Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (7)

СЕДМА ГЛАВА

Резкият звън на телефона ме накара да подскоча в леглото. От съседната възглавница щръкнаха още две заешки уши.

— Няма пожар — рекох. — Само телефонът. Изплаши ли се?

Вида се измъкна от обятията ми.

— Не повече от теб — рече и посегна към слушалката, тъй като телефонът беше откъм нейната страна.

Сложих длан на гърдите й и я бутнах обратно в постелята.

— Аз ще се обадя, ти си почивай.

Трябваше да се пресегна през нея, за да стигна слушалката. Пресегнах се.

— Имаш маниери на нерез! — просъска тя. — Но се страхувам, че обиждам нерезите…

Усмихнах се на гневните сини очи и вдигнах слушалката от вилката.

— Най ми е гот с инвалиди и бабички, ама много стари! — уверих я аз, после рекох едно примесено с прозявка „ало“

В ухото ми затрещя гласът на Кейси.

— Слез долу, Флойд! Капакът на тая консерва всеки момент ще хвръкне във въздуха, ще се опитам да го задържа до твоето идване!

— Каква консерва, бе човек? — учудих се аз. — И не викай, ако обичаш, защото не съм добре с нервите. — Наистина не бях добре с нервите. Имах чувството, че мога да се скрия под мътеща квачка, без дори да разроша перушината й.

— Майната им на нервите ти! — изрева Кейси. — Давам ти пет минути да си изтръскаш панталоните!

Телефонът онемя. Оставях слушалката, прокарах пръсти през косата си и погледнах бледото личице, полускрито под завивката. В подобно състояние голяма част от жените губят своята привлекателност. Но това не важеше за Вида. Тя изглеждаше все така апетитна и свежа.

— Здрасти — рекох. — Помниш ли ме?

— И да не те помня, синините по тялото ми ще ме подсетят кой си! — остро отвърна тя. — Дръпни се, бивол такъв! Не виждаш ли, че ще ме смачкаш?

— Не преувеличавай де! — промърморих аз, после станах. Протегнах се, пуснах една прозявка и се насочих към шишето. — Искаш ли глътка от тая благинка?

— Не, благодаря — надигна се на лакът тя. — Кой беше?

— Кейси. Трябва да сляза долу. Ще наредя да ти пратят кафе.

— Какво иска? — остро попита тя.

— Не ми каза, може би се чувства самотен. — Напипах часовника си сред дреболиите, които бях струпал на нощната масичка. Беше седем и двайсет. — Хей, знаеш ли, че сме се успали?

— Нали за това са направени креватите — рече тя и отново се сгуши под завивките.

Поех още една глътка и влязох под душа. След десет минути вече влизах в кабинета на Кейси. Чувствах се доста добре, ако не се брои трепетликането на нервите и болките във врата, който все още чувствах като току-що изстискан в пералня.

Кейси стоеше до прозореца с ръце на гърба и дебела пура в устата. Очите му гледаха мрачно, устните му бяха здраво стиснати.

Ниско невзрачно човече седеше на най-неудобния стол в целия кабинет и се усмихваше на шапката си, поставена на коленете. Всичко по него беше спретнато — косата, дрехите, подстрижката, дори обувките. Но най-спретната беше усмивката му.

— Не си от бързите, а? — изръмжа вместо поздрав Кейси. — Това е О’Рийдън, началникът на полицията.

Докато се начудя къде да се скрия, човечето скочи и ми протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, мистър Джаксън — рече то. Дори и ръкостискането му беше спретнато. — Много се радвам!

Полицейските началници обикновено се хващат за пищова, когато ме видят, а този се радва! Зяпах го изненадано. След малко се взех в ръце и рекох:

— И аз се радвам.

Изтеглих внимателно ръката си от пламенната му хватка и за всеки случай я прибрах в джоба си.

Кейси се настани зад бюрото.

— Паркирай се, Флойд — кратко нареди той, после кимна към ченгето. — Кажи му!

О’Рийдън продължаваше да се усмихва.

— Снощи в Оушън Райз е имало дребен инцидент — започна той, като продължаваше да говори на шапката си. — Тази сутрин ми се обадиха от отдел „убийства“ в Сан Луис Бийч и поискаха помощ. Бил е направен опит за кражба с взлом в дома на Линдзи Брет, двамата му телохранители са мъртви.

— Какво означава това? — обърнах се към Кейси аз. — Винаги ли почваш деня със сводка на полицейските донесения?

— О’Рийдън е мой добър приятел — отвърна Кейси и очите му сякаш искаха да обгорят лицето на дребния полицай. — Той се грижи да нямам главоболия, това е част от работата му.

Усмивката остана върху лицето на О’Рийдън, но изглеждаше леко повяхнала.

— Правя каквото мога — обясни на шапката си той, после и поясни: — Може би е малко, но го правя.

Избрах си едно кресло, отпуснах се в него и поднесох пламъче към цигарата си. Ей такива полицейски началници най-обичам!

— Това, което върши за мен, е готов да върши и за теб — все така мрачно изрече Кейси. — Нали така, О’Рийдън?

Усмивката понечи да изчезне, но после колебливо остана.

— Затова съм тук, мистър Джаксън — рече той. — Познавате лейтенант Редфърн, нали?

Отвърнах, че познавам Редфърн.

— Точно той се свърза с мен — поклати глава О’Рийдън. — Убеден е, че вие сте замесен в обира, за който споменах.

Подскочих не повече от тридесет сантиметра. Знаех, че Редфърн не е глупак, но не очаквах толкова бързи и верни заключения от негова страна. Дали пък Горман не ме е издал?

— Защо точно аз? — попитах.

— Пазачите в имението на Брет са си водили дневник — извинително продума О’Рийдън. — В него пише, че вчера сутринта мъж с вашето описание и още едни са се появили пред имението. Външността ви е описана изключително подробно. Редфърн ви е познал по вратовръзката. Според него вие сте единственият човек в целия район, който предпочита конски глави по вратовръзките си.

— Сигурно има и други — рекох.

— Сигурно. Но той казва, че останалата част от описанието е достатъчна за всеки съдебен състав. И двамата пазачи са бивши ченгета, умеят да наблюдават и запомнят.

Хвърлих поглед към Кейси.

— Бил ли си там вчера сутринта? — попита ме той.

— Разбира се.

Усмивката на О’Рийдън видимо помръкна.

— Брет е влиятелен човек — загрижено продума той. — Тази сутрин се е върнал и вие на кръв!

— Да върви по дяволите Брет! — рязко рече Кейси. — Слушай ме внимателно какво ще ти кажа: Джак-сън е тук от снощи. Пристигна към седем и половина и игра покер до два часа сутринта. Игра с мен, Джо и теб, О’Рийдън.

Усмивката още повече помръква.

— Мисля, че не е играл с мен — внимателно промълви той. — Хич ме няма в покера.

— Точно така, хич те няма в покера. Загубил си петдесетачка.

Пепелта от цигарата ми падаше върху килима. Чувството, че съм играл покер с един началник на полицията, беше много приятно. Приятно и стоплящо.

— Става въпрос за обвинение в убийство — с очевидно затруднение промълви О’Рийдън. — Редфърн може да ме унищожи, ако разбере, че идвам тук да играя покер. Знаеш, че ми се иска да помогна, но…

Кейси дъвчеше пурата си с мрачно, разкривено от гняв лице.

— Снощи от седем и половина до два играхме покер, О’Рийдън! — натърти той. — Ти, аз, Джо и Джак-сън! За какво си мислиш, че ти плащам, по дяволите? Пет пари не давам дали Редфърн ще те ликвидира или не, дори ако реши да те прониже е харпун! А сега изчезвай и се постарай да оправдаеш поне част от мангизите, които влагам на твое име в банката!

О’Рийдън се изправи и отправи нова усмивка към шапката си. Лицето му беше като рибешки корем, а изражението — на човек, прекарал дълго и тежко заболяване.

— Щом мислиш така… — промърмори той. — Ще видя какво мога да направя…

— По-добре направи това, което ти казвам! — изръмжа Кейси. Гласът му звучеше като електрически трион, захапал чеп.

Очите му проследиха отдалечаващата се към вратата фигура на О’Рийдън. Пристъпяше като дюстабанлня и не се обърна нито веднъж. Когато вратата се затвори зад гърба му, Кейси се извърна и се изплю в месинговия плювалник до бюрото.

— Плащам му сто долара на седмица да се грижи за спокойствието ми, но когато му поискам конкретна услуга, винаги се старае да изклинчи!

Браво, Мик! — с уважение го погледнах аз. — Не знаех, че си станал собственик на целия град. Сега сме квит, защото ме измъкваш от дупка, която е доста по-дълбока от оная, твоята…

— Как не! — изръмжа Кейси, но лицето му се разведри. — Хей, боецо, ти май забравяш, че когато ме измъкна от моята дупка, не ми беше виждал дори очите! Ей това няма да то забравя никога]

Смачках фаса и запалих нова цигара.

— Можеш да ми разкажеш своята версия, можеш и да я премълчиш — рече той. — Но ако решиш да я разкажеш — сега е моментът.

Не се колебах Можех да имам доверие на Кейси, а и той можеше да ми бъде от полза.

— Снощи бях там — рекох. — Историята е доста заплетена, така че слушай внимателно.

Разказах му всичко — от предложението на Горман до пристигането ни снощи тук заедно с Вида Той слушаше, без да ме прекъсва, и пушеше. Лицето му ставаше все по-загрижено. Дори на мен самия историята изглеждаше фалшива като усмивката на О’Рийдън.

— Това е — приключих аз. — Мисли каквото искаш, но аз надушвам мангизи и възнамерявам да съм пръв на опашката.

— Твоя работа — рече той. — Шантава история и мисля, че трябва много да внимаваш. Брет е тежка категория и изисква специален подход. Ако искаш, аз ще се погрижа за Горман и Паркър.

— Не. Това, което исках от теб, ти вече го свърши. А аз самият не мога да направя нищо, преди да съм прибрал пудриерата или това, което се крие в нея. Мадамата горе твърди, че знае за какво става въпрос. — Поклатих глава, помълчах, после замислено добавих: — Не зная какво да правя с нея, Мик. За мен тя продължава да бъде загадка.

— Няма друг начин, ти винаги си бил будала с жените. С нещо да ти помогна?

Усмихнах му се.

— Искам да прескоча до Сан Луис Бийч да си взема малко дрехи и да се видя със стария приятел Редфърн. Как мислиш, ще играе ли според правилата О’Рийдън?

— Ще играе, къде ще ходи! Нали чу какво му казах? Редфърн не може да разбие алибито ти.

— Хубаво. Ще огладя нещата с него на място, а може и да се поогледам. Ще ми дадеш ли назаем някаква кола?

Кейси кимна.

— Значи оставям мадамата горе. Предпочитам да кротува, докато се върна. Не искам да ми изчезне. Можеш ли да й сложиш някой и друг пазач?

— Джо ще го стори. И без това няма работа. — Кейси повиши глас и го извика.

— Искам да си стои горе. Бих могъл да я заключа, но имам чувството, че това няма да е достатъчно. Ако Джо я държи под око, ще бъде друго…

Джо се появи на вратата.

— Госпожица Ръкс трябва да стои горе, докато Джаксън каже друго — обърна се към него Кейси. — Ти ще се погрижиш за това.

Джо изненадано изсумтя, но беше твърде добре трениран, за да покаже някакви други емоции.

— Окей — рече.

— И внимавай, приятелче — рекох. — Коварна е колкото цяла торба с гърмящи змии. Всеки път, когато щракне с жартиерите си, някой бяга разреван.

— Ще щракне, ама ще й го върна! — мрачно се ухили Джо.

— Ще ида да й кажа две думи, после тръгвам — рекох на Кейси аз. — Нали ще ми приготвиш кола?

— След пет минути ще е пред входа.

Облечена в небесносиня пижама и червени пантоф-ки, Вида гледаше покривите на Санта Медина, разстилащи се под терасата. Дочула стъпките ми, тя рязко се извъртя на пети и аз отново се оказах лице в лице с високия бюст.

— Кафето пристига — рекох. — Трябва да изляза, ти ще стоиш тук, докато се върна.

— Може би — отвърна тя и хвърли поглед към Оушън Райз, мержелеещ се в далечината. — Ще си помисля.

— Можеш да излезеш само ако решиш да скочиш от покрива.

Тя рязко се обърна.

— Какво означва това?

Влезе негърът с приятелската усмивка. В ръцете му имаше поднос с топли кифлички и кафе. Кимна, рече, че утрото е чудесно, и безшумно се изниза.

Налях кафе, добавих захар и сметана и й подадох чашата.

— Не искам да се мотаеш безцелно тук — обясних. — Дръж се спокойно. Ще заключа след себе си, просто да не вземеш пак да се разхождаш насън…

— Нищо подобно няма да направиш! — ядно проблесна с очи тя. — Вече започваш да прекаляваш!

— Така е, но нищо не можеш да промениш. Представи си какво ще стане, ако излезеш и налетиш на Паркър. Хайде, използвай главата си. Оставащ тук, докато аз разбера накъде духа вятърът.

Тя помълча, после рязко попита:

— Къде е тази пудриера?

— Друг път ще поговорим за нея — обещах аз, довърших кафето си и се изправих. — В момента имам да мисля за други неща.

Тя замислено ме гледаше.

— Ако не бях аз, вече да си запълнил някоя дупка — рече тя. — Нима не можеш да проявиш поне елементарна благодарност?

— Има време — рекох и взех шапката си. — Скоро ще бъдем отново заедно. Сега си почивай. Ако имат нужда от нещо, използвай телефона. Джо ще се погрижи за теб. Не се опитвай да го будалкаш, сърцето му е от камък.

Тя ме изпревари до вратата, сграбчи ключа и се опита да се изплъзне от протегнатите ми ръце.

— Спокойно — рекох, вдигнах я на ръце и я отнесох в леглото През целия път барабанеше по гърдите ми със стиснати юмруци.

— Пусни ме! — викна тя. — Мразя те, гад такъв!

Хвърлих я на леглото, после коленичих до него и се заех да издърпвам ключа от стиснатите й пръсти.

— Няма ли да престанеш? — скарах й се аз. — Легни спокойно и се дръж като дама!

Хукнах към вратата, последван от будилник и някаква ваза. Успях да превъртя ключа от външната страна миг преди юмруците й да забарабанят по вратата. Епитетите, които употребяваше, биха накарали дори таксиметров шофьор да почервенее от срам.

В коридора се появи Джо и спря да послуша.

— Щрака жартиерите си, а? — промърмори той. — Предупреждавам те, че ако и мен нарича с тези имена, сигурно ще й друсна един!

— Идеята не е лоша — промърморих и му подадох ключа. — Можеш да й даваш всичко, което поиска, с изключение на пищов и отрова. Разбрахме ли се?

Той въздъхна и пъхна ключа в джоба си.

— Да. Дано се върнеш по-скоро.

Слязох в кабинета на Кейси. Дългучът с профил на Байрон и метличина на ревера се беше нагънал край стената с ръце в джобовете и гледаше как Кейси проверява кореспонденцията си.

— Флойд, запознай се с Лу Фарел — каза Кейси. — Той ще има грижата да те предпазва от неприятности. Вземи го с теб, може да го ползваш като шофьор.

Лу извърна към мен потрепващите си кукленски клепачи, а аз се опитах да не издам ужаса си.

— Много благодаря — рекох. — Но мисля, че е по-добре да бъда сам. Трябва ми колата и нищо друго.

— По-добре го вземи — посъветва ме Кейси. — Много е добър с палка.

„Сигурна е още по-добър с пухче за пудрене“, помислих си аз, но не го казах на глас. Не исках да засегна Кейси и да разплача Лу.

— Сигурно — промърморих. Но все пак предпочитам да съм сам. — Погледнах към Лу и добавих: — Не искам да ви обидя.

— Няма нищо, скъпи — отвърна той и помириса метличината си.

— Не се заблуждавай от външния му вид — усмихна се Кейси.

— Да бе, как не… — мрачно промърморих аз и се измъкнах навън.

Пред вратата беше паркиран черен кадилак, хромираните му части ослепително блестяха. Портиерът се подсмихна на смаяното ми изражение.

— Шефът каза, че колата е за вас — рече той и ми отвори вратичката.

Този звяр ме пренесе до дома за по-малко от половин час. Държах малко апартаментче в триетажна сграда, разположена в центъра на един от по-малко блестящите квартали на Сан Луис Бийч. Беше съвсем комфортно за моите нужди — малко остаряло, но чисто. Хазайката мисис Бакстър беше толкова нечестна, колкото и останалите й колежки в квартала.

На отсрещната страна беше паркирана сива лимузина. Спрях кадилака пред входа, хвърлих поглед към колата отсреща и се усмихнах вътрешно. Зад волана седеше един тип, който от две преки приличаше на ченге. В ръцете си държеше разгърнат на спортната страница вестник.

Слязох бавно, за да му дам възможност да ме разгледа както трябва. После се качих в жилището си.

Отключих и влязох. Бяха направили известни усилия да заличат следите от обиска, но отдалеч си личеше, че са преровили апартаментчето сантиметър по сантиметър.

Проверих съдържанието на последната си бутилка уиски и се заех да събирам някои вещи. След половин час бях готов. В момента, в който затварях последния сак, по стълбите се разнесоха тежки стъпки и авторитетни кокалчета почукаха на вратата.

— Влез — извиках и продължих да затварям сака.

На прага се появиха полицейски лейтенант Редфърн и цивилната кука на име Самърс. Спряха и ме загледаха така, както тигър гледа вечерята си.

Редфърн беше тип с приятна външност, по полицейските стандарти, разбира се. Средна възраст, среден на ръст, с широки рамене и гладко избръснато лице. Имаше очи като бургии, изпод сивата шапка с широка периферия се показваха снопчета снежнобяла коса. Носеше кафяв костюм на едва забележими червени райета с доста добра кройка, обувките му ослепително блестяха. Беше добър и стабилен полицай, познаващ всички аспекти на незаконната дейност и малко уморен да бъде честен. Все пак си оставаше такъв, въпреки натиска на политическите сили, които управляваха този град. Беше опитен и опасен противник за всеки, който се изправи срещу него или закона. Мен специално ме понасяше толкова, колкото човек понася гноен цирей в ухото си.

— Здравейте — жизнерадостно поздравих аз. — Спипахте ме в последния момент, тъкмо се канех да си вдигам чуковете от това градче. Какво ще кажете?

Редфърн не беше от хората, които си губят времето в празни приказки, и премина направо на въпроса.

— Ти ли беше вчера сутринта на гости на Линдзи Брет? — Гласът му беше тих и спокоен, но никога в живота си не бях чувал глас, който по-добре да смразява гузната съвест на престъпниците.

— Разбира се — рекох и прибавих сака към другите два, вече затворени. — И какво?

Самърс заплашително се прокашля. Беше украсен с голям златен пръстен. Беше му много удобен, когато се налагаше да тресне един юмрук в зъбите на някой заподозрян. Пръстен с подобни размери може да направи големи бели, а той все се правеше, че е забравил да го свали.

— Защо беше там? — кратко попита Редфърн.

— Бях тръгнал към моя приятел Кейси, знаеш го нали?

— Знам го. Кейси живее доста далеч от Оушън Райз.

— Точно така. Чаках автобуса да замина при него, но един тип предложи да ме закара. Обясних му как да стигне до Санта Медина, ама кой да слуша. Рече, че познава на пръсти района и сви в погрешна посока, разбира се. Нямах бърза работа, затова го оставих да се оправя сам. Кацнахме точно пред имението на Брет и някакъв пазач започна да се прави на шегаджия. После обясних на моя спътник как да се оправи и това беше.

— Слушай, дребен… — започна заплашително Самърс, но Редфърн му махна да си трае.

— Аз ще се оправям — процеди той и ми отправи мрачен поглед. — Кой беше този, дето те превози?

— Представа си нямам. Изглеждаше ми малко откачен, но може би греша. Не попитах за името му. Остави ме в Санта Медина и повече не съм го виждал.

Редфърн направи няколко крачки напред-назад.

— Къде беше снощи? — рязко се извърна той и заби поглед в лицето ми.

— При Кейси.

— Я си помисли, Джаксън! Хубавичко си помисли! Според мен си бил у Брет!

— Не виждам полза от подобни предположения, но това си е твоя работа — рекох аз, натиках бутилката скоч в джоба си и хвърлих последен поглед наоколо, просто да се уверя, че не съм забравил нещо. — Играхме покер, можеш да провериш. Там беше и един твой приятел — полицейският началник О’Рийдън. Смъкнах му цяла петдесетачка.

Редфърн стоеше неподвижно. Погледът му бавно напусна лицето ми и се сведе към ноктите му.

— О’Рийдън, а? — промърмори той.

— Точно. Изглежда ми свестно ченге. Любезен човек, все се усмихва…

Самърс стегна огромните си мускули. Ясно виждах, че прави огромни усилия да не забие пръстена си в лицето ми.

— Значи си играл покер с О’Рийдън, така ли? И кога свърши играта?

— Почнахме в седем и спряхме в два — жизнерадостно отвърнах аз.

Нова продължителна пауза, после Редфърн сви рамене. Изведнъж доби уморен и някак тъжен вид.

— Окей, Джаксън, това те изключва от играта. — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си, само по очите му личеше какво изпитва в момента. — И къде отиваш сега?

— Свалих една мадама и използвам мансардата на Кейси за един неофициален меден месец. Отбий се някой ден, приятелче. Кейси ще се радва да те види.

— Да тръгваме — рече Редфърн и побутна Самърс към вратата.

— Шефе, нека му друсна един на тоя мръсник! — примоли се Самърс.

— Казах да тръгваме! — сопна се Редфърн и прекрачи прага.

Самърс се спря на вратата. Имаше вид на тигър, на когото са дръпнали вечерята изпод носа.

— Тия дни ще те спипам, копелдак мръсен! — процеди злобно той. — И тогава много трябва да внимаваш!

— Не отлагай днешната работа за утре — ухилих му се аз. — Почвай още сега, пък да видим какво ще стане!

— Хайде! — долетя отдолу гласът на Редфърн.

Самърс ми хвърли един мрачен поглед и изчезна. Лицето му беше порозовяло от гняв. Вратата се за-тръшна зад гърба му.

Дадох им няколко минути аванс, после слязох в приземието да си платя наема. Съобщих на мисис Бакстър, че напускам и се измъкнах навън, преди тя да е решила дали да ме целуне, или да ме халоса с някоя бутилка.

Натоварих багажа на задната седалка на кадилака и отпраших към офиса. Броят на момичетата, които ми хвърляха по някой усмихнат поглед от тротоарите, беше направо за учебник. Ако не бях зает, като нищо можех да напълня лимузината с тях. Реших да поискам тази кола още веднъж. Някой ден, когато съм свободен. Сигурно ще ми трябва рибарска мрежа…

Спрях пред офиса и около колата се струпаха куп сополиви хлапета. Повиках най-голямото и най-печеното и му показах трите монети в дланите си.

— Виж какво, убиецо — рекох. — Ако държиш тези хлапета по-далеч от колата ми, ще бъдеш на офицална служба при мен!

— Как не — рече убиецът и хвърли свиреп поглед към доскорошната си компания. Изглеждаше толкова застрашителен, че се чудех как ще си поискам колата обратно.

Телефонът в офиса звънеше, та се късаше. Ритнах вратата и грабнах слушалката, но отсреща вече бяха затворили.

Не се разтревожих особено. От седмици никой не беше ме търсил, вероятно е било грешка.

Разчистих бумагите си, пъхнах в задния джоб на панталона си полицейския револвер 38-ми калибър, изхвърлих в кошчето празната бутилка от уиски и с леко чувство на съжаление затворих празните чекмеджета. Не беше кой знае какъв офис, но все пак ми беше приятно да го имам. Мансардата на Кейси беше много готина, но не беше моя. Разликата беше огромна.

Тъкмо прекрачих прага, когато телефонът отново започна да звъни.

— Мистър Флойд Джаксън? — попита приятен женски глас.

Трябваше да помисля малко, преди да потвърдя. От месеци насам никой не ми беше викал „мистър“, особено пък по телефона.

— Бихте ли почакали една секунда, моля?

Имаше хубав глас това момиче — спокоен, уверен и мелодичен.

— Ще ви свържа с мистър Линдзи Брет — добави то.

— Стиснах здраво слушалката.

— Мистър кой?

— Мистър Линдзи Брет. — Нещо в слушалката прещрака, после момичето каза: — Говорете, мистър Брет. Насреща е мистър Джаксън.

— Джаксън? — излая рязък и напрегнат глас.

Е, това вече е друга работа. Точно тъй ме търсеха през последните няколко месеца. „Джаксън!“ Редфърн или някое от останалите ченгета. А сега и Брет.

— Слушам — промърморих.

— Искам да говоря с теб, Джаксън! Ела веднага у дома, на Оушън Райз! До един час да си тук!

Зяпах големия рекламен плакат на стената. От него ме гледаше пищна мадама с впит по тялото бански костюм и загадъчна усмивка на уста, Намигнах й, но тя не ми отвърна.

— Няма да стане, мистър Брет — отвърнах.

— Какво, какво? — Въпросът беше зададен с такова заплашително ръмжене, че положително е накарал всичките му служители да замръзнат от ужас Но аз не бях сред тях и затова не ми пукаше.

— Не ме очаквайте — рекох с любезния тон на хотелски администратор, — защото няма да дойда.

Пауза. От мембраната сякаш капеха бучки лед Не сигурно си въобразявах прекалено много.

— Искам да говоря с теб! — В гласа се появи едва доловим оттенък на несигурност. Достатъчно ясен, за да го забележа.

— Ако мислите, че наистина е наложително, можете да дойдете тук — рекох. — След около час заминавам. Завинаги.

— Не тръгвай, преди да ме дочакаш! — Гласът вече беше мек, много мек. Почти човешки.

— След един час тръгвам — отвърнах и поставих слушалката.