Сергей Лукяненко
Звездната сянка (22)

Глава 7

Те чакаха. Просто ме бяха чакали — през двата дни, в които бях отсъствал. Противно на логиката, въпреки че регресорът Ник Ример си беше тръгнал, отвеждайки със себе си Пьотър Хрумов и отнасяйки Зърното.

Разбира се, на тях не им оставаше друг изход. Не биха успели дори да споделят съдбата на Земята. Ние всички бяхме минавали през портали, бяхме станали част от Сянката. Колко странно се получи — не приемахме Сянката, отхвърляхме я, но бяхме обречени да приемем главния й дар. Безкрайните възможности за избор. И все пак аз не бих могъл така. Да чакам, без вече да вярвам — и все пак да чакам.

Аз поне се движех. Без да вярвам, без да се надявам, но поне не стоях на едно място.

Спуснах се от хълма, нататък, където на фона на звездите се очертаваха краищата на кораба на Лигата. Легнал върху почвата, той приличаше на дремещ звяр, на дълбоководно чудовище, изхвърлено на сушата. Корабът изглеждаше чужд, не докосваше нищо в душата ми. Мъртъв къс чуждо желязо.

И фигурките на хората, застанали около огъня, бяха единственият ориентир, към който вървях, който чувствах.

Те не горяха дърва, естествено. Блуждаещата планета на Сянката беше безжизнена — вероятно завинаги. В поредицата от светове трябваше да има поне един абсолютно мъртъв свят. В центъра на кръга равномерно горяха еднакви бели трупчета. Очевидно и в Търговската лига обичаха живите пламъци.

Седнах до огъня и протегнах ръце към него.

— Кой си този път? — попита дядо.

Погледите ни се срещнаха.

— Ник Ример си отиде. Този път — завинаги.

Дядо кимна.

— А ти? Кой си ти?

— Твоят внук, дядо.

Гледах в лицата им. Навярно това беше справедливо — че ги бях предал, изоставил, бях си тръгнал — и се върнах.

Ако ми простят, значи сме квит.

Дядо заобиколи огъня, седна до мен, прегърна ме.

— Трудно ли беше, Пит?

Кимнах. Да, трудно беше. Разбира се. Винаги е трудно да убиеш нечия чужда мечта. Особено ако е била и твоя… в някаква степен.

— Геометрите са в Сянката, дядо. Така реши Ник Ример.

Маша се приближи и сложи ръка на рамото ми:

— Петя, Зърното пак ли се раздели?

— Да. — Повъртях в ръце огненото кълбенце. — Точно така, раздели се.

Изчислителят премина направо през огъня. Той вече не смяташе за необходимо да се преструва. Легна в краката ми и вдигна триъгълната си муцунка:

— Попитай куалкуа, Пьотър. Колко време е останало?

— Никакво — отговорих аз. — Съвсем никакво. Силните раси вече са се събрали, за да вземат решение. Няма да успеем. Изобщо. Мигновеното преместване в пространството не е достъпно за никого. Преди да се доберем до Цитаделата, силните ще успеят да унищожат Земята и да нападнат геометрите. Жалко. На тях и без това сега не им е лесно.

— Защо до Цитаделата? — намръщи се дядо. — Ти какво, смяташ да се явиш пред силните раси и да им докажеш колко сме добри?

— Глупаво е, разбирам. Но пътят до Земята не е по-къс. А и какво ще правим на Земята?

— Но Зърното…

— Вземи го. — Напъхах го в ръцете на дядо. — Ще можеш ли да предадеш Земята на Сянката?

— Аз — не. Но ти нали го получи!

— Не аз, дядо. Ник Ример, който не виждаше друг изход за родината си. А другото… другото го взе куалкуа. За него това е лесно и естествено. Колкото повече пространство за разширяване, толкова по-добре.

Само Данилов мълчеше и ме гледаше от другата страна на огъня. Той изглеждаше някак много остарял, кумирът на „Трансаеро“. Беше отслабнал и посърнал, сякаш всичките му сили бяха изцедени.

За сметка на това пък той пръв кимна с разбиране.

— Сянката отива при онези, които я желаят — търпеливо поясних аз. — Никой от нас не е способен да я приеме. Прекалено неприятни светове сме печелели в тази лотария. Дори и да отнесем Зърното на Земята, то няма да покълне. Не е дадено на нас.

— Сигурен ли си?

— Да, дядо. Сигурен съм.

— В кораба! — Дядо скочи. Движенията му бяха загубили непохватността си, той беше свикнал с новото тяло.

— Няма да успеем — изрекох аз вяло. — Разбираш ли, преди да се доберем дотам, решението вече ще бъде…

— Но няма да седим тук! — Дядо ми подхвърли Зърното и аз го улових. — Как можеш…

— Почакайте. — Данилов се изправи. — Пьотър, може и да си прав. Няма да успеем. И Андрей Валентинович е прав. Само че ако няма транспорт, може би ще успеем да се свържем?

Разбрах какво имаше предвид.

Куалкуа?

Той мълчеше, моят верен спътник и помощник, благоволяващ от време на време да извърши по някоя дреболия — да убие някого или да ми помогне да поспя в снега, но отхвърлящ всяко истинско действие. Частицата от онзи древен разум, който е разлят из световете на Сянката, отдавна оставил зад гърба си човешката форма на съществуване. Той мълчеше, защото знаеше какво ще поискам от него.

— Куалкуа! — закрещях аз. Преходът от тъпата обреченост, с която вървях от портала към огъня, към безумната последна надежда, беше прекалено рязък.

Не мога да се намесвам. Това е неприемливо. Ние служим на всички — но за дребни неща. Оправяме реактори, насочваме ракети към целта, превеждаме…

— Тогава превеждай, гадино! Не те моля за нищо повече! Не те моля да спреш ескадрата, която се готви да атакува Земята, не изисквам да сплашиш силните! Превеждай! Прави това, което правиш винаги!

Да те превеждам на силните? Вас ви разделя половин Галактика.

Нима това е пречка за теб?

За мен — не… Ти толкова отчаяно търсиш изход. Спасение за твоята планета?

Да!

Добре. Опитай. А аз… ще превеждам.

Това беше пропадане. Миг на абсолютна пустота — в която куалкуа обикаляше из раздробеното си съзнание, разпръснато из цялата Вселена. Допускайки ме ревниво до онова, което никога не показваше на други раси.

После видях светлина.

Не, не видях, още нямах очи за целта — усетих я. Куалкуа прехвърляше форми, създавайки ме отново. Вече не на блуждаещата планета в ядрото, а в света, който наричахме Цитаделата.

Интересно, защо?

Надигнах се от земята. Чужда почва, чужда трева, остра и къса синя четина под босите ми крака. Бях гол, тялото ми изглеждаше чуждо… и беше точно такова, между другото. Разбира се, куалкуа не ме беше пренесъл през пространството, само ме беше копирал.

Нали трябва да виждаш с кого говориш. И силните трябва да разберат с кого си имат работа.

Иронията в думите на куалкуа беше почти неуловима. Но аз се бях научил да я забелязвам и да я ценя — като случайно зрънце злато в пясъка.

— Благодаря — прошепнах аз само с устните си, докато заставах пред силните.

Това, което светеше в небето, съвсем не беше слънце, не. Това беше торп, най-странната и вероятно най-могъщата раса в Конклава. Разумен плазмоид, десеткилометров облак от чиста енергия, скован от силови полета, сякаш е с корсет. Някои считаха, че именно торп са главните в Конклава. Други мислеха, че те са безмозъчни роби на органичните раси. Не знаех отговора, но вероятно те с нищо не бяха по-добри или по-лоши от нас. Просто живи отломки от слънце. Торп се рееше някъде отвъд границите на атмосферата, но сияеше не по-слабо от земното слънце. Трудно ми беше да си представя как той възприема случващото се на повърхността.

А долу, върху безкрайната равнина, се бяха събрали представителите на всички останали силни. Осем раси, които притежаваха органични тела. Пространството беше насечено, разделено на сектори със сивкави стени. Всички сектори бяха с различни размери и това вече би станало разтърсващо откритие за всеки земен дипломат. Нима и силните не бяха равни помежду си?

Ето ги хиксоидите. Шест или седем личности. С червеникава окраска — интелектуалният елит. Прието беше да се смята, че обитателите на Хикси не се отличават с особен интелект, но и куалкуа винаги са били смятани за безпомощни изроди…

Даенло. Един-единствен. Шията му беше доста по-голяма от шията на носорог, но във всичко останало си приличаше с него. Само дето върху муцуната си нямаше костен израстък, а венец от дълги подвижни пипала.

Дженш… Дженш? Нима тези измъчени инженери, изглеждащи като кошмарен хибрид между пчела и маймуна, бяха силни? Не, не беше възможно… вероятно външна прилика… или все пак?

Кръглата площадка, върху която стоях, беше отделена от всички останали със същите такива сивкави стени. Наоколо имаше още пет нечовешки създания, но на Земята не знаеха нищо за тези силни. Известни бяха наименованията на само две раси — но иди разбери коя от тях коя е.

Не бях сам в кръга. До мен стоеше алар. Черната козина беше настръхнала, на гърлото му пулсираше безформената буца на куалкуа-преводач. Смешно беше да мисля за куалкуа в трето лице, след като в момента бях създаден от него. Не се ли беше откъснало от тази буца и куалкуа, което беше сътворило тялото ми?

— Командващ на червено-виолетовия флот — казах аз. — Върнах се с доклад.

Или тези гигантски мишки имаха железни нерви, или командващия им си го биваше. Отвърна само:

— Точно навреме.

Сиянието на торп в небето стана по-ярко. Навярно в момента тук беше нощ — може би нарочно бяха избрали нощта, за да може и този силен, неспособен да се спусне на повърхността, да се вижда.

И защо наричахме тази планета Цитаделата? Равнина до хоризонта, сякаш всичко е изгладено, само в далечината се извисяваше конусът на самотна планина. Никакви отбранителни съоръжения, циклопски здания или други атрибути на концентрирани сили на Конклава.

Самотният даенло се размърда в своя сектор. Тръгна напред — мъгливата стена се разпадна пред него и отново придоби плътност зад гърба му, пропускайки заедно с извънземния и остра миризма.

— Ти говориш от името на слабата раса човечество?

Той също използваше преводач — под гривата му имаше куалкуа.

— Говоря от името на човечеството — потвърдих. — Аз съм Пьотър Хрумов.

— Знаем. Куалкуа съобщи, че ще бъде посредник и ще изправи образа ти пред нас. В противен случай тук нямаше да остане нищо освен пепел. Торп бди.

Погледнах неволно в небето към люлеещия се огнен облак. Стори ми се, че и очите на даенло — плоски, сякаш покрити със стъкло — хвърлиха поглед нагоре.

— Аз ще задавам въпроси вместо отговарящите за слабата раса човечество. Хиксите ме упълномощиха — те са прекалено възмутени, за да реагират адекватно.

Хиксите изобщо не изглеждаха възмутени. По-скоро объркани. Но аз не възразих.

— Ще отговоря на всичките ти въпроси, даенло, отговорен за човечеството.

— Съзнателно ли пропускаш да определиш човечеството като слаба раса?

— Да, даенло. Съзнателно. Тази слаба раса, заедно с три други, не по-малко слаби, вече направи достатъчно много за Конклава.

— Не те е страх, защото се намираш далеч.

Към мен се изстреля венец от пипала, обви тялото ми. Събори ме, плъзна ме по земята, оставяйки ивици от изтръгната трева.

— Но ние сме прекалено заинтригувани. Преди всичко ни интересува защо куалкуа измениха на своето равнодушие. Защо ти помагат?

Само това?

Какъв лесен въпрос.

— Ще ми се наложи да отговарям много дълго, мъдри даенло, отговорен за човечеството. Не знам отговора, но може би вие ще успеете да го намерите.

— Имаме още време, човеко Пьотър Хрумов. Говори. Ако се наложи да уточним нещо, ще задам въпрос. Говори.

Даенло в някакво отношение са толкова мудни, колкото и техният карикатурен аналог — земните носорози. Но се случва и да са също толкова свирепи.

— Всичко започна на Хикси-43, даенло. Връщах се от курс и когато първият джамп мина, чух звук в кабината. Оказа се, че го издава изчислител…

— Изчислителят е издържал джамп?

Как се заинтересува!

— Да, даенло. Той беше издържал джамп и беше запазил разсъдъка си. Но нека по-добре да карам подред.

— Говори.

— Изчислителят каза, че трябва да се добере до Андрей Хрумов… дядо ми…

Размахване на пипалата:

— Андрей Хрумов — човекът, обвиняващ Конклава в излишна жестокост?

— Да.

Жалко, че дядо го нямаше тук. Би се зарадвал на такава популярност. Разбрах, че ще ми се наложи да говоря дълго…

… Но не предполагах, че ще е чак толкова дълго…

— Отказахме се от съюза с геометрите.

— Но защо? Това е раса, идентична с вашата. Естествен съюзник.

— Техният морал е не по-малко жесток, отколкото моралът на Конклава.

— Ти също смяташ, че сме жестоки?

Погледнах в плоските чинийки на очите му.

— Да, даенло, отговарящ за човечеството…

… Нощта отмина и над Цитаделата се издигна слънцето. Бледа, далечна червена звезда — тя изглеждаше като случайно недоразумение до блестящия облак на торп.

Аз продължавах да говоря:

— Командващият на аларите ми даде званието офицер и ме изпрати на разузнавателна мисия в ядрото.

— Това превишава пълномощията му — каза даенло. Помълча и добави със същия отегчен глас: — Сгреших. Командващите на независими бойни единици могат да провеждат разузнавателни мисии и да ги възлагат на представители на слабите раси. Командващ, оправдан си. Можеш да напуснеш кръга на обвинението.

Черната мишка до мен се размърда:

— Силни даенло, като старши офицер съм длъжен да присъствам на разпита на човека Пьотър Хрумов.

— Можеш да останеш. Ще ти донесат храна и вода.

На мен не ми предоставиха подобни удобства. Впрочем, създаденото от куалкуа тяло едва ли се нуждаеше от храна. Продължавах да говоря. Слънцето започна да залязва. Торп дрейфуваше в небето — може би му беше скучно да следи бавния разговор на органичните същества.

— Човекът от расата на геометрите, Ник Ример, вкара планетата си в Сянката…

— Това означава ли, че планетата на геометрите е защитена?

Добър въпрос. Свих рамене:

— Тя никога не е била беззащитна. Но сега… ако бях на мястото на силните раси, не бих нападнал геометрите.

— Това съвет ли е или заплаха?

— Съвет е.

— Добре. Продължавай.

… Когато завърших, отново беше настъпила нощ. Не знам дали останалите извънземни почиват, но даенло не се откъсна от мен нито за миг.

— Отговори — как ще постъпи куалкуа със своето Зърно на портал?

— Не знам…

— Попитай куалкуа.

Погледнах с недоумение даенло, чиято грива украсяваше безформения чувал на тялото му.

— Те никога не са разговаряли с нас. Откакто планетата им беше унищожена и космосът стана техен дом. Служат, но не отговарят. Попитай ги.

Разбрах и потреперих. Расата на куалкуа нямаше планета, на която да отнесе Зърното си. Те живееха навсякъде… във всеки свят на Конклава… кой можеше да мине без услугите на малките камикадзета, послушните преводачи, верните роби? Онези пет раси, които не са органични…

Куалкуа?

Кажи им, че още не съм решил.

— Не е решил — повторих аз. — Още не е решил.

— Конклавът не иска да влиза в Сянката — каза даенло. Сякаш ми се оплакваше. — Дори и прадедите ни да са произлезли от ядрото… пак не искаме да влизаме в Сянката. Попитай го кога ще реши? След колко време?

Попитай го какво е това време — отговори куалкуа.

— Той пита какво е това време, силни даенло…

Даенло мълчеше. Дали твоята раса не е изпепелила света на куалкуа, силни? Може и да не са се нуждаели от света си… но винаги ли обичаме само това, от което се нуждаем?

Как ли щяха да вземат решение? Чрез съвещаване? Чрез гласуване… с вдигане на лапи и пипала, с изхвърляне на протуберанси и псевдокрайници?

— Човеко Пьотър Хрумов, представител на човечеството. Вашите действия излизат извън рамките на разрешеното за слабите раси.

Това присъда ли беше?

— Но действията ви не са донесли вреда на Конклава. Напротив…

Даенло помълча известно време.

— Човеко Пьотър Хрумов, кажи на куалкуа, че сме изяснили всичко необходимо и не се нуждаем повече от неговите услуги на преводач. Първоначалното обвинение към слабите раси, известни като човечество, алари, изчислители и куалкуа е оттеглено. Ще вземем решение. Свободен си.

Успях да погледна още веднъж алара и даже протегнах ръка към него. Не знам дали за да си взема довиждане, или просто за да докосна командващия, останал докрай с офицера си.

Но светът вече помръкваше. Куалкуа престана да поддържа връзка с копието на тялото ми.

А на мен ми предстояха грижи за собственото ми тяло. Звездите все така пламтяха в небето на ядрото, равнодушни и прекрасни, и в тях нямаше нищо — нито предизвикателство, нито любов.

Просто звезди.

Лежах на земята, завит с нещо като одеяло. До мен беше огънят, около който бяха застинали три неподвижни фигури.

Изчислителят забеляза пръв, че съм дошъл на себе си. Приближи се към мен с бърза безшумна походка, погледна ме в лицето.

— Всичко е наред — прошепнах аз това, в което изобщо не бях уверен. Гърлото ми беше пресъхнало, тялото ми се струваше безсилно. Само дланта, в която бях стиснал здраво Зърното, се беше вдървила. — Наред е, Карел…

Подхванаха ме и ми помогнаха да седна. Погледите на всички бяха измъчени и нетърпеливи, като погледа на влечугоида.

— Като че ли… се отървахме… — Опитах се да се усмихна. — Засега… можем да си отдъхнем. Предстои да вземат решение…

Маша ми подаде вода. Преглътнах, заслушан в тихия шепот на куалкуа.

Зърното, Пьотър…

Какво?

Остави го тук. Сложи го до огъня. Аз също ще решавам.

Защо ми помагаш, куалкуа?

Симбиозата е удачна.

Усмихнах се. Мисля, че той усети усмивката ми. Помолих:

— Саша, дядо, помогнете ми да стана. Уморих се от това небе. Време е да си идем вкъщи.

— Мислиш ли, че там ще ни посрещнат с отворени обятия? — Данилов мрачно се усмихна. — Дали не е по-добре да си останем в Сянката… Само за разбитата станция ще ни осъдят да плащаме заради всички космически неудачи… от времето на клетата „Мир“ досега…

— Защо ли не мога да се ужася от такива грандиозни мащаби? — попитах аз като се надигнах. — Нищо, нали имаме пропуск за „Свободния“. Ще превозваме домати с него.