Сергей Лукяненко
Звездната сянка (13)

Глава 5

Делтата се държа до края. Чувствах се така, сякаш карам умиращ да бяга, сякаш удрям с камшика изтощен кон.

Единствената ми утеха беше, че и аз усещах този камшик.

При самия бряг, където ударът на Сняг не беше достигнал, чистата вода отново се смени с кал. Делтата, подчинявайки се на моето желание, отново се снижи, по блатото изплющяха огнени бичове. Обитателите на чуждата биосфера пламнаха. Изсъхналите за миг водорасли започнаха да димят, водата закипя, оранжевите рачета започнаха да се пекат в черупките си. Разбирах, че това е глупаво, но не можех да направя нищо. Делтата изостави изпепелената ивица и се плъзна към базата.

Това не е моята война.

Не е моята планета.

Вървете всички по дяволите!

Над базата продължаваше да пламти защитното поле. Пилотирах самолета и изчаквах. Не ми бяха обяснили как да изключа полето, а може би то се управляваше само отвътре.

Ако трябва да изгоря — да изгарям.

Полето се отвори. Делтата се гмурна в отвора, увисна и кацна тежко на земята. Кабината се отвори сама, без да дочака заповед.

Самолетът умираше.

Разбрах това веднага щом изскочих навън.

Обшивката се беше накъсала на парчета, като кожата на болен от екзема. Откъм делтата се чуваше равномерно тежко бучене. Трапът се прибираше на тласъци, опитвайки се да обгърне кабината, после изостави безнадеждните опити и увисна безсилно.

— Сбогом — казах на самолета си. — И все пак… все пак победихме, нали?

Нямаше какво да правя повече тук. И нямаше защо да се връщам в казармата. Постоях на пистата, гледайки как машината умира. Може би очаквах още нещо… военен патрул, Галис с бластер в ръцете, появата на зелени десантчици, крайно възмутени от случилото се. Но никой не се появи.

Може би беше за добро.

И все пак имах още едно нещо за вършене тук. Разбрах това, когато видях встрани, при къщичката със затвора, една летяща лодка.

Всички те са говеда. Но като цяло. А в частност ние имаме различни критерии.

Тръгнах към затвора. Ритнах лодката — тя се разклати. Навярно зеленокожата пилотка умееше да я управлява…

Оставаше само да отворя вратата.

— Тревога — казах аз.

Май не беше така.

— Отвори се. Вход. Разблокирай. Пусни ме.

Казвах всичко, което ми хрумна, но вратата не си и помисляше да се отвори.

— Напразно се опитваш. Управлението е само мислено.

Колко беззвучно умее да ходи Галис…

Обърнах се. Капитанът нямаше никакво оръжие. Той стоеше до лодката и ме разглеждаше с откровено любопитство.

— А бариерата долу мога да я свалям само аз — добави Галис. — Така че… напразни опити. Какво искаше да направиш? Да я убиеш?

— Да я пусна.

— Нима? — вдигна вежди той.

— Да. Няма за какво… няма смисъл от лични мъчения…

Изговарях думите с усилие.

— А Сняг?

— Не те го убиха.

— Мислиш ли? Аз бях принуден, Пьотър. Не ми оставаше друг изход.

— Вече ти казах къде може да отидеш… със своята демагогия…

Галис сви рамене:

— Честно казано, това изобщо не го разбрах. Аз не съм привърженик на еднополовата любов, така че това твое пожелание… е много странно.

Неволно се засмях:

— Жалко, че не знам как мога да те обидя.

— А, това обида ли беше? — оживи се Галис. — Е, смятай, че съм се обидил, ако от това ще ти олекне. Сега се връщай в казармата. Тревогата е отменена. Така че ти провървя, Пьотър.

Колко просто е всичко. Военното положение е отменено — и може да нагрубяваш командира, да не се подчиняваш на заповеди…

Не се помръднах.

— Ти какво, сериозно ли искаш да пуснеш жената? — учуди се Галис. — Аз самият ще я пусна ей сега. Затова и лодката стои тук. Ще я изнеса от камерата, ще я натоваря, ще дам челен курс към зелените. Тя е мъртва, Пьотър. Зелените умират по друг начин, не като нас. Изразходват всичките си сили — и се изключват.

Всичко, което исках да кажа, заседна в гърлото ми. Ама са безчувствени! Те са от същото тесто като геометрите. Уверени в себе си — на сто процента.

Извърнах се и тръгнах към оградата. Ще я прескоча. Просто ще я прескоча и ще отида в града. Ще намеря онези звездни търговци…

— Не може да си отидеш от нас така, Пьотър…

В думите на Галис имаше заплаха. Аз се обърнах рязко и куалкуа от дъното на съзнанието ми изпищя:

Опасност! Бойна трансформация?

Галис вървеше към мен с уверени крачки.

— Ти влезе в дълг, Пьотър. Заради теб, да, именно заради теб, загина добър пилот. Ще прикриваш неговия сектор. Ще си тръгнеш, когато аз разреша. Или с краката напред…

— Не се опитвай да ме спреш — прошепнах аз. — Моля те, Галис, не се опитвай…

— Пале. — Галис дори не изглеждаше разсърден. — Командвам тази база от триста години…

Какво???

— И досега нито един сополанко…

Прекалено се обърках от думите му. Той се приближи и леко, без замах, ме зашлеви през лицето.

— В казармата! Ти си под арест, пилот!

Бузата ми гореше. Погледнах Галис в очите:

— Напразно, капитане…

Ноктите разкъсаха кожата ми, когато вдигнах ръка. Да преценяваш какъв ще е ответния удар според степента на оскърблението е развлечение за ситите и щастливите.

— И не ставай — добавих.

Капитанът лежеше на земята, притиснал длан към окървавеното си лице. Гледаше ме със смайване.

— Значи ти си метаморф, момче…

Той се засмя:

— Тези игри по-добре да се играят от двама…

Опасност! — изпищя куалкуа.

Тялото на Галис се изливаше, разтапяше се като восък. Кожата му се покриваше с рогова обвивка. Очите му се превърнаха в тесни процепи, шията му се скъси, косите му се свлякоха, откривайки костните шипове върху блестящия череп. Ръцете се издължиха, мускулите по тях се издуха, краката се скъсиха. Пред мен стоеше чудовищно същество — орангутан, свърнал по време на еволюцията си някъде в посока на крокодилите…

— Е? — изсъска Галис. — Ти си прекалено смел, пилот. Нямаме нужда от такива. Но ще ти дам още един шанс…

Изглежда, това беше постъпка на куалкуа. Симбионтът се паникьоса — по най-естествен начин. От пръстите ми се изстреляха протоплазмени нишки.

Галис помете пипалцата на куалкуа с едно движение на дългата си ръка. И без да губи повече време в разговори, се хвърли към мен.

Беше бърз. Чудовищно бърз, и тялото под роговата броня не беше изгубило гъвкавостта си. Паднах и ръцете му се сключиха върху гърлото ми.

— Мястото ти не е тук… — каза Галис с приглушен, нечовешки глас.

Не беше толкова лесно да бъда удушен. Куалкуа се бореше колкото може… по-точно — колкото позволяваше тялото ми. Шията ми се превърна в дървен пън, и все пак пръстите на Галис я мачкаха.

— Умри… — изрече кротко и беззлобно той.

Какво можеше да се противопостави на същество, притежаващо абсолютно аналогични възможности? И използващо ги значително по-умело?

Сила… ловкост… точност…

С ръцете си, които бяха останали свободни, нанесох удар по черепа на Галис. Стоманата би се смачкала. Костта устоя. Поредица от удари — на места, където при хората има уязвими точки…

Не се получаваше.

Вече се задъхвах. Куалкуа престана да прикрива дихателните пътища, опитвайки се да защити поне гръбначния ми стълб.

Изкривеното лице на Галис надвисна над мен. От отворената уста капеше слюнка. Сега той наподобяваше някакво чудовище… същия онзи станал нарицателен Пришълец от стария забранен филм… Силна беше гадината…

Опитай! — помолих се аз. — Куалкуа, опитай!

Това беше непоносимо болезнено. Отначало симбионтът все пак измени устната ми плоскост. И все пак болката прояде тялото ми. Уста, пълна с вряща течност — не е ли слабо? А уста, пълна с киселина?

Изплюх се — изплюх в лицето на Галис чудовищен коктейл от собствените си разлагащи се тъкани и царска вода.

Галис изрева, скачайки на крака. Муцуната му се превърна в огромна рана. Прогорените люспи димяха, изпод тях бликаше кръв. Обикновена, човешка.

Навярно в природата няма твари, плюещи киселина. Човешката фантазия се беше оказала по-богата от реалността — Галис не очакваше нищо подобно.

Искаше ми се да крещя, искаше ми се да извикам „умри, нищожество“, но устата ми вече не беше приспособена за реч. Повалих Галис, отметнах назад главата му и отново изплюх киселина в отворената му за вик уста.

Сега и той не можеше да вика. Борехме се мълчаливо, и двамата изгаряни от отровата.

Не мога… повече. Тялото ти… няма да издържи…

Удрях главата на Галис в бетона. Монотонно и непрестанно, докато куалкуа отчаяно закърпваше раните ми. Но и Галис, изглежда, беше издържал, беше се справил с погълнатата порция киселина…

Какво не може да понесе живата плът?

Радиация… ток… микровълново излъчване…

Нищо не вършеше работа — щях да убия и себе си.

Обля ни светлина. Над базата се снижаваше завърнала се делта.

Да го лиша от кислород… да го уморя от глад… да го гъделичкам до смърт… какво друго може да се направи с един жив организъм?

Да го изсуша. Да го одера жив. Аха… да затрудня храносмилането му. Както бях обяснил на едно малко момче — извънземната органика е отровна…

Галис вече беше започнал да се надига — не можех да се противопоставя на натиска. Лицето му отново се променяше, устата се разширяваше, от нея стърчаха криви остри зъби, очите му се покриха с твърда прозрачна кора…

Към нас тичаха. От кацналата делта изскачаха пилоти. Те, изглежда, нямаха никакво лично оръжие, но щяха да ме разкъсат на парчета — просто заради броя си…

Галис отново се оказа отгоре, притисна ме, а чудовищната му паст — Боже, сякаш той също беше гледал филма за Пришълеца — се придвижваше напред. Оживял кошмар, въплъщение на смъртта…

Ако искаш да убиеш огън — стани огън. Ако искаш да убиеш смъртта — стани смърт.

Майсторите на бойните изкуства са имали предвид друго. И все пак това беше шанс.

Не си направих труда да повтарям трансформацията на Галис.

Ще опитам… — въздъхна уморено симбионтът.

Пастта на Галис изщрака, изтръгвайки парче от лицето ми. Нямаше болка. Благодаря, куалкуа…

Навярно на двамата с Галис ни беше хрумнало едно и също нещо — той погълна отхапаната част от моето тяло. Ако противникът умее да видоизменя тялото — логично е да намалиш масата му и да увеличиш своята…

С отчаяно усилие откъснах Галис от себе си, отхвърлих го. От разкъсаната ми буза бликаше кръв — куалкуа не успяваше да затвори всички съдове.

И все пак аз се усмихвах. Като се има предвид разкъсаното ми лице, това беше дяволска усмивка.

Галис застина.

— О… — Думите ми бълбукаха, затихвайки в устата, но аз все пак се опитвах да говоря. — О… о… отрова… Глупак си ти… капитане…

Той закрещя, преви се, опитвайки се да повърне погълнатото.

А аз просто стоях и гледах как умира.

С какво куалкуа беше пропил плътта ми, любезно предоставена на Галис?

Цианиди. Най-простото решение.

Кожата на лицето ми се дърпаше, зараствайки. Кръвта ми вече не течеше. Обърнах се към притичалите пилоти, озъбих се — и те застинаха.

Изглежда, само капитан Галис беше метаморф тук…

Не се движи. Трябва да неутрализирам отровата. Много капиляри.

Странно усещане… всичко плува и въздухът не стига. Защо се задъхвам? Нали дишам с пълни гърди…

Тръгнах към оградата с вдървени крака. Зад гърба ми пилотите се хвърлиха към застиналия Галис.

Все пак отмъстих за теб, Сняг… мой несбъднал се приятелю…

Вие си имате ваши закони — аз си имам свои.

Не успявам — закрещя куалкуа. — Пьотър, не успявам да неутрализирам отровата!

Какво мога да направя… Разплата. Когато отнемаш чужд живот, бъди готова да дадеш своя.

Все още крачех — макар погледът ми да помръкваше и съзнанието ми да се замъгляваше. Сега с мен би могло да се справи и дете — нямаше да успея да стана дори след леко побутване.

Прости ми…

Виж ти. Какви човешки думи.

Светът се изпълваше с бяло сияние. В ушите ми кънтеше. Не, няма да стигна до оградата, ще падна тук, в центъра на портала…

Пьотър!

Загубих съзнание…

 

 

Пьотър!

Пьотър!

Пьотър!

Защо той мърмори името ми?

Нима куалкуа не разбира, че трябва да се умира в тишина? Още повече сега, когато вече няма нито задух, нито скованост — сякаш плуваш в топли води и ти се струва, че всичко е прекрасно…

Само главата боли. Тъпа болка в слепоочията.

Вече ми е позната тази болка.

Пьотър, съвземи се! Чуваш ли ме? Отговори! Жив ли си? Отговори!

Жив? Сигурно. Ако отвъд наистина има нещо, това едва ли ще е упоритият куалкуа. Малкото, страхливо, равнодушно идолче. Колко дълго се криеше той в своето равнодушие… но на всяко равнодушие му идва краят. И сега аз съм му нужен — на ходещото вместилище на разум, което не обича да излиза в жестокия и огромен свят. За да го спася…

Пьотър! Отвори очи. Стани.

Подчиних се, че куалкуа можеше да реши и да ми помогне в управляването на собственото ми тяло. Не си струваше да създавам прецедент.

Залез.

Какъв красив залез.

Лежах върху трева — суха, бодлива есенна трева, покриваща полегатия склон на някакъв хълм. В далечината се точеше гора, обагрена в пурпурно и златисто.

Есен?

— Къде е базата, куалкуа?

Приседнах и прекарах ръка през лицето си. Само преди миг на него зееше рана.

Сега там имаше само спечена кръв, а под нея — груб белег.

— А не можеше ли раната да зарасне без следа? — попитах.

Пълно опустошение. Целият бях изцеден, в мен не бяха останали нито чувства, нито емоции. Зелените еколози, необичащият името си Сняг, осакатената делта, опитващият се да ме изяде капитан Галис — всичко това беше много, много далече. Имаше само един есенен свят; есента беше почти руска, с прохладен свеж въздух.

Не съм аз този, който е затворил раната ти.

— А кой? — попитах глупаво аз.

Порталът сработи. Ти се премести в друг свят.

Кимнах, съгласявайки се с думите му. Това наистина не можеше да е същата планета. Не защото вместо джунгла виждах обикновена гора, и не защото беше много тихо. Просто всеки свят си има свой мирис. И в пряк, и в преносен смисъл. А тук не миришеше на война.

— И кой ме спаси?

Порталът. Организмът ти беше прочистен от отровата. Уврежданията бяха отстранени. Всички направени от мен модификации — също.

— Отново ли ни проумяха, куалкуа?

Да.

— Колко време мина, куалкуа?

Колко тежи залезът? Каква е миризмата на звука от флейта? Как звучи докосването на майчината длан?

— Ти си бил поет…

Аз те проумях, Пьотър. Сега мога да общувам с теб чрез отвлечени образи.

Станах и се огледах.

Колко тихо.

Колко хубаво.

— Може би тук няма съвсем никой? — попитах аз с плаха надежда. Куалкуа не отговори. Нека.

Гора, поля, а в далечината — виеща се като змия река. Небето тъмнее, слънцето се спуска зад хоризонта — по-бързо, отколкото на Земята. И започват да се появяват звездите — върху все още светлото небе. Продължавам да съм в ядрото.

И все пак тук ми харесва.

Заспусках се по хълма. Огледах се за миг и почувствах портала. Защо толкова дълго не се беше задействал? И защо все пак ме беше спасил?

Някой ме следеше, някой беше заинтересован от мен. Може би аз бях само играчка. Но засега не се бяха наиграли с мен и дори бяха готови да ме ремонтират.

— Куалкуа, махни белега — помолих аз.

Не искам.

— Какво?

Ти беше възстановен точно до това състояние. Не бива да се намесвам без особена необходимост.

— Страх те е, приятелче — прошепнах аз.

Расите, които не познават страха, загиват.

Тръгнах към реката. Машинално, подчинявайки се на знанията от прочетени някога книги. Река — море — живот. Водата привлича всичко живо. А аз бях длъжен да се измъкна. Та нали засега не знаех дори какво е това Сянка. Трябваше да намеря дядо, Данилов, Маша. Трябваше да се върна на Земята и да намеря защита за нея.

Добър набор от занимания за човек, който едва не е умрял от самоотравяне.

— Как мислиш, дали същото се случва и с останалите? — попитах аз. — Или те не са преминали през портала. А, куалкуа?

Симбионтът не отговаряше. Но аз не се нуждаех от отговора му.

— Едно не мога да разбера — защо им е да ме изпращат по разни планети. Ако чуждият разум е способен да ме проумее за миг, все едно аз да взема да се развличам с детски конструктор. Да го редя по всякакъв начин, да сглобявам фигурки, сякаш и така не е ясно какво може да се сглоби и какво — не… Не разбирам смисъла на действията им. Защо?

А може би нямаше смисъл? Не знаех. Куалкуа също не знаеше и мълчеше.

— Геометрите… също не ги разбирам. Е, натъкнали са се на свръхцивилизация. Метаморфи… Портали… Делти… разбирам, че са по-мощни от техните кораби… Нека Сянката да има триста, петстотин планети… Въпреки това не би трябвало да бягат! Та нали за тях трудностите са повод за ентусиазъм. А при това Сянката не е особено защитена! Стига да не ползват порталите, биха могли да си работят без никакъв проблем. Да се внедряват, да осъществяват регресорството си… От какво може да са се уплашили? Дори аз не съм уплашен…

Куалкуа не отговаряше.

Въздъхнах. Въпросите бяха много, отговорите не бяха ясни. Оставаше ми само да вървя.

— Най-важното е да разбера. Знаеш ли, куалкуа, хората винаги са страдали заради това. За нас главното е да разберем — смятаме, че тогава ще се справим с всичко. А когато не ни се удава — веднага започват неприятностите. Като джампа например — изобретихме го, започнахме да го използваме — а не разбирахме. И ето че закъсахме — станахме превозвачи. Добре поне, че извънземните не понасят джампа.

Грешиш.

Спрях на място.

— Какво?

Поне две раси могат да понасят джампа. Изчислителите и ние.

— А… по дяволите.

Точно така. Когато ме парализираха и направихме джамп към Земята, куалкуа беше в мен!

Прекалено бях свикнал с присъствието му в тялото ми. Дори нямаше сянка на учудване, че извънземният беше останал при мен, жив и разумен!

— Ти си понесъл джампа, защото беше част от мен?

Не. Спомни си устройството на моя разум. Преди джампа махнах съзнанието си от тази част, която беше в тялото ти. После се върнах обратно. Изчаках скока.

— А можеш ли да го издържиш?

Не знам. И не искам да проверявам. За мен отрицателният резултат ще означава не гибел на отделна личност, а смърт за цялата ми раса.

— Сериозна работа… — Леко се поуспокоих. — Но вие и изчислителите сте изключения от правилото. Вас, предполагам, така или иначе не могат да ви накарат да се носите с кораби из Вселената. На изчислителите чуждата функция също не им трябва.

Работата не е само в това. Пьотър, нима мислиш, че не е възможно да се създаде механично устройство, понасящо джампа? Чисто механично устройство за зареждане на информацията в компютрите? Неразумни биологични структури, способни да се ориентират по звездите и да подават енергия към джампъра?

— Не бива да съобщаваш това на силните раси — изстрелях аз.

Куалкуа се засмя.

Успокой се. Нима смяташ, че силните раси са неспособни да стигнат до този извод самостоятелно?

— Тогава защо? — извиках аз. — Защо караме корабите си из Галактиката? Какво, не са ни намерили друга роля ли?

Расите, които нямат функции, се изключват от Конклава. Тази съдба е сполетяла много раси, Пьотър. Аз ги помня. Кехлибарените бръмбари… това беше колективен разум, аналогичен на моя. Но те не издържаха космическите полети, а планетата им не произвеждаше нищо ценно. Едни млекопитаещи, подобни на вас, но неспособни да се примирят с ролята си… А имаше и цяла планета с разум. Океан от разумна протоплазма, с който никой не можеше да установи контакт… И старите получиха заповед… Конклавът е пресметлив, Пьотър. Той не държи в редиците си търтеи. Рано или късно това ще се обърне против него, но предполагам, че ще е по-скоро късно.

— Тогава в какво се състои нашата особеност, куалкуа?

Не си ли се замислял за цената на скока? За тази точност, която е необходима при джампиране на разстояние малко повече от дванайсет светлинни години?

— Но ние постигнахме…

Пресметни, Пьотър. Неточността на примитивните ви системи за ориентация. Съотношението на скоростите. Движението на звездите в Галактиката. Никаква навигационна система не е способна да отведе кораба до целта, ако цената на скока е дванайсет светлинни години.

Бях повален и размазан.

По-лесно ми беше да се съглася, че светата инквизиция не е сгрешила и Слънцето се върти около Земята.

— Но нали ние скачаме, куалкуа. Отлитаме и се връщаме.

Въпреки логиката. Въпреки статистиката. Въпреки всичко. Силните раси са създавали автоматични кораби с джампъри. Те са се губели в космоса. Скачат към Денеб — и изскачат при Алтаир. Тръгват от Спика — и се връщат при нея.

— Защо?

А ето това не знам. Мога само да предполагам. Джампът не е просто движение в пространството. Той е още и взаимодействие с Вселената. Човешката раса е също толкова неотменима част от джампъра, каквато е магнитната бобина от свръхпроводника и антената от навитата спирала на сребърната нишка. Без пилот джампърът отнася кораба в произволна посока. В това е вашата тайна, човеко. Вашето щастие.

— И все пак… защо…

За Земята ще бъде по-добре, ако никой не научи отговора.

Кимнах. Навярно куалкуа беше прав. И късметът трябваше да се приеме като даденост, без да се задават въпроси, без да се търсят решения…

— Знаеш ли, куалкуа, ние не можем без отговори. Така се получава.

Неволно се усмихнах, вслушвайки се в напрегнатата тишина вътре в мен.

— И знаеш ли, приятелю, навярно това е още по-голяма загадка от джампа…

Струваше ми се, че той няма да отговори. Но куалкуа шепнеше — съвсем тихо, сякаш беше възможно да ни подслушват:

Да, това е загадка. Нещо повече. Възможно е и това да е отговорът…

 

 

Реката се оказа съвсем обикновена река. Точно това, от което се нуждаех в момента. Когато стигнах до нея, вече се беше смрачило — ако беше уместно да се каже такова нещо в ядрото. Небето пламтеше от звезди, водата искреше, прескачаше през плитчините.

Паднах на колене и пих на воля. Водата миришеше на пясък, но беше чиста и жива. По дяволите предпазливостта, не бях в положение, при което мога да се боя от чуждопланетна дизентерия…

Утре ще тръгна по течението. Гладен съм, но куалкуа ще помогне — поне някоя рибка ще хвана. Стига тук да има риби…

Проснах се на топлия пясък и вперих поглед в небето. Някъде там се губеха звездите, по които сверявах скоковете си. Сверявах ги, без да подозирам, че това изобщо не е нужно. И работата не е в ориентацията на антената, съотношението на скоростите и началния импулс. Цялата работа е в мен.

Не просто превозвачи! А още и коне!

Това, което за руснака е радост, за немеца е смърт. Това, което за човека е еуфория, за извънземния е безумие.

Колко смешно — ние се нуждаехме от обосноваване на принципа на джампиране. И учените изказаха теория, която астронавтите безразсъдно рискуваха да проверят. И теорията заработи — защото това много се е искало на петимата камикадзета, седящи в металната кутия на совалката.

А за извънземните това не е достъпно. Да намират потвърждения на необосновано предположение. Да запълват пропуските в знанията с вяра. Да убеждават себе си, че всичко трябва да бъде точно така!

Може би затова на извънземните им е толкова трудно с религията? Не намират основания да вярват в Бог — и не вярват.

Но някъде трябва да има отговор… не мога да мина без отговор.

Защо толкова си приличаме — и не само си приличаме, но и сме еднакви! Сянката, геометрите, хората — сякаш едните са отражения на другите, и макар едното огледало да е огромно, другото — по-малко, а третото съвсем мъничко, приликата е безспорна…

Дядо навярно се радва. Че как иначе — трета хуманоидна раса…

Започвах да се унасям. Вероятно си струваше да се поотдалеча от реката — скоро пясъкът съвсем щеше да изстине. Но не ми се искаше да ставам, да разкъсвам паяжината на съня…

Опасност!

Куалкуа не се нуждаеше от сън.

— Какво? — прошепнах аз, докато се обръщах по корем и се оглеждах. — Къде?

Реката. Плясък. Светлина.

Вгледах се — и видях сред звездния блясък огромен тъмен силует, лениво плъзгащ се надолу по течението. Над водата се носеше слабо, мътно огънче.

Кораб?

Не, прекалено тихо се движеше.

Въображението ми послушно дорисува контурите на чудовищно тяло с изпъкнало, блестящо око върху стълбче. Защо винаги очакваме първо да срещнем чудовище?

Бойна трансформация?

Харесало му беше да моделира от мен оръжие…

— Почакай — прошепнах аз. Навярно прекалено високо. Сянката вече пропълзяваше покрай мен — тромава, ръбеста. При звука от гласа ми нещо помръдна. Огънчето се плъзна нагоре… сякаш окото ме търсеше.

Застанах на колене, готвейки се да хукна по-надалеч от брега.

— Ей! Кой е там?

Гласът беше тих, но се разнасяше отлично над водата. Потрепнах и застинах на място.

— Има ли някой? — попитаха отново с лека неувереност. Навярно ако застинех на място, можех да се скрия. Жълтото огънче се поклащаше, търсейки ме… чудовището вече отминаваше.

И изведнъж мракът се разсея.

Какво ти чудовище!

Сал и човек, застанал с фенер в ръка.

— Ей! — извиках аз. — На борда!

Говорехме на език, който беше различен от вече познатия ми. Порталът отново ме беше подготвил за поредната планета на Сянката.

— Ехей! — отзова се радостно гласът. — Сам ли си?

— Да. — Скочих и се втурнах по брега. Бавно отдалечаващият се сал внезапно се беше превърнал в център на Вселената. Не, не, не исках да оставам сам на брега! — Почакайте!

— Няма мотор — отговори непознатият добродушно, но с лека тревога. — Ще доплуваш ли?

Да доплувам? Той какво, шегува ли се? Няма и двайсет метра… ще крача по дъното…

Хвърлих се във водата. Пробягах няколко крачки — дълбочината нарастваше стремително, гмурнах се.

Водата се оказа топла. Явно неусетно бях успял да измръзна…

Жълтото огънче се приближаваше, превръщайки се неусетно в малък кръгъл фенер. Едва не налетях на сала, вкопчих се в хлъзгавите греди. Най-обикновен класически сал. Подадоха ми ръка.

— Хайде, измъквай се…

Най-важното нещо в този глас беше, че имаше топлина. Може би и лека тревога… но много бих искал да видя земен турист, който с такава лекота взима случаен спътник в пустошта, и то посред нощ.

— Благодаря — прошепнах аз, качвайки се на сала.

Човекът безмълвно поднесе фенера към лицето си. Не казах нищо, но оцених жеста.

Мъж. На средна възраст — можеше да е и малко над трийсет, и да наближава четирийсет. Впрочем след покойния дълголетник Галис не рискувах да съдя за възрастта на аборигените. Кожата му беше тъмна, изглежда, не от загар, а по природа; косите бяха черни и прави. Лицето беше много спокойно, сериозно, но не напрегнато. Само дълбоко в очите се виждаха искрици, които подсказваха, че през живота си се е занимавал не само с плуване със салове и изваждане на нервни пришълци от водата. По нещо приличаше на Данилов, само че беше по-силен, много по-силен. Такива мъже моментално се харесват на младите момичета. Аз навярно никога нямаше да стана такъв. Носеше единствено шорти от сребриста тъкан, което моментално възкреси в паметта ми Ник Ример и геометрите.

— Благодаря — повторих аз.

Мъжът бавно обърна фенера и ме освети. Аз замижах, изчаквайки да мине оглеждането.

— Ама че белег имаш, приятел — каза той със съчувствие, сваляйки фенера. — И пресен, нали? Кой има такива зъби?

Въздъхнах дълбоко.

— Метаморфите.

— Ясно. Смятай, че си се разминал леко. Далеч ли е той?

— Мъртъв е.

Мъжът мълчеше. В погледа му имаше въпрос — „как“?

Не. Не можех да го лъжа.

— Аз… също съм метаморф. В някаква степен.

— Разбирам. При нас това не е прието.

— Добре. Не възнамерявам…

Кимване — сякаш всичко казано беше дреболия, недостойна за внимание. Обещах да не се превръщам в чудовище — значи всичко е наред.

— Келос. Така се казвам. Това име не означава нищо на нито един от езиците на Сянката. И затова ми харесва.

— Здравей, Келос. Аз се казвам Пьотър. Това също не значи нищо на езиците на Сянката.

— Грешиш. На диалекта на Изначалната Земя тази дума означава „страж“.

Той се усмихна.

— Страж? — повторих тъпо аз.

— Страж, пазител, диверсант. Зависи кой период ще вземеш, но на мен ми харесва най-много първото значение. Не, не съм оттук. Не ме гледай толкова учудено.

— Не съм учуден.

Келос кимна:

— Ти отскоро ли си тук?

— Съвсем отскоро. Минах през портала.

— Ясно. Това веднага се вижда. Не се притеснявай.

Виж ти — успокояват ме.

— И говори по-тихо, че ще събудиш сина ми.

Кимнах. Погледнах назад — на „кърмата“ на сала имаше нещо като колиба. Веднага си спомних за „Приключенията на Хъкълбери Фин“.

— Аха — казах тихичко.

— Приключение ли имаме? — чу се от колибата.

Келос разпери ръце и каза без особено огорчение:

— Ето… Молбата се отменя поради закъснение… Да, Дари! Приключение!

От палатката изпълзя малчуган на десетина годинки. Също мургав, но малко по-светъл от Келос. Изправи се и ме погледна изучаващо.

— Боя се, че съм доста скучно приключение — смотолевих аз.

Момчето, изглежда, не мислеше така. Сънливостта веднага отлетя от очите му.

— Това униформата ви ли е? — попита звънко той.

Келос въздъхна:

— Дари!

— Извинете.

Момчето се смути. Добро момче, още не загубило детската си откровеност и непосредственост.

— Аз се казвам Дари — каза той малко церемониално.

— Пьотър — отговорих аз в същия тон.

Момчето си пое въздух и изстреля:

— А това военна униформа ли е? Ох…

Келос му се закани с пръст. Усмихна ми се някак пресилено:

— С децата не може да се направи нищо. По-добре отговори ти.

— Военна — казах аз. — А белегът на бузата…

Улових погледа на Келос и завърших:

— От едно чудовище, което не е местно. Но нямам оръжие в себе си, честна дума. И изобщо — не нося нищо интересно. Дори камъчета от други планети.

— Жалко — каза сериозно момчето. — А аз ги колекционирам.