Артър Хейли
Опасно лекарство (40)

15

Подобно на заглавието на една книга, което си спомняше Мартин, това бе незабравима нощ.

Още с пристигането си Ивон бе непосредствена и възхитителна. След като пламенно се целунаха с Мартин, тя помилва неговите домашни кучета и котки, които любопитно я бяха наобиколили в антрето и запита:

— Къде е спалнята ти?

— Сега ще ти я покажа, ела — отговори той и я поведе по стълбите. Тя носеше малък сак.

В меко осветената спалня Ивон бързо свали всичките си дрехи пред очите на Мартин. Той я гледаше примрял от възхита. Особено гърдите й бяха прелестни. Сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

В леглото телата им се сляха неудържимо, с много радост и любов. Мартин чувстваше в нея всеотдайна, щедра физическа страст, бликаща от буйния извор на природата й. Навярно това бе обич към самия живот, към всички живи създания, изразена и в парещия й език, който сякаш бе навсякъде, и в нейните игриви устни, търсещи и изследващи при всеки нов допир, и в натиска и ритъма на тялото й. Той откликваше с непозната за него наслада, завладяла внезапно цялото му същество, породена сякаш инстинктивно.

— Не бързай! — пошепна тя.

— Ще опитам — отвърна той.

Въпреки желанието им тяхната взаимна жажда бързо ги отведе до върховния миг. После напрежението отмря и Мартин почувства успокоение и блаженство — състояние, на което много рядко се беше радвал в целия си живот.

Даже в такъв момент будният му изследователски ум търсеше причините за изключителното спокойствие. Навярно, разсъждаваше той, просто съм се разтоварил от непрекъснатото напрежение. И все пак „ненаучните“ инстинкти му говореха, че има още нещо — Ивон бе необикновена жена, надарена с вътрешно спокойствие, което се предаваше и на другите около нея. С тази мисъл се унесе в дълбок сън.

Утринните лъчи и тракането на съдове долу в кухнята го събудиха. След секунди се появи Ивон, намъкнала един негов халат, с поднос в ръце, на който бяха наредени каничка с чай, чаши, чинийки и бисквити с мед. Придружаваше я домашният ансамбъл от две кучета и три котки, открили в нейно лице една нова приятелка.

Ивон сложи подноса на леглото, близо до вече седналия Мартин.

Тя усмихната посочи халата:

— Предполагам, че няма да ми се сърдиш.

— На теб ти отива повече, отколкото на мен.

Тя седна на леглото и започна да налива чая.

— Ти обичаш чая с мляко, но без захар.

— Да, но откъде…

— Питах в лабораторията. Да съм осведомена, ако се наложи за всеки случай. Ах, какъв хаос е в кухнята! — тя му подаде чашата.

— Благодаря. Съжалявам, че е разхвърляно. Нали живея самичък…

— Преди да си тръгна, че почистя.

Халатът се бе поотворил. Мартин запита:

— Предполагам, че не бързаш?

Тя не оправи халата и отново се усмихна:

— Внимавай да не си опариш пръстите. Чинийката е гореща — предупреди Ивон.

— Не мога да повярвам на очите си — възкликна той. — Закуската в леглото е лукс, на който не съм се наслаждавал от години.

— Редовно и по-често да ти се случва. Ти го заслужаваш.

— Но гостенката си ти. Аз трябваше да ти донеса закуската в леглото.

— На мен пък така ми е по-приятно — увери го Ивон. — Искаш ли още чай?

— Може би по-късно.

Той остави чашата и протегна ръце към нея. Ивон разтърси рамене, халатът се смъкна на пода и тя легна при Мартин. Притиснал се към нея, този път по-спокоен, той галеше гърдите й, бедрата й. Целуна я и прошепна:

— Имаш красиво тяло.

— Имам дори в излишък. Трябва да поотслабна — засмя се тя и посягайки към бедрото си, стисна с палец и показалец млечнобяла плът: — Нужен ми е малко от твоя пептид 7. От него бих могла да отслабна както ония плъхове.

— Не е необходимо — Мартин бе заровил лице в косите й. — Аз харесвам всичко в теб точно тъй, както е сега.

С всяка минута страстното им влечение един към друг се възраждаше и усилваше. Мартин бе в ерекция, а Ивон поривисто го притегляше към себе си, докато той се готвеше да проникне в нея.

— Хайде! Ела в мен! — настоя тя.

Мартин изведнъж замръзна и ръцете му се отпуснаха. После хвана Ивон за раменете и я отдели от себе си.

— Какво каза?

— Казах ела в мен!

— Не, преди това.

Тя умолително прошепна:

— Мартин, не ме измъчвай! Аз те искам сега!

— Какво каза?

— Ах, по дяволите! — недоволна, че настроението между двамата е изчезнало, тя се отпусна и падна по гръб на леглото. — Защо го направи?

— Искам да знам какво каза ти! За пептид 7.

Тя нацупено отговори:

— Пептид 7 ли? О, казах, че ако взема малко от него, бих могла да отслабна като плъховете. Но какво…

— Точно така си и мислех! — възкликна той и стана от леглото. — Бързо се обличай!

— Защо?

— Отиваме в лабораторията!

Тя не можеше да повярва:

— Сега ли?

Мартин, метнал ризата на гърба, вече си обуваше панталоните:

— Да. Веднага.

 

 

Възможно ли бе това да е истина? Възможно ли бе действително да е истина — питаше се той, вече в института.

Мартин стоеше и гледаше как дузина плъхове един по един бягат из лабиринта. Беше помолил Ивон да ги донесе от вивариума. Същите плъхове бяха редовно инжектирани през последните няколко месеца с частично пречистена смес, а напоследък с пептид 7. Всичките бяха слаби, далеч по-слаби, отколкото при започване на новата серия инжекции. Ивон прибираше последния в кафеза му.

Все още бе ранна неделна утрин. Освен тях и един пазач, с когото на идване размениха по някоя дума, в института нямаше никого. Цареше гробна тишина.

Дванайсетият плъх както другите свои събратя започна да се храни от една кутийка в кафеза.

Мартин отбеляза:

— И все пак се хранят добре.

— Да, добре си хапват — потвърди тя. — А сега ще ми кажеш ли защо е всичко това?

— Разбира се. Понеже плъховете, на които давахме пептиди отслабнаха, а някои дори измършавяха, ние помислихме, че се е влошило общото им здравословно състояние — Мартин със съжаление допълни: — Този извод не е научно издържан!

— Какво значение има?

— Вероятно голямо. Ако приемем, че състоянието им не се е влошило. И предположим, че те са съвсем здрави. И се чувстват дори по-добре отпреди. Ако допуснем, че пептид 7 помага не само за засилване на паметта, но и за здравословно сваляне на излишни килограми.

— Искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че сме попаднали на нещо, което хората са търсили с векове — организмът да усвоява храната, без да затлъстява и да увеличава масата си.

Ивон го гледаше с отворена уста.

— Но това може да бъде страхотно важно!

— Точно така, ако е вярно обаче.

— Но не си беше поставил такава задача.

— Много открития са направени, когато учените са търсели нещо съвсем друго.

— И сега какво решаваш?

Мартин поразмисли.

— Трябва ми съвет на специалисти. Утре ще ги поканя да дойдат тук.

— В такъв случай можем отново да отидем у вас? — запита тя с надежда в гласа.

Той обви ръка през кръста й:

— Не бих могъл да си представя по-хубаво нещо!

 

 

— Ще ви изпратя подробен отчет с измервания на мас-тите в организма, лабораторните резултати за кръвта, анализ на урината и изпражненията, направени в собствената ми лаборатория — каза на Мартин поканеният от него ветеринарен лекар. — Веднага обаче мога да ви уверя, че това са едни от най-жизнените плъхове, които изобщо съм виждал, особено като имам предвид напредналата им възраст.

— Благодаря, докторе — отвърна Мартин. — Надявах се, че ще е така.

Беше вторник. Доктор Ингърсол, дългогодишен специалист по малки бозайници, бе дошъл от Лондон с един сутрешен влак и щеше да се върне следобед.

В четвъртък се очакваше и друг специалист — диетолог от Кеймбридж.

— Надявам се, ще ми кажете с какво точно сте инжектирали тия ваши плъхове? — полюбопитства доктор Ингърсол.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да запазя мълчание — отговори Мартин. — Поне засега.

Ветеринарният лекар кимна:

— Очаквах такъв отговор. Както и да е, драги колега, вие явно сте попаднали на нещо много интересно.

Мартин с усмивка прекъсна разговора дотук.

След два дни диетологът Йън Кавалиъро даде още по-любопитен коментар.

— При работа с тези плъхове вие вероятно сте предизвикали промени във функциите на ендокринната им жлеза или на централната им нервна система. Или и на двете — сподели той. — В резултат на промяната калориите, които приемат животните, се превръщат в топлина вместо в мазнини. Ако не се прекалява, това не е никак вредно. Организмът им просто се избавя от излишната топлина чрез потене или по други пътища.

Доктор Кавалиъро, млад учен, с когото Мартин се познаваше от Кеймбридж, бе известен като голям авторитет в областта на храненето.

— Според някои нови данни различните индивиди-хора или животни — притежават различна способност за оползотворяване на калориите. Някои калории се превръщат в масти, но повечето се изразходват за извършване на работа от организма, която ние не виждаме и не чувстваме. Например клетки, изпомпващи от себе си йони в кръвта при непрекъснат цикличен процес.

Диетологът спря за момент и продължи:

— Други калории трябва да се превърнат в топлина, за да поддържат температурата на тялото. Установено е, че пропорцията на калориите за топлина, за обмяна на веществата и за масти е много различна. И затова, ако можете да я променяте и контролирате — както изглежда правите с тези животни, — ще бъде наистина голямо постижение.

Малцината, които Мартин бе поканил да участват в обсъждането с Кавалиъро, напрегнато слушаха. Това бяха Рао Састри, двама други научни сътрудници от института и Ивон.

Састри се намеси:

— Тези вариации в съотношението масти-работа-топлина обясняват защо някои щастливци могат да ядат много, без да напълняват.

— Точно така — усмихна се диетологът. — Всички сме ги срещали и навярно сме им завиждали. Но може би нещо друго също така влияе на вашите плъхове — чувството за глад.

— Чрез ЦНС ли? — запита Мартин.

— Да. Централната нервна система естествено в много висока степен се регулира от мозъчните пептиди. И понеже ми казахте, че инжектираният материал засяга мозъка, може да намалява сигналите за глад… Тъй или иначе, вашето химическо съединение явно има желания ефект против затлъстяване.

Обсъждането продължи, а на другия ден Мартин използва израза на Кавалиъро „желания ефект против затлъстяване“ в поверително съобщение лично до Сам Хоторн.

„Докато засилването на паметта с пептид 7 си остава нашата главна цел — писа Мартин, — ние ще експериментираме допълнително за изясняване на това странично явление, което на пръв поглед изглежда положително и може да има клинични перспективи.“

Въпреки че съобщението имаше доста въздържан тон, Мартин и колегите му в Харлоу изпаднаха в трескав възторг.