Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ако бяхме послушали Кейси да потеглим още в нощта на убийството, може би щяхме да се доберем до Маями. Но двайсет и четири часовото забавяне, предизвикано от моята алчност, уби тази възможност толкова сигурно, колкото онзи куршум двайсет и пети калибър уби Брет. О’Рийдън положително щеше да ни уреди преминаването през блокадата, но забавянето го лиши от тази възможност. Защото точно през тези часове беше организирана гонката, и то от истински професионалисти. Намесиха се щатските гвардейци, ФБР и полицията на Лос Анджелис. О’Рийдън бе вън от играта, политиците вдигнаха вой до небето. Вестникарската сензация беше невероятна, убийството бе на първа страница на всички издания по Западното крайбрежие. Местната преса най-сетне получи възможности да се нахвърли върху О’Рийдън и направо го разкъса.

Масло в огъня наля и президентът на групата петролни компании, които бяха собственост на Брет. Той обяви награда от десет хиляди долара за всеки, който даде информация относно местонахождението на убиеца. Целия ден след убийството местната радиостанция прекъсваше предаванията си, за да съобщава последни новини от хода на следствието и да предава подробно моето описание. Полицейската радиостанция заливаше патрулните коли с фалшиви информации за местонахождението ми и те с вой тръгваха да проверяват посочените адреси. През тези така лекомислено пропиляни от мен двайсет и четири часа цялата страна бе обзета от истеричното желание да ме залови и „преследването на века“ (както го нарече радиото) беше в пълен ход.

Доминик Бойд дойде да си прибере кинжала. Изобщо не го видях, цялата работа уреди Кейси. Той ми каза, че Бойд предал мангизите, без да пророни нито дума, но на излизане ме проклел с такава ярост, че Кейси сериозно се разтревожил. В крайна сметка прибрах балата, но както се очертаваха нещата, едва ли скоро щях да я използвам.

Двамата с Вида седяхме по цял ден в скривалището и слушахме радио. Постоянното повтаряне, че съм зловещ убиец, започна да ми дотяга. Правех всичко възможно да не се показвам разстроен пред нея. Но когато в специално обръщение радиостанцията призова майките да приберат децата си от улиците и да залостят вратите, вече не можех да я погледна.

Часовете бавно се точеха, истерията ставаше все по-голяма. Започнах да проумявам, че едва ли ще видим Маями. Беше прекалено далеч, рисковете бяха огромни. Ако можехме да вярваме на радиото, всички пътища от Санта Медина и Сан Луис Бийч са блокирани, а цяла банда аматьори ровят къде ли не с надеждата да пипнат наградата.

Кейси влезе тъкмо когато се опитвахме да хапнем нещо от вечерята, която Вида беше приготвила. Очите му гледаха мрачно, устните му бяха здраво стиснати.

— Как е работата, Мик? — попитах аз и никак не харесах лицето му. Знаех много добре как е работата, но се надявах и мен да ме обземе истерията, та дано ми олекне.

— Няма да стигнеш до Маями — рече той и се отпусна на стола. — Трябва да се примирим с това, Флойд. Такава бъркотия се случва един път в живота на човек. Сякаш е убит самият президент на Щатите! Много е напечено!

— Тъй е — рекох и блъснах чинията настрана. И без това ми засядаше. — Един идиот току-що рече по радиото, че трябва да ме застрелят като бясно куче в момента, в който ме зърнат.

— Повишиха наградата на трийсет хиляди, а това са много мангизи — мрачно рече Мик. — Флойд, ще трябва да изчезваш. Прекалено много хора знаят, че си тук — портиерът, Джо, Лу и онези, с които играех покер при появата ти. Всички знаят, че още си някъде в сградата, тъй като никой не те е видял да я напускаш. Вярвам на Джо и Лу, но на останалите — не. Трийсет бона са прекалено силно изкушение. Тук вече не си в безопасност.

Сипах си няколко пръста уиски, намръщих му се, после нетърпеливо го блъснах встрани.

— Ще изчезвам! — рекох.

— Отби се и Редфърн. Той не е глупак и твърдо й решен да те пипне. В момента, в който някой от моите хора пропее, той ще се върне с булдозер и ще срине цялата сграда, но ще те открие! Мразя се, като ти казвам това, Флойд, но наистина трябва да изчезваш!

Хвърлих поглед към Вида. Стоеше напълно спокойна, но очите й напрегнато блестяха.

— Единственият ти шанс е да се прехвърлиш през границата — продължи Мик. — Тръгни към Тихуана, това е най-краткият път дотам. Не зная как ще стигнеш, но успееш ли — ще бъдеш в безопасност.

— Аз ще му кажа как ще стигне — кратко, но решително рече Вида. — Ще тръгнем с моята кола. Никой не ме търси, а Флойд може да се дегизира. Ще мигнем като нищо през тъпите им кордони.

— Не? — скочих от стола си аз. — Ти няма да се забъркваш! Няма да идваш с мен. Промених си решението. Онези типове не се шегуват и ако се спречкаме, сигурно ще се стигне да пукотевица. Доста ще пострадаш, ако те пипнат с мен, затова ще стоиш настрана.

— Но тя е права, Флойд — рече Кейси. — С нея наистина имаш повече шансове. Те те търсят сам и много по-лесно можете да ги избудалкате като щастлива двойка.

— Това няма да го позволя! — продължих да упорствам аз и крачех напред-назад из стаичката. — Ти трябва да стои настрана. Надушвам, че може да се стигне и до линч. Знаеш какво ще й сторят, ако ни пипнат заедно!

Кейси уморено сви рамене. Лицето му бе потъмняло от гняв.

— Добре тогава, какво мислиш да правиш?

— Тръгваме заедно! — отново процеди Вида. — Остави ме да си поговоря с него. Ще го убедя, ще видиш!

— Няма да стане! — повиших глас аз. — Няма да те забърквам в тази каша! Виж какво, Мик…

— Помисли си още веднъж — прекъсна ме той. — Ще се върна след малко, аз също имам нужда от известен размисъл.

После излезе, преди да успея да го спра.

— Идвам с теб — рече Вида. — Няма смисъл да спорим. Вече съм го решила. Двамата ще успеем да се промъкнем, сигурна съм в това!

— Виж какво! Чуваш какви ги дрънкат по радиото за мен! Наричат ме бясно куче, зловещ убиец, похитител на деца — всичко, което им дойде наум. Ако ме хванат, няма да си правят труда да ме водят в участъка. Ще ме вържат за някое дърво и ще ме пребият с ритници. Сега можеш сама да си представиш какво те чака, ако те хванат заедно с мен!

Тя хвана реверите на сакото ми, притегли ме към себе си и ме целуна.

— Ти си объркан, Флойд. Не си губи самообладанието. Ще го направим заедно. Помисли малко — какво ще стане с мен, ако ме напуснеш? Не мога да се върна при Корнелиъс. Нямам пукнат грош, освен това искам да бъда с теб. Не ме е страх. Ето какво ще направим — ще си боядисаш косата и ще си сложиш чифт очила. Никой няма да те заподозре, докато си с мен. Сигурна съм, Флойд!

Гледах я втренчено. Исках да е до мен, но само ако бъда сигурен, че няма да я забъркам. Съзнавах, че в думите й имаше много истина. Те ще ме търсят сам. Ако наистина си променя външния вид й пътувам открито с нея, шансовете ни съвсем не изглеждаха лоши.

— Май се размеквам — рекох. — Но започва да ми се струва, че наистина си права.

— Знам, че съм права. А сега да видим какво мога да направя от теб. — Мушна ръка в чантата си и извади голяма кутия за гримове. — Имам малко черна боя за коса, която съхне бързо. Ела в банята да те наглася.

Двайсет минути по-късно стоях пред огледалото и гледах към слаб мургав мъж, който ме зяпаше малко късогледо през конски наочници, снабдени със солидни лупи. Би могъл да мине за мой далечен роднина, но положително се различаваше от мен.

— Не е лошо — признах и за пръв път през този дълъг ден изпитах нещо като облекчение. — Никак не е лошо!

— Никой не може да те познае! — увери ме Вида. — Дори на мен ми изглеждаш съвсем чужд. — После извади от чантата си една пътна карта и се задълбочи в нея. Деловитостта, с която се зае да организира бягството, ми направи дълбоко впечатление. Сякаш цял живот се беше изплъзвала на полицията!

— Ще напуснем града по магистрала 395 — обяви тя. — По нея е най-прекият път до Тихуана, трябва да преминем само през Ривърсайд и Сан Диего. Цялото пътуване ще ни отнеме най-много пет часа.

— Всичко си обмислила предварително, нали? — рекох аз и я взех в прегръдките си. — Вида, ако се из-мъкна жив от тази бъркотия, аз ще те направя щастлива!

— И сега ме правиш щастлива.

Малко по-късно Кейси почука на вратата и влезе. Хвърли ми един учуден поглед, ахна и в ръката му светкавично се появи пистолет. Едва успях да го спра.

— Хей, Мик! Я по-спокойно! Толкова ли съм променен?

Пистолетът се спусна надолу, на лицето му продължаваше да стои озадаченото изражение.

— Невероятно! — промърмори той. — Не бих те познал за нищо на света!

Казахме му какво мислим да направим.

— Колата ви е малка — рече той. — Мога да ви осигуря нещо по-добро. Имам един буик, който е само за тази работа — бронирани врати и непробиваеми от куршуми стъкла. Ако нещо случайно се обърка, можете да побегнете с него и никой не може да ви спре. Гумите му са снабдени със специално устройство срещу пукане, а моторът му е изключително мощен. Вдига двеста за броени секунди.

— Искаш ли да си смениш колата с подобен звяр? — обърнах се аз към Вида.

— При всички случаи — кимна тя. — Но може би трябва да използваме моите номера, а?

— Сам ще ги закрепя — изправи се Мик. — По-добре е да тръгнете веднага, след като се мръкне. — На устата му се появи бледа усмивка. — За всеки случай заключих всички момчета, които знаят, че сте тук. Вече ми е трудно да ги удържам, но ще останат заключени, докато тръгнете.

— Страхотен приятел си, Мик! Не зная какво бих направил без теб! Ще се реванширам, след като се измъкна от тази бъркотия.

— Ще се измъкнеш като нищо! — засмя се той. — Не се безпокой, никой няма да те познае. Извинявай, но трябва да се залавям за работа!

Напуснахме скривалището, заобиколихме казиното и се озовахме на прашен път зад него. Луната току-що изгряваше. Нощта бе душна, звездите блестяха като стоманени шишове, пробили черното кадифе на небето.

Аз носех саковете на Вида, а Мик — моите. Буикът „Роудмастър“ ми се стори огромен като крепост. Не беше нов, но на нас точно такъв ни трябваше.

Мик сложи вещите ни в багажника и се изправи.

— На задната седалка имате храна и напитки — рече той. — Този звяр е изработен в Чикаго, а там знаят как да правят коли. Снабден е с две специални отделения, които сигурно ще представляват интерес за теб. Първото е под шофьорската седалка и в него има един револвер 45-и калибър. Лично го почистих и смазах, зареден е. Под арматурното табло се намира второто специално отделение. Вътре има автомат „Стен“ със съответните пълнители плюс две ръчни гранати, които могат да ти бъдат от полза.

— Пресвети Боже! — възкликнах аз. — Да не би да е избухнала война?

— За теб е точно така — мрачно отвърна той. — Не им позволявай да те пипнат, Флойд!

— Добре, Мик — отвърнах. — Отново ти благодаря.

Стиснахме си ръцете.

— Дръж го под око — обърна се към Вида Мик. — Той е добро момче, не слушай какво приказват хората.

— Сама го разбрах — отвърна Вида. — И ти си добро момче.

Включих на скорост и буикът се плъзна в нощта малко преди съвсем да се разкиснем.

Мик скочи на степенката.

— Първата проверка ще ти направят вероятно на края на Мейн Стрийт, след това идва ред на Пасадина. Внимавай… и успех!

Той скочи, аз подадох газ и голямата кола се за-клатушка по черния път.

— Е, тръгнахме — въздъхнах аз. — Признавам, че ще се чувствам много по-щастлив, като прекосим границата.

— Ти си брат ми Джон, ако вземат да ни разпитват — предупреди ме Вида. — Аз ще се разправям с тях. Зная какво да им покажа, за да забравят какво търсят.

— Нервите ти са като въжета, момиче. Не те ли е страх?

— Мъничко — призна тя. — Не мога да се освободя от чувството, че това се случва на други хора, а не на нас…

— И аз изпитвам същото — рекох. — Само дето ме побиват тръпки.

Излязох на Мейн Стрийт и поех по нея със стабилни петдесет километра в час. Напрежението в града просто се усещаше. Пред всички кръчми имаше тълпи от възбудени мъже, които внимателно ни оглеждаха. Някои носеха пушки, други размахваха дълги тояги.

— Гладните за линч май започват да се организират — рекох. — Затова още повече се радвам, че напускаме това място.

— Отпред има светлини! — обади се Вида малко по-рязко ат обикновено. — Май проверяват всички коли.

Пуснах педала на газта. Колите пред мен намалиха и спряха. Направих същото. През улицата беше препречен огромен камион. Край него имаше групичка въоръжени мъже, в ръцете им светеха фенери и електрически прожектори. Двама полицаи и един от гражданската жандармерия проверяваха колите пред нас. След миг им махнаха да продължават и се насочиха към мен.

Открих, че леко започвам да се потя, но нищо не можеше да се направи. Когато фенерчето на единия от полицаите се насочи в лицето ми, бях зает да паля цигарата си.

— Къде отивате? — грубо попита той.

— В Пасадина — отвърнах. Лъчът се прехвърли върху Вида.

— Май че търсите убиеца на Брет, а? — жизнерадостно подхвърли тя. — Нали така, господин офицер? — Усмивката, която му отправи, го накара да се люшне като от силен вятър.

— Точно така, госпожице — отвърна почти човешки той. — А вие кои сте?

— Ръкс. Вида и Джой Ръкс. Той ми е брат.

Лъчът отново се върна върху лицето ми.

— Брат, а? Късметлия братче…

— Ама скоро ще й стана съпруг — рекох. Усмивката ми обаче беше леко скована.

— Не го слушайте, господин офицер — изкиска се Вида. — Постоянно дрънка глупости!

— Това съвсем не е глупост — засмя се и полицаят. — Нещо в думите му ми харесва…

В този момент се приближи жандармеристът. Изглеждаше груб и враждебен като бетонен тротоар.

— Провери ли им документите? — остро попита той.

— Не съм, но този явно не е нашият човек. Използвай очите си, вместо да се правиш на толкова зает.

— Провери ги! — натърти жандармеристът. — Това не е пикпик, а преследване на убиец!

Мърморейки нещо през зъби, полицаят се наведе да прочете регистрацията, прикрепена към волана на буика.

— Окей, можете да продължавате — изправи се след секунда той и намигна на Вида: — И аз не бих искал да съм ви братче!

Заобиколих камиона с неприятното чувство, че поне десетина чифта очи са заковани в лицето ми. Повечето от тези момчета сигурно умират от желание да пипнат трийсетте бона награда. Излязох на чистото платно и дадох газ.

— Не беше трудно, нали? — попита Вида, но в гласа й ясно се долови потрепването.

Извадих кърпа и избърсах лицето си.

— Всичко беше окей, но никак не ми се иска да го преживявам отново — рекох.

Летяхме по пътя със сто километра в час. Не ми се говореше. Контролният пост в Пасадина не ми излизаше от главата.

Минахме през Глендейл, без да ни спират. На един от ъглите имаше голяма тълпа. В средата й бе спряла открита кола. Мъж с широкопола шапка бе стъпил на седалката и нещо обясняваше. Непрекъснато размахваше ръце и изглеждаше доста развълнуван. Повечето от слушателите му държаха сопи и вили в ръце. Нямах никакво съмнение за какво им говори.

Изведнъж един от тълпата се обърна и ни погледна. Извика нещо, но вече го бяхме отминали. С усилие на волята се удържах да не скоча върху педала на газта.

Вида се обърна и каза, че тълпата гледа подире ни.

— Дано само да гледа — рекох.

Излязохме на пътя за Пасадина и след десетина километра пред очите ни се появи червена мигаща светлина.

— Нещо свети — забеляза я и Вида.

— Вярно — рекох и се опитах да реша дали да спирам или да натискам педала. Пътят беше абсолютно пуст, на платното бяхме само ние. Самотно. При това доста.

— Дръж се естествено! — остро каза тя, сякаш доловила колебанието ми. — Няма от какво да се тревожиш.

— Кой каза, че се тревожа? — рязко отвърнах аз.

Нервите ни май се бяха опънали с цял фут над нормалното.

В светлината на фаровете се появи групичка мъже, изправили се насред шосето. Не успях да видя нито една униформа и по гърба ми полазиха тръпки. Изглеждаха мрачни и решени на всичко.

— Внимавай! — предупредих Вида аз и плъзнах ръка под седалката.

— Недей! — прошепна напрегнато тя. — Не предприемай нищо, Флойд!

Пуснах ръкохватката на револвера и се изправих.

— Тия типове хич не ми харесват — промърморих.

Спрях колата. Към мен се приближи един дебелак с червен фенер в ръце. Беше огромен мъжага с мръсни и прашни дрехи за лов. Четирима от приятелчетата му насочиха карабините си в предното стъкло и примижаха под блясъка на фаровете. И те бяха облечени в прашни ловни, или по-скоро работни дрехи. Приличаха на миньори, току-що свършили смяната си под земята.

— Отклонение ли? — надникнах от прозорчето аз. — Или обир?

— Слизай, без да дрънкаш! — изръмжа дебелият.

— Направи каквото ти казва! — прошепна ми Вида. — Иначе ще полудеят!

— И през ум не ми минава — отвърнах. — Сляза ли от колата, готов съм за тоягите! Тук сме си на сигурно място. — Надвесих се през прозорчето и рязко попитах! — Какво става тук?

Ослепи ме лъч на електрическо фенерче.

— Засечка, Джуд! — разнесе се дрезгав глас отвъд него. — Тоя тип е мургав.

Дебелакът изръмжа и пристъпи крачка напред. Лъхна ме миризма на вкисната бира.

— Слизай като ти казвам! — излая той и навря дулото на пушката си под носа ми.

Чух как се отваря вратата на Вида и се обърнах. Видях я да слиза на асфалта и сподавено изругах. Ръката ми се плъзна към скритото отделение под арматурното табло, пръстите ми се свиха около ръбест и хладен предмет. Бавно и внимателно го преместих в джоба си. После отворих вратата и слязох.

Дебелакът ме изблъска пред фаровете.

— Погрижи се за него — нареди той на дребничък мъж с лице на невестулка.

Погледите на всички бяха заковани върху Вида, която ми се усмихваше ослепително. Бяха замръзнали на място, неподвижни и напрегнати. Невестулката насочи пушката си в гърдите ми.

— Търсим убиеца на Брет — информира ме дебелакът. — Може пък и да си ти, а? — Очите му не се отделяха от лицето на Вида.

— Предполагам, че разполагате с описанието му, нали? — засмях се аз, сякаш бях пуснал страхотна шега.

— Виждам, че не си Джаксън — призна той. — Явно няма да приберем наградата от трийсет бона, но затова пък добре се забавляваме. Ти си третият тип с гадже, който спираме. Нали няма да имаш нищо против да се позабавляваме с гаджето ти, приятел?

— На твое място не бих се захващал с нещо, което крие известни рискове — предупредих го мрачно аз.

— Ха, ха! — заля се в смях дебелакът и се шляпна по бедрата. — Това ми хареса! Само дето ти си онзи, който не бива да рискува! Тим, изпразни му и двете цеви, ако само помръдне!

— Бас държа, че ще го сторя — отвърна невестулката и се прицели в гърдите ми.

Дебелакът се приближи до Вида.

— Здравей, сладурче — поздрави я той. — Ние двамата с теб ще идем да се поразходим.

Вида го погледна. Очите й бяха спокойни.

— Защо?

— Тайна — отвърна дебелакът. Но бързо ще я разбереш!

Ръката му се пресегна и я сграбчи за блузката.

Тя не направи опит да се освободи. Продължаваше да го гледа, погледът й ставаше все по-твърд и мрачен.

— Хайде! — дръпна я той.

— Остави я на мира! — изревах аз.

Дулото на пушката се заби в гърдите ми и аз отстъпих крачка назад.

Дебелакът сграбчи Вида и я помъкна към крайпътните храсталаци. Тя не се съпротивляваше, от устата й не се изтръгна нито звук Всички зяпаха натам, невестулката срещу мен възбудено потръпваше. Жестоките му очи не се откъсваха от лицето ми Но все пак сториха това, макар и неволно. Стана, когато откъм храстите се чу сподавен женски вик. Не пропуснах шанса си. Гмурнах се под дулото в мига, в който от него тресна оглушителен изстрел, и стоварих юмрука си в слабото злобно личице В ръката ми изскочи ръчната граната и аз бързо издърпах предпазителя й.

Един от групата вдигна пушката си и стреля. Куршумът бръмна на сантиметри от лицето ми. Хвърлих гранатата отвъд групата мъже и се проснах по очи зад колата. Нощта се раздра от оглушителната експлозия. Колата се разклати, във въздуха забръмчаха осколки. В следващия миг бях на крака и тичах към мястото, откъдето долетя писъкът на Вида. Гранатата обърка напълно бандата мародери. Те тичаха като луди в мрака, спъваха се един в друг и псуваха.

Открих Вида и дебелака в храстите. Той я стискаше в мечешките си лапи и зяпаше към пътя с озадачено лице. Беше толкова шашнат от експлозията, че покорно остави да издърпам Вида от лапите му.

— Какво стана? — промърмори той. — Ти ли го направи?

Забих му един юмрук в мутрата. Той се люшна назад, аз докопах пушката и я стоварих върху главата му. Дебелакът се просна по гръб.

— Не! — изкрещя Вида и се вкопчи в ръката ми. — Недей!

Направих опит да се освободя. Пред очите ми плуваше червена пелена. Тя обаче ме държеше здраво, това ми помогна да си възвърна самообладанието.

— Добре, момиче — рекох и тя ме пусна. Дебелакът си остана проснат по гръб. Само лекото повдигане на гърдите говореше, че животът все още не е напуснал тялото му.

— Хайде, Флойд! — дръпна ме Вида. — Моля те, побързай!

Дрехите й бяха свити на вързоп и тя ги притискаше здраво към гърдите си. Взех я на ръце и я отнесох до колата. Цялата операция беше траяла не повече от десетина минути.

— Добре ли си? — попитах, след като натиснах педала и рязко потеглих.

— Не говори известно време, моля те! — прошепна тя. — Дай ми малко време. Какви зверове са мъжете, господи!

Тя безмълвно плачеше, а аз натисках педала и тихо проклинах След известно време навлече криво-ляво изпомачканите си дрехи и запали цигара.

— Вече съм добре, Флойд. Защо не си опази нервите? Какво толкова важно щеше да стане. Сега вече не можем да минем през Пасадина!

— Какво?

— Бомбата… Ще се обадят в Пасадина да ни задържат. Полицията положително ще поиска да се запознае с тип, който вози бомби в колата си.

Замислих се. Беше права, разбира се.

— Вярно е, че беше грешка — признах си аз. — Но какво друго можех да сторя?

— Можеше да се сдържиш. Той едва ли щеше да ме убие.

Не това искаше да каже, разбира се.

— Добре, трябваше да се сдържа. Значи Пасадина отпада.

Тя разтвори картата и се зае да я изучава. Ръцете й леко потрепваха.

— Трябва да заобиколим през Алтадена и Монровия — съобщи решението си тя.

— Така ще направим — рекох, после протегнах ръка и я привлякох към себе си.

— Радвам се, че си изпусна нервите — едва чуто прошепна тя.

Изминахме в мълчание около два километра, после изведнъж нещо помръдна в главата ми.

— Пусни радиото и го нагласи на десети канал — рекох. — Това е полицейската вълна. Искам да чуя какви нареждания се изпращат до патрулните коли.

Ръката й беше достатъчно стабилна да натисне бутона и да завърти копчето. Радиото тихо пропука.

Слушахме купища съобщения и продължавахме да летим в нощта. Катастрофа на булевард Сънсет, обир на бензиностанция.

— Няма нищо за нас, слава богу — въздъхнах аз. — Наближаваме Алтадена. По нищо не личи да ни чака официално посрещане, но дори и да ни чака, ние няма да спрем.

Металическият глас от радиото изведнъж остро излая:

— Говори полицейското управление в Лос Анджелис! До всички патрулни коли! Повтарям съобщението, излъчено в девет и десет. Търсете черен буик „Роудмастър“! По всяка вероятност с него бяха Флойд Джак-сън — убиецът на Брет! Следват данните на колата с подробно описание: Водачът на споменатата кола вероятно е Флойд Джаксън, търсен във връзка с убийството на Линдзи Брет. Придружава го слабо чернокосо момиче с панталони и тясна блузка. За последен път колата е забелязана на пътя за Пасадина. Очаквайте нова информация.

Никой от нас не промълви нито дума. Продължавах да натискам газта. В Алтадена май никой не беше чувал за Флойд Джаксън. Минахме по главната улица с четирийсет километра в час. Наближаваше десет и половина, по улицата нарядко преминаваха коли, хора почти не се мяркаха. Никой не беше въоръжен, никой не прояви любопитство към нас.

Седяхме вдървено и чакахме. Радиото пропука и забръмча. Представих си колко много ченгета чакат като нас в бързите си коли, готови да се втурнат по дирите ни. Стисках волана с такава сила, че пръстите ме заболяха. На светлината на уличните лампи зървах за миг профила на Вида. Беше пребледняла и напрегната.

— Внимание! До всички коли! Информация във връзка с убийството на Брет! Търсените лица са: Джон Ръкс, под чието име вероятно се крие Флойд Джаксън. Описание: метър осемдесет и три, осемдесет килограма, трийсет и три годишен, тъмна коса, вероятно боядисана, мургав, здрав, облечен е в светлосив костюм и мека шапка в същия цвят. Номер две: Вида Ръкс. Описание: метър и седемдесет, петдесет и пет килограма, около двайсет и четири годишна, тъмна коса, сини очи, облечена е в черни панталони и тъмночервена блузка. Пътуват към Пасадина, но вероятно вече са сменили маршрута си. Особено внимание към колите, патрулиращи по магистрали 2, 66, 70 и 79. Не поемайте никакви рискове. При последното си засичане Ръкс е пробил кордона с помощта на ръчна граната. Патрулните коли трябва да арестуват споменатата двойка за разпит. Край.

Натиснах рязко спирачката и отбих край пътя.

— Това е, Вида — въздъхнах мрачно аз. — Сега вече и ти си затънала до гуша.

— Умници са, нали? — напрегнато прошепна тя. — А аз си представях, че няма да ни открият! Бомбата прати всичко по дяволите!

Бях толкова бесен, че гласът ми видимо трепереше.

— Ще свърнем към планината. Нищо друго не можем да направим. — Покрих ръката й със своята. — Не изпадай в паника. Няма да им дам и с пръст да те докоснат!

Празни и нищо не означаващи думи. Които въпреки това й донесоха облекчение.

— Не ме е страх — отвърна тя. — Хайде да вървим към планината. Едва ли ще сетят да ни търсят натам.

Запалих мотора и поехме по черния път вдясно от магистралата.

Когато стигнахме подножието на планината, наоколо беше пусто, тъмно и самотно. Нямах представа нито къде отивам, нито какво ще правя. Никаква представа! Продължавах да си мисля за всичките онези коли, които стесняват кръга около нас, а ченгетата вътре държат пръст на спусъка. Спипат ли ме, приказките няма да ми помогнат. Всичко ще стане законно, в съответните срокове. Флойд Джаксън ще бъде убит.

Ако го хванат, разбира се…

Обвих ръка около раменете на Вида.

— Ще ги надхитрим, момиче! — рекох. — Може и да са умници, но ние сме по-големи умници от тях! Ще видиш, че ще ги надхитрим!

Още празни думи.