Артър Хейли
Опасно лекарство (25)

11

Няколко дни преди разходката на Силия до Кеймбридж Сам и Лилиан Хоторн си тръгнаха за Съединените щати, но се отбиха до Париж и в събота взеха директния самолет за Ню Йорк. Затова Силия успя да се свърже с кабинета на Сам едва в понеделник към три и половина часа следобед английско време.

Щом му каза за Мартин Пийт-Смит, той възкликна:

— Възхитен съм и същевременно смаян! Силия, ти си фантастична! Как, дявол да го вземе, постигна това?

Тя очакваше въпроса и предпазливо каза:

— Не съм сигурна дали няма да се сърдиш.

И описа разговора с Мартин за парите, подчертавайки, че това е повлияло много повече от всичко друго за промяната в решението му.

На другия край на телефонната линия Сам звучно изстена:

— Ах, майка му стара! Моля те, извини ме!

После добави:

— А аз те предупреждавах да не споменаваш за пари! Как можах да допусна такава грешка!

— Ти не би могъл да знаеш — успокои го Силия. — Аз направих специално проучване и открих, че Мартин има сериозни проблеми. Между другото той ми каза, че съм била безскрупулна спрямо него.

— Няма значение! Важното е, че ти постигна онова, което искахме! Редното беше аз да го свърша, но излязох не толкова прозорлив и упорит като теб.

Тя си помисли — ти нямаше и такъв като Андрю, за да те посъветва. И го помоли:

— Сам, за бога, престани да се упрекваш! Няма за какво.

— Добре, няма. Но се заричам, че…

— Какво?

— Ако някога по нашия общ път, между теб и мен възникне различие в преценката на някой основен въпрос, ти давам право да ми напомниш за този случай и да ми повториш, че ти излезе права, а аз сбърках.

— Сигурна съм, че никога няма да стигнем дотам.

Сам мина на друга тема:

— Ти се прибираш тази седмица, нали?

— В други ден. Обичам Лондон, но повече обичам Андрю и децата.

— Много хубаво! Щом се върнеш, си вземи малко отпуск да се видиш с тях. Но след няколко седмици искам отново да отидеш в Англия. Ще има още работа по изграждането на института. Трябва да назначим административен директор. Научните качества на Мартин са много ценни и не бива да пилеем силите му за организационна и канцеларска работа.

— Съгласна съм, звучи чудесно.

— Още нещо, чудесно е, че докато бях за няколко дни в Париж миналата седмица откупих от името на „Фелдинг-Рот“ правата за разпространение в Америка на едно ново френско лекарство. Още е в експериментален етап и вероятно няма да се пусне на пазара поне две години. Но изглежда много перспективно.

— Поздравления! Избрали ли са му име?

— Да — отговори Сам. — Нарича се монтаин. По-късно ще ти разкажа подробностите.

 

 

До началото на 1973 година Силия преживя вълнуващи мигове, които я вдъхновиха с нови сили и стремежи. Тя ходи още пет пъти в Англия, като престояваше там по няколко седмици. В две от командировките й я придружи Андрю, макар че не остана с нея през цялото време, а веднъж тя взе със себе си Лайза и Брус. Докато Андрю бе в Англия, се запозна с Мартин. Двамата много си допаднаха и след време Андрю каза на Силия:

— Сега на Мартин му трябва само една съпруга като теб. Вярвам, че ще успее да си я намери.

Когато децата бяха с нея в Англия, тя ги развеждаше в свободното си време да разглеждат забележителностите на Лондон, както се изразяваше „до припадък“.

Брус, вече на дванайсет години, се оформи като голям почитател на историята. Една неделна сутрин, когато тримата вървяха край Лондонската кула, той даде следното обяснение за влечението си към историята:

— В нея има всичко, мамо, за всеки, стига да може да си го намери — добри постъпки, а също и всички грешки. Много можеш да научиш от онова, което вече е станало.

— Да, можеш, но за съжаление повечето от нас не го правят.

Интересът на Брус към историята се засили още повече по време на една обиколка из Кеймбридж, организирана от Мартин Пийт-Смит, този път специално за децата. При деловите си посещения в Англия Силия редовно се срещаше с него, макар че общо взето времето, което прекарваха заедно, бе малко. Всеки бе зает със своите задачи.

След като бе взел решение да постъпи на работа във „Фелдинг-Рот“, Мартин пое задълженията си присърце, като добре знаеше какви апаратури и какви сътрудници са му необходими. Той назначи един химик, специалист по нуклеинови киселини, млад пакистанец, доктор Рао Састри, който щеше да бъде заместник-ръководител на научния състав на института. Имаше и технически специалисти, един от които по клетъчните култури, друг — с голям опит по отделяне на протеините и нуклеиновите киселини чрез електрофореза. На една жена бе възложено да се грижи за стотиците опитни плъхове и зайци.

По време на посещенията си в Харлоу Мартин обсъждаше разположението на лабораториите, работните места на персонала, монтажа на апаратурите в сградата, където вече се извършваше реконструкцията. Престоят му там обаче бе кратък и до завършване на строителните работи Мартин продължи изследванията си в своята лаборатория в Кеймбридж. Освен тези наложителни „екскурзии“ до Харлоу, той държеше много да не му се отнема време за административна дейност, която би могла да се върши от друг — стратегия, вече одобрена от Сам и съблюдавана от Силия.

Тя назначи административен директор — Найджъл Бентли. Макар да приличаше на врабче, този нисичък, петдесет и петгодишен човек вдъхваше доверие. Неотдавна той се бе пенсионирал като майор в Кралските военновъздушни сили, на длъжност завеждащ административната част на голяма болница. Опитът му в армията бе много полезен за новата работа, а и той разбираше добре какво се иска от него.

В присъствието на Силия Бентли каза на Мартин:

— Колкото по-малко ви безпокоя, сър, всъщност колкото по-малко ме виждате, толкова по-добре ще си върша работата.

Тя хареса тази мисъл, а също и обръщението „сър“, което бе елегантно потвърждение от страна на Бентли, че разбира как трябва да се отнася към много по-младия учен.

Между пътуванията до Англия, когато си беше у дома, в живота на Силия настъпи паметно събитие — поне така изглеждаше в нейните очи. През септември 1972 година четиринайсетгодишната Лайза, много развълнувана, се раздели със семейството и постъпи в колеж. Беше записана в училището на Ема Уилард, което се намираше в северната част на щата Ню Йорк. Дотам я придружиха майка й, баща й и Брус. Предишния ден на вечеря Силия каза с тъга на Андрю:

— Къде отлетяха всичките тези години!

Лайза с практичния си ум отговори:

— Отминаха, докато ти се издигаше в работата си, мамче. Имам чувството, че тъкмо ще завършвам колежа, когато ще дойде денят да седнеш в креслото на господин Хоторн.

Всички се разсмяха на думите й. Доброто настроение не ги напусна и на другия ден — заедно с други родители, семейства и новопостъпващи момичета се наслаждаваха на красотата, ведрата атмосфера и традициите на училището „Ема Уилард“.

След две седмици Силия отново замина за Англия. Сам Хоторн, погълнат от задачи като президент на компанията, оставяше тя да се оправя с всички въпроси на британския научен институт.

Най-сетне през февруари 1973 година бе официално открит Изследователският институт на „Фелдинг-Рот“ във Великобритания. Същевременно научните изследвания на доктор Мартин Пийт-Смит върху болестта на Алцхаймер и процеса на умственото стареене бяха пренесени от Кеймбридж в Харлоу.

В духа на стратегията на компанията се реши, че за момента няма да се предприемат други научни изследвания в британския институт. Мотивировката, както Сам сподели пред дирекционния съвет в Ню Джързи, бе, че „сегашният ни проект е актуален, изключително интересен и с големи търговски възможности. Затова би трябвало да съсредоточим усилията си върху него“.

На откриването в Харлоу нямаше излишна показност.

— Времето на фанфарите ще дойде, когато ще можем да покажем нещо положително. Този ден още не е дошъл — обясни Сам, пристигнал специално за случая.

Кога щеше да има нещо положително?

— Дайте ми срок от две години — каза Мартин на Сам и Силия, когато бяха седнали да отдъхнат и да поговорят.

— Дотогава трябва да бъда в състояние да ви докладвам за някакъв напредък.

След откриването на института посещенията на Силия в Англия станаха по-редки и по-кратки. Известно време тя беше там като представител на Сам, за да улеснява решаването на първоначалните проблеми. В повечето случаи Найджъл Бентли се справяше сам и оправда доверието, оказано му като административен директор. От Мартин месеци наред нямаше особени новини, освен съобщенията на Бентли, че изследователската работа върви.

В централата на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи Силия продължаваше работа като специален помощник на президента във връзка с други проекти, възложени й от Сам.

В живота на нацията през този период се пукна гноясалият цирей на Уотъргейт. Силия и Андрю заедно с милиони хора в света гледаха всяка вечер сензационните разкрития и бяха поразени от изумителните сцени на разбулващата се драма. Силия си спомни как преди година, на път за Харлоу със Сам, бе пренебрегнала първото съобщение за взлома в Уотъргейт като нещо незначително.

Към края на април, със засилване на напрежението, президентът Никсън направи опит да се спаси и хвърли на вълците двама свои арогантни помощници — Холдеман и Ерлихман. По-късно, през октомври, към трагедията на Никсън и на страната се прибави освобождаването от длъжност на вицепрезидента Агню за друг случай на корупция, който не бе свързан с Уотъргейт. Накрая след десет месеца и с неохота, за пръв път американски президент подаде оставка. Както сподели Андрю:

— Каквото и да каже историята, Никсън поне ще влезе в книгата на Гинес.

Приемникът на Никсън своевременно гарантира имунитет на своя предшественик от наказателно преследване и когато бе запитан дали това е политика на принципа „услуга за услуга“, заяви:

— За нищо не сме се договаряли.

Силия, която гледаше това интервю по телевизията, запита Андрю:

— Вярваш ли го?

— Не.

Тя от своя страна подчерта:

— И аз също.

Почти по същото време настъпи още едно събитие с по-малко значение за света, но особено важно за семейство Джордан. И Брус напусна бащиното огнище, за да продължи образованието си в подготвителното училище „Хил“, в Потстаун, Пенсилвания.

През този период до началото на 1975 година „Фелдинг-Рот“ не можеше да се похвали с блестящи успехи, но напредваше с равномерен ход. В лабораторията на компанията бяха разработени два препарата — противовъзпалително средство за ревматоиден артрит и бетаблокера „стейдпейс“ — за успокояване на сърцебиенето и понижаване на кръвното налягане. Лекарството против артрит има умерен успех, но стейдпейсът се оказа чудесен препарат за спасяване живота на болните и намери широк пазар.

Според песимистичната оценка на директора на научните изследвания Винсънт Лорд, в Управлението за храни и лекарства като че ли се наблюдаваше „заразително нежелание за вземане на каквито и да било решения“. Мнението му бе потвърдено и от други фармацевтични фирми. Приказваше се, че отговорен служител от управлението бил сложил на видно място върху бюрото си табелка с прочутата сентенция на френския държавен маршал Петен през Първата световна война — „Те няма да минат“. Тя точно отразяваше отношението на служителите в Управлението към всяко заявление за ново лекарство.

Приблизително по същото време се разпространи фразата „лекарствен застой“, която означаваше, че в Съединените щати липсват важни лекарства, продавани в другите страни.

Въпреки това обичайният отговор на всяко искане за ускоряване разрешенията за нови лекарства бе: „Не забравяйте талидомида!“

Сам Хоторн рязко осъди това отношение в една своя реч пред конференция на индустриалци.

— Строги стандарти за безопасност са необходими, за да се защити общественият интерес, а до немного отдавна редица от тях дори не съществуваха — отбеляза той. — Но вече са прекрачени всякакви разумни граници и бюрократичната нерешителност прави лоша услуга на нацията. А критиците на нашата индустрия, които показват с пръст назад към талидомида, аз препращам напред със следното: броят на деформираните от талидомида бебета е многократно надминат от заболели с усложнения или починали, понеже административната процедура неоправдано протака разрешителното за необходимото им ефикасно лекарство.

Това бяха сурови думи и начало на ожесточен спор, който щеше да продължи с години.

 

 

По същата причина се бавеше очакваният с голямо нетърпение проект на „Фелдинг-Рот“.

Сделката, сключена от Сам, за правата върху новото френско лекарство все още не бе стигнала до етапа на тестовете за безвредност и ефикасност, изисквани от законите на Съединените щати. Предстоеше дълъг път до подаване заявление за разрешително в Управлението за храни и лекарства.

Монтаинът действаше против сутрешното гадене у бременните — много перспективен препарат, особено за жени, които работят, защото ги избавяше от неприятното усещане и от риска да си загубят работата. Откривателите му — авторитетната фирма „Лаборатоар Жиронд-Шими“ — бяха убедени, че лекарството е безопасно и от най-високо качество. Това потвърждаваха многобройните изпитания върху животни, а също и върху доброволци, пожелали да участват в експеримента. Централата на тази фирма в Париж бе съобщила на „Фелдинг-Рот“, че изпитанията са дали отлични резултати, без никакви странични явления. И все пак ръководителят на „Жиронд-Шими“ отбеляза в едно лично писмо до Сам:

„Поради неблагополучията в миналото и с оглед деликатния характер на препарата се налага да бъдем изключително внимателни. Затова предвиждаме няколко допълнителни серии изпитания върху различни животни, а също и върху още пациенти-доброволци. Ще ни трябва малко повече време“.

В духа на времето, съгласи се Сам, би била разумна една по-голяма предпазливост. И „Фелдинг-Рот“ продължи да чака зелена светлина от французите, преди да започне работа по монтаина.