Артър Хейли
Опасно лекарство (12)

9

Ноа Таунсенд, вече петдесет и осем годишен, десетилетия наред отговаряше напълно на представата за улегнал опитен лекар. Беше много съвестен и посрещаше с еднакво внимание и богатия, и бедния. Беше винаги изискан, вежлив и с чувство за собствено достойнство. Ето защо той имаше много пациенти, които го обичаха и го уважаваха. Доктор Таунсенд заслужаваше това, тъй като изпълняваше безупречно своите задължения. Създал си бе име на голям диагностик. Веднъж съпругата му сподели с Андрю:

— Бяхме с Ноа на прием. Той погледна към един съвсем непознат човек в другия край на салона и ми прошепна: „Онзи мъж е сериозно болен, макар че още не знае това“, а друг път ми довери: „Не знам името на онази жена, ей там, но след шест месеца ще умре.“ И винаги е излизал прав. Винаги.

Пациентите му го приемаха по същия начин. Някои дори разказваха анекдоти за точните му диагнози и го наричаха „магьосник“. Дори един пациент му донесе от Африка маска на заклинател, която Ноа с гордост окачи в кабинета си.

Андрю също ценеше способностите на възрастния лекар. Между тях се създадоха искрени и сърдечни чувства, за което Таунсенд имаше не по-малка заслуга с великодушното си отношение към своя доста по-млад колега.

Уважението на Андрю към Ноа нарасна още повече, след като разбра, че той непрекъснато чете и се интересува, за да бъде в крак с най-новото в областта на медицината — нещо, което пренебрегваха много лекари на неговата възраст. През последните месеци обаче Андрю забеляза, че колегата му не се изразява ясно и „предъвква“ някои думи. През същата година стана неволен свидетел и на онези странни негови постъпки. Тези симптоми смущаваха Андрю, макар че бе склонен да ги отдаде на друга причина — стреса и умората от напрегнатата работа с голям брой пациенти.

В един ноемврийски следобед — който за Андрю бе начало на измъчващото го душевно терзание — смътното, смущаващо подозрение се бе превърнало в категорично убеждение.

Случи се така, че Андрю тръгна да уточнява графика на свободните им дни, в които се заместваха. След като разбра, че при Ноа няма пациент, почука леко на вратата на кабинета му и влезе — нещо обичайно и за двамата.

Таунсенд, седнал с гръб към вратата, се обърна изненадан и в бързината не успя да скрие хапчетата и капсулите, които държеше в шепата си. Дори тогава Андрю не би си помислил нищо особено, но реакцията на Ноа му се стори много странна — червен от смущение той със замах вдигна шепа и я изсипа в устата си, после отпи вода от чашата.

Явно бе схванал, че Андрю е разбрал всичко и затова се опита да представи нещата в безобидна светлина:

— Е, пипна ме, като зареждам фурната!… Да, признавам, правя го от време на време. Напоследък съм претрупан с работа, нали знаеш… Но никога не изпускам положението… Аз съм опасен доктор, момчето ми, много ми знае главата, няма как да залитна… Ужасно много знае-Таунсенд се изсмя и смехът му прозвуча съвсем фалшиво. — Не се безпокой, Андрю, аз знам къде и кога да спра!

За Андрю това обяснение не бе убедително. Още по-неубедителен му се стори заваленият говор — доказателство, че хапчетата, които Ноа погълна, не са били първата му доза за този ден.

Андрю запита строго, за което мигновено съжали:

— Какво вземаш?

Отново изкуствен смях.

— Само няколко декседрина, някой друг перкодан, мъничко дарвон за вкус^[1]… Андрю, какво значение има, дявол да го вземе?

После с войнствена нотка в гласа продължи:

— Нали разбра, няма да изпусна положението. Казвай сега за какво си дошъл?

Съвсем объркан, Андрю обясни, че иска да уточни свободните дни — нещо, което вече му се струваше без значение. Бързо нанесе необходимите му сведения и веднага излезе. Искаше да остане сам. Да размисли. Изумен бе от голямото количество лекарства, сигурно десет-петнадесет таблетки и капсули, които неговият колега погълна, без да му мигне окото. По признанието на самия Ноа това бяха стимуланти и депресанти — лекарства, които се взаимоизключват и никой компетентен лекар не би ги предписал в комбинация. Макар и да не бе специалист по опиатите, Андрю добре знаеше, че големите количества лекарства и липсата на чувство за отговорност са характерни признаци за всеки, който отдавна е тръгнал по пътя на наркоманията. А безогледното вземане на лекарства, отпускани по специална рецепта, както Ноа явно правеше, бе не по-малко опасно и опустошително от вземането на нелегално продаваните на улицата опиати.

Как да постъпи в този случай? Андрю реши, че преди всичко трябва да узнае повече подробности.

През следващите две седмици той посвети всяка минута от свободното си време, за да ходи в медицински библиотеки. Библиотеката на „Сейнт Бийдс“ бе доста скромна. Андрю знаеше една друга в Нюарк. И в двете имаше картотекирани сведения за лекари, които са станали наркомани. Най-напред му направи впечатление, че това е широко разпространено и често срещано явление. По изчисления на Американската медицинска асоциация пет процента от всички лекари бяха „отпаднали“ от професията поради злоупотреба с наркотици, алкохолизъм или други причини от подобен характер. Ако АМА потвърждаваше този тревожен факт, разсъждаваше Андрю, реалният процент вероятно е по-висок. И други автори споделяха това мнение. Повечето изчисления клоняха към десет, а някои дори към петнадесет процента.

Всички изследователи правеха един общ извод — че лекарите са пострадали от самоувереност. Били са убедени, че благодарение на специалните си познания могат да приемат наркотици, без това да стане опасен навик. Почти винаги обаче са грешили. Думите на Ноа Таунсенд „никога не изпускам положението… много ми знае главата, няма как да залитна… знам къде и кога да спра“ сякаш бяха тревожно ехо на всичко, което Андрю четеше в библиотеките.

Изтъкваше се, че лекарите стават „преуспяващи наркомани“, т.е. неразкрити за дълго време, понеже без затруднения могат да си набавят опиати. А това Андрю знаеше отлично. Той го бе споделял със Силия — лекарите можеха да си осигуряват всяко лекарство практически в неограничени количества, стига само да поискат това от търговския пътник на съответната фирма.

Въпреки че му се струваше непочтено, Андрю бе вътрешно убеден и докато доктор Таунсенд правеше голяма визитация в болницата, той провери шкафчето за лекарства в кабинета му.

В нарушение на правилата, то не бе заключено. Вътре бяха натъпкани невероятни количества лекарства в пакети на производителите и много наркотици. Той видя и някои от препаратите, за които бе споменал Таунсенд.

Андрю също съхраняваше в кабинета си мостри от лекарствата, които редовно предписваше. Понякога даваше от тях на пациентите, за които знаеше, че са финансово затруднени. Но количествата бяха нищожни в сравнение със „склада“ на Таунсенд. Андрю никога не държеше в кабинета си наркотици поради съображения за сигурност. Той тихо подсвирна от изненада. Как допускаше Ноа такова нехайство? Как бе успял да се прикрива толкова дълго време? Как бе възможно редовно да взема лекарствата, които показа на Андрю и да се самоконтролира? Трудно можеше да се отговори на тези въпроси.

Андрю остана поразен от нещо друго. При проучванията си разбра, че не съществува цялостна програма от мерки за оказване помощ на пострадалите от вземане на наркотици лекари и за защита на техните пациенти. Ако бе възможно, лекарската общност пренебрегваше проблема, ако не — забулваше го в тайни или в колегиална Солидарност. Нямаше случай лекар да е издал колегата си наркоман. Андрю не намери данни за лишаване от правоспособност на лекари-наркомани.

И все пак всичко това не му даваше покой. Как трябваше да постъпи с пациентите на Ноа Таунсенд, които в известно отношение бяха и пациенти на Андрю. Нали според общоприетата практика двамата партньори понякога се заместваха? Дали пациентите им бяха изложени на рискове? Досега Таунсенд изглежда бе имал нормално поведение и не бе правил професионални грешки, но колко време щеше да продължи подобно състояние? Можеше ли да се разчита на такъв шанс? Дали някой ден Ноа поради наркоманията си нямаше да сгреши диагноза или да пропусне важен симптом, който би трябвало да съобрази? А какво оставаше за още по-голямата му отговорност като главен лекар на „Сейнт Бийдс“?

Колкото повече Андрю мислеше, толкова повече въпроси възникваха в ума му, а отговорите се оказваха все по-трудни и по-неясни.

Накрая той сподели със Силия.

Беше привечер, няколко дни преди Коледа. Андрю и Силия украсяваха елхата в къщи заедно с развълнуваната Лайза — предстоеше й среща с „дядукода“, както го наричаше тя. И тримата бяха захласнати от удоволствие край елхата. Накрая Андрю занесе в леглото почти заспалата си от възбуда и умора дъщеря. После се отби за минутка в съседната стая, за да види Брус, още бебе, който спеше дълбоко в люлката си.

Когато се върна в дневната, Силия го чакаше с чаша уиски и сода.

— Направих го силно, струва ми се, че имаш нужда-каза тя, подавайки му чашата.

Докато той я гледаше изпитателно, Силия добави:

— Лайза те разведри тази вечер, сега изглеждаш по-свеж, отколкото през изминалите няколко седмици. И все пак нещо ти тежи на душата. Нали?

Той запита изненадан:

— Толкова ли ми личи?

— Миличък, ние сме заедно от четири години!

— Четирите най-хубави години в живота ми! — разчувства се Андрю.

Той отпиваше от чашата и разглеждаше елхата. Силия мълчеше и чакаше.

— Ако е било толкова явно, защо не ме запита каква е причината?

— Бях сигурна, че ще ми кажеш, когато настъпи моментът — тя опита глътка от своето дайкири. — Искаш ли да ми кажеш сега?

— Да — бавно отвърна Андрю. — Да, искам.

 

 

— Боже мой! — прошепна Силия, когато той завърши разказа си. — О, господи!

— Тъй че, ако не ми е било чак толкова весело, си има сериозна причина, нали! — допълни Андрю.

Тя обви ръце около кръста му, притисна тялото му към себе си и допря лицето си до неговото.

— Горкичкият ми Андрю. Колко много си се измъчил! Изобщо не ми е идвало наум. Толкова ми е жал за теб!

— Или по-точно — мъчно ти е за Ноа.

— Да, действително. Но аз съм твоя жена Андрю, и ти си всичко за мен! Не мога, не искам да те виждам така угнетен!

Той рязко запита:

— Кажи ми какво да правя?

— Знам какво трябва да направиш — Силия се отдръпна и го погледна в очите. — Андрю, трябва да споделиш това с някого. Трябва да кажеш на някого, не само на мен!

— Например на кого?

— Естествено на човек от болницата. Но който има власт, за да вземе мерки и да помогне на Ноа.

— Не мога, Силия! Ако кажа, ще започне да се говори и ще научат всички… Ноа ще бъде опозорен. Ще го освободят от длъжността главен лекар. Господ знае какво ще стане с правоспособността му! Изобщо това ще го смаже. Не мога, просто не мога да направя подобно нещо!

— Тогава какво друго ти остава?

— Ех, ако знаех! — мрачно отвърна той.

— Искам да ти помогна, наистина искам и имам една идея! — възкликна Силия.

— Предполагам, че е по-добра от първата.

— Не съм убедена, че предишната ми идея не е добра. Но ако не искаш да говориш конкретно за Ноа Таунсенд, защо не говориш с някого съвсем общо? Повдигни въпроса! Разговаряй по принцип на тази тема! Разбери какво мислят другите хора в болницата за това!

— Имаш ли предвид някого?

— Защо не управителя на болницата?

— Лен Суийтинг ли? Ами не знам.

Потънал в размисъл, Андрю обиколи стаята и се спря до елхата.

— Е, това поне е идея. Благодаря ти. Нека да поотлежи.

 

 

— Надявам се, че двамата със Силия сте прекарали хубаво Коледа — каза Ленард Суийтинг.

— Да — потвърди Андрю. — Наистина беше хубаво.

Бяха в кабинета на управителя на болницата. Суийтинг седеше зад писалището си, а Андрю — на един стол срещу него.

Управителят на болницата бе висок слаб мъж, бивш адвокат, който би бил отличен баскетболист, но имаше невъобразимо хоби — хвърляне на подкови, на което посвещаваше свободното си време, дори беше победил в няколко шампионата. Понякога казваше, че било по-лесно да спечелиш едно такова състезание, отколкото да накараш лекарите да се съгласят за нещо. Още преди да навърши трийсет години той бе предпочел болничната администрация пред адвокатската професия и сега, наближавайки петдесетте, не отстъпваше на много лекари по познания в областта на медицината. Андрю се разбираше много добре с него и го уважаваше искрено след онзи случай преди четири години, когато получи съгласието му за лотромицина.

Когато управителят говореше, дебелите му рунтави вежди се движеха нагоре-надолу като вибриращи четки. Размърдаха се и сега, щом енергично заприказва:

— Каза, че имаш някакъв проблем, Андрю, че се нуждаеш от съвет?

— Всъщност един мой приятел, лекар във Флорида, има проблем — излъга Андрю. — Той работи в болница и е разкрил нещо, с което не знае как да постъпи. Попита ме как бихме реагирали ние на подобна ситуация.

— Каква ситуация?

— Става думи за опиати.

Андрю скицира накратко въображаем случай, подобен на реалния, на който се бе натъкнал, като внимаваше да не стига до прекалено близки сравнения.

Докато обясняваше, той забеляза, че приятелската мекота в очите на Суийтинг изчезна и погледът му стана суров. Управителят свъси дебелите си вежди. Накрая демонстративно стана от стола.

— Андрю, тук и без това има достатъчно много проблеми, за да прибавям към тях и бедите на други болници. Съветвам те да кажеш на приятеля си да бъде много, много предпазлив. Той навлиза в опасна зона, особено щом отправя обвинение срещу друг лекар. Сега извинявай, но…

Ленард знаеше! По интуиция Андрю мигновено схвана, че управителят знаеше точно за какво и за кого става дума. Гамбитът с приятеля от Флорида се провали още в първата секунда! Един господ знае как, но Суийтинг е бил осведомен, мислеше си Андрю, много преди аз да науча. В момента имаше само едно желание — да накара Андрю час по-скоро да излезе от кабинета му.

И още нещо. Щом Суийтинг е разбрал, значи и други в болницата също са разбрали. Почти сигурно това бяха колеги, лекари, някои от тях доста по-високо в йерархията от Андрю. Но и те не бяха направили нищичко.

Андрю си тръгна с чувството, че е изпаднал в наивно и глупаво положение. Лен Суийтинг го придружи до вратата, като отново с приятелски жест сложи ръка на раменете на по-младия си колега.

— Съжалявам, че трябва тъй бързо да те изпратя, но очаквам високопоставени посетители — богати люде, дарители за болницата. Надявам се да ни дадат няколко милиона долара. Както знаеш, ние имаме остра нужда от пари. Между другото твоят шеф също ще присъства. Ноа е изключително полезен за нашия фонд. Всички го позна-ват и обичат. Имам моменти, в които се чудя как тази болница би съществувала без нашия доктор Таунсенд.

Нямаше никакво съмнение. Указанието бе ясно и недвусмислено. Остави Ноа Таунсенд на мира! Заради връзките му и тъпканите му с пари приятели той бе прекалено ценен за „Сейнт Бийдс“ и не можеше да се допусне скандал по негов адрес. Нека да го потулим, момчета, може би проблемът ще престане да съществува, ако твърдим, че такъв изобщо няма!

И естествено, ако Андрю се опиташе да разкаже какво му бе наредил току-що Суийтинг, управителят на болницата или щеше да отрече, че подобен разговор се е състоял, или да заяви, че бележките му не са били правилно разбрани.

Още същия ден Андрю реши, че може да направи само онова, което правят всички други — нищо. Същевременно той се закле, че оттук нататък ще положи всички усилия да наблюдава своя по-старши колега и ще се стреми да не допусне да страда лекарската практика на Ноа, а също и неговите пациенти.

Когато Андрю разказа на Силия за станалото и за своето решение, тя го изгледа учудено.

— Това е твое лично решение и мисля, че разбирам защо си го взел. Но все пак трябва да ти кажа, че може би ще съжаляваш — отвърна тя.