Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вкарах буика под навеса и закрачих към колибата по грубата пожълтяла трева. През бледия диск на луната тичаха черни парцаливи облаци. През целия път се чудех какво да правим с Макс. Стигнах вратата на колибата, без да съм намислил каквото и да било.

Най-близкото до логиката решение беше да го задържим, докато се подготвим за път. Все още не бяхме готови, но след седмица вероятно нещата щяха да са други. Същевременно никак не е лесно да държиш пленник тук за цяла седмица. Трябва да бъда непрекъснато с него или пък да го вържа. И двете възможности криеха съвсем определени трудности. От гледна точка на непосредствените ни интереси най-лесното беше да го откарам нагоре из пущинаците и да му пусна един куршум между очите. Нямаше да го сторя, разбира се. Винаги съм бил против хладнокръвните убийства. Едно убийство при създалите се обстоятелства имаше шанса никога да не бъде разкрито, но пали аз щях да съм този, който трябва да живее с мисълта за него? Очевидно навлизах в нов етап от живота си и подобна мисъл щеше да ми бъде трудна, много трудна. Трябваше да изкачвам стълбата, а не да слизам по нея. Трябваше да стигна някакво по-високо ниво, да го огледам и да видя дали ми харесва. Бях почти сигурен, че ще ми хареса.

Колибата беше потънала в мрак, но така и трябваше да бъде. Доста време изгубих, за да закова плътен капак на прозорчето. Защото си давах сметка, че ивица светлина от това високо място положително ще се вижда на мили наоколо. Приближих се безшумно до вратата, послушах малко, почуках.

— Вида?

В паузата на очакването ми мина през главата, че Макс е успял да изиграе някой номер на момичето и сега дебне зад вратата с пистолет в ръка. После вратата се отвори и на прага се очерта фигурата на Вида.

— Слава богу — рекох. Влязох и затворих вратата зад себе си.

Макс седеше там, където го бях оставил. Кръвта по лицето му беше засъхнала. Приличаше на спешен случаи, докаран пред реанимацията на „Бърза помощ“. Само дето аз нямах намерение да му обръщам чак толкова внимание.

— Намери ли я? — попита Вида. Гласът й прозвуча с метален оттенък.

— Изгорих я. Някакви неприятности?

— Не.

Пристъпих към Макс с отметната на тила шапка и ръце в джобовете на панталоните. Започнах да се поклащам на пети и пръсти.

— Всички козове бяха в ръцете ти, но не успя да ги разиграеш както трябва — рекох. — Това доказва, че си глупак.

Той ме гледаше с подпухналите си очи. На лицето му бяха изписани злоба и страх.

— Не си й направил нищо лошо, нали?

— За какъв ме вземаш? Просто ударихме заедно по няколко чашки и толкова.

— Така си представях нещата и аз — пое въздух той. — Все пак се радвам, че не си й сторил нищо лошо. Тя не е лоша старица.

Спомних си за мръсотията и купищата празни бутилки и неволно сбърчих нос. Все пак тя му е майка, помислих. Затова човек може да го оправдае.

— Можеш да станеш и да се измиеш — рекох. — Не опитвай разни умни номера, защото ще те гръмна без колебание, макар да признавам, че не ми се иска да стигаме дотам.

Разкопчах колана около китките му и му помогнах да се изправи. Вида се приближи до огнището и взе пистолета. Явно беше решена да не допуска изненади. Гледаше с присвити очи как Макс разтърква китките си и тежко пъшка.

След като си изми лицето и почисти раните си, той се върна при мен в общото помещение.

— Не е зле да хапнем нещо — извърнах се към Вида аз. — А после ще си лягаме. Сядай — последната дума беше предназначена за Макс.

Той се подчини и загледа действията на Вида. Изглеждаше много по-изплашен от нея, отколкото от мен.

— Ще трябва да останеш тук за известно време — рекох. — Едва ли ще ти е много приятно, но сам си го избра. Ще те храня и поя, но все още не съм решил какво да правя с теб.

— Можеш да ме пуснеш у дома — промълви той. — Заклевам се, че няма да си отворя устата пред никой!

— Не ставай смешен. Хич не ми е до тъпи вицове!

Вечеряхме, той очевидно нямаше апетит. И как да има, когато насреща му стоеше Вида и го наблюдаваше с леден поглед.

Когато разчистихме масата и се приготвихме за сън, вече преваляше полунощ. Струпах няколко празни чувала в ъгъла.

— Ще спиш тук — рекох. — Преди това ще те завържа. Не се опитвай да се измъкнеш, защото първо ще стрелям, а после ще поднасям извинения. Хлътнали сме прекалено дълбоко, за да си позволим рискове с плъх като теб!

Той беше много покорен. Остана напълно неподвижен, докато отново увивах китките му с колана. Заведох го при чувалите и той покорно клекна край тях. Заключих входната врата и сложих ключа в джоба си. Можеше да се измъкне единствено през прозорците, но за тази цел ще трябва да разбие капака. Не можех да не го чуя.

Двамата с Вида се прибрахме във вътрешното помещение и оставихме вратата открехната. Изпитвах смъртна умора. Пред очите ми продължаваше да стои лицето на мама Отис. Все подухваше онова кичурче, погледът й се изцъкляше заедно с опразването на бутилката пред нея.

— Как ти е раната? — попитах.

— Добре. Малко възпалена, но иначе всичко е наред.

Седях на ръба на одъра и гледах как се съблича. Тялото й беше толкова прекрасно, че нещо зашава в гърдите ми въпреки всички усложнения около Макс.

— Какво стана в онази къща? — попита тя и нахлузи през глава прозрачната си нощница. Тънката материя покри прекрасното тяло и в стаята изведнъж се смрачи.

— Нищо особено. Бабичката наистина е алкохоличка. Напоих я и тя се вцепени. Бележката беше под възглавницата му. Истински динамит! Изгорих я веднага.

— Ще те познае ли, ако те види отново?

— Не зная. Натряска се здравата, вероятно няма…

Тя се плъзна върху нара.

— А с него какво ще правим?

Говорехме шепнешком, за да не ни чува. Атмосферата в колибата рязко се промени, вече с нищо не напомняше дом. Завързаният мъж в преддверието я превърна в обикновено убежище.

— Ще го държим тук. Какво друго можем да направим?

— Знае, че си пускаш мустаци.

Гледаше ме напрегнато, тикът на бузата й отново се появи.

— Не трябва да го изпускаме от очи. Всичко развали този тип, а?

— Да.

Започнах да се събличам.

— Ако Мик беше на мое място, досега да му е видял сметката! Нищо друго не заслужава този мръсник! Нас да изнудва! Пфу! Ако не беше ти, щеше да ни остави голи като пушки!

Тя погледна встрани.

— Казва ли ти някой…

— Така е.

Покатерих се на нара и се наведох да духна свещта.

— Най-добре за нас би било да го премахнем, Флойд — каза тя. — Този човек ме плаши!

— Хич и не си мисли подобно нещо!

— Добре.

Пресегнах се и докоснах ръката й. Беше суха и студена.

— Не мисли за това. Нищо друго не можем да направим. Още най-много седмица и тръгваме.

— Той ще ни предаде на полицията. Те вече са убедени, че сме в Мексико. Но веднага ще ни погнат, след като това копеле им разкаже какво знае.

Беше права, разбира се.

— Може би трябва да го вземем с нас. Ако успеем наистина да се прехвърлим в Мексико, ще можем да го пуснем.

— Не го мислиш сериозно, нали? Така никога няма да докажеш, че не си убил Брет.

Замислих се. Ако полицията разбере, че все още се намираме на територията на щата, нямах никаква надежда да спипам Горман.

— Вярно е — рекох. Изведнъж ми се прииска да се сгуша в нея. — Искаш ли да се преместиш по-наблизо?

— Не сега. Все още ме боли раната. Утре вечер, мили.

— Добре.

Гледах в мрака. Чувствувах се самотен. Сякаш бяхме вървели ръка за ръка по тясна пътечка и изведнъж се бяхме изправили пред непреодолимо препятствие. Оттатък Макс се въртеше и пъшкаше. Очевидно не му беше удобно. Веднъж тихо простена и на мен ми до-жаля.

— Не бих искала цял живот да живея в Мексико — внезапно се обади Вида.

— Няма да се наложи. Една година ще е предостатъчна.

— Една година е много. Никога няма да успееш да напипаш нишките. Изчакаш ли цяла година, едва ли ще успееш да докажеш, че Горман е убиецът на Брет.

— Екстра сме се подредили, а? Не съм убил Брет, но всички са убедени в противното. Мога да докажа, че не съм убил Брет само ако видя сметката на Макс! Но до какво ще доведе всичко това? Опитвам се да докажа, че не съм убиец, но единственият начин да го сторя е да стана такъв! Много сладка каша, нали? Добре, да допуснем, че го убия. Дори никой нищо да не узнае, ние двамата с теб ще го знаем, нали? Ще живеем заедно, но тази мисъл в главите ни ще промени много неща. В началото може би няма да й обръщаме внимание, но в крайна сметка ще стане точно така!

— Вярно е. Не трябва да го убиваш.

С това се върнахме там, откъдето започнахме. Пълен кръг без никаква вратичка.

— Може би ще измислим нещо.

— Може да се разболее и да умре.

— Фантасмагории! Като го гледам, ще изкара поне още четирийсет години!

— Така е. Но може да претърпи злополука.

— Едва ли. Той е от предпазливите. Стига вече, това до нищо няма да ни отведе!

Оттатък Макс започна да хърка.

— Не му пука. Знае, че е в безопасност. — В гласа й прозвуча нескрита горчивина.

— Опитай се да поспиш. Така и цяла нощ да си говорим, нищо няма да променим!

— Да.

Лежах и размишлявах. Не виждах никакъв изход от създалото се положение. Ако го пуснем, ще ни предаде заради наградата. Ако го държим тук, ще трябва постоянно да го наблюдаваме и въпреки това няма да сме застраховани от изненади. Ако си съберем багажа и тръгнем, ще спечелим най-много един ден. После полицията отново, ще е по петите ни. Възелът в главата ми нарастваше и изглеждаше все по-неразрешим. Чух тихите хлипове на Вида, но нямах сърце да я успокоявам. Мракът беше плътен и душен. Дълго не можах да заспя от хъркането на Макс, а когато най-сетне го сторих, сънувах, че Вида се е обърнала срещу мен и се е съюзила с Макс. Гледах ги как се подсмиват. Аз бях този, който лежи върху чувалите в преддверието, а те двамата бяха вътре на наровете. Лежах в мрака и слушах как си шепнат. Бях сигурен, че кроят планове как да ме ликвидират.

Събудих се облян в студена пот и рязко се надигнах. Сърцето ми лудо блъскаше. Не чувах хъркането на Макс и изпаднах в паника. Протегнах ръка към Вида, но напипах само меката и още топла вдлъбнатинка на възглавницата. Останах неподвижен, кръвта във вените ми струеше на ледени потоци.

— Вида? — тихо повиках аз. — Къде си?

Нещо в преддверието помръдна. Хлъзнах се на пода, измъкнах фенерчето и насочих лъча към наровете. Бях сам. Отвън проскърца дъска и аз скочих към револвера. Вратата между двете помещения беше затворена. Добре си спомнях, че я бяхме оставили открехната преди лягане. Стоях замръзнал на място. Стисках револвера, лъчът на фенерчето сочеше в ключалката. Резето бавно се повдигна и вратата започна да се отваря. Дръпнах предпазителя, космите на врата ми леко настръхнаха.

На прага се изправи Вида.

— Какво става? — дрезгаво прошепнах аз. — Какво правиш?

Тя не отговори. Пристъпи бавно към мен, ръцете й висяха безжизнено отстрани. Сякаш плуваше във въздуха. Облечена в бялата си нощница, приличаше на призрак.

Лицето й попадна в яркия кръг на фенерчето и едва тогава видях, че очите й са затворени. Тя ходеше насън. Мъртвешки бледото лице и загадката на спящото тяло, придвижващо се по импулсите на съня, ме накараха да отскоча назад. Чувах равното й дишане, беше дивно красива. Никога не бях я виждал толкова красива! Мина край мен, покатери се на нара и се сгуши между завивките. Погледах я известно време, после се наведох да я завия. Ръцете ми трепереха, сърцето ми щеше да изскочи през гърлото.

— Всичко е наред, мили — промърмори през полуотворените си устни тя. — Вече не трябва да се тревожим за нищо…

Ако до този момент ме побиваха тръпки, то след него направо ме заля ледена вълна. Тръгнах към вратата и ясно почувствах как краката ми се подгъват. От преддверието не долиташе нито звук. Стоях и се ослушвах, не ми се влизаше там. Колибата леко потръпваше от поривите на вятъра, дърветата шумоляха. С върховно усилие на волята бутнах вратата и насочих лъча на фенерчето пред себе си.

Макс лежеше на пода в локва кръв, на гърдите му зееше грозна рана. Нещо черно стърчеше от нея.

Пристъпих към него с такова усилие, сякаш се борех срещу ураганен вятър. Ножът й го беше пронизал право в сърцето. Лицето му изглеждаше спокойно и някак щастливо. Беше умрял в съня си и по този блажен израз разбрах, че не е усетил нищо.

Не зная колко дълго съм стоял над трупа, но беше дълго. Това е убийство! Открият ли този труп, шансовете ми са нула, дори и да им кажа, че Вида го е извършила в съня си. Кой ли ще ми повярва? Тук сме само ние двамата. Ако аз не съм убиецът, значи е тя. Редфърн ще умре от кеф при подобна постановка. Но тя не го е убила! Дори в този момент не знае, че той е мъртъв! Дори ръката й да е нанесла фаталния удар, тя не го е убила! В този момент ми хрумна мисълта, че в никакъв случай не трябва да й казвам какво е станало. Прекалено много я обичах, за да й причиня подобно страдание. Имаше шанс да го изнеса оттук и да го погреба някъде, преди да се е събудила. Ще й кажа, че е избягал. Ще й кажа каквото и да е, само не истината.

Наведох се и издърпах ножа. От раната бликна фонтан ярка кръв.

Промъкнах се в стаичката и пипнешком взех дрехите си. Тя спеше кротко, на устните й играеше лека усмивка. Излязох с дрехите в ръце и внимателно затворих вратата. Не посмях да запаля лампата и се облякох на светлината на фенерчето. После си сипах четири пръста скоч. Не гледах към Макс, само от мисълта, че трябва да го докосна, ме побиваха тръпки.

Питието оказа благотворното си влияние и аз вече по-спокойно се насочих към ъгъла, където бяха струпани инструментите. Хванах дръжката на една лопата и в този момент цялата проклета купчина се стовари с трясък на пода.

— Кой е? — долетя до ушите ми стреснатият глас на Вида. В следващата секунда вратата се отвори и тя застана на прага с прибледняло лице и побелели от напрежение очи. По лицето ми се затъркаляха едри капки пот, сърцето ми се сви в тревожно очакване.

— Всичко е наред — дрезгаво казах аз. — Стой си там.

— Флойд! Какво става, какво правиш?

— Стой настрана! — извиках. Не можах да прикрия ужаса в гласа си. — Иди да си легнеш, стой настрана!

— Защо, Флойд?… — Очите й се опряха на лопатата в ръката ми и бавно започнаха да се разширяват. Главата й се стрелна по посока на Макс, но тялото му тънеше в мрак.

— Какво правиш?

— Стой настрана, Вида! Остави ме сам!

— Какво си направил?

— Е, добре! — захвърлих лопатата аз. — Каквото трябва, това съм направил! Стой настрана, само това искам от теб! Хайде, иди оттатък!

Тя се приближи до лампата и я запали. Ръцете й бяха стабилни, но лицето й беше бяло като току-що навалял сняг. Под ярката светлина на ацетиленовата лампа кръвта върху ризата на Макс беше ярка като напъпила роза.

Тя сподавено изпищя, после дълго гледа към сгърченото на пода тяло.

— Нали се разбрахме да не го правим? — най-сетне прошепнаха побелелите й устни. — Защо стори обратното?

— Нищо друго не можа да ми хрумне…

— Ако някога го открият…

— Знам, не е нужно да ми обясняваш. Иди да си легнеш. Не трябва да се забъркваш в това.

— Не. Ще ти помогна.

Решителността в гласа й беше такава, че нервите ми се сгърчиха.

— Махай се! — изревах извън себе си аз. — И без теб ми е достатъчно гадно да се оправям с тоя труп! Изчезвай веднага!

Тя изтича в спалнята и затръшна вратата след себе си, а аз треперех като йога насред сеанс. Дори новите четири пръста скоч не можаха да оправят работата. Стиснах лопатата под мишница и излязох навън, без да поглеждам към Макс.

Беше започнало да вали. Седмици наред от небето не беше капнала дори капчица дъжд, но ето го — точно когато не трябва! Огледах се. Мрак, пустош, само вятърът виеше в клоните на дърветата. Място, съвсем подходящо за убийство!

Отидох под навеса, хвърлих лопатата на задната седалка и изкарах буика навън. Няма смисъл да го погребвам в близост до колибата. Последното му пътуване ще трябва да е доста дълго.

Влязох в колибата. Тя се беше навела над тялото на Макс напълно облечена.

— Какво правиш, по дяволите?

— Всичко е наред, Флойд. Не се ядосвай.

Приближих се.

Беше го сложила върху едно одеяло и тъкмо завързваше краищата отгоре му. Вече изглеждаше съвсем безобидно — просто един вързоп бельо за пералнята. Беше направила това, от което аз се ужасявах.

— Вида!

— О, стига вече! — рече тя и се отдръпна от мен.

— Вече мога да се справя. Ти не трябва да имаш нищо общо с това. Искам да стоиш настрана!

— Няма да стане! И какво значение има? Нима мислиш, че някой ще повярва на подобно нещо?

Гледахме се в очите. Нейните бяха ледени и това ме тревожеше.

— Добре.

Аз хванах раменете, а тя — краката. Докато го изнасяхме от колибата, аз си мислех за сестра му — слаба, бледа и зле облечена. „Макс е толкова див! Може би има неприятности.“ Е, това слага край на всичките му неприятности в бъдеще.

Потеглихме през хълмовете в мрака и дъжда. Той беше върху гумената стелка в багажника. Аз продължавах да мисля за него, за вида, в който го открих. Вида остана в колата, а аз се заех да копая. Работех под светлината на фаровете и непрекъснато усещах очите й върху себе си. Погребахме го на дълбоко. При спускането одеялото се развърза и пред очите ни се белна мъртвото му лице. Пуснах го и се отдръпнах. Тялото му тупна в мократа дупка, но лицето му си остана запечатано в съзнанието ми.

Отделихме много време да зариваме дупката и да прикриваме следите от копането. Ако продължи да вали, на сутринта едва ли щяха да са останали някакви следи. Никой няма да го открие.

Потеглихме обратно. Бяхме мокри и премръзнали. Никой не говореше. На пода на колибата имаше локва кръв и двамата се заехме с нея. Изтъркахме внимателно и гумената стелка на багажника, после се заехме да се оглеждаме за негови вещи. Открих празния му портфейл под масата. Вътре шумоляха някакви хартийки, но аз го пъхнах в задния си джоб, без да го поглеждам. Никак не ми беше до проверки. Най-сетне всичко свърши. От Макс нямаше следа, но въпреки това присъствието му се усещаше с болезнена яснота. Ясно го виждах изправен на прага, после седнал на масата с подигравателно изражение на лицето; облегнат назад с окървавени скули и разбити устни; проснат на пода със смирено изражение и стърчащ от гърдите нож.

— Не би трябвало да го правиш. — Думите излетяха от устата й така, сякаш не бе успяла да ги задържи. — Няма да кажа нито дума повече, но бих дала всичко на света да не беше се случвало това!

Можех да й кажа всичко. Исках, но не го сторих. И без това животът ми беше такава бъркотия. Една гадост повече или по-малко не беше от особено значение. Поне така си представях нещата в онзи момент. При нея беше различно — тя вървеше нагоре и подобно нещо би я разбило.

— Нека не говорим повече — рекох. — По-добре да изпием по едно кафе, а ти да се преоблечеш.

Тя напълни чайника и го сложи на огъня.

— Как мислиш, ще тръгнат ли да го търсят насам?

— Едва ли — отвърнах. — Никой не знае, че е тук. Ако изобщо си направят труда да го търсят, вероятно ще се насочат към крайбрежието. Никой няма да обърне особено внимание и на майка му. Той не е Линдзи Брет.

— Ще останем ли тук? — Нямаме друг избор.

— Иска ми се да се махаме — потръпна тя. — Все ми се струва, че е тук, около нас.

— На мен също. Но трябва да останем. Просто няма къде другаде да отидем. Само тук сме в безопасност.

Когато кафето в чашите ни свърши, над хълмовете вече се зазоряваше. Помислих си за дългия ден пред нас. Всеки потънал в собствените си мисли. Отношенията ни никога нямаше да бъдат като преди. Тя мисли, че аз съм убил Макс, аз пък зная обратното. Не, никога няма да бъдат същите. Странни животинчета са жените. Човек никога не може да бъде сигурен какво ще му сервират. Любовта между мъжа и жената е нещо особено крехко и чупливо. В момента, в който престане да ме обича, животът ми ще бъде изцяло в ръцете й. Гледах я и не можех да преценя дали вече не го е сторила. Мъчно ми беше. Още една стъпка надолу, поредният провал. От него едва ли ще успея да се измъкна.

През следващите три дни всичко се рушеше. Всичко, което бяхме успели да създадем помежду си. Започна с най-незначителни неща. Изведнъж открихме, че нямаме какво да си кажем. Беше ни трудно да поддържаме някакъв разговор, защото хора в нашето положение едва ли могат да говорят за нещо друго, освен за любовта, която ги свързва. Но ние не говорехме за нея, а се опитвахме да поддържаме някаква пародия на нормални отношения — правехме забележки за дъжда, питахме се докога ще ни стигне храната, бих ли сложил нов пън в огъня, защо тя не закърпи скъсания ми чорап. Тя престана да идва в прегръдките ми, а и аз не я молех за това. Никой от двамата не обсъждаше създалото се положение, просто мълчаливо го приемахме. Тя се събличаше и лягаше на своя нар, докато аз поддържах огъня в преддверието. Не исках да се тормозя от гледката на разсъблеченото й тяло, знаех, че няма смисъл. Веднъж-два пъти я докоснах и тя не можеше да прикрие потръпването си. Престанах да го правя. Макс беше между нас двайсет и четири часа в денонощието. Не излизаше от главите ни нито за миг. През тези три дни напрежението ни стана такова, че му трябваше само една малка искрица, за да избухне. Но искрицата я нямаше. И двамата бяхме страшно внимателни.

Нощем духах свещта и пред очите ми моментално изплуваше бялата й, плуваща сред стаята фигура със затворени очи и прекрасно лице. Знаех, че и тя мисли за мен, там, някъде в мрака. И си представя как се прокрадвам до малкия нещастник с вързани на гърба ръце и забивам ножа в гърдите му. Имах чувството, че тази представа става все по-ужасна и тя ме мисли за все по-отвратително чудовище.

Все с тези мисли в главата клечах край огъня и се готвех за дългата нощ. Тя вече беше вътре в стаичката и чувах как се съблича. Заключих входната врата, угасих лампата и й дадох още няколко минути. Когато влязох, тя вече беше свита на нара си, с гръб към вратата. Вече бяхме стигнали и този етап — да не може да ме гледа.

— Лека нощ — рекох и се отпуснах на своя нар.

— Лека нощ.

Спускането не само продължава, но и става стремително, помислих си аз. Всичко рухва, Вида се изплъзва от мен като пясък между пръстите. Мъртвото лице на Макс. Горман тържествуващо се хили. Обилен материал за нощни кошмари.

Не усетих кога съм заспал, но се събудих рязко. Откакто умря Макс, спях лошо, скачах и-при най-лекия шум. Сега ме събудиха стъпки. Беше тъмно, нищо не виждах. Едва чутото проскърцваме накара сърцето ми да заблъска лудо, тръпки полазиха по гърба ми. Слязох от нара с мисълта за Макс в главата. Нови стъпки, тихо и равно дишане съвсем близо до мен. Натиснах бутона на електрическото фенерче.

Не зная как съм я пропуснал в мрака, беше на крачка от мен. Очите й бяха затворени, обкръжено от разпуснатите черни коси, лицето й беше прекрасно. Отдръпнах се с разтуптяно сърце. В ръцете й имаше нож — същия, с който й режех парцалчета при пристигането на Макс. Гледах я как докосва одеялото на нара ми. Наблюдавах с ужас как вдига ножа високо над главата си и го забива до дръжката в купчината смачкано бельо. Там, където допреди секунди се намираше тялото ми.

— Сега вече ще си добре, мили — прошепна тя и устните й се разтегнаха в доволна усмивка. — Няма да се тревожиш от нищо.

Покатери се обратно на своя нар, зави се с одеялото и притихна. Дишането й беше леко и спокойно, като на току-що заспало дете.

Оставих я там и минах в преддверието. Огънят гаснеше. Сложих нова цепеница в него, като внимавах да не вдигам шум. После се настаних пред него и се опитах да не треперя.

Не затворих очи до разсъмване.