Артър Хейли
Опасно лекарство (17)

3

Андрю погледна мрачно управителя на болницата. Стояха напрегнати един срещу друг в кабинета на Ленард Суийтинг.

Беше петък, към обяд.

— Доктор Джордан, преди да продължите, искам да ви предупредя, че трябва да сте абсолютно сигурен в онова, което говорите и да имате предвид евентуалните последици — каза управителят на „Сейнт Бийдс“ с официален и суров глас. Строгост сковаваше лицето му.

— Дявол да го вземе! — възкликна Андрю, готов да избухне, с опънати от безсънната нощ нерви. — Мислите ли, че не съм се съобразил с това?

— Не, но искам да бъда сигурен — както обикновено, когато Суийтинг говореше, гъстите му рошави вежди се движеха бързо нагоре-надолу.

— Добре, пак повтарям, Ленард, и този път съвсем официално. — Андрю внимателно подбираше думите си, изреченията се откъсваха направо от сърцето му. — Партньорът ми, доктор Таунсенд, сега преглежда пациенти в отделението. Дълбоко съм убеден, че той е под влияние на опияти и се е пристрастил. Боя се, че е неспособен да упражнява професията си и може да постави под заплаха живота на своите пациенти. Убеден съм също така, че неоправданата смърт на един от пациентите в болницата се дължи на грешка, допусната от доктор Таунсенд по същата причина.

— Господи! — При последното изречение управителят пребледня и вече молеше: — Андрю, не можеш ли да спестиш поне това?

— Не мога и не трябва! Също така настоявам вие да вземете незабавни мерки! — Андрю добави грубо: — Нещо, което трябваше да направите преди четири години. Тогава и двамата знаехме, но вие и други от болницата предпочетохте да си мълчите и да си затваряте очите.

Ленард Суийтинг измърмори:

— Трябва да направя нещо. Законът ме задължава. След като вече ме уведомихте, нямам друг избор. Що се отнася до миналото — не знам нищо.

— Лъжете, и това го знаем и двамата — възрази Андрю. — Но ще го отмина, защото и аз бях тогава непочтен и страхлив като вас. Тревожи ме настоящето.

Управителят въздъхна и полугласно каза, като че ли говореше на себе си:

— Убеден съм, че това все някога трябваше да се разкрие.

После отиде при писалището си и вдигна телефона. Обади се секретарката и Суийтинг нареди:

— Свържи ме с председателя на управителния съвет, той е в града. Каквото и да прави, кажи да го прекъснат. Търся го спешно. После ти и всички, които са наоколо, хващайте телефоните и свикайте ръководството на болницата на заседание при мен. Ще започне веднага, в заседателната зала — той погледна часовника, — повечето завеждащи отделения и служби трябваше да са сега в болницата.

Ленард сложи слушалката върху телефонния апарат и погледна уморено. Гласът му прозвуча дружелюбно:

— Днес е тежък ден, Андрю. За всички ни и за болницата. Но те разбирам, че правиш това, за да останеш верен на себе си.

Андрю кимна машинално.

— А сега какво?

— След няколко минути ще се събере ръководството. Ще те извикаме. Дотогава чакай тук.

Някъде отдалеч прозвуча фабрична сирена за обедна почивка.

Време. Чакай. Чакане.

Андрю размишляваше угнетен — бе чакал прекалено много. Дълго чакане. Чакане, докато един пациент-млад човек, който имаше още много живот пред себе си — почина.

 

 

Преди четири години и осем месеца, след като разбра, че Ноа Таунсенд е наркоман, Андрю бе наблюдавал своя по-старши партньор съвсем отблизо с единственото намерение да предотврати инцидент или фатална лекарска грешка. Макар тази форма на контрол да имаше граници, Андрю бе доволен, че не се стигна до сериозен проблем поради професионална небрежност на Ноа. Даже при по-сложни случаи в кабинета на доктор Джордан, той схващаше загрижеността на по-младия си колега и с желание ги обсъждаше, влагайки цялото си диагностично умение, което явно не му изневеряваше, въпреки завладелия го порок.

Доктор Таунсенд обаче проявяваше очевидно нехайство при вземане на опиати, не си правеше труд да крие от Андрю. А по време на работа в кабинета си и в болницата все по-ясно проявяваше характерните симптоми-изцъклен поглед, завален говор, треперещи ръце. Навсякъде из кабинета си оставаше дузини мостри на силни препарати — хапчета в разни опаковки — без дори да прави опит да ги прикрива. Понякога пред Андрю впиваше очи в тях, като че ли бяха съблазнителни бонбони.

Будеше недоумение как бе възможно той, вече като наркоман, да изпълнява ежедневните си лекарски задължения. И доктор Джордан сам намери обяснението — навикът става втора природа. Ноа бе практикувал професията си толкова дълго, че вече вършеше всичко с голяма лекота, включително и поставянето на диагнози — една поначало трудна задача. В известен смисъл, разсъждаваше Андрю, Ноа приличаше на повреден двигател, който продължаваше да работи по силата на собствената си инерция. Въпросът бе докога щеше да действа тя?

Като че ли в болницата никой друг не знаеше за тази беда. Наистина, една година след безрезултатния разговор на Андрю с Ленард Суийтинг, доктор Таунсенд си подаде оставката като главен лекар и член на медицинския съвет на „Сейнт Бийдс“. По-младият му партньор обаче не можа да проумее, дали това става по собствено желание или бе резултат на чуждо внушение. От тогава Ноа се затвори в себе си и прекарваше повечето време в къщи. Той ограничи приема на пациенти в кабинета си, прехвърляйки новодошлите на Андрю Джордан и на Оскар Арънс, млад лекар, отскоро техен партньор.

Андрю продължаваше да се безпокои от време на време за Ноа и за пациентите му, но имаше чувството, че проблемът не е чак толкова голям и затова не предприемаше нищо, в смътно очакване да се случи нещо лошо и с тайната надежда, че това никога няма да стане.

До тази седмица.

Развръзката настъпи с изненадваща бързина.

 

 

Отначало Андрю получи само частични изолирани сведения. Скоро обаче подозренията и търсенията му помогнаха да свърже отделните събития и да ги види в тяхната последователност.

Всичко бе започнало във вторник следобед.

Двадесет и деветгодишният Кърт Уиразък дошъл в кабинета на доктор Таунсенд с оплакване от болки в гърлото, повдигане, постоянна кашлица и треска. След прегледа се установило, че гърлото му било възпалено, имал температура 38.9. Както сочеха клиничните данни, доктор Ноа Таунсенд бе доловил със стетоскопа отслабени дихателни звуци, хрипове и плеврално триене. Поставил му бе диагноза пневмония с указания да постъпи незабавно в болницата „Сейнт Бийдс“, за да го прегледа отново същия ден.

Уиразък не бил нов пациент. От три години се явявал няколко пъти в кабинета на Ноа. Още при първото посещение му била направена инжекция пеницилин заради възпаление на гърлото. През следващите дни се оправил, но получил обрив със сърбеж — признак, че е свръхчувствителен към този антибиотик. По-нататъшно приложение на препарата било противопоказно и криело опасност от неблагоприятни, дори фатални последици. Доктор Таунсенд бе вписал и подчертал това с червен химикал в амбулаторната карта на пациента.

Дотогава Уиразък не знаел, че е алергичен към пеницилина.

Той бе дошъл втори път с леко неразположение. Прие го Андрю, понеже заместваше по-старшия си партньор, който забеляза предупреждението в амбулаторната карта за пеницилина. Този път то се оказа излишно, защото Андрю не му предписа никакво лекарство.

Тогава, преди една година и половина, доктор Джордан бе видял Уиразък жив за последен път.

След като доктор Таунсенд изпратил пациента в болницата, там го настанили в стая с още трима болни. Прегледал го стажант-лекар и снел анамнезата. По обичайната процедура го запитал „алергичен ли сте към нещо?“ и Уиразък му отговорил: „Да, към пеницилина.“ Въпросът и отговорът били вписани в картона на болния.

Доктор Таунсенд изпълнил обещанието си да види новопостъпилия същия ден следобед, но преди това наредил по телефона да му дадат еритромицин. Стажантът изпълнил указанието. Тъй като обикновено пневмонията се лекува с пеницилин, за него било ясно, че доктор Таунсенд е чел предупреждението за алергия или си го е спомнил, а може би и двете.

Освен това, когато същия следобед посетил пациента, той трябвало отново да прочете вписаното от стажанта, което още веднъж да му напомни за алергията към пеницилина.

Миналото на пациента имаше известно значение за онова, което се случи или не успя да се случи през следващите дни.

Кърт Уиразък бе кротък, свит човек, неженен и нямаше приятели. Служител в една транспортна фирма, той живееше сам, самотник в пълния смисъл на думата. Докато беше в болницата, никой не дойде на свиждане. Родителите му бяха полски преселници в Съединените щати. Майка му бе починала. Баща му живееше в едно градче в Канзас заедно с неговата по-голяма сестра, също неомъжена. Те бяха единствените близки хора на Кърт, но не знаеха, че е заболял и се намира в болницата „Сейнт Бийдс“.

Два дни след като постъпи, състоянието му остана непроменено.

На втория ден вечерта, около осем часа, доктор Таунсенд дойде да види Кърт. Случайността отново, макар и косвено, свърза Андрю с трагичната съдба на болния.

Напоследък Ноа бе започнал да посещава болните в необичайни часове. По-късно Андрю и другите му колеги си обясняваха, че навярно не е искал да се среща с тях или пък изобщо не е бил в състояние да се ориентира под влияние на опиатите. Същата вечер бяха извикали доктор Джордан в болницата за някакъв спешен случай. Когато си тръгваше, той срещна на вратата Таунсенд. Поприказваха няколко минути.

По поведението и говора му Андрю веднага разбра, че е взел опиати и то съвсем скоро. Отдавна свикнал с представата, че по-възрастният му колега е наркоман, Андрю реши да не се поддава на лоши мисли и да не предприема нищо. Лековерие, за което щеше горчиво да съжалява.

Андрю тръгна към къщи с колата си, а Таунсенд се изкачи с асансьора в отделението и прегледа няколко пациенти. Последният бе младият Уиразък.

Никой не би могъл да отгатне какво е занимавало ума на Таунсенд точно в тези минути. Знаело се само, че състоянието на Уиразък, макар и некритично, било влошено — висока температура и затруднено дишане. Изглежда Ноа, с размътения си ум, е решил, че предписаното от него лечение не е ефикасно и трябва да се промени. Направил ново предписание и го занесъл лично в сестрин-ската стая.

Нареждането му било за мускулно инжектиране на шестотин хиляди единици пеницилин на всеки шест часа, като първата доза се постави незабавно.

Старшата сестра отсъствала поради болест и нощно дежурство давала младша, назначена скоро нейна колежка. Тя била доста заета. В предписанието на доктор Таунсенд не й направило впечатление нищо особено и своевременно го изпълнила. Нито видяла, нито прочела предишните бележки в картона на пациента и естествено, не знаела предупреждението за алергията му към пеницилина.

Когато дежурната сестра влязла, Уиразък имал висока температура и го унасяло. Той не запитал каква инжекция ще му слага, а и сестрата не проявила инициатива да му каже. Направила инжекцията.

Какво е станало после, се изяснява от една страна по догадки, а от друга — по разказа на болен в същата стая.

Като се има предвид ефектът на пеницилина при подобни случаи, вероятно след секунди младият човек е изпитал силна възбуда, придружена с внезапен сърбеж по цялото тяло, а кожата му пламнала от червенина. В хода на скоротечния процес, той изпаднал в анафилактичен шок с бързо подуване и деформиране на лицето, очите, устните, езика и ларингса, придружено от задушаване, свирене в белите дробове и хъркане. Подуването на ларингса — най-критичната от всички промени — е блокирала достъпа на въздух в белите дробове, попречило е на дишането и е последвало — жест на милосърдие след болките и ужаса — загубване на съзнание и смърт. Всичко продължило пет минути или може би малко повече.

Едно спешно лечение би се изразило в масирано инжектиране на адреналин и незабавна трахеотомия — хирургически отвор в гърлото към дихателната тръба за осигуряване въздух на белите дробове. Нямало обаче кой да поиска и организира спешна намеса, а когато се притекли на помощ, вече било късно.

Друг болен в стаята, разтревожен от отчаяните движения на съседа си по легло и от хъркането, натиснал звънеца за дежурната сестра. Когато тя влязла, Кърт Уиразък бил починал — самотен, без някой да му помогне.

Сестрата веднага започнала да вика ординатора, а после и доктор Таунсенд, с надежда, че може би е още в болницата. Той бил действително там и пристигнал пръв.

Веднага се заел със случая и отново трябва да се разчита само на догадки за мотивацията на неговото поведение.

Най-вероятно представата за станалото успяла да проникне в размътения му ум. С голямо усилие на волята съумял да си избистри съзнанието и започнал работа — оформял онова, което щяло да му осигури сполучливо прикритие на грешката, ако, разбира се, не се бил намесил Андрю. Сигурно е проумял, че дежурната сестра не е знаела за алергията към пеницилина. Било е възможно, благодарение на някакъв луд късмет да не се свържат двете улики — първоначалното вписване на бележката за алергията в картона на пациента и инжектирането на пеницилина. Ако Ноа успеел да изкара, че смъртта се дължи на някаква естествена причина, истината никога нямаше да излезе наяве. Надали е убягнала от вниманието на Таунсенд, че Кърт Уиразък нямал близки приятели — хората, които обикновено задават неудобни въпроси.

— Горкото момче! — възкликнал Таунсенд. — Сърцето му е изневерило. Боях се, че може да се случи. Той имаше болно сърце.

— Да, докторе — съгласила се младата медицинска сестра с облекчение, че към нея не биха могли да отправят никакви упреци. А и Ноа Таунсенд все още се ползувал с името на голям авторитет, чието заключение тя приела безрезервно. Не се усъмнил и ординаторът, който също дошъл, но след като видял, че има кой да се занимае със случая, се върнал да върши другата си работа.

Доктор Таунсенд въздъхнал и се обърнал към сестрата:

— При всеки фатален изход има да се вършат някои неща, млада госпожо. Нека сега ние двамата да изпълним това задължение.

Едно от тези неща било попълване на смъртен акт, в който Ноа Таунсенд записал, че смъртта се дължи на „остра сърдечна недостатъчност вследствие на пневмония“.

Андрю научи случайно за смъртта на Кърт Уиразък в четвъртък сутринта.

Минавайки през чакалнята, която ползваха заедно с Таунсенд и Арънс, той чу Пеги, секретарката, назначена на мястото на Вайълит Парсънс, да споменава по телефона „пациентът на доктор Таунсенд, който почина снощи“. След малко Андрю се видя с Ноа и съчувствено му каза:

— Разбрах, че си загубил пациент.

Възрастният лекар кимна:

— Много жалко. Беше млад човек, веднъж ти си го преглеждал вместо мен. Уиразък. Имаше тежка форма на пневмония и болно сърце. То отказа. От това се боях.

Вероятно Андрю нямаше да се замисли върху този случай — макар че смъртта на един пациент заслужава дълбоко съжаление, тя не е рядко явление. В държането на Таунсенд обаче имаше нещо смущаващо, което предизвикваше смътно чувство на тревога. То накара Андрю след около час, когато Ноа си беше отишъл, да извади досието на Уиразък и да го прочете. Да, да, вече си спомняше пациента и в картона му направиха впечатление две неща. Едното бе предупреждението за алергията към пеницилина, което му се стори от голямо значение. Другото — че изобщо не се споменава за сърдечно страдание. А това според доктор Джордан беше важно.

Все още не поради голяма загриженост, а просто от любопитство Андрю реши в късните часове на същия ден да направи дискретно проучване за смъртта на Уиразък.

Най-напред прочете последното вписване в картона-причината за смъртта, установена от доктор Таунсенд. После се върна към началото. Изведнъж в очите му като светкавица се вряза предписанието с почерка на Таунсенд за инжектиране на шестотин хиляди единици пеницилин. Със същата разтърсваща сила му подейства бележката на медицинската сестра, че пеницилинът е апликиран и хронологически личеше, че това е станало малко преди смъртта.

Андрю изчете, но вече почти машинално, другите документи в папката, включително и бележката на стажанта за алергията към пеницилина и предшестващото я предписание за еритромицина. Когато връщаше досието на деловодителя, ръката му трепереше, а сърцето му биеше лудешки.

Като камшици шибаха ума му въпросите: „Какво да правя? Къде да отида?“.

Реши да слезе в моргата, за да огледа трупа на починалия. Смъртта бе затворила очите му и бе успокоила лицето му. С изключение на бледосинкавия, цианов оттенък на кожата, което би могло да се отдаде на други причини, нямаше издайнически признаци за анафилактичен шок, който, Андрю вече бе убеден, неоправдано бе причинил смъртта на младия човек.

Той запита придружаващия го служител:

— Наредено ли е да се прави аутопсия?

— Не, сър. Очаква се сестра му да дойде от Канзас. След това ще се извърши кремация.

Порой мисли нахлуха в главата на Андрю. Спомни си за отдавнашния разговор с управителя на болницата и не можа да реши какво да предприеме. Несъмнено трябваше да се направи нещо, но какво? Дали да предупреди, че е необходима аутопсия? Едно бе сигурно — тя щеше да покаже, че не е имало сърдечна недостатъчност. Но даже без аутопсия бележките в болничния картон бяха съкрушителни доказателства.

Сега, в ранните часове на вечерта хората от ръководството на болницата си бяха отишли. Нямаше друга възможност, освен да се чака до следващата сутрин.

През цялата нощ, докато Силия спеше, без дори да предполага за проблемите на своя съпруг, той не мигна и в съзнанието му се гонеха един след друг въпроси за утрешния ден. Дали да разкрие пред колегите си в болницата онова, което бе разбрал или за обективния ход на нещата щеше да бъде по-добре да се обърне към властите? Дали да не се срещне най-напред с Ноа Таунсенд и да чуе неговите обяснения? Андрю бързо се убеди в безполезността на подобен опит, тъй като личността на по-възрастния му колега бе деформирана и то много повече, отколкото показваха видимите белези, плод на дългогодишното пристрастие към наркотиците.

Онзи Ноа, когото Андрю знаеше и уважаваше, дори понякога обичаше, бе прям и почтен, верен до смърт на лекарската етика, човек, който никога не би допуснал в себе си или у другиго ужасната професионална небрежност и дори не би помислил за подлата измама, която бе извършил. Онзи Ноа би застанал открито и би признал всичко, поемайки цялата отговорност, независимо от последиците. О, не, сега една среща между двамата нямаше да даде никакъв резултат!

Чувство на тягостна мъка и празнота подтискаше сърцето на Андрю.

Най-сетне, останал без сили, той реши да запази всичко, което знаеше, в тесния кръг на ръководството на болницата. Нека то да реши дали се налагат мерки извън този кръг. На сутринта се отби в кабинета си и подробно описа всичко, което бе разбрал. А към обяд отиде в болницата и се срещна с управителя.