Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strong Medicine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Опасно лекарство

Първо издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992

 

Преводач: Владимир Ганев

Редактор Боряна Василева

Художник Мария Табакова

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков

Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.

Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

6

Първото им дете се роди, както той обичаше да казва на колегите си от болницата, „точно според графика на Силия“.

Бебето, здраво момиченце, три кила и четиристотин грама, се появи на бял свят през август 1958 година, девет месеца и една седмица след сватбата им. То бе спокойно, почти не плачеше. Кръстиха го Лайза.

През периода на бременността Силия бе категорична по отношение на процедурите при раждането и това доведе още в самото начало до търкания с нейния гинеколог доктор Пол Кийтинг, колега на Андрю в болницата. Суетен мъж на средна възраст, склонен към бомбастични изрази, той веднъж му каза:

— Жена ти наистина е невъзможна!

— Разбирам какво искаш да кажеш, но това прави живота ни интересен — съчувствено му отвърна Андрю. — Странното е, че невъзможното за някои хора, за Силия става възможно.

Няколко дни преди този разговор Силия бе заявила на доктор Кийтинг:

— Изучавам методите за естествено раждане и вече правя съответните упражнения.

А щом гинекологът се усмихна снизходително, тя добави:

— Искам да участвам активно в раждането и да бъда в пълно съзнание. С една дума — никаква упойка! И не желая епизиотомия.

Кийтинг се намръщи:

— Уважаема госпожо Джордан, тези две решения ще вземе вашият гинеколог чак при самото раждане.

— Не съм съгласна — тихо и спокойно отговори тя. — Ако отстъпя сега, много възможно е да се пренебрегне волята ми, когато ще ми бъде трудно да реагирам.

— Ами при крайна необходимост?

— Това е съвсем друга работа. Ако се стигне дотам, вие ще преценявате и ще правите, каквото трябва. Но после ще се наложи да убедите мен и Андрю, че действително ситуацията е била такава.

Доктор Кийтинг изсумтя уклончиво и отвърна:

— Относно епизиотомията. Може би не знаете, че разрезът на перинеума с хирургическа ножица точно преди самото раждане предпазва от разкъсване при излизане главата на бебето, разкъсване, което е болезнено и заздравява по-трудно в сравнение с добре направен хирургически разрез.

— О, зная, но съм сигурна, че вие имате по-добра представа от мен за увеличаващия се брой лекари и акушерки, които не са съгласни с подобно мнение.

Без да обръща внимание на видимо растящото неодобрение на гинеколога, Силия добави:

— Има много случаи, когато естествените разкъсвания се възстановяват по-бързо в сравнение с епизиотомиите, причинили инфекции или болки месеци наред след раждането, а често и двете.

Доктор Кийтинг я изгледа намръщен:

— Вие май имате отговор за всичко.

— В никакъв случай — възрази тя. — Но нали все пак става дума за моето тяло и моето бебе.

— Щом говорим за вашето тяло, бих искал да припомня, че макар епизиотомията да не се прави с такава цел, зашиването след това осигурява стегнатост на вагината-каза гинекологът.

— Да — потвърди Силия. — Зная, че това е необходимо, за да изпитва партньорът ми удоволствие от секса, след като вече съм раждала. Е, докторе, аз не искам да чувам от съпруга си оплаквания за отпусната вагина и като мине раждането започвам упражнения за стягане мускулите на таза.

Скоро след този разговор, по взаимно съгласие Силия смени гинеколога си и стана пациентка на доктор Юнис Нашмън, който бе по-възрастен от доктор Кийтинг, но достатъчно млад по дух, за да споделя много от нейните разбирания.

След раждането на Лайза, Юнис Нашмън каза на Андрю:

— Съпругата ви е забележителна жена. В някои моменти имаше много силни болки и аз я попитах дали не иска да промени решението си за упойката.

Андрю, който имаше намерение да присъства на раждането, но бе повикан за един спешен случай на негов пациент, не можа да скрие любопитството си:

— Какво отговори тя?

— Просто каза „не, но моля някой да ме прегърне“. И една медицинска сестра обгърна с ръце съпругата ви и я успокои. Друго нищо не пожела.

— А когато се роди дъщеря ви — добави доктор Нашмън, — не отделихме бебето, както обикновено правим, а го оставихме да си лежи при Силия. Двете бяха толкова доволни — незабравима картина!

Както си бе решила, Силия остана в къщи цяла година, за да посвети вниманието и обичта си на Лайза. Тя отдели време и за подреждане на дома им в „Конвънт Стейшън“. Изпълни всички задачи, които си бе набелязала във връзка с ремонта на старата сграда.

— Обичам тази къща! — възкликна един ден Андрю, сияещ от удоволствие.

Същевременно Силия не прекъсна връзките си с „Фелдинг-Рот“. Сам Хоторн вече бе станал заместник-директор по търговските въпроси в национален мащаб и обеща да осигури работа на Силия, щом тя реши да се върне отново в компанията.

За „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс Инкорпорейтид“ това бе една добра година. Няколко месеца, след като се разчу за успеха на доктор Андрю Джордан в наситеното с драматизъм първо приложение на лотромицина Управлението за храни и лекарства одобри препарата за продажба. Лекарството се радваше на голяма популярност и на възторжени отзиви в целия свят и стана един от най-печелившите продукти в историята на „Фелдинг-Рот“. Личният принос на Силия утвърди в ръководството на фирмата мнението, че желанието на Сам Хоторн отново да я назначи на работа заслужава подкрепа.

За света извън компанията обаче 1959 година не бе толкова забележителна. През януари Аляска бе провъзгласена за североамерикански щат, а през юли — Хавай. На север през април бе открит големият морски път „Свети Лаврентий“. През май израелският министър-председател Давид Бен-Гурион обеща пред света, че неговата страна ще се стреми към мир с арабските си съседи. По-късно същия месец две маймуни извършиха четиристотин и осемдесеткилометров космичеки полет на борда на една военна ракета на САЩ и се върнаха благополучно на Земята. Затвърдиха се надеждите, че някой ден за Космоса могат да излетят и човешки същества.

Едно събитие, което направи впечатление на Силия, бе започналата през декември поредица от заседания на сенатската подкомисия, председателствана от сенатора Естис Кифовър. Демократ от Тенеси с амбиции да стане президент на САЩ, в миналото той бе успял да привлече вниманието на обществеността в подкомисията по проблемите на престъпността. Сега с още по-голяма стръв сенаторът се бе насочил към фармацевтичната индустрия.

Повечето хора от този бранш възприеха Кифовър като досадна и не особено важна личност. Вашингтонското лоби на фармацевтичната индустрия бе силно и от работата на подкомисията не се очакваха някакви трайни резултати. Силия бе на друго мнение и го сподели само с Андрю.

Към края на годината тя се върна на работа като търговски пътник в нейния район на Ню Джързи. От болницата „Сейнт Бийдс“ й помогнаха да намери една възрастна медицинска сестра — пенсионерка, която идваше всеки ден у тях и се грижеше за Лайза. С присъщата си последователност Силия реши да провери как възрастната жена се справя с работата и излезе на разходка извън града заедно с Андрю. Когато се прибраха, остана много доволна от новата си помощница.

Майката на Силия, Милдред, понякога идваше на гости от Филаделфия и с радост помагаше и се занимаваше с внучката си, докато бавачката ходеше по работа в града.

Милдред и Андрю имаха чудесни отношения и постепенно Силия почувства по-голяма привързаност към майка си, нещо което рядко й се случваше в миналото. Една от причините вероятно бе, че Джанет, по-малката сестра на Силия, живееше много далеч — в Обединените арабски емирства, където съпругът й бе изпратен като геолог в една петролна компания.

Осигурили необходимата помощ и грижа за семейството и дома, Силия и Андрю можеха отново да се отдадат на работата си и то с удоволствие.

 

 

Едно нещо малко помрачи ежедневието на Андрю, макар че той не бе сигурен дали си заслужава да се безпокои. Отнасяше се за Ноа Таунсенд.

В няколко случая, които нямаха никаква връзка помежду си, старшият партньор на Андрю прояви признаци на емоционална нестабилност. След като поразмисли, Андрю реши, че би било по-точно, ако тя се нарече странно поведение. Озадачаваше го фактът, че всичко това бе чуждо на природата на зрелия, изпълнен с достойнство лекар, с когото работеше всеки ден.

Андрю бе свидетел на три епизода с Таунсенд.

Веднъж Ноа разговаряше в своя кабинет с Андрю и много се нервира, когато телефонът извъня. След като отговори рязко на позвъняването, той изтръгна телефонния кабел от стената, запрати апарата в отсрещния ъгъл и той се строши в един шкаф. После продъллжи да разговаря с партньора си, като че ли нищо не бе се случило.

На другия ден на писалището му имаше нов телефонен апарат. За съдбата на стария изобщо не стана дума.

Около шест седмици по-късно отиваха на работа с колата на Ноа. Изведнъж той, за ужас на Андрю, натисна до край педала на газта и колата полетя из улиците на Мористаун, поднасяйки на завоите и пресичайки на червено. Андрю му викна да кара по-бавно, но Таунсенд като че ли не чуваше. За техен невероятен късмет не им се случи нищо — автомобилът профуча в паркинга на болницата и спря с остро изсвирване на гумите. Ноа отвърна на протеста на Андрю само със свиване на рамене. А на другия ден си караше автомобила съвсем спокойно с нормална скорост.

Третият случай, също без никаква връзка с предишните два, бе много оскърбителен и засягаше секретарката на общия им кабинет, госпожа Парсънс, дългогодишна сътрудничка на Ноа още преди да дойде Андрю. Наистина Вайълит Парсънс, вече към шейсет и пет годишна, имаше забавени реакции и понякога забравяше, но само незначителни неща. Тя се отнасяше добре към пациентите и бе спечелила обичта им. С Андрю работеше чудесно, а пословичната преданост към Ноа бе тема на чести шеги в техния малък колектив.

Всичко неочаквано се промени по повод на един чек.

Вайълит бе сгрешила при попълване на чека за доставка на материали за кабинета. Фактурата бе за четиридесет и пет долара, а секретарката несъзнателно бе обърнала цифрите, написала бе чека за петдесет и четири долара и го бе оставила на писалището на Ноа. Всъщност грешката не бе от значение, защото тази сума просто щеше да бъде приспадната по сметката за доставката през следващия месец.

Ноа обаче връхлетя в чакалнята с чека в ръка и изкрещя на Вайълит Парсънс:

— Ей, глупава кучко! Решила си да ми пилееш парите и да ме разориш, а?

Андрю тъкмо влизаше и не повярва на ушите си. Вайълит явно бе не по-малко изненадана, но отговори с достойнство:

— Доктор Таунсенд, досега никой не ми е говорил така и не желая това да се повтаря. Напускам кабинета ви и повече няма да се върна!

Андрю понечи да се намеси, обаче Ноа грубо го прекъсна:

— Ти стой настрана от тия работи!

А Вайълит каза:

— Благодаря, доктор Джордан, но аз вече не съм на работа тук.

На другия ден Андрю се опита да заговори Ноа на тази тема, но той измърмори:

— Тя не си гледаше работата. Вече се договорих с друга жена, която постъпва утре.

Ако тези случаи не бяха изолирани един от друг или зачестяваха, Андрю би ги посрещнал с по-голямо безпокойство. Той обаче разсъждаваше, че когато човек остарява, напрежението в работата и ежедневните грижи съвсем нормално довеждат до подобни избухвания и сблъсъци. В края на краищата това не бе чак толкова чуждо на човешката природа. Понякога Андрю сам чувстваше подобно напрежение, стигащо до раздразнителност, която успяваше да превъзмогне. Очевидно Ноа не бе в състояние да се въздържи.

Въпреки това тези няколко случая събудиха у Андрю тревога.

 

 

В работното ежедневие на Силия нямаше бурни преживявания.

Един февруарски ден на 1960 година, когато бе дошла от своя район в централата на „Фелдинг-Рот“ да извърши някаква търговска операция, Сам Хоторн я повика в кабинета си. Той бе в добро настроение и я посрещна сърдечно. Не изглеждаше преуморен от новите си отговорности за търговията на национално равнище. Добър признак, помисли си тя. И вдъхващ оптимизъм в перспективата на нейните по-далечни цели. Косата на Сам видимо оредяваше и вероятно той щеше да посрещне следващия си, 40-ти рожден ден, плешив. Но това изглежда щеше да му отива.

— Исках да ви видя във връзка с предстоящата търговска конференция в национален мащаб — обясни той.

Силия вече знаеше за тази конференция, която се организираше от „Фелдинг-Рот“ на всеки две години и бе насрочена за април същата година в нюйоркския хотел „Уолдорф Астория“. Тя щеше да има закрит характер, с участието на всички търговски пътници на компанията в границите на САЩ, плюс служители от филиали на „Фелдинг-Рот“ в чужбина. Освен това на тридневната сесия щяха да присъстват председателят на управителния съвет, президентът и други ръководни дейци на компанията.

— Надявам се и аз да бъда на съвещанието — каза Силия. — Предполагам няма да ме предупредите, че е само за мъже!

— Освен че ще присъствате, висшето ръководство иска да се изкажете.

— Ще се изкажа — потвърди тя.

Сам отвърна сдържано:

— Сигурен бях, че ще приемете. А сега на въпроса. Говорих с Илай Кампърдаун. Той и другите биха желали да разкажете за опита си като търговски пътник от гледна точка на една жена. Предлага се например темата „Продажбата на лекарства през погледа на една жена“.

— Не си я представям в павилиончетата край кината, но ще изложа вижданията си.

— Би трябвало да поднесете всичко в лек стил, по възможност с лек хумор — продължи Сам. — Изказването да не натежи със сериозен тон. Никаква полемичност. И не повече от десет-петнадесет минути.

Силия отвърна замислено:

— …Разбирам.

— Ако желаете, може да ми го дадете в чернова. Ще го прегледам и ще ви дам препоръките си.

— Няма да забравя за това ваше предложение — отговори тя, вече представяйки си как ще построи изказването си, сигурна, че няма да му даде черновата.

— Във вашия район продажбите вървят чудесно-похвали я Сам. — Поддържайте нивото!

— И аз така съм решила, макар че пускането на нови препарати би помогнало много за тази цел — потвърди тя. — Впрочем какво стана с талидомида, за който преди година говори господин Кампърдаун?

— Свалихме го от нашата листа. Върнахме го обратно на „Шеми-Грунентал“. Благодарихме, без да сме благодарни.

— Защо?

— По мнение на нашите изследователи лекарството не е добро — обясни Сам. — Направиха изпитания в старческите домове, за които говорихте вие. Не даде резултати като сънотворно.

— И дотук ли спряхте?

— Да, що се отнася до „Фелдинг-Рот“. Макар че както току-що научих, фирмата „Мерел“ се е заела с него. Кръстили са го кевадон и замислят големи удари тук и в Канада.

И след няколко секунди добави:

— Няма нищо изненадващо, като се свърже с големия му успех в Европа.

— Долавям в гласа ви съжаление — каза Силия. — Мислите ли, че нашата компания е сбъркала?

Сам сви рамене:

— Може би. Но ние сме длъжни да продаваме само одобрени от нашата дирекция за научни изследвания лекарства, а това не е.

Той се позамисли и продължи:

— Трябва да ви кажа Силия, че тук някои хора ви критикуват, защото заради вас изпробвахме талидомида върху стари пациенти, а не на по-широка основа, както предлагаше отначало Винсънт Лорд.

— И вие ли сте между тези хора?

— Не. Тогава, ако си спомняте, аз се съгласих с вас.

— Спомням си.

След малко тя запита:

— Критиката има ли съществено значение?

— За вас? — Сам поклати глава. — Мисля че няма.

 

 

През следващите вечери и почивни дни Силия подготвяше изказването си за конференцията. Беше се затрупала с книжа и бележки в тихата удобна работна стая, която двамата с Андрю много обичаха.

Една неделя Андрю я закачи:

— Май нещо кроиш, а?

— Да, точно така — потвърди тя.

— Ще ми кажеш ли какво?

— Ще ти кажа, но по-късно — отвърна Силия. — Ако научиш сега, ще започнеш да ме разубеждаваш.

Той се усмихна и прояви достатъчно съобразителност да спре дотук.