Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Имах предчувствието, че ако Вида научи за интереса ми към нея, тя сама ще ме потърси. Така и стана.

Мик помогна да се разчуе за този наш интерес и обеща на всеки, който я открие, една хубавичка сума в брой. Момчетата излязоха на улицата снабдени с най-подробно описание на външността й, чак до белега до рождение. Бях сигурен, че рано или късно тя ще разбере колко много искам да я открия.

Нямаше да е лесно да я открия, но аз бях готов да се обзаложа, че момичето е някъде наблизо. Всъщност единствената ми надежда беше, че тя сама ще ме намери. Рискувах много, но в крайна сметка се получа. От момента, в който се пусна слухът, че я търся, аз й предоставих всички възможни шансове да влезе в контакт с мен. Започнах да обикалям с кола Санта Медина и Сан Луис Бийч, отбивах се на чашка в кръчми и кафенета, предприемах дълги самотни разходки. Почти през цялото време бях навън. Не беше лесно, но аз упорствувах.

След три-четири дни тя влезе в капана. Мотаех се по Мейн Стрийт и изведнъж усетих, че ме следят. Притежавам богат опит при засичането на хора, решили да ме следят. Като ченге, което работи за специализирана агенция, просто бях длъжен да имам очи и на гърба си, бях развил невероятен инстинкт да усещам преследвачите зад врата си. Засякох я без особени трудности. Сега беше червенокоса, но бих я познал по походката въпреки слънчевите очила и яркобоядисаните къдрици. Тялото също. Това тяло бих познал и с вързани очи.

И понятие си нямаше как се следи. Преди всичко не беше облечена както трябва. Не можеш да следиш едно бивше ченге, облечена в яркочервена блузка и панталони в пясъчен цвят, освен ако не искаш нарочно да му се набиеш в погледа. Нито пък да се прикриваш зад дървета и по входове на магазини по начина, по който тя го правеше.

Изчаках толкова, колкото ми бе необходимо да се уверя, че тава наистина е тя, после й се изплъзнах от погледа и след бърза обиколка на квартала се озовах зад гърба й. Нито разбра нещо, нито се опита да разбере. Залепих се за гърба й като пиявица.

Учудена и ядосана от внезапното ми изчезване, тя продължи лутането си по улиците още известно време. Нито веднъж не се сети да погледне назад. Търсеше ме и се чудеше къде съм изчезнал. След като се отчая от тази дейност, тя спря на един ъгъл и очевидно се замисли за следващите си ходове. Аз бях на три-четири метра зад нея, прикрил лицето си с разтворен вестник.

Не ме виждаше просто защото не очакваше да съм толкова близо до нея. Накрая сви рамене и се насочи към близкия паркинг. Колата ми беше на удобно място и лесно се залепих зад новичката мъркюри, в която влезе тя.

Напуснахме Санта Медина и след известно време разбрах, че вероятната цел на пътешествието ни ще бъде Сан Бернадино. По този път нямаше друг град. Дадох газ, задминах я и я изгубих от очи в облаци прах. Когато тя се появи в Сан Бернадино, аз вече бях успял да паркирам колата си и да наема едно двуместно спортно купе. Поех спокойно след нея и това беше най-лесното нещо на света.

Исках да разбера къде живее и тя прилежно ме отведе чак до вратата. Сякаш крадях стотинки от шапката на слепец — толкова беше лесно. Къщата се намираше на върха на един хълм, заобиколена от добре поддържана градина. Видях с очите си как паркира новичката мъркюри пред входа и влиза вътре. Това ми беше достатъчно.

След кратка справка в центъра на градчето разбрах, че е наела тази мебелирана вила. Качих се на колата и се върнах в Санта Медина с чувството, че краят е близко.

В продължение на няколко минути обяснявах на Мик какво искам от него. В началото той беше склонен да спори, но аз успях да го убедя в правилността на замисъла си.

Рано на следващата сутрин заминах за Сан Бернадино, оставих колата в един гараж и тръгнах пеша към къщата на Вида. Прикрития край нея имаше в изобилие. Настаних се зад един храст срещу входа и зачаках да се появи.

Чаках дълго, тя се появи чак около обед. Изправя се на горния край на входното стълбище и внимателно огледа градината. Очите й се насочиха право в мен, но това не ме разтревожи. Би трябвало да има рентгенов апарат, за да ме види зад този храст. Гледах я от разстояние петдесетина метра и имах чувството, че е болна. Червената коса изобщо не й отиваше, лицето й бе бледо и измъчено, под очите й имаше тъмни кръгове. Беше облякла рокля на жълти и черни цветя, която подхождаше великолепно на стройната й фигура. В ръцете си държеше широкопола лятна шапка. Всичко беше очевидно ново, току-що закупено. Явно разполагаше с пари.

Гледах я как се насочва към колата и потегля за Санта Медина Очевидно пак ще ме търси. Оставих я на спокойствие. Бях дошъл тук, за да огледам къщата. Ако намеря това, което очаквах да открия, ще дойде времето и да си поговорим.

Когато се уверих, че е заминала, аз излязох иззад храста и се насочих към вратата. Натиснах звънеца и зачаках. Никой не ми отвори. Преди да се заема с ключалката, хвърлих един внимателен поглед наоколо. Високи цъфнали храсти прикриваха вратата откъм пътя. Едва ли някой може да ме види. Само след минута езичето изщрака и аз бутнах вратата.

Посрещна ме единствено леката миризма на парфюма й. Не си позволих никакви рискове и се заех да оглеждам стаите с пистолет в ръка. Стана ми ясно, че живее сама, без прислуга. Къщата беше студена, чиста и безлична. Съжалих я, че живее на подобно място. Дори колибата с всичките й неудобства много повече наподобяваше дом.

След като се уверих, че никой не се крие в гардеробите или зад завесите, аз се насочих към спалнята й. Бях почти сигурен, че няма да се върне преди залез слънце, но не можех да разчитам на предположения. Затова трябваше да работя с максимална бързина.

Гардеробът в спалнята беше заключен, но това не ми създаде никакви затруднения. Ниско долу, на най-широката дъска, лежеше куфарът й. Той също беше заключен и този път не успях да се справя с ключалката. Накрая го отворих като разрязах кожата над нея.

Две неща от съдържанието му привлякоха моето внимание. Голяма пачка петачки и двайсетачки плюс златна пудриера. Прекарах пръст до банкнотите. Бяха най-малко двайсет бона — част от сумата, която Брет ми бе обещал за кинжала. Не се изненадах. Вече бях сигурен кой е убил Брет и гледката пред очите ми само потвърждаваше този факт.

— Не мърдай! — просъска откъм вратата тя.

Не я очаквах, но все пак си давах сметка за подобна възможност. Именно по този въпрос си бяхме поговорили с Мик.

— Здрасти, Алма — усмихнах й се аз.

Беше насочила в гърдите ми дулото на револвер 38-ми калибър, а от решителното изражение на лицето й човек можеше да си извади какви ли не заключения.

— Кой друг знае това? — попита тя. Гласът й беше тих и спокоен.

— Сменихме си ролите, а? — попитах. — Помниш какво каза преди време: „Първо Брет, после Макс, а сега и мен“. Мои ред е да ги повторя.

— Знае ли някой?

— За съжаление да. Съжалявам, скъпа, но не исках да рискувам.

Видях как кокалчето й побеля, когато пръстът й започна да обира луфта на спусъка. Моментът никак не беше приятен. Помислих, че ще ме напълни с олово, преди да съм напълно готов.

— Джо свърши работата, нали? — попитах. — Само той би могъл да го стори. Цялата работа гръмна от този белег по рождение, нали Алма? Знаех, че не мога да те открия, ако сама не дойдеш при мен. Когато Джо ти е разказал за белега, ти си разбрала, че съм разкрил цялата история около Вида. Джо беше, нали? Той те пусна да убиеш Брет. Трябва да си била страхотно съблазнителна за тоя тип, Алма!

— Не ме наричай така!

— Защо? Нали ти си Алма Бейли?

— С колко време разполагам?

— С малко. Скоро ще бъдат тук.

— Колко, Флойд?

Гледаше ме така, че сърцето скочи в гърлото ми. Винаги съм бил мека Мария по отношение на жените. Ако в този миг беше захвърлила револвера, положително щях да я стисна в прегръдките си.

— Малко — повторих аз. — Хей, момиче, защо не ми каза? Аз се грижех за теб и ми беше много приятно. Защо реши да ми припишеш убийството на Брет?

— Беше изключително подходящ за подобна роля и не можах да устоя на изкушението. Информирал ли си полицията?

— Само Редфърн.

Устните й се стегнаха.

— Добре, Флойд. В едно съм сигурна — ти няма да присъстваш на процеса!

— Нищо няма да спечелиш, ако ме гръмнеш. Не можеш да се измъкнеш, освен ако…

— Ако какво?

— Освен ако не свалиш всички обвинения от мен. Сториш ли това, ще ти помогна да изчезнеш…

Докато устата ми мелеше, аз се готвех да скоча отгоре й. Незабелязано отстраних куфара, мускулите ми се свиха на топка, а очите ми преценяваха разстоянието. Това щеше да бъде един доста отчаян скок.

— По какъв начин?

— Полицията на този град е изцяло в ръцете на Мик. Ще те измъкнем през границата.

Устата й се разтегна в онази отвратителна усмивчица, която познавах много добре. Изведнъж разбрах как се е чувствал Макс, когато тя тръгна към него с нажежения ръжен в ръка. Започнах да се потя.

— Не ти вярвам, Флойд — просъска тя. — Дребният мошеник винаги си остава дребен мошеник!

Вече бях готов. В следващата секунда и тя щеше да се увери в това. Сега или никога!

— Редфърн! — рязко извиках аз. — Влизай да я прибереш!

Ефектът беше точно според очакванията ми Тя неволно се извърна към вратата. Тялото ми се стрелна във въздуха, но мъничко закъсня. Револверът експлодира на сантиметър от лицето ми и аз усетих как куршумът отнася безвъзвратно горната част на ухото ми. В следващия миг бях отгоре й, ръцете ми се стрелнаха към китките й. Беше бърза и хлъзгава като змия. Успя да насочи револвера в слабините ми и натисна спусъка в мига, в който тялото ми рязко се завъртя встрани. Куршумът проби огромна дупка в сакото ми. Докопах въоръжената ръка и рязко я извих. Горещият й дъх пареше бузата ми, нокти раздираха лицето ми, краката й бясно ритаха. Измъкнах оръжието от пръстите й, бутнах я настрана и се изправих.

Връхлетя отгоре ми въпреки острия предупредителен вик, който нададох. Сякаш знаеше, че няма да стрелям. Насочи се направо към револвера. Наложи се да й друсна един. Може и да не ми повярвате, но никак не ми се искаше да го сторя.

— Спри! — изкрещях аз, здравата уплашен от яростта й. — Спри, ти казвам!

Тя отново връхлетя. Захвърлих револвера, за да я посрещна с две ръце. На два пъти замалко не ми издра очите с острите си нокти. По лицето ми течеше кръв. Докато се олюлявах и се опитвах да запазя равновесие, тя се хвърли по посока на револвера. Докопах я за роклята в мига, в който ръката й се протягаше към него. Тя ме изрита и рязко се дръпна. Роклята й се разкъса, от цепката над веждата й течеше кръв, изглеждаше съвсем обезумяла. Пръстите й вече се свиваха върху ръкохватката на оръжието, когато я докопах за китката. Стоварихме се с цялата си тежест на леглото. Ръката ми беше хлъзгава от пот и не можех да я държа здраво. Тя се плъзна встрани, насочи револвера и натисна спусъка. Куршумът отнесе част от ръката ми, но от втория и вероятно смъртоносен изстрел успях да се спася, като я изритах в китката. В момента на натискането на спусъка дулото се извъртя към нея.

В продължение на една безкрайно дълга секунда се гледахме втренчено, после оръжието падна от разхлабените й пръсти. Изправих се на крака с цената на доста усилия и изкрещях:

— Вида!

Отвън изскърцаха автомобилни гуми, но аз не им обърнах внимание.

— Вида!

— Доволен ли си? — прошепна с треперещ глас тя и сведе поглед към раната си. По обгорената от упорния изстрел кожа започна-да се стича кръв. — Това е всичко, Флойд. — Гласът й премина в едва чут шепот. — Дано си доволен!

— Глупачка! Защо ти трябваше да се биеш с мен? Щях да те измъкна!

Вратата отскочи и на прага се появи Редфърн. Зад него надничаше противната мутра на Самърс.

— Не можахте ли да побързате? — изревах извън себе си аз. — Къде по дяволите се мотаете?

Той втренчено ме гледаше.

— Та това е Джаксън!

Самърс измъкна пистолета си и го насочи в гърдите ми.

— Не мърдай! — излая той. — А си мръднал, а съм ти пръснал черепа!

— Тя е ранена! Извикайте лекар!

Редфърн се приближи до Вида и попита:

— Той ли стреля в теб?

— Да, той стреля и в Брет — отвърна тя. — Освен това уби и Макс Отис. Накарайте го да ви покаже къде го е заровил. Не му давайте шанс да се измъкне!

— Вида! — изкрещях аз и бутнах Редфърн встрани. — Престани да блъфираш! Разполагам с всички необходими доказателства! Кажи им истината!

Тя презрително се изсмя.

— Нещастен дребен мошеник! Този път няма да ги се размине!

Беше бяла като платно, очите й хлътнаха дълбоко в орбитите си.

— Вида…

— Остави я на мира, Джаксън! — кратко заповяда Редфърн и се обърна към Самърс: — Изведи го оттук и не го изпускай от очи!

— Няма да я оставя… — започнах аз.

Самърс ме тресна в челюстта и бях принуден да млъкна. Пръстенът с едър камък се вряза дълбоко в кожата ми, краката ми се подгънаха. Докато ме влачеха навън, гледах злобната насмешка върху лицето й.

Възстановяването ми отне около минута, същото време бе необходимо на двама униформени полицаи да застанат от двете ми страни.

— Искам да я видя… — започвах, но Самърс отново вдигна юмрук.

— Млък! — просъска той. — Отвориш ли си човката, ще получиш още един в мутрата!

Млъкнах и зачаках. Не след дълго пред къщата спря линейка. Минутите бавно се точеха. Накрая в стаята се появи Редфърн.

— Искам да я видя, преди да я откарат — рекох.

Той се надвеси над мен.

— Тя е мъртва, Джаксън. Няма никаква полза да я гледаш.

Душата ми изведнъж се изпразни от съдържание. Съзнавах обаче, че сега не е време да се отдавам на скръбта. Това беше възможно най-добрият изход за нея.

— Виж какво, Редфърн. Не съм я убил аз. Поръчах на Кейси да ти се обади и да ти каже къде се намирам и с какво се занимавам. Ти закъсня и тя скочи отгоре ми. Бихме се жестоко. Пищовът гръмна по време на борбата. Беше случайно.

— Добре, било е случайно — съгласи се Редфърн. — Кейси твърди, че си разкрил загадката. Почвай да пееш! — Премести очи към двамата униформени зад гърба ми и подхвърли: — Всичко е наред, момчета, можете да изчезвате. Чакайте отвън.

Изчака ги да излязат и се настани насреща ми.

— Значи знаеш кой е убил Брет, така ли?

— Знам. И искам да дам официални показания. Самърс придърпа един стол, извади бележника си и се приготви да записва.

— Почвай — процеди той.

— Цялата работа се забърква още преди две години — започнах аз. — Помните ли семейство Бейли? Върн го застреляха, но Алма успя да се скрие. Година по-късно я разпознават и преследването започва отново. Потеглила към Холивуд. По пътя попада на момиче с името Вида Ръкс, което също искало да стигне до Холивуд. Алма преценила, че е по-безопасно да пътуват двете и я качила. Федералните агенти търсели сама жена. По време на пътуването Вида й разказала историята си. Алма решила да си разменят самоличностите, убила момичето и взела всичко от него. После блъснала колата и я запалила. Агентът на ФБР, който открил трупа в опожарената кола, много искал да пипне наградата. Той добре знаел, че в колата е имало две момичета, знаел го и шерифът на Галъп. Премълчали този факт, заклели се, че трупът е на Алма и си разделили мангизите. Вида била погребана като Алма, а самата Алма получила възможност да започне нов живот.

Редфърн запали цигара и погледна към Самърс:

— Записваш ли всичко?

— Аха — презрително изсумтя онзи.

— Продължавай — обърна се към мен Редфърн.

— Ако си чувал нещо за семейство Бейли, сигурно знаеш, че Алма е била луда по мъжа си. Никога не се разделяла със златната пудриера, която той и подарил. Можете да я приберете — намира се в ей онзи куфар до гардероба.

Самърс стана и донесе куфара. Извадих пудриера-та, давайки си сметка, че двете ченгета проявяват много по-голям интерес към дебелата пачка мангизи.

— Хвърлете й едно око — рекох и отворих капачето. — Ще видите една снимка на Алма и Върн, а през нея минава надписът: „За Алма от Върн: най-добрият приятел на мъжа е неговата съпруга.“ Ако си направите труда да разгледате по-внимателно тази снимка, лесно ще откриете, че жената на нея е тази, която се е наричала Вида Ръкс.

Редфърн посегна към пудриерата, разгледа я внимателно, после я пусна в джоба си с лека въздишка.

— Продължавай.

— Вида не е намерила сили да се раздели с пудриерата, макар да е съзнавала какви опасности носи тя. Оттам започва всичко.

После му разказах за пристъпите на сомнамбули-зъм, за това, как при един от тях тя взема книжала „Челини“ и оставя на мястото му пудриерата; как Бойд подкупва и нея, и Горман, за да се сдобие с кинжала; как Горман идва да ми предложи пари, за да измъкне пудриерата от сейфа на Брет.

— Нито Бойд, нито Горман са съзнавали колко важна е пудриерата за нея. Мислели са само най-логичното в случая — че тя ще насочи следите на кражбата към Вида. Само тя е знаела, че това ще означава много повече — разкриване на истинската й самоличност. Да не забравяме, че е търсена за убийство.

После продължих нататък. Разказах как съм скрил пудриерата с надеждата да изкарам някой долар от нея. Как Вида, отчаяна от този ход, се преструва, че става мой съюзник. Показах на Редфърн картичката на Брет.

— Докато се криехме, я показах и на Вида — рекох. — С това й позволих да разбере, че Брет е разгледал вътрешността на пудриерата. Не зная как е станало това, но Брет вероятно я е открил в каменната птица и доста се е зачудил на надписа. Вероятно го е преписал, за да направи съответните проучвания. Вида пък е разбрала, че трябва да го убие, преди да бъде разкрита. Създадох й алибито лично като я заключих в мансардното апартаментче на Кейси и сложих пазач пред вратата. Тя обаче е успяла да убеди пазача (един тип на име Джо) да я пусне и ме е последвала в имението на Брет. За нея не е било трудно да проникне там и да се докопа до пистолета. Брет вече я познавал, вероятно е помислил, че в крайна сметка е решила да бъде мила с него. А тя го е гръмнала. Допускам, че върху бюрото са били не само парите, но и пудриерата. За нея е останало най-лесното — да ги прибере и да изчезне, докато аз съм крачел бодро към капана. Е, останалото го знаете. Проверих голяма част от тези факти, но главното е пудриерата — тя говори сама за себе си. Вече виждате как е станало всичко.

— Какво стана с онзи Отис, за който спомена тя? — попита Редфърн.

— Тя го уби.

— Да вървим да го изровим — изправи се Редфърн.

— Хей, чакай малко…

— Тръгвай!

Пътувахме с три коли. В първата седях аз, придружен от две униформени ченгета. Зад нас бяха Редфърн и Самърс, а процесията завършваше една патрулна кола.

Показах им къде заровихме Макс и те се заеха да го изровят. Стояхме мълчаливо, докато патрулните полицаи увиваха тялото в гумиран чувал и го настаняваха в багажника на колата си. После отидохме до колибата и им показах точно къде беше лежал пробо-деният Макс.

— Първоначално помислих, че го е убила насън, но после разбрах, че всичко е театър — рекох. — Макс е знаел, че тя е Алма Бейли. Сама ми каза, че го хванала да се рови в нещата й. Предполагам, че е намериш пудриерата и е познал кой е запечатан на снимката вътре. А тя е съзнавала, че трябва да му запуши устата, преди да сподели откритието си с мен. Лишена от възможността да го убие насаме, тя стига до идеята за убийство по време на сън с надеждата, че аз съм достатъчно глупав да се хвана. За да подсили тона впечатление у мен, тя направи фалшив опит да убие и мен. В момента, в който се увери, че не я подозирам за нито едно от двете убийства, тя без колебание ме напусна. Аз обаче открих, че Макс знае за надписа в пудриерата и това насочи всичките ми подозрения в правилната посока. Двама души знаят за този надпис и двамата са мъртви. Знаех, че тя е убила Макс, не беше трудно да се досетя, че е сторила същото и с Брет. После си спомних, че носи в себе си черна боя за коса. Ако наистина е чернокоса, тази боя не би й била необходима. Значи е руса и я ползва за поправка на вече боядисаната си коса.

Разбираш ли? Точно това ме наведе на мисълта, че тя изобщо не е Вида. Направих съответните проучвания и открих, че Вида е имала кафяви очи, била е ле-вичарка и е имала белег по рождение. А тази Вида, която познавах аз, нямаше белег, не беше левичарка и имаше сини очи. Проследих я дотук, но преди това казах на Кейси да ти се обади и да те прати в този дом. Ти обаче малко закъсня. Ако беше пристигнал навреме, тя едва ли щеше да се застреля. Това е.

— Добре, Джаксън — изправи се Редфърн. — Сега отиваме в управлението да напишем на машина твоите показания, а после още ще си поговорим.

Не ми хареса нито начина, по който ме гледаше, нито студеният му глас. Стигнахме в управлението. Затвориха ме в една канцелария в компанията на две ченгета и отидоха да пишат на машина показанията ми. Чаках дьлго, притеснявах се. Ченгетата отказваха да разговарят с мен, гледаха ме като двойка глухонеми. Най-накрая на вратата се появи Самърс.

— Ела, момчето ми — рече. Никак не ми хареса вълчата му усмивка.

Прекосихме коридора и влязохме в кабинета на Редфърн. Самърс затвори вратата и я подпря с гръб. В стаята цареше някаква странна атмосфера. Въпреки усилията си, не успях да определя на какво се дължи тя.

— Сядай — рече Редфърн и ми посочи един стол.

Седнах.

Настъпи мълчание. Редфърн продължаваше да гледа няколко гъсто изписани на машина страници в ръцете си.

— Прочетох всичко това много внимателно — вдигна глава той. В погледа му прочетох някаква необичайна веселост, която ме изплаши. — Звучи съвсем като налудничав кошмар, нали?

— Може би, но това е истината.

— Разбира се, разбира се — рече той, остави листовете и преплете пръсти върху бюрото. — Предстоят ни куп проверки. За да прозвучат убедително тези твои показания, ще трябва да накараме Бойд да признае, че наистина е организирал кражбата на кинжала. Това едва ли ще бъде лесно. Бойд притежава както пари, така и влияние. После ще трябва да изтръгнем показанията на твоя приятел Джо, че наистина е пуснал Ръкс от апартаментчето, за да види сметката на Брет. А той може би няма да иска да си разваля отношенията с Кейси. След това ще трябва да открием онзи федерален агент и да го накараме да признае, че на-истина е излъгал относно идентификацията на тялото на Алма. Това сигурно ще му струва пенсията и той вероятно ще предпочете да държи на първоначалната си версия. Същото се отнася и за шерифа на Галъп.

— Всичко това ми е ясно, но нали затова е полицията? — рекох. — Само вие можете да ги накарате да проговорят. Дори ако се наложи да прибегнете до по-груби методи.

— Може и да е така, но нямам подобни намерения. Цялата тази работа ще отнеме време и доста пари на данъкоплатците. А времето и парите са ценни, Джак-сън.

— Но как по дяволите ще решиш този случай, след като не искаш да направиш това? Да не би да искаш аз да го сторя?

— Ще ти яздам една малка тайна, Джаксън — усмихна се Редфърн. — Писна ми да съм ченге. Политическите машинации в този град станаха прекалено сложни, все по-трудно е да се опазиш неопетнен. Решил съм да си вдигам чуковете, Самърс също…

— Нещо не те разбирам… Какво общо със случая има това? Или с мен?

— Много общо — отвърна той и запали цигара. — Нали има много общо с него, Самърс?

— Как не — отвърна онзи и оголи едрите си жълти зъби.

— Май ще трябва да ми кажете, а? — попитах аз и усетих как по гърба ми полазиха студени тръпки.

— Единствено пудриерата свързва нишките на този случай, не мислиш ли?

— Да, така е. Но ако се поразровиш малко, сигурно ще откриеш още много доказателства.

— Пудриерата е единствената вещ, която доказва пряко, че Алма Бейли се е крила под самоличността на Вида Ръкс. Нито ти, нито аз можем да представим друго такова доказателство. Прав ли съм?

— Прав си.

— Долу в мазето ама една голяма пещ. Преди около час Самърс се разходи дотам и пусна пудриерата вътре.

Гледах го безмълвно и бавно изстивах.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изревах в следващия миг аз и скочих на крака.

— Стой си на мястото! — изръмжа Самърс. Спомних си за острия камък на пръстена му и се подчиних.

— Какво става? — попитах, но вече знаех какво става.

— Ще трябва да разгледаш нещата и от наша гледна точка — продължи спокойно Редфърн. — Хич не ни пука за тази пудриера. Не я искаме, тя само усложнява нещата. Аз ще се задоволя с версията, че ти си убил тази Ръкс, или Бейли, или дявол знае коя… Изобщо не ме интересува коя всъщност е тя, едва ля и на някой друг му пука… Не ме интересува дали тя е убила Брет и Отис, или пък ти си свършил тая работа. Това засяга единствено теб, но ти не се броиш. Ще ти отправя официално обвинение в убийството на Вида Ръкс, а за да спестя време и пари на данъкоплатците — ще ти лепна и другите две убийства.

— Не можеш да направиш това, Редфърн — извиках аз. — Ще бъде чисто убийство! Ти знаеш, че не съм я убил!

— Такава ми ти работа, Джаксън. Отдавна чакам да ми паднеш в ръчичките. И най-сетне това стана. Досега все успяваше да се измъкнеш, но този път мър-дане няма. Пудриерата я няма. Бойд няма да проговори. Джо също. Нито пък онзи федерален агент. Ние двамата със Самърс ще си разделим наградата за главата ти. Плюс ония двайсет бона, които според теб мадамата Ръкс е отмъкнала от Брет. Всички ще мислят, че ти си ги свил. Сега стана ли ти ясна картинката, Джаксън?

— Сигурно си полудял, ако мислиш, че ще ти мине номера! — озъбих се аз, но вътре в душата ми зейна огромна черна дупка. Ще му мине и още как!

— Стой и гледай, Джаксън. Предстои ти съдебен процес Можеш да пееш песента си колкото искаш, но никой няма да й повярва. Съдебните заседатели ще умрат от смях. Докато моята версия ще се държи. Преди да умре, тя подписа показанията си. Показания, които всяко съдебно жури обича. Погрижих се за това просто защото усетих, че не те обича много-много. От самото начало те е взела за балама. — Изви глава към Самърс и рече: — Хайде, изведи го. — Очите му се стрелнаха към мен и устата му процеди: — Сбогом, глупако!

 

 

Ето това е цялата история Написах всичко на хартия и сега адвокатът ми оглажда някои неща. Много е усърден, но аз никак не харесвам съмнението, което проблясва в очите му. Все говори за миналото, все подчертава как противната страна се рови в него и постоянно вади оттам разни съмнителни истории за жени и изнудване. Признава, че е безпомощен без пудриерата, а и сам виждам, че не знае какво да прави Процесът започва утре Според вестниците това ще бъде един предрешен процес. Според Редфърн също. Сподели с мен, че веднага след присъдата възнамерява да си подаде оставката. Двамата със Самърс щели да си купят ферма за отглеждане на пилета. Странно. Всички ченгета влагат парите си в пилета. Кейси редовно ме посещава, Хич не е весел. Ченгетата са арестували Джо и той не може да се докопа до него. Просто предохранителна мярка. Но Мик се кълне, че ще ме измъкне. Не знам как ще стане това, подозирам, че и той не знае.

Все си мисля за Вида. Сигурен съм, че ме беше обичала. Нямаше да подпише онези показания, ако аз не бях светнал на Редфърн, че се намира в Сан Бернадино. Но тя е останала с чувството, че съм я измамил и е била права, разбира се. Е добре, вече е късно. Продължавам да я сънувам. Смее се и ми вика „Нещастен дребен мошеник! Тоя път здравата оплете конците!“ Всичко това ме изнервя.

Защо да продължавам нататък? Процесът е утре. Нов ден, нов късмет. Предполагам, че ще подремна, дори съм сигурен, че пак ще сънувам Вида. Имам предчувствието, че няма да я сънувам още кой знае колко време, но човек не трябва да бъде песимист. Ще поживеем, ще видим.