Артър Хейли
Опасно лекарство (21)

7

С езика на вековете, Сам Хоторн можеше да бъде наречен ренесансов мъж. Имаше многостранни интереси — интелектуални и спортни, някои свързани със занимания у дома, други — на открито.

По природа той бе човек на естетическите наслади и въпреки големите си ангажименти в бизнеса, успяваше да подхранва трайното си влечение към художествената литература, изобразителното изкуство и музиката. Докато пътуваше в чужбина, независимо от напрегнатата си работна програма, Сам намираше време да ходи по книжарници, галерии и концерти. От художниците харесваше импресионистите, с предпочитания към Моне и Писаро. Голямата му любов в скулптурата бе Роден. Веднъж Лилиан каза на техен приятел, че в градината на музея на Роден в Париж, наблюдавала съпруга си как петнадесет минути съзерцавал „Гражданите на Кале“ и очите му често се просълзявали.

В музиката пристрастието на Сам бе Моцарт. Изкусен, макар и не блестящ пианист, той искаше, когато е на път, в хотелския му апартамент да има пиано и обичаше да свири Моцарт, най-вече соната №11 в ла мажор — строгото и чисто анданте, забързаният менует и накрая веселото турско рондо — извисяващи душата му след уморителния ден.

В луксозния апартамент на хотела пианото се осигуряваше за лична сметка на Сам. Той имаше такава възможност. Беше богат и притежаваше значително количество акции на „Фелдинг-Рот“, като наследство от майка си, починала, когато той бил млад. Тя произхождала от фамилията Рот.

Сам бе последният представител на родовете — основатели. Нямаше друг нито от Фелдинг, нито от Рот, който да участва в ръководството на компанията. Семейната му принадлежност почти никак не влияеше на неговата кариера, особено когато бе близо до върха. Всичко, което бе постигнал, се дължеше на способностите и почтеността му — една всеобщо призната истина.

Сам и Лилиан Хоторн бяха създали здраво семейство. Двамата обожаваха дъщеря си Джулиет, вече петнадесетгодишна и очевидно обожанието не я беше разглезило.

В атлетиката Сам бе тренирал бягане на дълги разстояния като студент в колежа и продължаваше да бяга рано сутрин по няколко пъти в седмицата. Беше запален и сравнително добър играч на тенис, макар че ентусиазмът правеше по-силно впечатление от стила му. Неговият коронен номер на корта бе съкрушително забиване на топката близо до мрежата, което го бе направило известен партньор при игра на двойки.

Над всички свои увлечения извън семейството-спортни и интелектуални — Сам Хоторн поставяше англофилството.

Още от дете страшно обичал пътуванията до Англия. Той се възхищаваше на всичко английско — традициите, езика, образованието, хумора, стила, монархията, Лондон, английските села, класическите автомобили. В духа на тези предпочитания, той имаше великолепен сребристосив „Ролс-Бентли“ и всеки ден ходеше с него на работа.

Сам имаше високо мнение и за още нещо — британската, не само английската, наука. На това се дължеше едно негово оригинално и смело предложение още в първите месеци, след като стана президент на „Фелдинг-Рот“.

В поверителна докладна до дирекционния съвет той разкриваше някои неумолими и неприятни истини.

„В областта на изследванията и производството — raison d’etre^[1] за нас — компанията ни е в безпомощно, отчайващо състояние, което далеч надхвърля рамките на общия застой в този промишлен отрасъл. Последният ни голям удар бе с лотромицина, почти преди петнадесет години. От тогава, докато нашите конкуренти внедриха ценни, сполучливи нови лекарства, ние се занимаваме с препарати от второстепенно значение. Нямаме нищо впечатляващо и в проектите си.

Всичко това се отразява зле на името на нашата компания. Не по-малко отчайващо е и финансовото ни положение. Затова миналата година се принудихме да намалим дивидента — мярка, която доведе до рязко спадане на акциите ни, намиращи се все още извън предпочитанията на потенциалните вложители.

Решихме да стегнем коланите, но това не е достатъчно. Ако до две-три години не успеем да подготвим солидна програма за бъдещето ни развитие, ще се изправим пред една от най-тежките си финансови кризи.“

Това, което Сам не казваше е, че неговият предшественик и генерален директор, освободен от длъжност след една конфронтация със съвета, бе водил политика на „дрейфуване“, която до голяма степен бе докарала „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ до сегашното жалко състояние.

Вместо да се занимава с този въпрос той, дал вече основните постановки, премина към предложението си.

„Настоятелно и спешно предлагам“ — писа той — „да основем изследователски институт на «Фелдинг-Рот» във Великобритания. Той ще се ръководи от първокласен британски учен. Ще работи независимо от нашите научноизследователски програми в Съединените щати.“

След като подробно мотивираше предложението си, Сам добавяше:

„Аз съм дълбоко убеден, че предлаганата нова база на научните изследвания ще укрепи нашия най-важен сектор за развойна дейност и ще ускори откриването на нови препарати с първостепенно значение, от които компанията има крещяща потребност.“

Защо Великобритания?

Предусещайки този въпрос, новият президент на „Фелдинг-Рот“ бе дал отговор:

„По традиция, векове наред, Великобритания е била всепризнат лидер във фундаменталните научни изследвания. Да вземем само през нашия век някои от големите открития, британски по произход, които драматично промениха нашия начин на живот — пеницилина, телевизията, съвременния радар, реактивния самолетен двигател.“

Той изтъкваше по-нататък:

— „Естествено, американските компании разработиха тези открития и получиха търговските облаги — това се дължеше на уникалната способност на американците към разработване и маркетинг, качество, което често липсва на англичаните. Но оригиналните открития в тези и в други случаи бяха британски.“

„Ако ме питате за причините — продължаваше той, — бих изтъкнал фундаменталните свойствени различия между британската и американската система на висше образование. Всяка от тях си има достойнства. Но във Великобритания тези особености възпитават академична и научна любознателност, която няма равна на себе си. Именно нея можем и трябва да използваме и да поставим в служба на нашите интереси.“

Сам се спираше подробно на разходите и стигаше до заключението:

„Може да се възрази, че ориентацията към голям скъп проект в този критичен за компанията период е неразумна и недалновидна. Наистина един нов изследователски институт ще бъде тежък финансов товар. Но мисля, че би било по-неразумно и по-недалновидно да продължи дрейфуването и да не се предприемат убедителни, позитивни и смели действия за бъдещето, които са необходими още сега!“

 

 

Опозицията, с която се посрещна проекта на Сам Хоторн, бе изумително бърза и силна.

Както се изрази някой, проектът „едва бе размножен на ксерокса“ и се раздаваше на директорите и на някои ръководни служители в компанията, когато телефонът на Сам започна да звъни и едно след друго се заредиха настоятелни възражения.

— Няма спор, че англичаните си имат научна слава, но сега американските постижения далеч ги превъзхождат и твоята теза изглежда смешна — противопостави се един от директорите.

Други се спряха, както един от членовете на съвета разпалено се изрази, на „абсурдната и назадничава идея да се разположи изследователски център в една безжизнена, изтощена, бивша страна“.

— Човек би си помислил, че предлагам да се отмени Декларацията за независимост и да се върнем към колониалното минало — сподели след няколко дни Сам с Лилиан, докато вечеряха.

Той бързо започна да осъзнава, че заемането на най-високата длъжност в компанията нито му дава картбланш да действа, както е решил, нито го спасява от движещите се пясъци на корпоративната политика.

Самодеен специалист по стратегията на компанията, директорът на научните изследвания, Винсънт Лорд, също се обяви веднага против представения проект. Макар че одобряваше насочването на повече средства към научните изследвания, доктор Лорд нарече „наивна“ идеята това да стане във Великобритания, а мнението на Сам Хоторн за британската наука — „детински илюзии, почиващи на пропаганден мит“.

Необикновено силните, даже обидни думи, бяха написани в паметна записка, адресирана до Сам с копие до един приятел и съюзник на Винсънт Лорд в дирекционния съвет. Щом прочете записката, Сам пламна от гняв и тръгна да търси Винсънт Лорд в кабинета му, на етажа на научноизследователската дирекция.

Докато вървеше по безупречно чистите стъклени коридори, където въздухът се пречистваше от климатична инсталация, Сам се сети за десетките милиони долари, за практически неограничените разходи на „Фелдинг-Рот“ за научна апаратура — модерна, компютъризирана, лъскава, даже понякога с мистично внушение — монтирана в приятни просторни лаборатории, обслужвана от армия учени и техници в снежнобяло работно облекло. Същинска мечта за академичния учен, всичко това бе нормално за всяка по-голяма фармацевтична фирма. За научните изследвания се даваха пари с шепи и много рядко се проявяваше скъперничество. Само понякога се поставяше на обсъждане целта на разходите, какъвто бе случаят с проекта на Сам.

Винсънт Лорд седеше в своя светъл кабинет. Стените бяха облицовани с ламперия, навсякъде се виждаха книги. Вратата бе отворена и Сам Хоторн влезе, кимвайки делово на секретарката му в преддверието, която понечи да го спре, но се отказа, щом видя кой идва. В бяла престилка, доктор Лорд бе наведен над бюрото, както обикновено намръщен, и четеше някакъв доклад. Той вдигна изненадан тъмнозелените си очи, които проницателно изгледаха Сам през очилата без рамки, а отшелническата му физиономия явно издаваше раздразнението му от това нахлуване.

Сам държеше бележката на Лорд. Сложи я на бюрото му и каза:

— Дойдох да говорим за това.

Директорът на научните изследвания даде вид, че се кани да стане, но Сам му махна с ръка да си седи на мястото:

— Без официалности, Винс, без официалности. И нека да си говорим открито, очи в очи!

Лорд погледна листа хартия, който остави Сам, наведе глава и се взря в текста, за да се увери, че става въпрос за неговата бележка и запита:

— Какво точно не ти харесва?

— Съдържанието и тонът.

— Че то друго освен това има ли?

Сам пресегна и завъртя листа към себе си.

— Много добре е написана на машина.

— Сега ти си главатарят, Сам, и вероятно искаш да си заобиколен с хора, които винаги казват „да“ — усмихна се саркастично Лорд.

Сам Хоторн въздъхна. Познаваше Лорд от петнадесет години. Бе свикнал с трудния му характер и не обръщаше внимание на някои негови заяждания. Отвърна му любезно:

— Знаеш, че не е вярно. Онова, което искам, е обоснована дискусия и по-убедителни доводи за твоето несъгласие от тези, които си посочил тук.

— Що се отнася до обосновката, аз категорично възразявам срещу едно твое твърдение — прекъсна го Лорд, отвори едно чекмедже и извади някаква папка.

— Кое?

— За нашите собствени научни изследвания — Винсънт Лорд разгърна папката и прочете пасаж от предложението на Сам за британския институт: „Докато нашите конкуренти внедриха ценни, сполучливи нови лекарства, ние се занимаваме с препарати от второстепенно значение. Нямаме нищо впечатляващо и в проектите си“.

— Е, докажи, че греша!

— Ние имаме редица обещаващи разработки — настоя Лорд. — Няколко от младите учени, които доведох тук, работят върху…

— Винс — прекъсна го Сам, — знам ги тия неща. Четох докладите ти, нали помниш? Също така приветствам твоите нови, талантливи кадри.

Истина е, мислеше Сам. Едно от положителните качества на Винс е способността му да привлича млади хора от научния елит. Лорд все още се ползваше с висок престиж, въпреки че не успя да направи голямото откритие, което отдавна се очакваше от него. А и не можеше да се каже, че работата му като директор на научните изследвания е незадоволителна — застоят сполетяваше фармацевтичните фирми, дори когато научната им дейност се ръководеше от най-кадърните хора.

— Докладите за напредъка на работата са винаги по-сдържани от реалните постижения. Трябва да бъда предпазлив и да не допусна ти и търговската тайфа да се въодушевите от нещо, което е още в експериментален стадий — обясни Лорд.

— Знам и съм съгласен — отвърна Сам. Беше му добре известно, че във всички фармацевтични фирми постоянно си съперничат търговският и производственият сектор, от една страна, и научноизследователският, от друга. Както търговските работници казваха, „научноизследователският състав иска да бъде сто и десет процента сигурен за всяка досадна подробност, преди да каже «о’кей, действайте!»“ Производственият сектор пък се стреми да осигури максимална готовност, за да не го притиснат внезапни искания за големи количества от новия препарат. На другия край на уравнението изследователите обвиняват търговците, че искат „безразсъдно да се втурнат на пазара с нов препарат, с който са проведени едва 20% от изпитанията, за да станат водеща сила в продажбата и да надвият конкуренцията“.

— Сега ще ти кажа нещо, което не е отразено в моите доклади — заяви Лорд. — Получаваме изненадващо добри резултати при два продукта. Единият е диуретик, а другият действа противовъзпалително при ревматоидни артрити.

— Чудесна новина.

— Също така сме направили постъпки пред Управлението за храни и лекарства за одобряване на дерогила.

— Новото средство против артериална хипертония, нали? — Сам знаеше, че дерогилът няма да направи революция, но ще осигури добра печалба. Той запита: — Има ли някакво движение на нашето писмо?

— На практика никакво — кисело отвърна Лорд. — Ония надути тъпаци от Вашингтон… — той замълча. — Пак ще ходя там следващата седмица.

— Продължавам да мисля, че оценката ми не е погрешна — каза Сам. — Но понеже се засягаш, ще я смекча на заседанието на съвета.

Винсънт кимна, като че ли Хоторн бе длъжен да му направи тази отстъпка и продължи:

— Имам също така и собствени изследвания върху отстраняването на свободните радикали. Знам, че не очакваш да излезе нещо след толкова време…

— Никога не съм казвал подобно нещо! — възрази Сам. — Нито веднъж! Понякога ти си склонен да се съмняваш, Винс, но тук има хора, които все пак ти вярват. Много добре ми е известно, че значителните открития не стават нито лесно, нито бързо.

Сам имаше съвсем обща представа за отстраняването на свободните радикали. Знаеше, че целта е да се предотвратят поначало токсичните ефекти от лекарствата-проблем, който Винсънт Лорд изследваше от десет години. При успешен резултат щяха да се създадат големи търговски възможности. Други подробности не знаеше.

— Всичко, което чух от теб, не променя мнението ми, че идеята за създаване на Британски изследователски център е добра — каза Сам, докато ставаше.

— Продължавам да възразявам, защото не е необходим — отговорът на директора на научните изследвания бе категоричен, макар че след като поразмисли, добави: — Даже ако се приеме твоят проект, трябва да упражняваме контрол оттук.

Сам Хоторн се усмихна:

— По-късно ще разсъждаваме, ако стане и когато стане.

В себе си той бе дълбоко убеден да не допуска Винсънт Лорд да има какъвто и да е контрол върху британския изследователски институт.

 

 

Останал сам, Лорд отиде и затвори вратата. После се отпусна недоволен в креслото си. Струваше му се, че независимо от възраженията му предложението за изследователски институт на „Фелдинг-Рот“ във Великобритания ще се приеме и го чувстваше като лична заплаха и признак за отслабване на голямото му влияние като учен в компанията. И ако върви така, питаше се той, още колко остава, за да бъде напълно засенчен?

Нямаше да е същото, разсъждаваше мрачно Винс, ако бе постигнал по-добър и по-бърз напредък в собствената си изследователска работа. Но сега се чудеше какво да направи, за да блесне в научната си дейност.

Вече на четиридесет и осем години, той не бе младото и ярко дарование, току-що получил званието доктор на науките. Лорд съзнаваше, че някои от неговите методи и знания даже вече са остарели. Е, да, все още четеше много и бе добре информиран. Въпреки това подобни знания никога не можеха да се сравнят с истинското навлизане в научната дисциплина, в неговия случай органичната химия, когато се усвояват знания, развиващи се по-нататък в умения. Тогава изграденият вече специалист постоянно и завинаги може да се ръководи от инстинкта и опита си. Той например не се чувстваше съвсем сигурен в новото направление — генното инженерство, за разлика от младото поколение учени, към което принадлежаха и неколцина специалисти, назначени от него във „Фелдинг-Рот“.

И все пак, разсъждаваше и си вдъхваше увереност Лорд, въпреки промените и новите знания всеки момент бе възможен пробив в резултат на неговите изследвания. В органичната химия съществуваше един, само един отговор на неговия въпрос, поставян при безброй опити в продължение на десет дълги години къртовски труд.

Отстраняване на свободните радикали.

Заедно с търсения от Винсънт Лорд отговор се очакваха огромни терапевтични придобивки, плюс неограничени търговски възможности, които Сам и другите от компанията не можеха да проумеят поради невежеството си в областта на науката.

Какво щеше да се постигне с отстраняването на свободните радикали?

Отговорът бе — по същество нещо съвсем просто, но забележително.

Както всички учени в неговата област, Винсънт Лорд знаеше, че много лекарства, действащи в човешкия организъм, генерират „свободни радикали“ като част от техния метаболизъм. Това са вредни за здравата тъкан елементи, причиняващи неблагоприятни странични явления, дори понякога смърт.

Отстраняването или „насищането“ на свободните радикали означаваше, че препарати, които преди не се прилагаха на пациенти поради опасните им странични явления, в новия им подобрен вариант, вече с друго качество, може да се вземат без никакви ограничения. Откритието щеше да позволи лекарствата под специален режим дотогава, използвани само с голям риск за живота, да се гълтат като аспирин.

Лекарите нямаше да се притесняват за евентуалната токсичност на лекарствата, които предписват на пациентите си. Заболелите от рак нямаше да страдат от почти убийствените лекарства, които понякога удължаваха живота им, но след това ги обричаха на мъчения и те умираха не от рака, а от някое друго страдание. Ползотворното действие на тези и други препарати щеше да се запази, а рисковите фактори — да се изключат чрез насищане на свободните радикали.

Винсънт Лорд се надяваше да открие лекарство, което да се приема с другите лекарства, за да ги направи напълно безвредни.

Това бе напълно възможно. Отговор съществуваше. Имаше го. Скрит, неуловим, но реален. Очакващ прозрение.

След десетгодишни търсения Винсънт Лорд чувстваше, че е стигнал съвсем близо до този отговор. Усещаше го, сякаш се докосваше до него, почти вкусваше нектара на успеха си.

Но още колко време до този миг? О, още колко време трябваше да чака?

Той рязко се дръпна от облегалката на креслото и с усилие на волята прогони мрачното си настроение. Изтегли чекмеджето на бюрото и взе оттам един ключ. Реши да слезе — за кой ли път — в личната си лаборатория, където правеше своите изследвания.