Сергей Лукяненко
Звездната сянка (2)

Глава 1

Червено-виолетовата ескадра на аларите. Стотици кораби, патрулиращи по границата на Галактическия конклав.

Гледах през станалия прозрачен корпус разсипаните в небето блясъци. Достатъчно беше да спра погледа си върху някой кораб и изображението му веднага се увеличаваше. Добри технологии имат геометрите.

Но нима технологиите са най-важното?

На света има неща, по-силни от оръжията — волята, силата на духа, увереността в собствената правота, сплотеността. Какво може да противопостави Конклавът на цивилизацията на геометрите? Дрязгите и раздорите, приглушеното недоволство на слабите раси, самоуспокоението и преситеността на силните? Цялото несигурно равновесие ще рухне за миг. А ако се постараят и регресорите…

Капитане, движим се принудително…

— Подчини се — казах аз.

Ситуацията е опасна.

— Всичко е наред. Имам инструкции. Това е за благото на Родината — прекъснах аз кораба.

Така и не намерих разузнавателното корабче на Ример. Явно го бяха унищожили. За всеки случай. Впрочем можеше да е и за добро. Неволно бях започнал да се отнасям като към разумно същество с компютъра, побрал в себе си част от паметта на Ник, маниера му на общуване, стиховете му. А с тази машина, новичка, непринадлежала никога на никого, беше по-лесно. Геометрите бяха успели да направят борд-партньорите си адски съобразителни, способни да общуват свободно и да взимат нестандартни решения. И при това да си останат само машини.

Навярно в това имаше нещо правилно. Ненапразно нито една раса от Конклава не използваше системи с изкуствен интелект, или поне такива не бяха широко разпространени — вместо това се предпочитаха услугите на изчислителите, куалкуа или други тясноспециализирани същества. В самата мисъл за създаване на нов разум, възможен конкурент, има нещо плашещо. Но защо геометрите, с тяхната вманиаченост на тема единство и приятелство, да пропускат подобен шанс? Може би, когато се намеси инстинктът за самосъхранение на расата, цялата идеологическа черупка се пръсва?

Ситуацията е много опасна — съобщи тъжно корабът.

— Подчинявай се. Изпълняваме мисия на приятелство.

Хубаво е, когато идеологията е на първо място. Дори и геометрите да са допускали възможността за отвличане на кораба, не са му позволили да изпита подобни съмнения. Изплувахме в центъра на ескадрата към кораба-флагман с намалена мощност на двигателите. Беше минала само седмица, откакто го видях за първи път. Тогава огромният диск изглеждаше жалко. Аларите бяха успели да хванат кораб на геометрите цял и невредим, но бяха понесли солидни загуби. Сега обаче флагманът беше съвсем като нов. Страховита бойна машина, неспособна да губи битки…

Куалкуа — помислих си, — твоите сънародници участвали ли са в ремонта?

Да — последва беззвучен отговор. — Помагахме в горещите зони.

Но нали това е опасно и за вас?

И какво?

Разтърсващо равнодушие към смъртта. Небивало. Зад това поведение на амебоподобните същества се криеше нещо, но все още никой не беше успял да проумее какво точно.

В центъра на флагмана се отвори люк. Нямаше никакви шлюзове, въздухът се удържаше от силов щит. Ние падахме в отвора — изглеждаше именно като падане — после усетих леко прилошаване, когато гравитационните полета на корабите започнаха да си взаимодействат.

— Изключване на гравитацията — наредих аз, когато се озовахме във вътрешността на флагмана. — Изключване на всички защитни системи. Отваряне на кабината.

Този път корабчето се подчини безропотно, сякаш решило, че като ти отсекат главата, не жалиш косата си. Кабината се отвори, усетих острата миризма на извънземното, нечовешко обиталище. Подобният на пещера хангар на флагмана беше осветен крайно оскъдно, неподвижните фигури на аларите едва се виждаха.

Почувствах се зле.

Преди седмица си пробивах път през редиците им. Безстрашният герой, непомнещ кой е, щедро раздаващ шамари и режещ с ножа си наляво и надясно… А на пътя ми са стояли техници и инженери, до един без навици в ръкопашния бой. Била е нужна илюзия за схватка — и беше постигната. Ако срещу мен бяха излезли няколко истински десантници, при това с прехвалените аларски бронирани костюми — изобщо нямаше да се измъкна.

Косматите тела наоколо чакаха. Как ме гледаха? С разбиране — нали са знаели какво вършат? С омраза — ръцете ми бяха изцапани с кръвта на приятелите им? С любопитство — аз все пак се бях върнал, носех информация?

— Къде са приятелите ми? — попитах аз, като скочих на пода. — Алари!

Мълчание. После напред излезе черен алар със златиста туника.

— Командващия? — попитах аз.

— Приветствам те на борда, Пьотър Хрумов — каза преводачът куалкуа, който стърчеше във вид на уродлив израстък от шията на командващия. — Радваме се, че успя да се върнеш.

На две места по тялото му козината беше закрита от превръзки, които едва ли имаха нещо общо с облеклото. Дали не бяха следи от мои удари?

— Къде са приятелите ми? — попитах отново аз.

— Те спят. По вашето време е период за отдих.

— Нищо, събудете ги, те няма да се обидят… — казах аз.

Ако аларите бяха решили да ме изиграят, бях обречен… Но в същата минута от далечния край на тунела се показаха две човешки фигури. Данилов и Маша. Те тичаха към мен и аз почувствах как най-накрая напрежението ме напуска.

Все пак имаше къде да се върна.

Само че защо усмивките върху лицата им бяха толкова измъчени?

— Пьотър! — Данилов ме сграбчи. Разтърси ме и ме погледна в лицето. — Кучи син! Върна се!

Маша се държеше по-спокойно. Тя просто се усмихваше и, странна работа, това необичайно за нея занимание я правеше доста по-симпатична.

— Здравей — каза тя, като протегна ръка и леко докосна рамото ми. — Чудесно. Много се притеснявахме за теб.

Погледнах накриво тунела, но оттам не се появяваше никой друг.

— Къде е дядо? — попитах с недоумение.

— Той спи — отговори бързо Данилов. — Спи в момента.

Аларите не се намесваха. Бяха сключили около нас космата окръжност и с любопитство наблюдаваха срещата. Потърсих с поглед командващия и попитах:

— По време на моето бягство… аз…

— Ти уби трима — отговори командващият, без да изчака да завърша.

А какво можех да очаквам всъщност? Добре, че бяха само трима. Наоколо имаше не-приятели и плененият регресор Ник Ример не се беше церемонил…

Данилов леко стисна ръката ми.

— Командващ… — започнах аз.

Глупаво беше да се извинявам и да моля за прошка. Вината не беше от онези, от които можеш да се освободиш с думи. Но какво друго ми оставаше?

— Пьотър Хрумов, като представител на расата на аларите те моля за извинение — каза командващият.

Вторачих се в блестящите черни очи. Не, той не се подиграваше.

— Накарахме те да пристъпиш законите на своята цивилизация — каза командващият. — Наложи ти се да убиваш съюзници. Вината ни е огромна, но не виждахме друг изход.

Не, не почувствах облекчение от думите му в коренно променилата се ситуация.

И може би това беше единственото, заради което още имах право да уважавам себе си.

— Командващ, моля за прошка расата на аларите — отговорих. — Скърбя за жертвите.

Аларът мълчеше. Колкото и различни да бяха етичните ни принципи, той не можеше да не страда за загиналите членове на екипажа. Иначе едва ли би командвал флотилия. Властта дава правото да приемаш и да изискваш жертви, но не избавя от болката. Разбира се, ако това е власт, а не тирания.

— Нали жертвата им не беше напразна? — попита командващият. — Беше ли в света на геометрите?

— Да. — Махнах с ръка към корабчето си. — Та нали това е друг кораб. Онзи, с който отлетях, беше разглобен и унищожен.

— Защо?

— Защото е бил в плен.

Данилов погледна тържествуващо към Маша и в мен се появи подозрението, че девойката е била склонна да монтира на корабчето на Ример десетина-двайсет „бръмбарчета“.

— Добре, че ти си избегнал тази участ — каза командващият.

— Едва успях — отговорих аз.

Аларът поклати глава. Навярно копираше човешкия жест, но при мишата му муцуна това изглеждаше комично.

— Може ли цивилизацията на геометрите да стане съюзник на слабите раси? — попита той.

Добър въпрос.

Най-добрият въпрос за сезона…

— Тя може да стане нов господар на слабите — отговорих аз. — Тя ще ни погълне. Ще ни подари идеологията си. Ще ни приеме в кръга си.

— Невъзможно е да се смени по насилствен път идеологията на едно развито общество — парира ме аларът.

— Няма да останем развити дълго време — съобщих му аз.

Черните миши очи ме пронизваха целия. После командващият огледа събралите се наоколо — и аларите се плъзнаха встрани. За десет секунди се ометоха като издухани от вятър.

— Да вървим, Пьотър. — Той протегна лапа и леко ме докосна по хълбока. — Хангарът не е мястото за този разговор. Стаята за доклади ни чака.

— За доклади или за разпити?

— Това зависи от ситуацията.

 

 

Ако се съдеше по размерите на „стаята за доклади“, сигурно тук понякога пред мишките докладваха слонове.

Обичайната за аларските кораби неравна повърхност на стените беше боядисана в мътнооранжево, а няколкото осветителни сегмента тлееха мътно и тревожно. Седнах и почти легнах на полегатото меко кресло, а люкът след мен беше затворен. Малко приличаше на заточение.

— Петя — разнесе се отнякъде гласът на Данилов. — Аларите молят за разрешение да пуснат газ.

— Какъв газ?

— Лек транквилант. За да си спомниш по-лесно. Абсолютно безвреден е.

Звучеше достатъчно неприятно. Свих рамене, погледнах в тавана.

— Давайте.

Нямаше нито звуци, нито миризми. Само ми се зави свят и светлината като че ли стана по-ярка.

Не усещах нищо, подсказващо за въздействието на наркотик. Навярно аларите бяха сбъркали и транквилантът им не действаше на хората…

После ме налегна скука. От колко време вече лежах така? Минута, две? Адски много! Не бива така да се пилее скъпоценното време! Може да се умре от мъка! Размърдах се, борейки се с желанието си да стана и да изляза.

— Пьотър — разпознах гласа на командващия, — разкажи какво стана с теб след бягството. От момента, в който се озова в кораба.

Този въпрос ми донесе облекчение. Беше се появило някакво занимание!

— Казвах се Ник Ример — отговорих аз. — Това ми съобщи корабът, като използва безгласен канал за общуване. Бях разузнавач и регресор. Значението на първото е ясно, а работата на регресора е да се внедри в чуждото общество и да намали равнището на развитието му. Това се прави като подготвителен етап преди развитието на цивилизацията по правилен път.

— Какъв е този правилен път? — попита аларът.

— Приятелството. Единството на всички цивилизации, съвместната им космическа експанзия.

— С каква цел?

— С цел приятелство. Това е затворен цикъл на развитие, цивилизациите се поглъщат с цел намирането на нови цивилизации и приобщаването им.

След кратка пауза командващият попита:

— Какъв е смисълът?

Колко е глупав!

— Никакъв.

— Расата на геометрите ръководи ли погълнатите раси?

— Не. Ръководи ги идеята.

В разговора се намеси някой друг:

— Пьотър, продължи разказа.

— Здравей, Карел. — Не се учудих, когато разпознах изчислителя. — Дядо далеч ли е?

— Той е тук.

— Повикай го.

Последва кратка пауза, после чух:

— Здравей, Петя.

— Здрасти — казах аз на тавана. — Как си, наред ли е всичко?

Гласът на дядо беше някак уморен и нерадостен.

— Да, доколкото е възможно. Разказвай, момче. Как управляваше кораба на геометрите?

— Давах общи указания. Той има достатъчно мощна система с изкуствен интелект. Но… кастрирана.

— Поясни, Петя.

— Предполагам, че компютърът на кораба се намира на границата на пълноценния разум. И е способен да се обучава. Но, кой знае защо, не осъзнава себе си.

— Да, така и предполагахме. Това е много изящно реализирано, Петя. Техните компютри не стават разумни, понеже мислят, че вече са такива.

— Какво? — Много ми се искаше да продължа да разказвам, и все пак не можах да се сдържа да не попитам.

— Нещо повече. В известен смисъл… — изкикоти се дядо — всеки компютър на геометрите смята себе си за единственото разумно същество във Вселената. За Бог, ако щеш. Той възприема реалността като игра на въображението си. Система с такава мощност би стигнала до осъзнаването на самата себе си, ако не смяташе тази задача за вече изпълнена.

— Опасен път — реших аз.

— Не, Петя. Най-удобният. Може би единственият възможен. Един затворник няма да се стреми да се освободи, ако мисли, че вече е свободен.

— Колко ми е приятно да те слушам, дядо — казах аз, след като помълчах малко. — Знаеш ли… това ми липсваше.

Паузата беше къса и неловка. Прекалено много бяха тези, които слушаха разговора ни в момента. Не беше време за сантименталност.

— Разказвай нататък, Петя — помоли дядо. — Този газ предизвиква бъбривост и стремеж да се сподели притежаваната информация. Не се мъчи.

— Геометрите имат много хубави кораби — казах аз. — Те не използват джампа, но скоростта им на придвижване извън пространството надхвърля всякакви скорости, достъпни на Конклава. Тъй като не помнех нищо за своята личност, корабът започна да изпълнява инструкциите си…

Говорих дълго. От време на време ме прекъсваха с въпроси — Данилов, дядо, Маша, командващият на аларите… Понякога въпросите на командващия изглеждаха малко странни, и аз реших, че пита не самият той, а преводачът куалкуа.

Най-трудно ми беше да разказвам за обществото на геометрите. И досега не можех да го възприема като абсолютно чуждо и да съобразя какво трябваше да спомена. Отсъствието на семейство, например, беше много интересен щрих, но си спомних за това съвсем случайно. А и имаше страшно много неща, които не знаех. Как работят транспортните кабини, например? „Това джамп ли е, преминаване през други измерения, или процес на копиране на тялото в нова точка с унищожаване на оригинала?“ — питаше аларът. Не знаех отговора. От последната версия се почувствах зле, но ми се наложи да призная, че и тя е напълно вероятна.

Когато завърших разказа си, действието на наркотика почти беше изтекло. Някакъв алар безмълвно ми донесе поднос със закуска и се оттегли. Застанах на колене и започнах да ям, вслушвайки се в спора. Не бяха изключили връзката между стаята за доклади и помещението, в което се бяха събрали „заговорниците“, и това ме радваше. Иначе бих се почувствал като съвсем посредствен шпионин.

Говореше предимно дядо. Изглежда всички — и аларите, и изчислителят — го признаваха за главен експерт по геометрите.

— Тяхната цивилизация е феноменална — нареждаше той с лекторски тон. — Да започнем с главното — на родната им планета са съществували две разумни раси. Известни ли са такива прецеденти?

— Да. — Изглежда, това беше аларът, а не преводачът. — Регистрирани са няколко случая.

— И какъв е резултатът от съвместното им съществуване? — поинтересува се живо дядо.

— Едната от расите е унищожавана в началния период на развитието й. Случилото се на планетата на геометрите е повече от банално. Цивилизациите на ниско равнище на развитие възприемат чуждите разумни раси като конкурент, подлежащ на изтребване.

Кой знае защо, ми се стори, че се оправдава. Дали аларът нямаше предвид своята раса?

— Но тук има малко по-различен вариант. И двете раси са били развити и напълно разумни. Геометрите са победили чрез създаване на биологично оръжие — изумителен прогрес за феодално общество.

— Това определение не ми се струва вярно — обади се неочаквано Маша. Засмя се, после продължи с леко усилие: — Андрей Валентинович… обществото на геометрите е забуксувало на феодален етап, но в много отношения го е надраснало. Петя говореше за дълъг период на изолация на един континент, помните ли? Тук могат да се направят някои аналогии с японското общество. Проточило се средновековие, позволило да се постигне колосален прогрес в отделни области на науката. Социалната им основа — наставничеството, също е напълно обяснимо в такава ситуация.

Браво, Маша! Тя си позволява да спори с дядо! Расте, расте момичето…

Допих възкиселия сок, настаних се по-удобно в креслото, затворих очи.

— И все пак, Маша, това е именно средновековие. — Дядо не отстъпваше от позицията си. — От азиатски тип, права си. Културата им е останала именно в азиатската линия на развитие.

— Какво означава това? — намеси се аларът.

— В развитието на земната цивилизация — поясни дядо — може да се отделят два основни потока — европейският, или западният, и азиатският, или източният. Западната култура е ориентирана повече към отделната личност, към индивида, неговите права и свободи. Източната по принцип оперира с категориите общество и държава. Тъй като ние принадлежим към западната култура… мдаа… все пак именно към западната… затова разглеждаме източната като по-чужда. Когато моделираме измислени общества — с това се занимава нашата литература, — им придаваме чертите на азиатската цивилизация. Жестоко социално структуриране, потискане на свободата на индивида… Източната цивилизация, напротив — придава на измислените общества чертите на европейската цивилизация.

— Странно е, че не сте се изтребили взаимно — отбеляза аларът. — И кое от обществата сега ръководи Земята?

— Западното — съобщи дядо уверено. — Но в настоящия момент всички различия се заличават. А цивилизацията на геометрите е изградена на здрава източна основа.

— Интересно — каза аларът. — Бях сигурен, че земната цивилизация е пример за крайно структурирано общество. За разлика от нашето, например.

Някой, изглежда Данилов, се засмя.

— Нищо чудно — реши дядо. — Като наблюдаваме чуждите общества, забелязваме на първо място именно такива подробности като проявите на ред и организираност.

— Тогава възможно ли е да се правят изводи за цивилизацията на геометрите? — попита командващият.

— Възможно е. Ние сме достатъчно близки с тях, ксенофобията не ни пречи. Пьотър, съгласен ли си с мен?

— Сигурно, дядо — отговорих аз, след като се поразмислих. — При тях не е като в концлагер, разбира се. Но всичко е организирано пределно ясно. И никакви органи за потискане, всичко е изградено върху идеологията.

— Отново характерно за източния път на развитие — съгласи се дядо. — И това е много лошо. При еднакви равнища на техническото развитие конфликтът между източната и западната култура води до крайно тъжни последствия. Ако Конклавът поне имаше някаква обща, обединяваща идеология…

— Цивилизацията на геометрите не е многочислена, Андрей Валентинович — намеси се Данилов. — Ако наистина се стигне до сблъсък…

— Какъв сблъсък? — попита ехидно дядо. — Страховитите ескадри на Конклава ще се понесат да бомбардират геометрите? Струва ли си? Дори Земята успява да води политика на сдържаност… А ти мислеше ли, че не съм в течение? Совалки, натъпкани с кобалтови и водородни бомби, висят в орбита вече десет години и извънземните знаят за това. Командире, на вас това известно ли ви е?

— Да — отрони аларът.

Аз леко се обърках — честно казано, не бях чувал такова нещо.

— Равнището на развитие определя типа конфликт — продължи дядо. — Расите на Конклава няма да рискуват да започнат истинска война. Най-много да наложат карантинни зони, опити да се спрат геометрите, да се изолират. Дали това ще им се удаде срещу раса, която е пренесла звездната си система през цялата Галактика? Съмнявам се. Ще започне нещо като студена война. И ето тогава геометрите могат да изиграят картите си, като наблегнат на привлекателните страни на своето общество. Ще започнат да отнемат от Конклава късче след късче. Напускаме ние — Конклавът се лишава от бързите си доставки. Напускат аларите — и боевата мощ пада на четирийсет процента. Напускат прашните — и настъпва криза в минната индустрия. А ако силните раси разберат това и все пак се решат на война, Галактиката я очаква пълен геноцид. Преди геометрите да загинат, преди да бъдат удавени в силовите атаки, техните кораби ще изпепелят повечето обитаеми планети. Ще ги залеят с отрова — нали са традиционно силни в това. Какво може да се противопостави на малко, бързо и защитено корабче? А на него му е достатъчно само да се приближи до планетата и да хвърли в атмосферата една-единствена бомба с вирусен аерозол. Да предположим, че дженшите и вие, аларите, разбиете цялата планетна система на геометрите на прах. Но корабчетата ще останат. И ще отмъщават. Дълго, много дълго!

— Ако корабите им, както предполагаме, използват енергията на вакуума, то автономността им е практически неограничена — отбеляза Маша.

Последва дълга пауза, после аларът попита:

— Андрей Хрумов, ти смяташ за нецелесъобразно да се насъскват едни срещу други геометрите и Конклава?

— Не е необходимо. Те и без това са антагонисти. Силните раси не биха търпели подобни съседи.

— Какво предлагаш? Чия страна е по-разумно да заемем?

Дядо мълчеше.

— Вероятно все пак страната на геометрите — каза той и аз се надигнах от креслото, напълно объркан. — Тяхната етика не е прекалено обнадеждаваща, но слабите раси ще имат шанса да оцелеят. Ще попаднат под ново господство, да. Но все пак ще оцелеят.

Какво е това? Стоях, озъртайки се, сякаш се опитвах да ги видя през стените. Нима дядо не разбира до какво ще ни доведе това? Нали всичко обясних! Да, отначало ще бъдем съюзници и приятели. Част от слабите раси ще се измъкнат от Конклава, ще се обединят около геометрите. Но нали всичко не се ограничава до налагането на идеологията на Приятелството и приобщаването към изтръгналата се в Космоса утопия? От гледна точка на обитателите на Родината ние сме абсолютно неправилни. И ще ни върнат назад в развитието ни, тихо и незабележимо. Ще опустеят космодрумите, ще се затворят заводите — например, за да се възстанови замърсената екология. После геометрите ще ни помогнат със своите най-добри наставници на света. Например, за да приобщят бъдещите поколения към голямото знание. Ще включат своето биоинженерство, за да победят болестите ни, а наред с това — и прекалената емоционалност и агресивност. За какво им е нажежаването на емоциите на онези, които се стремят към приятелството? Дори може да се убива без ярост и омраза. Ще се смени едно поколение и още едно, както искаше и Конклавът, между другото. И Земята ще стане нова Родина за онези, които вече не са способни да разберат истински тази дума.

— Дядо… — прошепнах аз, но те не ме чуха.

— Андрей Хрумов, струва ми се, че си започнал да се отнасяш към живота по друг начин — каза командващият.

Дядо се засмя странно.

— Да, вероятно. Нима в това има нещо чудно? При всички случаи животът е по-хубаво нещо от смъртта. А това, което чухме от Петя, води до едно заключение — да се воюва с геометрите ще е равносилно на смърт.

— Дядо! — извиках аз. — Почакай! Нали я има и Сянката? Забрави ли?

— Враговете на геометрите?

— Да! Тези, от които геометрите са избягали!

Не виждах лицето на дядо, но си представих много ясно как се усмихва снизходително.

— Петя, не е задължително врагът на геометрите да е наш приятел. Това първо. И второ — те са избягали много надалеч. Едва ли Сянката ще ги последва.

— Но пък ние можем да отидем при Сянката!

Предполагах, че дядо ще въздъхне уморено, както обикновено, когато се сблъска с упорството ми, но той само каза:

— Да се доберем до ядрото на Галактиката? Не знам дали това е възможно технически, но какъв е смисълът? Смисълът, Петя? Да намерим непозната раса и да й покажем къде се крият враговете й? А ще пожелаят ли те да преследват геометрите? И ако пожелаят, няма ли да се заемат и с нас?

— Та ти самият говореше за третата сила! — възкликнах аз.

— Това вече не е трета сила, Пьотър. Четвърта е. Слабите раси, силните раси, геометрите, Сянката. Законите за съществуване на обществото са различни от законите на физиката. Ако в астрономията взаимодействието на три тела се превръща в проблем, в политиката неопределеност внася четвъртият фактор. Ако се добави към настоящото кълбо от проблеми и Сянката — каквато и да е тя — никой не може да предскаже резултатите.

— Но ако предсказаният резултат не ни устройва? — попитах аз. — Дядо, ако и двата варианта не водят доникъде, не трябва ли да се опита нещо съвсем ново?

— Не знам — отговори той. — Аз все пак не съм бил там, Петя.

— А аз бях!

Всички те мълчаха. Разходих се из стаята, после попитах:

— Мога ли да изляза от тук? Май разказах всичко…

Отговорът беше някакво неловко мълчание. После дядо помоли:

— Почакай, Петя. Има определена причина… засега остани там.

После или всички замълчаха, или изключиха звука. По-скоро второто.

Какво, за двоен агент ли ме смятаха? Готвеха се за проверки и изследвания по маниера на геометрите? Обхвана ме гняв. В края на краищата, в тялото ми имаше куалкуа! Можеха да разпитат и него!

Ние никога не отговаряме на въпроси, Пьотър.

Защо? — попитах мислено аз. Това, че куалкуа заговори сам и без видима причина с мен, беше неочаквано.

Можем да отговорим на прекалено много въпроси.

Не разбрах!

А аларите разбират.

Куалкуа направи пауза и добави:

Проблемът не е в теб, Пьотър. Вече са те подложили на всички възможни проверки. Само че за разлика от геометрите те не афишират този процес.

Нещо ставаше. Нещо много странно. Куалкуа, изглежда, искаше да ми подскаже нещо. За разлика от приятелите ми!

Защо можете да отговорите на прекалено много въпроси?

Куалкуа мълчеше.

Куалкуа, колко личности има вашата раса?

Ти разбра.

Или ми се стори, или той наистина беше доволен, че се досетих.

Ти си… един-единствен?

Куалкуа мълчеше. Да, той не даваше преки отговори. Но понякога отговаряше снизходително с мълчание. Малките амебоподобни куалкуа, разменните монети в космическата игра, инертните същества без никакви стремежи. Не, не същества! Същество! Същество, което беше единно цяло. Винаги! То не се боеше от смъртта, защото тя не съществуваше за него!

Господи, какво е пред него властта на силните раси, тяхното могъщество и апломб, дипломатическите игри и галактическите интриги! То позволяваше да го използват, защото загубата на отделни клетки не може да застраши организма. То беше единно цяло, разхвърляно из Вселената, живеещо в чужди тела и механизми, греещо се под светлината на хиляди слънца и гледащо към света през милиарди очи! Каква сила, какви закони на битието позволяваха на тези късчета желе, разделени със стотици парсеци едно от друго, да мислят заедно? Какъв свят можеше да ги е създал?

Изчислителите, аларите, хиксоидите, дори прашните и дженшите — всички те са почти хора. В сравнение с куалкуа.

Прекарах ръка през лицето си, спомняйки си колко умело куалкуа променяше тялото ми. Лесно беше да се приеме това за нормално, но би трябвало да се замисля как съществото заобикаля закона за съхранение на веществото, като ме превръща в Пер и ме връща в първоначалната ми форма.

Не се бой, Пьотър. Ние не се стремим към власт.

Засмях се. В моето тяло живееше не симбионт, а по-скоро частица от Бог. Истински, който не се нуждаеше от гръмове, мълнии и старозаветни заповеди… Не, навярно не бях прав. Ролята на Бог не подхождаше на куалкуа, пък и съществото не се стремеше към нея. По-скоро можеше да се нарече част от природата. Нещо древно и непресъхващо — като вятъра, светлината, шепота на реликтовото излъчване^[1]. Вятърът не се нуждае от власт — и дори и да си го уловил с платната си, не смятай, че си му станал господар. Просто за момент пътищата ви са съвпаднали… Попитах мислено:

Защо казваш „ние“? Нали си един!

А какво означават думите, Пьотър?

Какво означават думите? Нищо, навярно. Ти си един и аз съм един. Ние всички винаги сме самотни, колкото и самовлюбени живи същества да съставят расата ни. Всеки от нас е една цивилизация със свои закони и самота. И все пак дори на куалкуа му е приятно да казва „ние“…

Приближих се към вратата — участък от стената, почти неразличим от останалите. Ниска, удобна за аларите. Докоснах я с ръка, без да вярвам особено, че непознатият механизъм ще благоволи да се отвори.

Вратата се плъзна встрани.

В просторната зала имаше двама алари. Те лежаха върху полегатите си кресла пред нещо, служещо за пулт. Според мен пултът изглеждаше като исполинска кристална друза, увенчана с матов неработещ екран. А може би екранът работеше, но зрението ми отказваше да го възприеме. Сивкавата козина на извънземните настръхна, когато ме погледнаха. От шиите и на двамата стърчаха куалкуа. Прекрасно.

— Трябва да изхвърля от организма си отпадъците от жизнената дейност — казах аз. — Къде мога да го направя?

Историята се повтаряше като фарс.

Единият от аларите стана и заситни към един тунел. Другият каза:

— Последвайте го, моля.

Сега не бях пленник, който трябваше да се държи, без да бъде пускан, пък макар и наужким, а източник на важна информация и представител на раса-съюзник.

— Това е много интимен процес, не бива да съобщавате на никого за него — съобщих аз.

След като оставих горкия техник пред малка етическа дилема, тръгнах след придружителя ми. Двайсетина метра по-нататък, където тунелът се разклоняваше на две, казах:

— Отведи ме при представителите на моята раса. Спешно е.

Аларът се обърка. Едва ли беше обикновен техник и разбираше, че става нещо непланирано. Но го притискаха два убедителни довода — моят статус, който очевидно беше достатъчно почетен, и спомените от кървавото бягство на Ник Ример…

— Спешно е! — изревах аз.

Аларът се обърна и пое надясно. Тръгнах подире му, гледайки смешно отпуснатата задница на изправения на задните си крака извънземен. Приличаше на хрътка, която се ориентира, като души въздуха.

Макар че ако приликата не беше лъжлива и наистина бяха произлезли от гризачи, обонянието не играеше в живота им кой знае колко по-голяма роля, отколкото при хората.

Не вървяхме дълго — скоро аларът спря пред затворен люк. Погледна ме с вид на бито куче:

— Тук се водят важни преговори…

— И аз трябва да участвам в тях — потвърдих.

Щеше да е смешно, ако вратата се беше оказала блокирана. Но съпровождащият ме алар явно имаше достатъчно висок статус. Люкът се отвори.

— … Не, не и не! — чух аз гласа на дядо. — Не мога. Това е прекалено голям шок!

— Какъв шок, дядо? — попитах аз, влизайки. Куалкуа прошепна беззвучно в мозъка ми:

А искаш ли да узнаеш това, Пьотър?

За първи път на кораба на аларите видях топли, сочни цветове. Залата бе с овална форма, стените бяха нежнорозови, таванът — ослепително червен, подът — пурпурен. Като вътрешностите на някакво чудовище… Командващият на аларите лежеше в центъра на кресло с крайно сложна конструкция, а до него имаше три по-обикновени кресла, предвидени за хора. Бяха заети само две от тях — там седяха Данилов и Маша. До алара стоеше изчислителят, който сега ме гледаше с някакъв почти човешки ужас.

А дядо го нямаше никъде.

Даже се огледах, преди да попитам:

— Къде е дядо?

Придружителят ми тихичко отстъпваше, измъквайки се през все още отворения люк. Да, щеше да си изпати… Срещнах погледа на Данилов, но той сведе очи. Погледнах Маша — тя беше разрошена и пребледняла.

— Командващ, къде е Андрей Валентинович Хрумов? — попитах аз. — Къде е дядо ми?

— Това е много сложен етически проблем — отговори аларът след кратко забавяне. — Страхувам се, че нямам право да отговоря, преди той сам да вземе решение.

— Карел! Изчислителю! — Погледнах влечугоида. — Къде е дядо?

Над залата надвисна тишина.

Ти вече си го разбрал — прошепна куалкуа.

— Петя, нямах друг изход — отговори изчислителят с гласа на дядо.

Мерзавци!

— Какво е станало с дядо? — закрещях аз. — Какво е станало с него, гадини?

— Петя, това съм аз — каза изчислителят.

Пристъпих към него — не знам дали за да се убедя, че този толкова близък глас идва от нечовешката паст, или за да удуша чуждоземната твар, опитваща се… опитваща се…

— Нямах друг изход, Петя — каза дядо. — Нямах.

Беззъбата, осеяна с дъвкателни плочици паст, се отваряше нервно и разтреперано, изстрелвайки звуците на човешкия говор с отчаяно старание. В сините очи на изчислителя зееше пустота. Там нямаше нищо близко и познато!

— Исках да те дочакам, Петя — каза дядо.

И аз не издържах. Краката ми се разтрепериха, стените се разлюляха, преобърнаха се, а подът подскочи към лицето ми.