Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чайникът завря и през човката му започна да излита плътна струйка пара. Капачето започна да по-тропва. Вида го свали от огъня, после се върна на мястото си и отново се залови с шиене. Бузата й леко потрепваше, устата й промени формата си. Само по това личеше, че усеща присъствието на Макс. Приличаше на човек, който вижда призрака до леглото си, но отказва да го приеме.

— По-добре махни този нож — рече Макс. — Можеш да се порежеш.

Едва сега осъзнах, че стискам ножа в ръката си. Вероятно съм възнамерявал да го запратя по него, но никога не съм бил особено силен в този спорт. Разтворих пръсти и ножът издрънча на пода.

— Не очаквам да сте доволни от посещението ми — продължи Макс. — Двама са компания, но трима вече са тълпа.

— Да — рекох. Изпитвах известни затруднения с дишането.

— Реших, че няма да е зле да ви потърся из тези баири. Но няма да ви отегчавам с присъствието си.

— Ами… Наистина сме малко натясно тук…

Очите му насмешливо огледаха Вида.

— Предполагам, че се справяте. Едно момиче никога не заема прекалено много мясго в леглото на мъжа.

— Така е — рекох.

— Бих приел нещо за хапване. Може би госпожица Ръкс ще пожелае да ми приготви нещо. Каквото и да е, аз не съм придирчив.

Вида остави ризата и се наведе над бюфета. Дулото на револвера се закова в гърба й. Беше ми много странно да възприема моето момиче с насочено оръжие в гърба. Ако ножът все още беше в ръцете ми, положително щях да го хвърля.

— Дълъг ден — въздъхна Макс. — Доста пообикалях, докато ви открия.

Не отвърнах нищо.

Седна на противоположната страна на масата и остави револвера до ръката си. Запали цигара и зачака бекона, който пържеше Вида.

— Доста веселичко си прекарахте последните дни, нали? — попита той. Държеше се съвсем дружелюбно, впечатлението се разваляше единствено от револвера на масата. — Всички мислят, че сте в Мексико. Аз също, преди да видя госпожица Ръкс. Имам къща в Алтадена. Напуснах веднага, след като ти взе пръстена на Горман. Нямаше с какво да се заловя, затова реших да се върна у дома. Живея с майка ми и сестра ми.

— Сигурно са се зарадвали — рекох.

— Кой знае. Работата е там, че майка ми доста си посръбва. Трябват ми много мангизи, за да я зареждам със спирт.

Не виждах какво общо има с мен това и си мълчах.

— Като дете идвах насам с моя старец — продължи Макс. Изглежда му беше приятно да слуша собствения си глас. — Той притежаваше казан номер четири, на около осем километра оттук. Когато зърнах госпожица Ръкс, веднага ми стана ясно, че сте някъде тук. Два дена ви търся. Ще се изненадате, ако ви кажа колко много казани има наоколо.

— Тъй ли? — попитах и внимателно се размърдах в стола си.

Ръката му покри ръкохватката на пистолета. Въпреки насмешливото изражение върху лицето му той очевидно беше нащрек.

— Ако ви се намират две излишни яйца, бих приел и тях, госпожице — обърна се той към Вида. — Също и едно питие. Добре сте се подредили, а? Даже и радио си имате. Значи сте наясно с последните новини. Обзалагам се, че сте се смяли до пръсване на тъпите ченгета. Но наистина се справихте отлично.

Вида чукна две яйца в тигана.

— Имаш ли нещо против да си извадя цигарите? — попитах.

Ръката му стисна револвера.

— Би трябвало да имам — рече. — Виждал съм тоя номер на кино. Не ми харесва.

— Виж какво, хайде да спрем с будалкането — не се стърпях аз. — Кажи какво искаш?

Вида се изправи и погледна към Макс. Настъпи мълчание. Атмосферата се сгъсти дотолкова, че човек спокойно би могъл да окачи шапката си на нея.

— Стори ми се, че вие двамата имате желание да сте заедно — започна най-сетне Макс. — Когато един мъж държи макара в присъствието на красавица като госпожица Ръкс, той очевидно има намерение да продължи усамотението си с нея. Това ме накара да си помисля, че скоро едва ли ще се отегчите един от друг.

— Хайде, стига глупости! — рекох. — Минавай на въпроса!

— Ще мина. Просто исках да поясня как аз виждам нещата. Знаете ги ченгетата — отделни женски и мъжки затвори, никакви мисли за любовници, съпруги и любими. Знаеш как е…

— Продължавай! — изръмжах мрачно аз. Толкова мрачно, че той отново се хвана за пищова.

— Прочетох, че си задигнал двайсет и пет бона от Брет. За мен това са страшно много мангизи.

Чакахме го мълчаливо да се назлорадства. Всичко беше ясно, но нямах никакво намерение да го улеснявам.

— Майка ми се нуждае от пари, знаете — продължи той. — Бутилка джин на ден не й стига. Вече го пие като лекарство. А точно с това не разполагам — с мангизи.

— Не се тревожи — рекох. — Ще те подплатя добре, след като това ти е проблемът. При това ще го сторя с радост. За сто кинта може да се купи сума джин, ще й стигне за месеци.

Той почеса с мръсен пръст върха на гърбавия си нос.

— Сигурно — рече. — Но аз не мислех за сто кинта. — Слабичкото му тяло се размърда на стола. — Ето каква е работата. Вие двамата искате да останете заедно, искате да се държите по-далеч от ченгетата. Само аз зная, че сте тук. Хрумна ми, че положително ще поискате да си държа устата затворена и да снабдите моята бабичка с малко джин.

— Разбирам — промърморих аз.

— Ами, това е положението… — от устата му се изтръгна нервен смях. — Никой не иска да го съдят за убийство. Това е сериозна работа. Познавах един тип, когото съдиха за убийство. Нае си добър адвокат и потроши маса мангизи, за да убеди съдебните заседатели, че е невинен. Шест дни го съдиха. Бореше се като тигър, но в крайна сметка пак го тикнаха в газовата камера. А това е гадна смърт. Давиш се с отровата цели три минути, преди да се опънеш. Никой не я харесва.

Яйцата започнаха да вдигат мехури и да се пукат в кипящата мазнина. В продължение на една дълга минута това беше единственият шум в колибата.

После той добави:

— Затова стигнах до заключението, че ще направите всичко възможно да избегнете неприятности от подобен характер.

— А намисли ли си цифрата? — попитах.

— Да, според мен двайсет и пет бона са напълно достатъчни. — Ръката му с револвера се повдигна: — Погледнете въпроса и От тази страна…

— Ти си луд! — викнах и се приведох напред. — Та това са всичките ни мангизи! Как ще се измъкнем без пари?

Той отново почеса върха на носа си.

— Не мисля, че погребението ми е близо. Дълго размислях, преди да направя това предложение. — Загаси цигарата си и веднага запали нова. Не ни изпускаше от очи нито за секунда: — Разбира се, знаех, че никак няма да ви се иска да се разделите с тези мангизи и сигурно ще опитате някой и друг номер. Затова се погрижих да свърша някои неща, преди да тръгна насам. Оставих бележка на моята бабичка. Вътре пише къде съм тръгнал и кого търся. Тя е пияница, но акълът й си е на място. Знае какво трябва да направи с тази бележка, ако аз не се появя. Затова предлагам да я караме кротката.

— Ти не предлагаш нищо за продан — рекох. — Да предположим, че получиш тези двайсет и пет бона. Какво ми гарантира, че след това няма да ни предадеш?

— Няма да го сторя, защото те харесвам — отвърна сериозно той. — Няма смисъл да те мамя. Дай парите и забравям за твоето съществуване.

Започнах да разбирам как се чувства плъхът, когато над главата му щракне вратичката на капана.

— Няма да забравиш — рекох. — Както не си забравил наградата от трийсет бона за главата ми. Такова нещо ти никога не би изпуснал, Отис.

Клепачите му трепнаха и очите му се отместиха от лицето ми. Не беше забравил.

— Трябва да тръгвам — въздъхна той. — Съветвам те да приемеш предложението ми, Джаксън. Просто нямаш друг избор.

Вида сложи яйцата в чинията и ги покри с филийки-те пържен бекон. После отвори бутилката с уиски и щедро напълни една чаша.

— Чисто или с вода? — попита. Гласът й стържеше като древен папирус.

— Чисто — отвърна той, без да отмества очи от мен. — Какво ще кажеш, Джаксън?

— Дай му ги! — кратко се обади Вида.

Обърнах се да я погледна. В ъгълчетата на устата й за миг се мярна нещо като горчива усмивка, в следващия момент вече се насочваше към Отис с чиния и чаша в ръце.

— Хубаво тогава — процедих аз, напрегнат като струна на банджо. Тази усмивка ми беше достатъчна. Станах в момента, в който тя стигна до масата. Макс беше насочил пистолета към нея, но, усетил движението ми, бързо го завъртя в моя посока. Вида не пропусна да се възползва от този шанс. Лисна уискито в лицето му, пусна чинията и се вкопчи в ръката с револвера. Разнесе се оглушителен изстрел. Прекосих на два скока тясното помещение и юмрукът ми потъна в брадичката му. Главата му отскочи назад и тялото му се смъкна от стола. Грабнах оръжието, но юмрукът ми беше свършил цялата работа. Забравих за него в момента, в който погледнах Вида. Беше се облегнала на масата с бяло като вар лице, ръката й притискаше гърдите, между пръстите бликаше кръв.

— Вида!

— Нищо ми няма, дреболия — изпъшка тя. — Вържи го!

— Дай да видя!

— Вържи го!

Отстъпих пред пламтящия й поглед.

— Добре.

Прерових джобовете му. В задния джоб открих един пистолет 25-и калибър и празен портфейл. Хвърлих ги на масата, свалих колана му и завързах китките му зад облегалката на стола. Стегнах ги толкова здраво, че месото посиня. После пристъпих към Вида. Беше свалила пуловера си и разглеждаше плитката драскотина на няколко сантиметра от кръста си.

— Дреболия — рече. — Дай ми една мокра кърпа.

Докато почиствах и превързвах раната, никой от двама ни не продума. Като свърших, сипах по едно уиски.

— Доста опасна операция — отбелязах аз. — Ти пое огромен риск, но нямаше какво друго да направим. На мен никога не би позволил да се приближа до масата.

— Мислиш ли, че наистина е оставил бележка на майка си?

— Не зная, може би блъфира, но не мора да бъда сигурен.

Мускулчето на лицето й отново се разигра.

— Трябва да разберем това!

— Но какво, по дяволите, ще правим с него, Вида? Трябва да се махаме оттук!

— Най-важното е бележката!

— Права си.

Надвесих се над Макс и го разтърсих. Измина доста време, преди да даде признаци на живот. Бях го ударил доста по-силно от необходимото. Накрая започна да стене и след минута отвори очи. Когато разпозна надвесената ми фигура, лицето му придоби цвета на непран чаршаф.

— Хайде, Макс — успокоително рекох аз. — Ти изигра своите козове. Сега е наш ред. Къде живееш?

— Няма да говоря!

— Ще говориш. Не искам да те малтретирам, затова е по-добре да говориш. Трябва ни тая твоя бележка. Ако се сдобием с нея, ще те подържим тук около седмица, после ще те пуснем да си вървиш.

— Няма да говоря!

Повдигнах го и започнах да го налагам. При всеки удар го питах къде живее, а той ми казваше да вървя по дяволите. Оказа се голям инат, а на мен никак не ми беше приятно да го обработвам. След един по-силен удар отново изпадна в несвяст. Дръпнах се крачка назад, подухах натъртените си кокалчета и го погледнах с отвращение.

Вида стоеше до стената, лицето й беше като тебешир.

— Губиш време, Флойд — обади се тя.

Хвърлих канче вода върху лицето му и го разтърсих.

— Къде живееш? — отново попитах аз и се приготвих за новата серия тупаници.

Той ми отвърна с проклятия.

— Чакай! — разнесе се гласът на Вида.

Отстъпих крачка назад и се обърнах да я погледна. Тя беше взела ръжена и тъкмо го мушкаше сред въглените.

— Губим време! — прошепнаха устните й, после се разтегнаха в ужасната полуусмивчица, която вече познавах.

Гледахме мълчаливо как желязото побелява от жегата. После Вида го измъкна.

— Дръж го! — изкомандва тя.

— Виж какво…

— Дръж го!

Сграбчих Макс и той изпищя. Тя бавно се приближаваше, зъбите й проблясваха под злобно разтегнатите устни.

Главата му потръпваше от ужас. Аз наднича зад рамото му. Изведнъж усетих как ме обвива хладна пустота.

— Ще говоря — изведнъж рече Макс и краката му омекнаха. Трябваше да поема цялата тежест на отпуснатото му тяло. — Не се доближавай! Живея в четвъртата къща вляво от главния път на влизане в Алтадена. Портичката е боядисана в бяло. Бележката е под възглавницата ми.

Тя пусна ръжена и се извърна. Видях как потрепват раменете й. Тикнах го обратно в стола и побързах да вдигна ръжена, тъй като дъските под него започнаха да пушат.

— Ще тръгвам — рекох.

— Добре.

— Не го изпускай от очи и внимавай.

— Тук ще го завариш. Побързай, Флойд. Докоснах я по рамото, но тя се отдръпна.

— Ще бързам, дете — рекох. — Не се приближавай до него, само го наблюдавай.

Пъхнах револвера 45-и калибър в джоба си, а по-малкия сложих над огнището. На вратата се обърнах. Макс се беше свил на стола си и не сваляше поглед от смръщеното лице на Вида. Тя също го гледаше.

Сетих се за нещо и се върнах до бюфета. Извадих две бутилки уиски. Макс издаде сподавен стон, но аз минах край него, без да го погледна.

Навън беше студено. Небето бе обсипано с едри звезди, луната тъкмо надничаше иззад близкия хълм. Постоях малко на място и търках натъртените си кокалчета. Изражението на Вида не можеше да ми излезе от главата. Нямаше никакво съмнение, че наистина възнамеряваше да го жигоса. Побиха ме тръпки. Разкърших рамене и с бързи крачки се насочих към сайванта, под който дремеше буикът.

След двайсет минути бързо каране стигнах до пътя за Алтадена. Когато спрях пред къщата с бяла портичка, часовникът на арматурното табло показваше десет и двайсет. Не беше кой знае какво, но и аз не очаквах да видя палат. Лунните лъчи осветяваха занемарена градина, паянтова порта и желязна ограда, която наподобяваше бичкия с изронени зъби. Хвана ме страх да се докосна до портичката, защото имах чувството, че ще се събори отгоре ми. Затова прескочих оградата и тръгнах по пътечката към входната врата, покрита с изсъхнала кал. През паянтовите щори на първия етаж проникваше слаба светлина. Изкачих трите дървени стъпала, напипах звънеца и го натиснах.

От двора зад гърба ми се носеше воня на гниещи боклуци и влажни дрехи. Беше толкова силна, че неволно сбърчих нос. Спомних си за Вида, останала сама горе сред хълмовете. После и за лицето на Макс, разкривено от ужас. Помислих си и за буика, който чакаше на улицата. Ако го открие някоя от патрулните коли, с мен е свършено. Ще разберат, че съм в къщата, ще я обкръжат безшумно с всички налични подкрепления, а после ще ме поканят да се предам. Нищо не можеше да се направи. Това беше просто един от неизбежните рискове.

Отвътре се разнесе тътрене на крака и вратата се отвори. Нищо не виждах, но от спарената воня на джин пред себе си заключих, че тя е някъде там.

— Макс вкъщи ли си е? — попитах.

— Кой го търси? — Дебелият дрезгав глас излезе от гърлото като зехтин от тясна бутилка.

— Казвам се Декстър. Вие ли сте госпожа Отис?

— Аз съм.

— Макс ми е разказвал за вас. Разбрах, че търси работа и дойдох да му направя едно предложение.

— Да, ама него го няма.

Направих опит да я видя, но тъмнината беше почти непрогледна. Изпитвах странното чувство, че лъжа един глас, без да мога да видя притежателя му.

— Много лошо. Нарочно се отбих по-късничко, мислех да го заваря у дома. Кога ще се върне?

— Де да знам. Може би скоро… Не знам…

— Плащам добри пари. Каза да му се обадя, ако изскочи нещо. Мога ли да го почакам? Втори такъв шанс скоро няма да има!

— Аз си лягам — в гласа се появи сърдита нотка. — Не знам кога ще се върне.

— В колата имам една-две бутилки скоч — рекох. — С тяхна помощ времето ще мине неусетно.

— Тъй ли? — оживи се гласът. — Защо не каза веднага? Хайде, влизай. В тая скапана къща няма грам пиене! Макс вечно обещава да донесе някое шише и никога не го прави. Влизай, мистър, влизай!

— Първо да взема уискито.

Слязох обратно по стълбите, прекрачих оградата, взех бутилките и се върнах обратно. Тя беше разтворила вратата на дневната и в коридора нахлуваше бледата светлина на газена лампа. Потопих се в миризмата на прах, развалена храна, котки и непрано бельо.

Мама Отис стоеше до газената лампа и ме гледаше с блестящо-черните си очи. Беше ниска, дебела и мръсна. Имаше същия гърбав нос като Макс, но с това се изчерпваше и цялата прилика помежду им. Макар и влажни, очите й съвсем не бяха тъжни. Над едното от тях се надвесваше сивкав кичур, който тя час по час духаше встрани. Би могла да го прикрепи с фиба без особени усилия, но явно й доставяше удоволствие да го духа.

— Да поседнем, а? — предложих аз. — Това е аристократично питие, поне така пише на етикета.

Тя се изкиска и облиза устни. Макс я беше нарекъл пияница и определението му беше абсолютно точно. Ръцете й пъргаво извадиха две мръсни чаши. В нейната се появи толкова уиски, че ако аз трябваше да го изпия, положително и шапката ми щеше да се накваси. Не си направи труда да поддържа някакъв разговор, интересуваха я единствено шишетата. Въоръжих се с търпение и продължих да я наливам, питайки се кога ли ще дойде времето да се тръшне.

Когато стигна до средата на втората бутилка, започнах да се безпокоя, че не съм донесъл достатъчно материал. Когато на дъното на втората бутилка остана само едно малко и аз вече бях на прага на паниката, тя изведнъж изгуби интерес към околната среда. Разбрах, че е преминала границата единствено по факта, че престана да вдига чашата. Седеше насреща ми, гледаше ме с празен поглед и подухваше сивата къдрица на челото си.

Станах и се разтъпках, но тя не направи опит да ме проследи дори с поглед. Реших, че е добре занитена, излязох в коридорчето и поех по стълбите за втория етаж. Горе имаше само три стаи. Едната от тях беше на мама Отис — познах я по купчината празни бутилки в ъгъла.

Съседната беше спретната, чиста и подредена. От синия костюм зад вратата и гумирания шлифер на леглото разбрах, че това е стаята на Макс. Бръкнах под възглавницата и напипах един плик. Седнах на леглото да прочета написаното. Беше доста патетично. Обясняваше на майка си, че когато намери това писмо, той или ще е мъртъв, или ще се намира в безкрайно опасно положение. След това й даваше инструкции как да бъде намерен. Най-подробно обясняваше за наградата и начина да бъде получена. Давал си е сметка, че има работа с разрушен от джина мозък и всичко беше написано сбито и ясно. Цели шест страници й набиваше в главата какво точно трябва да направи и в никакъв случай да не позволява на Кейт (очевидно сестра му) да се докопа до парите.

Изгорих писмото веднага след като го прочетох. После се спуснах на долния етаж. Мама Отис продължаваше да седи на мястото си, празните й очи не се отлепяха от насрещната стена. Ако не продължаваше да подухва кичура коса над челото си, човек би я взел за умряла. В краката й се мотаеше голяма черна котка и душеше миризмата на уиски така, сякаш подобна миризма никога не беше се появявала в този дом. Вероятно е свикнала на джин. Погледна ме замислено и аз се размърдах.

Прибрах двете празни шишета, огледах се да не съм забравил нещо и се насочих към изхода.

На прага спрях като вкопан, ръката ми неволно сграбчи ръкохватката на револвера под сакото. Пред портичката стоеше момиче, зад гърба му мътно проблясваше буикът. Гледахме се, без да помръдваме. Вероятно това е Кейт. Тръгнах бавно натам, като внимавах да скрия празните бутилки зад гърба си.

— Какво желаете, моля? — попита ме тя, когато бях на крачка от портичката. Беше слаба, бледа и зле облечена. Гърбавият нос убиваше всички евентуални наченки на красота.

— Нищо, нищо — промърморих аз с глас, който наподобяваше скърцане на ръждива врата.

— Видяхте ли се с мама или търсите Макс? — продължи да разпитва тя.

— Макс търсех. Исках да му предложа работа, но го няма у дома. Кажете му, че е идвал Франк Дек-стър. Той знае за какво става въпрос.

Котката изтича по пътеката и започна да се отърква в слабичките крака на момичето. Погледът, който ми отправи, беше все така замислен.

— Вече два дни не се е прибирал — рече притеснено момичето и нервно запреплита пръсти. — Не зная къде е и се тревожа.

— Майка ви каза, че тази вечер ще се прибере, но аз нямам време да го изчакам.

— Тя… Тя не е много добре. Едва ли знае нещо конкретно. Макс изчезна преди два дни и оттогава не сме го виждали. Вече си мислех да ида в полицията.

Отворих вратата на колата и пуснах незабелязано празните шишета на седалката.

— Това си е ваша работа — рекох. — Аз просто исках да му предложа нещо изгодно. — Качих се в колата с желанието да съм на много мили оттук в момента, в който тя открие какво сме направили двамата с мамичка.

— Сигурно ще изчакам до утре — рече тя. — Макс е толкова див! Може би има неприятности. Не ми се иска полицията да… — гласът й безпомощно угасна.

— Правилно — рекох. — Изчакайте. Той сигурно не би искал да ходите в полицията. — Завъртях стартера и включих на скорост. — Е, довиждане.

Гледах я в огледалото за обратно виждане. Стоеше под бледите лъчи на луната и ме наблюдаваше. Котката продължаваше да се мотае около тънките й крака. Помислих си за Макс горе в колибата. С окървавено лице, под зорките очи на Вида. Наистина си има неприятности. Свих зад ъгъла и отново погледнах в огледалцето. Изведнъж почувствах, че леко ми прилошава.