Сергей Лукяненко
Звездната сянка (12)

Глава 4

Сняг надникна в стаята привечер. Аз лежах проснат на койката — ако за това разкошно легло беше подходяща суровата армейска дума — и гледах в тавана.

Вече от цял час под прозореца се чуваха разговори. Персоналът на базата се връщаше. Или по случай примирието всички бяха в отпуска, или службата тук си беше толкова разпусната. По някое време почукаха на вратата ми — вероятно информацията за новия пилот вече се беше разпространила. Не отговорих. Размишлявах, опитвайки се да разбера как да се измъкна от неочаквания капан.

Порталите се оказаха с характер. Порталите сами решаваха дали да пуснат човек от един свят в друг, или не. Може би просто не владеех притежаваните от всички навици за управление. А може би между преходите трябваше да мине някакво време — известно право на преместване е социално гарантирано, но все пак процесът не е безконтролен…

Слабак съм аз. Успях само да избягам от клетите геометри. А когато се наложи наистина да проуча нещо…

— Пьотър? Спиш ли?

Вече беше тъмно. Светлината в коридора беше слаба, силуетът на Сняг се открояваше като тъмно петно. По гласа му си личеше, че е леко пийнал.

— Не. Мисля.

— Полезно е! — съгласи се Сняг, влизайки. — Защо е тъмно? Не си се ориентирал в управлението?

Странна работа, но нощното небе тук не пламтеше с милиарди звезди. Май не беше по-богато от земното. Или Сянката заемаше не само ядрото — от тази мисъл се почувствах зле, — или нещо засланяше звездната светлина — прашната атмосфера или не по-малко прашният космос…

— Не, просто не исках светлина.

— Случва се. — Сняг въздъхна със съчувствие. Сложи нещо на масата. Изкикоти се: — Донесох ти ядене. Извинявай, не от ресторанта, а от нашата столова… Такива приключения бяха, изгубих пакетите. Жалко, разбира се. Пълнената риба…

Мълчах.

— Но коняка успях да го запазя! — похвали се Сняг.

— Дай го — помолих аз неочаквано за самия себе си. Напипах бутилката, отпих. Ама че гадост. Макар че какво разбирам от силните напитки — може би Данилов сега щеше да мляска, да се пули и да се възторгва…

— Конякът е боклук — самокритично си призна Сняг. — Нищо хубаво местно не е останало. Растенията постоянно мутират, линеят. А вносният е прекалено скъп.

Вносен?

— А откъде го внасят? И как?

— Отвсякъде. С корабите на Търговската лига.

Настроението ми веднага се смени — от тъжно на възторжено. Но разбира се. Защо, очарован от порталите, реших, че са единственото превозно средство на Сянката? Порталите са за хората. И то не винаги. А стоките се доставят по друг начин.

— Моята планета няма взаимоотношения с Търговската лига — съобщих аз самата истина. — Какво представлява тя?

— Затворили сте за Лигата? — Сняг леко се учуди. — Ама че родина имаш… Лигата — това са свободни търговци. Според слуховете не са свързани с нито една планета…

— Наемат ли на работа чужденци?

Сняг замълча.

— Наемат ли?

— Ти какво? Вече се разочарова от този свят?

— Аз никога не съм се очаровал.

— Хм… Ами, Пьотър… впрочем…

Почерпката явно го беше направила меланхоличен.

— Може и да си прав. Всичко това е тъжно. Аз съм тук вече седем години…

Или не беше на малко повече от двайсет, както ми се беше сторило в началото, или беше започнал да воюва още като юноша…

— Галис, естествено, е прав. Силовият метод не е решение. Само бавният натиск. Но те упражняват натиск над зелените от хиляда години. И това ще трае още хиляда години!

Той отпи от бутилката, и без да ме пита дали искам, ми я подаде.

Аз отпих послушно. Втория път конякът не изгори гърлото ми. Ох, да можеше да ме види сега дядо!

— Методично… планомерно… Самите тях ще ги изгонят от планетата планомерно! Ще развъдят блата, ще се превърнат в жаби, ще започнат да хвърлят хайвер…

Сняг се засмя дрезгаво и възкликна с трагична откровеност:

— Знаеш ли какво исках? Когато попаднах тук? Да получа самолет. Да стана класен пилот. И така да подпаля зелените, че веднага да хукнат вкупом към портала. За да мога после да вървя по улицата — не, не с изпъчени гърди, а даже със сведен поглед — и всички да ми се усмихват. И всеки, всеки на планетата да знае, че дължи на мен щастието си! Не, не си мисли, че не бих извличал дивиденти от славата си^[1]. Нищо подобно! Но исках всеки да знае, че ми е задължен! На мен!

Той успокои дишането си. Попита жално:

— Глупак съм, нали?

— Не. Просто си дете.

— Аха. Дете. Бях. По-добре кажи ти за какво си мечтаеш? Нали не за същото?

Потрепнах като от удар.

А може би Сняг беше прав?

И въпреки всичко, което мисля за себе си, само това играе роля? Затова и тръгнах — въпреки Данилов, въпреки страната си, само и само да се окажа единственият прав… спасителят на света.

— Аха, мълчиш — каза Сняг със задоволство. — Значи така!

Отпихме още по глътка. Ще се напия. Със сигурност ще се напия.

— При вас разрешено ли е да пиете по всяко време? — попитах аз. — А ако има тревога?

— Не викай бедата! Ако има тревога, ще изтрезнеем, не се съмнявай!

Аха. Виждал съм такива герои. Добре поне, че в това отношение имаше ред — за миг излитаха от академията…

— Пьотър, ако решиш да си тръгнеш — мога само да ти пожелая късмет! — каза Сняг прочувствено. — Не знам с какво те е привлякла Търговската лига… те също са глупави по свой си начин… Борят се със Сянката…

— Какво?

— Ами това! Сигурно вие затова не ги обичате… Революционери, да се спукаш от смях. Интересно е, разбира се…

Думите му бяха заглушени от тътен. Нисък, отекващ по цялото тяло.

— Повика бедата, мамка му! — нададе вой Сняг. — Ех, по дяволите, тъкмо се бяхме разприказвали…

Тътенът замлъкна някъде на самата граница на доловимото. Сняг стоеше, стиснал бутилката. После внимателно я сложи на масата и промърмори:

— След полета ще разпуснем.

Гласът му беше абсолютно трезв.

Впрочем и у мен не беше останала никаква следа от опиянението. Изобщо не проумявах как е възможно да се направи това. Но навярно в цялата база подпийналите пилоти сега идваха на себе си.

— Дадоха ли ти самолет? — попита Сняг.

— Да.

— Тогава да бягаме!

Думите на Галис за двете минути сами изплуваха в съзнанието ми. Скочих. Сняг ме хвана за ръката и ме повлече след себе си, безпогрешно ориентирайки се в тъмнината. Отвори вратата с ритник.

По коридора тичаха хора. Кой в униформа, кой в цивилни дрехи, а някои само по бельо. Предимно млади мъже, впрочем сред тях видях и една девойка. Тя спря за миг до мен, успокои дишането си… о, не само от бягането беше такава запъхтяна и зачервена!

— Новак? Честито сефте!

— После! — прекъсна я Сняг. И ние се вляхме в течащия по стълбището поток. Колко много хора се оказа, че са се върнали в казармата, докато аз се бях отдал на самоунищожение!

На няколко пъти ме изблъскаха. После и аз самият започнах да разбутвам хората с лакти. Слизането ми отне двайсет секунди, но ми се струваше, че закъснявам безнадеждно за самолета. Обхваналото хората напрежение, тежко и неприятно като миризма на пот, потискаше нервите.

— Давай по-бързо. — Сняг се хвърли към тъмнината — към своя хангар, очевидно. Аз се замотах, опитвайки се да се ориентирам. Нямаше никакви фенери, само светлината от прозорците. Базата, която изглеждаше толкова добре планирана, придоби нови измерения в здрача.

— Къде е делтата ти? — Девойката отпреди малко ме хвана за лакътя. Тя се усмихваше, пристъпвайки на място. — А, новобранец?

— В хангара с новите самолети…

— Нататък!

Аз побягнах. Оставаше ми да се надявам, че тя не е объркала нещо.

Хангарът се появи неочаквано. Сякаш изплува от мрака.

— Тревога! — извиках аз.

Вратите се отвориха.

Този беше!

Вътре поне имаше осветление. Редиците от неподвижни делти изглеждаха толкова разтревожени, колкото и хората. Може би вече се самонавивах, но ми се стори, че самолетът отвори кабината си, преди да извикам „гост“.

Тласък — прибиращият се трап ме стовари в креслото. И веднага светът се промени — слях се с делтата в едно цяло.

Пространството наоколо гореше. Делтите излитаха една след друга и се понасяха с котешка грациозност към отворените врати на хангарите. Над базата пламтеше платнище от светлина — защитата. Пред излитащите машини за миг се отваряха проходи. Изброих четирийсет и седем делти — по-точно не ги изброих, а просто узнах количеството моментално след като се запитах колко са.

— Пьотър?

— Сняг?

— Между нас има пряк канал. Следвай ме.

Една от делтите се поклащаше във въздуха, изчакваше. Окраската й беше неуловимо различна — рецепторите на моя самолет подсказваха къде се намира Сняг.

— Пьотър, ти се включи в срока.

Галис!

— Очаквам задача.

Пауза.

— Следвай Сняг. А теб… не исках да те пускам… патрулирай в зоната си. Не пресичай границата!

— Слушам! — изстреля Сняг. И веднага продължи, без преход: — Пьотър, върви ти. Щом капитанът ни пуска в полет, значи работата е сериозна. Давай след мен…

Неговата делта се стрелна към небето. Аз се понесох подире му и почувствах как светът гори, земята пропада надолу, мяркат се стените на хангарите. Самолетите преминаха през отвора плътно един до друг, сякаш фукайки се пред останалите делти. А може би точно така си беше.

Небе. Безкрайно небе.

Изведнъж разбрах колко ми беше домъчняло за него.

Краткото кацане на совалката никога не може да даде усещането за полет. Следване на курса и нищо повече. Полетът като пътник пък изобщо не е сравним като усещане.

Как ми се искаше да летя наистина! Да усещам щурвала… е, добре, нека да няма никакъв щурвал, да чувствам самата машина, силата на двигателите, рева на разкъсвания въздух, свободата на маневрите. Това съвсем не приличаше на сливането, което бях изпитал с кораба на геометрите. Там играех ролята на зрител, може би — на командир. Тук усещането беше по-скоро за ездач, яхнал дълго бездействал боен кон. Сякаш и конят е обучен, и желанията ни са едни и същи — да се носим напред, към безумието на сражението. И сякаш всяко движение се удаваше чрез преодоляване на чуждата воля, послушна, но своенравна…

— Не изоставай, Пьотър.

Преминахме над града, който утихваше пред очите ми. Светлинките угасваха. Хората от улиците изчезваха. С леко усилие успявах да видя всяка сцена отблизо, ясно и отчетливо. Стадион с тълпа хора, влизащи в някакви подземни бункери… Отборите се разбягваха по своите дупки… виж ти, това беше същото нелепо състезание по правене на фигури, което бях гледал сутринта по телевизора! Над сградите разцъфваха енергийни чадъри — градът или се готвеше за бомбардировка, или просто се маскираше. На улиците — бягащи фигури, преобърнати масички на открито ресторантче, възрастна жена хваща някакви бягащи деца и ги издърпва в своята врата, под грейващата защита…

— Фронтът е наблизо — каза сухо Сняг. — Изхвърленият мутаген покрива града за максимум петнайсет-двайсет минути. Ако не успееш да се скриеш — самият ти ставаш зелен… а колите на гражданската отбрана ще пристигнат едва след половин час. Те са разположени в планините, там е по-безопасно.

Градът започна да чезне, завихме към калното море. Съпроводих го с поглед. И казах:

— Жалко…

— Не разбрах, Пьотър.

— Жалко, че не отидох дотам.

— Ей! С такова настроение…

— Извинявай.

Замълчах. Приближавахме се към границата.

Нямаше никакви карти в обичайния смисъл. А и защо ми трябваше сега да гледам в карти — с помощта на делтата виждах всичко наоколо на разстояние стотици километри. Самолетът сам отделяше необходимите обекти. Ето че се показа и фронтовата линия — пламтяща синя черта, точеща се през тинята на блатото.

— Нашата зона.

Делтата на Сняг се люшна и увисна неподвижно. Принудих се да повторя маневрата, като потиснах жаждата за движение и в себе си, и в самолета.

— Задачата ни е да не пропуснем пробив на врага през разделителната линия — натърти Сняг. — Пресекат ли чертата — бий с всички сили.

— Ясно. А ако не я пресекат?

— Тогава стискай зъби — изрече той след кратка пауза.

Реехме се самотно, на около два километра височина. Останалите самолети бяха някъде далеч, прикриваха своите участъци от границата.

 

 

— Как ми е омръзнало… — прошепна Сняг. — Нямам сили и да си отида — ще е като предателство. И търпя…

Предпазливо поведох делтата надолу. Увиснах над блатото, вглеждайки се в червеникавокафявата гъста маса. Сняг наблюдаваше безмълвно маневрите ми.

Тинята гъмжеше от живот. Той не само покриваше повърхността, но и се спускаше на десетки, стотици метри надолу, вкопчвайки се за дъното. В преплетените нишки и снопове пълзяха някакви сенки. Дребни оранжеви рачета, уплашени от надвисналия самолет, суетливо бягаха от повърхността, потапяха се в утайката. Пъплеха буци безцветни, сякаш изпълзели от пещери червеи. По калта пълзяха прозрачни желеподобни твари, плоски и еластични.

— Красиво ли е? — попита иронично Сняг.

— Да — признах си аз. В суетенето на чуждия живот си имаше своя красота. Неприятна, но завладяваща, от същия род като хелицерите и педипалпите на паяците, щипалките на медузите и фасетните очи на насекомите.

— Зелените го ядат това — каза Сняг. — Онази жаба с удоволствие би излапала шепа червеи. Можеш да загребеш и да й отнесеш в хотела.

Той се закикоти. Започнах да вдигам делтата.

— Не си мисли, че съм такъв циник — продължи Сняг. — Само че всичко това… мястото му е в резерват. Това не е за пред хора. Щом зелените не искат да са хора — тяхна си работа, но поне да не пречат на другите… Кажи — не съм ли прав?

Спомних си желеподобните буци плът. Шаването на червеите.

Сигурно ще е прекрасно да се плува тук с яхта. Да ловиш риба, да се къпеш в прозрачната вода, да гледаш тена на приятелката си…

— Прав си.

— Ти веднага ми хареса — каза Сняг с неочаквана топлота. — Наистина. Извинявай, че те заподозрях тогава…

— Остави.

— Е, все пак… Идват, Пьотър!

Отвращението в гласа му беше такова, сякаш самият Сняг току-що бе изял шепа червеи.

Покрай синята ивица — от своята страна на границата — летяха четири апарата. Два пъти по-големи от нашите самолети, но по-тромави.

Вече ги бях видял на екрана — или в документалните кадри, или в реконструкциите, които според мен с нищо не се различаваха от реалността. Но сега не гледах с човешки очи.

Те се състояха повече от живи организми, отколкото от машини. Меки, треперещи в движението си спираловидни корпуси. Раздуваха се както търбусите на пияници-бираджии. Отдалечени от корпуса двигатели върху гъвкави пилони. Безформени израстъци — кабините. И точещ се подир всеки апарат шлейф от изсипващи се дребни зрънца.

— Сеят — каза кратко Сняг.

Виждаше се как корпусите вибрират, докато изхвърлят частиците навън. Вятърът духаше към града и зрънцата, леко подхванати от него, се носеха през синята линия.

— Сняг…

— Всичко е наред. Пфу, естествено, че не е наред… Но метеорологичните условия не влияят на статуса на границата. Такива са условията на съглашението.

Той отчаяно се стремеше да бъде сдържан. Как иначе — опитен, преживял какво ли не летец, демонстриращ на новака бойните делници.

— Два дни ще ги изгаряме — каза Сняг.

Зрънцата се сипеха и се сипеха… Апаратите на зелените дори се вдигнаха по-нагоре и аз разбрах, че преднамерено ще прелетят покрай нас.

— Гаврят се — потвърди Сняг.

— И нищо ли не може да се направи? — попитах аз. Като в академията, когато ни обясняваха защо в никакъв случай не бива да пипаме американските разузнавателни самолети, нарушили руската граница…

Сняг премълча. После каза неочаквано:

— Нещо не ми работи навигационното оборудване. Пьотър, те от своята страна на границата ли са?

Поех си въздух, преди да отговоря. В академията ми бяха дали горе-долу същия отговор…

— Сняг, не разбрах въпроса ти. Не се ориентирам добре в навигационните системи.

Сняг се изхили.

— Струва ми се, че пресякоха чертата.

— Когато се върнеш, ще проверят самолета — напомних му аз.

— Не винаги можеш да се върнеш след боя. Понякога падаш… благополучно, покрай брега.

Ясно. Всичко с теб е ясно, летецо от планетата Дъгоцветните мостове.

И аз съм последният, който би те осъдил.

— Очаквам разпореждания — казах аз.

— Подсигурявай ме.

Делтата му се втурна към синята черта. Премина с лекота през несъществуващата граница, и през небето се очерта огнена ивица. Сняг засега стреляше не по вражеските апарати, а по техния курс, изтласквайки ги от границата. Аз чаках и моята делта чакаше, цялата настръхнала, преди да се хвърли напред…

Четирите вражески апарата направиха маневра с пъргавина, съвсем неочаквана при техните габарити. След миг вече летяха към Сняг — засега без да стрелят, но в самото им движение се долавяше неприкрита заплаха. И още как. Сняг беше нарушил границата. А не се броеше, че преди това зелените бяха изчакали нужната посока на вятъра…

— Атакуват ме — каза Сняг много спокойно.

И аз започнах да действам.

Вече не знаех каква част съм аз и каква — самолетът. Пресегнах се — с ръце, продължение на делтата…

И това, което сега беше мои ръце, се съедини върху една от летящите „стрели“ на зелените.

Болка. Тя изобщо не беше беззащитна плячка, тази твар от плът и метал, носеща в себе си пилот със зелена кожа. Сякаш бях хванал таралеж… не, нима един безобиден таралеж може да боде така? Сякаш бях хванал шепа въглени. Изкрещях, смазвайки огнената бариера, обгърнала чуждия апарат. Усещането беше страшно — навярно такова може да се изпита при удушването на човек.

И все пак знаех, че съм прав.

— Благодаря, Пьотър…

Делтата на Сняг беше някъде във висините. Плъзгаше се в стратосферата с лекота, като на шега изпреварвайки останалите три апарата. Колкото и да бе странно, те не ми обръщаха никакво внимание.

Може би защото още не бях пресякъл невидимата линия?

Смачканите отломки на летателния апарат на зелените се сипеха надолу. Виждах как сферичната кабина се премята, надувайки се, докато пада. Изглежда, пилотът щеше да оцелее. От пръсналия се търбух на апарата плисна тъмна течност. Но вече не частици, които да бъдат разнасяни от вятъра. А просто няколко тона отрови.

Издигнах се нагоре. Височината нарастваше стремително — Сняг отиде някъде отвъд двайсеткилометровата отметка, трите киборгизирани твари не изоставаха. И не само, че го преследваха, но и стреляха. Конусовидните заряди плющяха подир делтата. Един от тях я улучи — Сняг изкрещя.

— Какво? — извиках аз. Всички се движехме с еднаква скорост — не можех да се включа в битката.

— После…

За миг делтата му увисна, после рухна надолу. Стреловидните апарати спряха и аз ги догоних.

Огън. Вихър от пламъци, изпепеляващ дъжд, заливащ небесата. Усещах, че изстисквам всичко възможно от складовете с неизвестна вместимост на самолета ми.

Нека!

— Сняг! Пьотър! Незабавно се върнете на наша територия!

Това беше Галис. Беше благоволил да се намеси или едва сега ни бе обърнал внимание?

Един от вражеските апарати избухна. Разтресе се и полетя встрани, плъзгайки се към своите брегове. Нека бяга… Двамата други маневрираха заплашително, като изстрелваха срещу мен цели мрежи от мълнии. Удариха делтата ми — и аз почувствах болка и извиках, както бе направил преди малко Сняг.

— Дръж се…

Огнено кълбо в небето — един от чуждите апарати се пръсна на парчета. Още един удар в мен — делтата се разтресе, започна да се спуска.

— На ти!

Разнообразието на оръжие в делтата беше смайващо. Усещах как ракетите се изтръгват и започвах да се чувствам като част от тях — стремителна, хищна, зъбата част… Взрив — бях избързал с първата ракета, тя само закачи самолета на зелените, но втората тръгна плътно подире му. Изглежда, пилотът изпадна в паника. От търбуха на апарата потече гъста течност — избавяше се от товара. Апаратът се издигна — и попадна под обстрела на Сняг, под кинжал от чист бял пламък. Мазно черно облаче — и край.

— Да! Оправихме ги, Пьотър… Единият е твое дело… Как си?

— Държа се.

Трудно ми беше да се държа. Делтата беше като тежко ранено животно. Чувствах болката й, усилието, с което се задържаше във въздуха.

— Сняг, Пьотър. Приключихте ли? — Гласът на Галис беше леден.

— Всичко е наред, капитане — каза бързо Сняг. — Апаратите на зелените пресякоха границата. Нарушителите са унищожени.

— Аз получих през спътника малко по-различна картина.

— Отдавна трябваше да видите някоя битка от борда на делта, капитане — отговори дръзко Сняг.

Пауза.

— Умник. А виждаш ли от твоята делта какво има под вас?

Аз също погледнах надолу. Оказа се, че не е толкова лесно да видя нещо — полезрението се стесняваше и намаляваше.

Погледът ми се изпълни с чужди апарати. Те какво, изпод водата ли бяха изскочили? Двайсетина понесли се нагоре стрели, необременени с товари, стремителни и маневрени.

— Чакали са ни — въздъхна Сняг.

— Разбира се — потвърди Галис. — Прекалено чести станаха навигационните сривове у някои пилоти. Махайте се оттам, живо!

— Капитане, нуждаем се от помощ.

— Никаква помощ! Вие сте навлезли на сто километра във вражеската територия! Връщайте се. Ще започна да ви прикривам чак при града.

— Галис. — Сняг беше неочаквано сдържан. Не настояваше, а молеше. — Пьотър няма да успее. Самолетът му е разбит, не разбирам как все още успява да лети.

— Това е война. Вие нарушавате наложилите се правила…

— Във войната няма правила — намесих се аз.

— Искаш ли нашите деца да изгорят живи? — попита Галис. — Махайте се оттам. Обръщайте и си тръгвайте.

— Капитане…

— Не. Никакво тежко въоръжение.

С всички сили се опитвах да вдигна делтата по-нависоко. Или поне да я ускоря. Но самолетът също вече нямаше сили. А отдолу в гъста мрежа се издигаха враговете.

— Сняг, тръгвай — помолих го аз. — Сам виждаш… аз ще те прикривам.

Колко глупаво! Колко безумно глупаво! Да отидеш за помощ при могъща свръхцивилизация, която сама е способна да спре друга свръхцивилизация. Да се забъркаш в дребен местен конфликт. И да загинеш при първия полет, защитавайки едни безумци от други.

— Сняг, тръгвай…

— Колко ми е омръзнало всичко… — въздъхна той. Тихо, даже отегчено. — Галис, целуни ме по задника! Отдавна исках да ти кажа това! Яжте се едни-други колкото си искате! С нищо не сте по-добри от тези нещастници!

— Приключи ли?

— Сега ще приключа — отговори Сняг с безгрижно веселие. — Ей, Пьотър, сбогом! Ти си добро момче… Ще се видим в някой друг свят…

— Забранявам! — извика Галис. — Сняг, знаеш правилата…

— Я върви на…

Пожеланието беше кратко, но много съдържателно. След миг делтата на Сняг се гмурна под моя осакатен самолет, разлюля криле, застина…

Светът потрепери.

Тихият ангел се снижи…

Звуците застинаха. Цветовете помръкнаха.

От делтата на Сняг надолу струеше призрачно сияние, което покриваше зловонното блато и издигащите се зелени. Хищните силуети на чуждите машини помътняваха, смачкваха се, превръщаха се в неясни сенки.

— Как ви се струва плоскотата? — попита Сняг много отчетливо.

Не знам какво беше това. Нито в един от учебните филми за Конклава не ни бяха демонстрирали нищо, което поне малко да напомня за подобно оръжие.

Във въздуха летяха и се стопяваха плоски двуметрови силуети. Блатото пред очите ми посивяваше. На мястото, където току-що шаваха червеи и се ширеше тиня, бълбукаше чиста вода. Под нас се разтваряше огромен кръг от чиста вода, който стигна чак до хоризонта.

Какво беше направил Сняг, беше изтръгнал от околния свят едно измерение?

— Предупредих те — каза Галис.

Делтата на Сняг потрепери тежко — и се разпадна на огнено кълбо.

— Капитане! Капитан Галис! — закрещях аз. — Самолетът на Сняг… Капитане…

— Самолетът е унищожен от мен, Пьотър. Незабавно се връщай в базата. В случай, че откажеш, ще бъда принуден да унищожа и теб.

Задъхах се. Умореното стоманено тяло ме болеше.

— Я върви на… — И запознах Галис с руския вариант на вече посочения адрес. После хвърлих делтата надолу през премятащите се отломки.

Не. Нищо.

Този път Сняг от планетата Дъгоцветните мостове нямаше да успее да се добере до брега.

Галис замълча. Разбирах, че всеки момент можех да последвам Сняг — и все пак се снижих над самата вода. Чистата, прозрачна вода, в която се въртяха, падайки към дъното, двуизмерни сенки.

Рязко спиране — и делтата ме пусна. Кабината се отвори, аз се измъкнах от креслото и застинах, поглъщайки студения морски въздух. Обвивката на самолета отвън беше гореща и грапава, сякаш изстъргана с шмиргел. Миришеше на сол. Миришеше на чист, стерилен, уютен свят.

— Боклуци! — закрещях аз. — Галис, ти си боклук! Планетата ти е кенеф! Дано ви удавят в лайната!

В тъмнината се носеха и падаха долу пламтящи отломки от делтата. От зелените не беше останала и следа.

— Само той беше нормален — понеже не е от скапания ви свят!

Нямаше кой да чуе ругатните ми. И нямаше кой да види сълзите ми. Делтата висеше над самата вода и безсилно потрепваше.

— Гадове — прошепнах аз.

Защо, защо нямах възможността да направя същото като Сняг? Да изпепеля, да превърна в плоскота, да унищожа целия този свят!

И защо нямах къде да се върна, освен в базата?