала и си е отишла от живота. А ти си невинен.

Ник Ример в мен утихна. Сгуши се, притаи се… вкопчвайки се в последните островчета от своята душа.

— Когато научих, че изчезналият разузнавателен кораб се връща, че минава над територията на интерната, че съобщава за наличието на борда на регресора Ример, веднага разбрах къде да те търся. Теб, а не загиналия в битката Ник. Престъпникът се връщаше на местопрестъплението. Аз знаех и те намерих.

— И сега какво, Биг? Намери ме. Подслуша разговора ни. Какво следва?

— Ти носиш само болка, Пьотър. Ти се появи неканен в нашия свят. Че и с… това.

Погледнах Зърното.

— Ти няма да го използваш — каза Биг. Напълно спокойно, убедено. — Няма да можеш. Ти не си от нашия свят. Сянката не идва насилствено и това е единственото, което ни спаси. Мислиш ли, че ти си първият, който е получил такъв подарък? Аз също имах Зърно, Пьотър. Знаеш ли къде е то? Изгоря в лъчите на Майчицата. Аз знаех, че не се нуждаем от Сянката. И успях да се избавя от този подарък. Аз също преминах през световете на Сянката, Пьотър. Не знам колко планети си видял ти, но аз бях в дванайсет свята. И във всеки от тях имаше мръсотия и болка. Светове, нуждаещи се от помощ. Някой ден ще можем да им я окажем.

Виж ти.

Ник Ример — и аз заедно с него — само бяхме повторили пътя на Биг. И всеки беше видял в Сянката това, което беше искал. За командор Биг тя беше плацдарм за намеса, място за прилагане на приятелството.

— Интернатът е изолиран, Пьотър. Напълно. Дойдох сам, защото смятам, че имаш достатъчно благоразумие, за да не се съпротивляваш. Да, разбира се, ти имаш своите особени възможности… Но така или иначе, няма да се измъкнеш.

— А неправилната аксиома на Риц? — възкликна Тил.

Биг погледна момчето с одобрение:

— Тук трябва да се изхожда от Принципа на по-малкото зло.

Аха. Нали ти казах, Тил…

— Пьотър, ти се сражава достойно, но загуби. Не защото ние сме по-силни, а защото справедливостта е на наша страна. В теб няма вяра, съгласен ли си? Ти също не си във възторг от Сянката. Така че не си струва да умножаваш грешките си…

Той се изправи. Въздъхна и протегна ръка:

— Дай ми Зърното. То не ти принадлежи, Пьотър. Нали така или иначе не можеш да активираш портал в нашия свят.

— Тогава от какво те е страх, Биг? — попитах аз.

— От твоите грешки. От нови жертви. Ти вече причини достатъчно зло, Пьотър. Изложи пред момчетата твоята страна от истината, твоя възглед за нашия свят. Жестоко, цинично…

— Посях зърното на съмнението?

Биг не разбра. Това беше земна фраза, преведена буквално на езика на геометрите.

— Сега ще се наложи най-добрите наставници в Родината да работят с момчетата.

— Нищо, ще се справите. Мисля, че имате и детски санаториуми.

— Ти си циник, Пьотър. Помисли си тогава за твоя свят. Нали сме еднакви и така или иначе ще ни се наложи да живеем заедно. Да дружим, да се борим, да вървим към щастието. Нека да постъпим така — ти ще ми дадеш Зърното. То ще бъде унищожено. А ние ще отидем заедно в Центъра за далечно разузнаване. Ще поговорим за твоята раса, за това какво можем да си дадем едни на други. Не ни смятай за догматици, Пьотър. Изобщо не е задължително да връщаме вашия свят до каменната ера. Ние можем…

Той буквално ме засипа с възможности, предложения, алтернативи. Договор между равни, приятелство, помощ — нали сега Земята е подчинена напълно на други раси… Всичко това, което ми беше говорил дядо, предлагайки ми да избера по-малката от злините. Светът на геометрите не е статичен, той еволюира, и толкова ли е лош всъщност, готов ли съм да се закълна, че Земята живее по по-справедливи закони…

Да, може би си прав в нещо, Биг. Вашият свят търси свой път. Толкова неумело, колкото и нашият, но не се хлъзга към безразличната всепозволеност на Сянката.

И аз наистина нямам право да ви връщам в Сянката, от която толкова отчаяно сте избягали. В мен я няма вярата, която е необходима за тази цел.

Всичко това, което изреждаше той, дори не беше предназначено за мен. Аз, в края на краищата, нямаше къде да се дяна. Трябваше да се предам, да призная, че не съм прав, и то точно пред тези деца, които се бях осмелил да уверявам, че светът им е несъвършен.

— Да вървим… да вървим, Ники…

Не биваше да казва това. Намръщи се, сякаш извинявайки се за думите си. Но Ник Ример вътре в мен потрепери и се подаде навън.

— Биг Алтруиста — казах аз. — Защо толкова мразиш този прякор? Та нали не сме ти го измислили с лоши чувства? Ти винаги си отстоявал най-добрите решения, минималните загуби, търпимостта към чуждите обичаи. А не обичаш прякора си…

— Пьотър!

— Ник. Ник Ример. Ти си прав, Пьотър Хрумов не може да решава за нашия свят. Но аз — аз мога.

Ник Ример подхвърли Зърното. Подхвърли го и го хвана. От огненото кълбо се посипа сноп бодливи искрици.

— Разбира се, Биг. Почти невъзможно е това решение да се вземе от обикновен човек — да се промени целият свят. За обикновените хора съществува Сянката. Но ние сме регресори. Ние сме свикнали да решаваме вместо цели светове. Удивително усещане, нали?

Изчаквах момента, в който Биг ще се хвърли към мен. Той никога не се беше гнусил от силови решения, тук нямаше да го спре никакъв алтруизъм. Но той все още не вярваше.

— Може би затова избягахме от Сянката? Не само защото ни оскърбиха чуждите светове, живеещи по свои обичаи. Просто там всеки решава… но само за себе си.

— Не прави това, Ники! Не изпадай в своя детски максимализъм! На Родината не й е нужна Сянката!

— Ние отдавна сме затънали в сянката, Биг. Всички ние. Още от деня, в който думата на по-възрастните е станала закон за нас. Откакто сме свикнали да вярваме в наставниците… откакто сме видели в учителите богове, във всеки срещнат — приятел, във всяка звезда — предизвикателство. И сме направили заслепяването си вечно. А аз не понасям нищо вечно, Биг! Съвсем доскоро рецитирах стиховете си на своя кораб. Искаш ли да изрецитирам някои от тях и на теб, Биг? Ти съвсем не си по-лош слушател, а аз никога не съм се осмелявал да рецитирам свои стихове пред теб…

Биг мълчеше. А Ник Ример, който никога, още от най-ранното си детство не беше рецитирал свои стихове пред други хора, каза:

Гласът на детството

от безкрайната далечина до юношеството долита.

Юношата го презира и не иска да го слуша.

Не, не,

мърмори той,

та аз не съм дете, незнаещо какво говори.

Ала детето винаги говори само туй, което знае.

Дори ако мълчи, и особено ако мълчи.

А юношата си расте, израства,

но докато не е пораснал,

не може да потисне в себе си тревогата,

нито сълзите или пък смеха.

Възпитателите искат

да го превърнат във подобие

на другите, изведени от тях на пътя.

Но той не ще да мисли в крачка,

не иска по нареждания да мечтае.

Да можеше във детството да се завърне.

Ник Ример се засмя и намигна на момчето Тил.

Зърното отново излетя във въздуха. Биг го следеше, готов да се хвърли — когато полуделият Ник и пришълецът Пьотър му позволят да падне. Навярно именно падането беше символ, позволяващ на Зърното да покълне.

Пьотър Хрумов хвана Зърното.

Ник Ример му позволи да падне.

Огненото кълбенце, пръскайки искри, потъна в „сламения“ килим.

Аз стисках в ръката си друго Зърно.

Биг падна на колене и посегна към Зърното. Разкъсаната тъкан на килима изхрущя. Блестящият, гладък под беше чист. Нямаше никакво Зърно. Нищо.

Само едва уловимо нещо, израстващо през камъка и пластмасата, метала и дървото, през Родината на Ники и Биг, Таг и Ган, Кати и Пер. Пронизващо планетата, обхващащо я с гъста мрежа от портали.

— Сбогом, Ники — прошепнах аз. — Сбогом, Ник Ример. Ти изпълни дълга си.

Него вече го нямаше в мен.

Ник Ример си беше отишъл заедно със своето Зърно. Беше се върнал в Родината си — която щеше да стане част от Сянката. Беше се върнал завинаги.

— Какво направи! Та това е необратимо, Ример!

— Той знаеше — съгласих се аз. — Той се въздържаше дълго време. Но това е неговият избор, командор Биг.

Биг се изправи. Той вече стоеше в малкото, бавно разширяващо се петно на портала. Нищо не се случваше с него, и аз не бях учуден — командор Биг обичаше Родината си такава, каквато е. Както и аз обичам Земята, между другото.

— Деца, излезте веднага — прошепна той. — Всички да се евакуират в купола. Бързо!

През вратата се чуваше шум. Да, Биг беше влязъл в стаята сам, само че други наблюдаваха случващото се. Ох, какви неща ставаха в момента!

И какво щеше да се случва тепърва на благополучната, единна, могъща Родина!

— Деца, излизайте! — извика Биг, без да откъсва от мен изпълнения си с омраза поглед.

Той какво, не разбираше ли? Порталът вече се беше разположил върху цялата средна част на стаята. За да излязат, децата трябваше да минат през него. Може би щеше да им се удаде.

Но кой знае защо, аз не мислех така. Тил, Грик, Фал, Лаки — гледайте. Решавайте. Вие вече усещате портала.

Значи той ви зове.

— Ти ще отговаряш — каза Биг. — Нека да не съм прав… нека да бъда наказан, но ти ще отговаряш! Няма да се измъкнеш!

Той като че ли се смяташе за способен да се справи с мен. Какво пък, може би. На малко неща ли ги учат регресорите?

Засмях се и пристъпих напред, към центъра на портала. Бяло сияние обгърна света.

— Така ли мислиш, Биг? Грешиш.

И светът на геометрите се разми, изчезвайки в Сянката.

Дали ми се стори, или наистина чух гласа на Ник Ример, почти като моя глас? Тих далечен глас:

А паметта

от какво се състои,

как изглежда,

и какъв ли вид

добива после

тази памет.

Възможно е някога, при спомени

за отдих, да е била зелена,

а сега е с кървавия цвят на плетената кошница,

с мъничка унила Вселена в нея

и етикет отвън със думичката „горе“

и с думичката „долу“

и с надпис „не изхвърляй“

с големи букви алени,

или пък сини,

или пък виолетови.

Всъщност — защо не виолетови,

или малиновокафяви,

след като вече мога да избирам.

Избирай, Ник Ример. Отсега нататък — завинаги — ти имаш правото да избираш.

За разлика от мен — защото всяко преминаване през портал е проумяване, и този път успях да разбера самия себе си.