Артър Хейли
Опасно лекарство (26)

1

Освен някои въображаеми проблеми, които си създаваше сам, доктор Винсънт Лорд имаше и действителни трудности.

Един от техните източници бе Управлението за храни и лекарства.

Централата на управлението, разположена край Вашингтон, представляваше лабиринт от препятствия, през които трябваше да минат всяко ново лекарство и неговите създатели, преди получаване на разрешение за продажба. Тъй като новите препарати почти винаги се откриваха, създаваха и продаваха от големите фармацевтични фирми, между тях и УХЛ много често се водеше двубой. В зависимост от конкретния случай той граничеше от обичайна научно-теоретична схватка до открита война.

Що се отнася до Лорд, ставаше дума за война.

Една от задачите му бе да се грижи и да отговаря за отношенията на „Фелдинг-Рот“ с УХЛ. Това му бе противно. Той също така ненавиждаше, а в някои случаи презираше хората, които работеха там. Проблемите се удвояваха, понеже бе принуден да потиска или да таи в себе си тези чувства, ако трябва да уреди дори съвсем дребен въпрос с управлението. Това му се струваше много трудно, а понякога — невъзможно.

Естествено, Лорд беше предубеден. Същото се отнасяше за колегите му от другите лекарствени фирми.

Понякога предубежденията им бяха оправдани. Понякога — не. Това се обясняваше с факта, че според закона и обичая УХЛ съчетаваше няколко неща едновременно.

То бе закрилник на народното здраве — трябваше да брани интересите на обикновените хора от прекалената алчност, некомпетентност, равнодушие или небрежност-грехове, често допускани от фармацевтичните компании в стремежа им за по-голяма печалба. Другата му функция изискваше да бъде ангел на милосърдието — да осигурява с фантастична бързина чрез същите компании нови, великолепни лекарства, които да увеличат дните или да намалят болките на страдащите.

УХЛ бе също така дежурният виновник в очите на лекарствените фирми, клиентите, журналистите, авторите, адвокатите и другите заинтересовани лица, които го обвиняваха, че било много строго или много отстъпчиво, в зависимост от гледната точка на критиците. Самоуверени и самоизтъкващи се конгресмени и сенатори, които търсеха лесни начини имената им да се появят в печата или по телевизията, използваха УХЛ и за политическа трибуна.

Обвързано с всички тези задължения, УХЛ бе средище на невъобразим бюрократичен хаос, с прекалено голям и в същото време в най-натоварените сектори-недостатъчен персонал, с претрупани от работа и ниско платени медицински работници и научни специалисти.

За голямо учудване, въпреки всички тези задачи, пречки и критици, УХЛ вършеше работата си, общ взето, изключително добре.

Безспорно имаше и засечки. Една от тях бе тъй нареченият „лекарствен застой“.

Колко големи бяха вредите от него зависеше, както всичко, свързано с УХЛ, от личната гледна точка. Още повече самото управление признаваше, че има такова явление.

То засегна и Винсънт Лорд при постъпките му за разрешаване продажбата на стейдпейс в Съединените щати — препарат за сърдечно болни и хипертоници, който вече се използваше в Англия, Франция, Западна Германия и още няколко други страни.

УХЛ изискваше преди препаратът да бъде нареден по рафтовете на дрогериите и аптеките и да се предписва от лекарите, щателно да се провери доколко е безвреден и ефикасен. Принципът бе правилен. Никой не възрази, включително Винсънт Лорд и колегите му от „Фелдинг-Рот“.

Това, срещу което протестираха обаче беше, че въпросното държавно ведомство, след успешно извършените изпитания и представените резултати, две години протака нещата, поради дребнави заяждания и несъществени съображения.

През 1972 година „Фелдинг-Рот“ подаде молба за ново лекарство в централата на УХЛ с един камион приложения, общо 125 000 страници печатен текст, подвързани в 307 тома. За съхранението им бе необходима цяла стая. Документацията се изискваше от закона и съдържаше сведения за направените в Съединените щати изпитания върху животни и хора в продължение на две години.

Въпреки че информацията бе изключително подробна, никой не си правеше илюзия, че в УХЛ ще се намери човек да я изчете. И други фирми твърде често затрупваха управлението с материали за своите лекарства в подобен обем.

От научния състав на УХЛ бе определен рецензент, който да проучи документите и да даде мнение по молбата за стейдпейс. Казваше се Гидиън Мейс, лекар, на работа в управлението от една година.

На доктор Мейс щяха да помагат и други специалисти от ведомството, естествено когато не бяха заети с други молби за нови лекарства.

Предвиждаше се, докато проучва материалите, управлението да кани учени от „Фелдинг-Рот“ за обяснения, дори за представяне на допълнителни материали. Такава бе нормалната процедура.

По-малко нормални се оказаха привичките и обноските на доктор Мейс. В работата си той бе муден като охлюв. Намираха го бавен дори за темповете на УХЛ. Проявяваше дребнавост, постоянно се оплакваше, имаше мъчен характер.

Съвсем логично Винсънт Лорд добави името на Гидиън Мейс към списъка на хората от УХЛ, които ненавиждаше.

Директорът на научните изследвания на „Фелдинг-Рот“ лично контролираше подготовката на материалите за стейдпейс и бе убеден, че по изчерпателност и задълбоченост те не отстъпват на внасяните дотогава молби за нови препарати от „Фелдинг-Рот“. И след като мълчанието на УХЛ продължи месеци наред, той започна да се безпокои. Най-сетне Мейс се обади, но въпросите му бяха дребнави и както каза един от помощниците на Винсънт, „хваща се за всяка запетайка, която няма нищо общо с науката“. Не по-малко възмущение предизвикаха неколкократните му властнически искания за допълнителни сведения, които обаче се оказаха във вече представената документация. Той не си бе направил труда да я поразрови или поне да попита дали не са там. След като му обясниха това, трябваше да минат още няколко седмици, докато се получи едно твърде нелюбезно потвърждение от него.

На Винсънт Лорд му дотегнаха тези разтакавания и реши да се заеме с най-неприятната за него задача, която дотогава бе грижа на сътрудниците — сам да отиде в УХЛ.

Централата на управлението се намираше на много неудобно място — на „Фишърс лейн“ в Мериленд, на около двадесет и четири километра северно от Вашингтон-един час тягостно пътуване от Белия дом или Капитолийския хълм. Сградата бе проектирана под формата на буква „Е“ и построена по евтините методи на шейсетте години — с фугирана зидария без никакво архитектурно въображение.

Седем хиляди души работеха в малки, претъпкани кабинети, доста от които без прозорци. Останалите стаи бяха толкова пълни с хора и мебели, че там човек изобщо трудно се движеше. Малкото свободно място бе заето от папки. Навсякъде имаше преписки — купчини, купища, грамади, тонове от преписки. Невъобразима планина от хартия. В деловодството бе истински кошмар — всеки ден го засипваше книжна лавина от две страни, макар че изходящата поща рядко достигаше по обем входящата. А по коридори куриери тикаха колички, натоварени с нови камари от книжа.

Доктор Гидиън Мейс работеше на десетия етаж в стая, която не се отличаваше много от голям шкаф. Висок човек с източена шия, той наближаваше шейсетте. Хората неучтиво го сравняваха с жираф. Лицето му бе зачервено, а носът му оплетен в мрежа от венички. Носеше очила без рамки и се взираше през тях с присвити очи — признак, че е дошло време да се консултира с очен лекар. Беше рязък в обноските си. Имаше саркастичен език и умело вливаше злъч в думите си. Обикновено носеше избеляла връзка и извехтял и измачкан костюм.

Когато в кабинета му влезе Винсънт Лорд, доктор Мейс махна преписките от един стол и му го предложи.

— Май че ви създаваме затруднения със стейдпейса-започна Лорд, като правеше всички усилия думите му да прозвучат приятелски. — Дойдох да разбера защо.

— Вашата молба е подготвена небрежно и набързо-отговори Мейс. — Освен това поне половината от необходимите данни липсват.

— В какъв смисъл набързо? — запита Лорд. — И какво още ви е необходимо? — запита Лорд.

Мейс отмина първия въпрос и отговори на втория:

— Още не съм решил. Но вашите хора ще научат.

— Кога?

— Когато съм готов да ви съобщя.

— Би било от полза и навярно ще се спести време, ако ми дадете някаква представа за възникналите проблеми-каза Лорд, успял за момента да овладее гнева си. Но само за момента.

— Аз нямам проблеми, вие имате — отвърна Гидиън Мейс. — Съмнявам се в безопасността на вашето лекарство. Би могло да е канцерогенно. А пестенето на време не ме засяга. Няма за какво да се бърза. Разполагаме с безкрайно много време.

— Вие може би разполагате, но какво да кажем за сърдечно болните, които ще използват препарата? От него се нуждаят още сега доста хора. Той вече спасява живота на мнозина в Европа, откъдето имаме разрешение отдавна. Бихме желали и тук да ни се създадат условия.

Мейс пестеливо се усмихна.

— Да не говорим, че между другото, това осигурява торба със злато за „Фелдинг-Рот“.

Лорд се дръпна:

— Тези неща никога не са ме вълнували.

— Няма да спорим — скептично отбеляза Мейс. — Но от моето място ви възприемам повече като търговец, отколкото като учен.

Винсънт Лорд продължи да настоява:

— Преди миг споменахте за безопасност. Както сте разбрали от нашата документация, страничните явления са сведени до минимум, не крият опасности и няма никаква следа от канцерогени. Бихте ли ми казали на какво се дължат съмненията ви?

— Не сега — възрази Мейс. — Още ги обмислям.

— И дотогава няма да вземете никакво решение?

— Точно така.

— Според законните разпоредби в срок от шест месеца… — напомни Лорд на чиновника на УХЛ.

— Не ми изнасяйте лекции върху разпоредбите — раздразнено отвърна Мейс. — Те са ми добре известни. Но ако временно отхвърля вашето искане и изискам повече сведения, срокът ще започне да тече отново.

Това бе самата истина. Подобна тактика за забавяне по процедурни причини не бе чужда на УХЛ, мислено се съгласи Лорд, понякога основателно, но в редица случаи само по приумица на някой чиновник или просто за да се отложи взимането на решение.

Търпението на Лорд бе на изчерпване.

— За един бюрократ е винаги най-безопасно да не се вземат решения, нали? — се възмути той.

Мейс се усмихна, без да отговори.

Единственият резултат от срещата бе, че Винсънт Лорд се почувства още по-безсилен. Все пак това го накара да вземе решение: ще се опита да събере повече сведения, възможно най-много, за доктор Гидиън Р. Мейс. Понякога такъв вид информация би могла да се окаже полезна.

През идните месеци се наложи Лорд да отиде още няколко пъти във Вашингтон и в УХЛ. При всяко посещение там, с помощта на въпроси към колеги на Мейс, а също и чрез дискретно проучване отвън, той успя да открие изненадващо много неща за него.

Междувременно Мейс бе анулирал едно от проучванията на „Фелдинг-Рот“, свързано със стейдпейса — серия резултати от изпитания върху сърдечно болни. Опиянен от властта си, Мейс реши, че пялата серия трябва да се повтори. Лорд не можеше да види основателна причина за подобно решение, което водеше до закъснение с още една година и до нови разходи. Имаше право да го обжалва. Но разбираше също така, че обжалването може да даде обратни резултати — замразяване за неопределено време на искането за стейдпейс, или изобщо отхвърлянето му. Затова, макар и с неохота, Винсънт Лорд нареди да се изпълни отново програмата за изпитанията.

Скоро след това той докладва за случая на Сам Хоторн и му съобщи сведенията, които бе събрал за Гидиън Мейс. Разговорът се водеше в кабинета на Сам.

— Мейс се е провалил като лекар — каза директорът на научните изследвания. — Освен това е алкохолик. Има и финансови проблеми, защото плаща издръжка на двете си бивши съпруги. Вечер и в празнични дни работи незаконно при лекари с частна практика.

Сам преценяваше казаното.

— Какво имаш предвид под „провален като лекар“? Директорът на научните изследвания погледна бележките си:

— След като е получил лекарската си диплома, Мейс е работил под ръководството на други лекари в пет различни града. После е минал на самостоятелна практика. Доколкото можах да схвана от хората, които го познават, навсякъде е завършвал с неуспех, понеже не знаел да общува с хората. Другите лекари не му харесвали, а и самият той признава, че се отказал от частната практика, защото не му се нравели пациентите.

— От думите ти се разбира, че хората не са го обичали — каза Сам. — Защо тогава са го назначили в УХЛ?

— Нали знаете какво е положението в УХЛ? Никой не иска да отиде на работа там.

— Да, знам — потвърди Сам.

От доста време УХЛ не бе в състояние да си осигури научни медицински кадри. Държавните служители получаваха смешно ниски заплати, а лекарите на работа в УХЛ вземаха по-малко от половината на онова, което биха печелили при частна практика. Разликата в заплатите на учените-медици в УХЛ и колегите им с почти същата квалификация от фармацевтичните компании бе още по-голяма.

Действаха и други фактори. Един от тях бе професионалният престиж.

Научните медицински среди не разглеждаха работата в УХЛ като някакво постижение. Много по-голям интерес се проявяваше например към работа в Националния институт по здравеопазването.

Друго неблагоприятно обстоятелство за лекарите в УХЛ бе липсата на непосредствен контакт с пациенти. Съществуваше възможност, както веднъж Сам бе чул, само за „сурогат на лекарска практика, изразяващ се в запознаване с описани от други лекари случаи“.

Все пак, независимо от неблагоприятните условия, в УХЛ работеха голям брой висококвалифицирани и всеотдайни професионалисти. Наред с тях неизбежно имаше и други. Неуспелите. Огорчените и отчуждените, които предпочитат самотата пред работата с множество хора. Тези, които вечно се презастраховат и се пазят от вземане на отговорни решения. Алкохолиците. Неуравновесените.

В очите на Сам Хоторн и Винсънт Лорд доктор Гидиън Мейс явно бе един от тях.

Сам запита:

— Мога ли да помогна с нещо? Например да отида при шефа им?

— Не бих препоръчал — отвърна Лорд — ръководителите на УХЛ са политически лица. Те идват и си отиват. Бюрократите обаче остават и помнят дълго.

— Искаш да кажеш, че бихме могли да спечелим по отношение на стейдпейса, но жестоко да загубим по-нататък?

— Точно така.

— А алкохолизма на Мейс?

Лорд сви рамене:

— По мои сведения пиенето е станало причина за разтрогване на двата му брака. Но той се справя. Идва редовно на работа. Труди се. Може би държи бутилка в бюрото си, но дори да е вярно, от никого не съм чул да го е видял как я надига.

— А работата вечер, частната практика, в нарушение на разпоредбите ли е?

— Всъщност не е от съществено значение, тъй като Мейс я върши през свободното си време, макар че може да е уморен на работа следващата сутрин. И други лекари в УХЛ правят същото.

— Е, тогава не можем да намерим нито едно слабо място на Мейс, а?

— Засега — отговори Лорд. — Той обаче продължава да плаща издръжка, а паричните трудности стават причина за странни постъпки от страна на някои хора. Тъй че аз продължавам наблюдението. Кой знае, може пък нещо да изскочи?

Сам погледна замислен директора на научните изследвания.

— Винс, ти наистина си се приобщил към интересите на компанията. Заел си се с неприятни неща. И всичко това вършиш за успеха на „Фелдинг-Рот“. Знай, че забелязвам и ценя твоя принос.

— Ами… — Лорд реагира изненадан, но доволен. — Не съм го мислил точно така. Просто исках да притисна тоя тип, за да одобри стейдпейса. Но може би имаш право.

 

 

Разсъждавайки след това, Винсънт Лорд си даде сметка, че Сам бе потвърдил една истина. Винс сега караше осемнайста година във „Фелдинг-Рот“ и с течение на времето у него се бе утвърдило лоялно отношение към работодателя, дори без да е предполагал. А напоследък той все по-рядко правеше мислените разходки в миналото си с терзаещия въпрос дали решението му да напусне академичния свят и да премине в промишлеността е било правилно. Много повече внимание отделяше за изследователския си проект върху отстраняване на свободните радикали, когато нямаше други ангажименти в дирекцията. Отговорите, които търсеше Лорд, бяха все още забулени в неразгаданата реалност. Но той бе сигурен, че те съществуват. Никога, никога нямаше да се откаже от целта си.

За изследванията му имаше нов подтик. В научния институт на „Фелдинг-Рот“ в Англия Пийт-Смит, когото Винс още не познаваше, бе съсредоточил усилията си върху процеса на умственото стареене. Имаше конкуренция. Кой първи ще направи пробива? Лорд или Пийт-Смит?

Винсънт Лорд бе недоволен, защото не му възложиха да контролира изследователската дейност на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу. Но Сам Хоторн бе непреклонен и държеше на всяка цена онова „там“ да бъде независимо и да действа самостоятелно. Е, мислеше Лорд, както се обърнаха нещата, може би в края на краищата така бе най-добре. От Англия се носеха слухове, че Пийт-Смит не бил стигнал до никъде, защото непробиваемата стена на науката го спирала. Ако това излезеше вярно, върху гърба на Лорд нямаше да се стоварят никакви отговорности.

Пък и на американската фармацевтична сцена имаше много работа.

Онова, което Винс очакваше — да хване натясно доктор Гидиън Мейс — най-сетне стана, макар и не толкова скоро, че да помогне да се получи решение за стейдпейса, който след още протакания и празни приказки най-накрая бе одобрен и пуснат в продажба през 1974 година.

Един януарски ден на следващата година Лорд води странен телефонен разговор, когато се бе прибрал от делови срещи по други въпроси с УХЛ във Вашингтон.

— Някакъв мъж ви търси по телефона — каза секретарката му. — Не си казва името, но е много настоятелен и твърди, че ще ви съобщи радостна новина.

— Кажи му да върви по… не, момент! — Лорд се отличаваше с вродено любопитство. — Я ме свържи с него!

Той отсече грубо по телефона:

— Който и да сте, кажете бързо какво искате или ще затворя веднага телефона!

— Вие събирате сведения за доктор Мейс. Аз знам някои неща.

Глас на млад, образован човек.

Лорд мигновено полюбопитства:

— Какви??

— Мейс е нарушил закона. Това, което знам, е достатъчно, за да го пъхнете в затвора.

— Кое ви кара да мислите, че искам да го пъхам там?

— Слушайте! Искахте да говоря бързо, а вие самият се мотаете. Интересува ли ви или не?

Лорд бе предпазлив, понеже знаеше, че телефонните разговори могат да се подслушват.

— Как е нарушил закона?

— Използвал поверителна информация на УХЛ, за да си осигури лична печалба на борсата. Два пъти.

— Как ще го докажете?

— Имам документи. Но ако те ви трябват, доктор Лорд, струват две хиляди долара.

— Търговията с такива сведения не ви ли поставя на равна нога с доктор Мейс?

— Може би. Но това е друг въпрос — отговори спокойно гласът.

Лорд запита:

— Как се казвате?

— Ще ви отговоря, когато се срещнем във Вашингтон.