Джеймс Хадли Чейс
Златните рибки няма къде да се скрият (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Тъй като този горещ неделен следобед цялата къща беше останала на мое разположение, реших, че случаят е подходящ да се вгледам по-внимателно в себе си, да размисля имаше ли нещо, което би могло да стесни все по-разширяващата се пропаст между Линда и мене, както и да поогледам финансовата страна на делата си, която далеч не беше блестяща.

Днес Линда бе решила да прекара деня у семейство Митчъл. Аз самият успях някак да се измъкна, като се извиних с многото работа, която ми беше останала да свърша. Линда просто бе свила рамене, бе взела банския си костюм и се бе отправила към дома на Митчъл, а аз загатнах, че е възможно да се присъединя към тях след известно време. Знаех, че й беше все едно дали ще се появя или не.

Басейнът в двора беше нещо повреден, така че явно се очертаваше да бъде една от малкото недели, които щях да прекарам съвсем сам; нямах никакво намерение да пропусна такъв случай.

И така, седях си на слънце и размишлявах за себе си. На тридесет и осем години съм — в добро физическо здраве и, слава Богу, с находчив ум. Допреди три години имах успешна кариера като журналист в „Лос Анджелес Хералд“. Работата наистина беше доста отегчителна за мен, но все пак представляваше някакъв начин да си осигуря прехраната, пък и току-що се бях оженил за Линда, която имаше вкус към по-префинените неща; за мене беше твърде важно да съм в състояние да си осигуря приличен доход.

Една вечер в Сан Франциско се намирах на някакъв кошмарен коктейл. От онези, на които големите риби се срещат и разговарят по работа, докато съпругите им се шегуват наоколо за какво ли не. За мене това събиране представляваше досадно задължение, но ако не бях отишъл, рискувах да изпусна нещо, а по онова време си бях поставил за цел в живота да не изпускам нищо. Така че се бях опрял на една стена, отпивах от уискито си с лед и се чудех дали някога щях да се измъкна, когато при мен дойде Хенри Чандлър.

Хората смятаха, че бизнесът му струва поне двеста милиона долара. Неговата империя обхващаше компютри, кухненски съоръжения и храни в замразено състояние. Между другото беше собственик на „Калифорния таймс“ и на подобно на „Вог“ илюстровано модно списание, от което богаташите биха могли да си изберат облекло в крак с последните веяния в модата. Чандлър беше най-уважаваният квакер^[1] в града, с негови средства бе построена огромната местна квакерска черква, но все пак той беше най-малко популярният, макар и най-щедрият сред заможните жители тук.

— Мансън — обърна се той към мен и ме прикова с тъмните си очи с големи клепачи, — следя редовно рубриката ти. Харесва ми. Ти си талантлив. Ела при мен утре в десет часа сутринта.

Отидох при него на другия ден и изслушах предложението му. Искал да започне да издава месечно списание, което вероятно щяло да се казва „Народен глас“ и щяло да се разпространява в цяла Калифорния, а задачата му щяла да бъде критика, от една страна, и защита, от друга.

— Този щат — продължи той — е прояден от корупция, нечестни отношения и машинации на покварени политици. Изградил съм организация, която ще ти осигурява всички необходими данни, докато ти й даваш полезни идеи. Предлагам именно на тебе длъжността главен редактор, защото вярвам, че ще се справиш. Бях наредил да те проучат основно и резултатите ми се нравят. Сам можеш да избереш сътрудниците си. Те може и да не бъдат много, тъй като хората, които работят в моя вестник, ще вършат голяма част от техническата дейност. Разходите няма защо да те тревожат. Ако списанието се провали, ти, разбира се, ще получиш компенсацията си в размер на двугодишна заплата, но знам, че то няма да се провали. Имам у себе си едно сведение, с което бих искал да се запознаеш. Сам ще се увериш, че ще получиш цялото сътрудничество, от което се нуждаеш. Работата ти ще бъде единствено да търсиш нередности. Ако случайно някой те даде под съд за клевета, аз ще имам грижата за правното уреждане на въпроса. Детективското бюро, което работи за мен, с радост ще ти сътрудничи във всяко отношение. Нямаме интерес към евтините скандалчета. Бих искал това да ти е напълно ясно. Те и не са ни нужни. Нападаме бюрокрацията и подкупните полицейски чиновници. Наши врагове са продажните и покварени служители. Би ли се заел с тази работа?

Оттеглих се със сведението и се запознах с него. Преживяването беше от най-силните, които някога са ми се случвали. Обсъдих предложението с Линда и открих, че тя споделя ентусиазма ми. Със светнало лице заяви: „Тридесет хиляди! С такива пари най-накрая бихме могли да се махнем от това загубено жилище!“

С Линда се бяхме запознали на някакъв коктейл у един амбициозен политик. Веднага се бях влюбил в нея. Докато се излежавах на слънце в шезлонга, си спомних мига, когато я видях за първи път. Тя със сигурност беше най-прекрасна-та жена, която някога бях виждал — руса и изящна, с големи изразителни очи и тяло, което би могло да бъде еталон за конструкцията на съвършената жена: едри гърди, тънък кръст, здрави бедра и източени крака; представляваше разкошен секс символ. Явно й се хареса, че водя рубрика, в която се отразява общественият живот, и че общувам с най-отбрани хора. Заяви, че у мене имало някаква ангелска чистота. Тя пък си изкарвала хляба като момиче, което се грижи за амбициозни политици — разговаряла с приятелите им, придавала финес на обстановката, наливала обилно уиски, но — в това ме увери изрично — без каквато и да е по-нататъшна близост.

Оженихме се седмица след запознанството. Самата първа брачна нощ би трябвало да ми послужи като предупреждение. Нямаше страст, нямаше нищо. Отдаде ми се безучастно, но аз затаих надеждата, че ще съумея да я възбудя истински, ако проявя достатъчно търпение, в което никога не успях. А после открих коя е истинската й страст — парите. Толкова се бях прехласнал по нея, че я оставих да изхарчи и онова, което не притежавах. Непрекъснато купуваше по нещо — чанти, дрехи, бижута и разни там глупости, но тъй като ми се искаше да й угодя, я оставях да пилее. Тя въпреки това все мърмореше. Не й харесваше малкият апартамент, в който живеехме. Трябваше й кола. Защо да се друса по автобусите, докато аз отивах с кола на работа? Обичах я, така че се опитвах да я прилаская. Дори й показвах какво е състоянието на финансите ни, за да й докажа, че не можем да купим желаната от нея вещ. Тя не обръщаше никакво внимание на цифрите.

— Ти си толкова известен — възразяваше ми. — Всички говорят за теб. Би трябвало да си добре материално.

Предложението на Чандлър дойде тъкмо когато бях започнал истински да се притеснявам.

— Знам точно къде ще се настаним! — заяви Линда. — Ийстлейк! Прекрасно място! Има си всичко! Хайде да отидем утре там и да си изберем къща.

Обясних й, че още не съм приел работата, дори не съм взел решение, а освен това Ийстлейк е изключително скъп квартал и разноските по жилище там биха пробили сериозна дупка в тридесет хиляди доларовия ни годишен доход.

Това беше първата ни истинска караница. Яростта й ме стресна. Започна да ми крещи и да хвърля разни вещи по мене. Така се стъписах, че отстъпих. Веднага щом обещах да приема работата и да отида с нея да огледаме в Ийстлейк, тя се хвърли в обятията ми и се извини, че е била „тъй палава“.

И така, отидох при Чандлър и му съобщих, че приемам да стана главен редактор.

Той седна зад бюрото и затъркаля огромна пура между месестите си устни — изглеждаше като фотоувеличение на обичайната представа за администратор, който движи двеста милиона долара.

— Чудесно, Мансън, заповедта ти за назначение е готова. — Замълча и ме изгледа изпод тежките си клепачи. — Искам да ти кажа още нещо. Ти ще се обявиш против покварените и нечестните, но не забравяй, че ще бъдеш като златна рибка в стъклен аквариум. Внимавай — не давай на никого възможност да отвърне на удара ти. Златните рибки няма къде да се скрият. Помни го. Вземи мен — аз съм квакер и се гордея с това. Вярвам в Бога. За личния ми живот не би могло да се спомене нищо лошо. Никой не може да ме уличи в нищо; никой не бива да е в състояние да уличи и теб. Ясно ли ти е? Няма да пиеш, когато шофираш, няма да затъваш в женски истории. Бракът ти върви добре и нека продължи да е така. Не бива да имаш неизплатени заеми. Нито каквото и да е, заради което враговете ти биха могли да те изнудват. Стига ти веднъж да стъпиш накриво и всеки вестник в този щат ще те изтипоса на първа страница. След като мисията ти ще бъде да обявиш война на покварените и на нечестните, враговете ти ще дават мило и драго да те разпънат на кръст, ако могат.

Тъй като тридесетте хиляди долара годишно ми трябваха, отвърнах, че разбирам, но след като и аз подписах заповедта за назначение, след като си стиснахме ръцете и излязох от пищния кабинет, ме обзеха съмнения. Вече бях изтеглил повече пари от банката отколкото беше влогът ми. Това се дължеше на Линда, която харчеше и харчеше.

И въпреки всичко се оставих глупаво тя да ме придума да купим къща в Ийстлейк.

Ийстлейк е жилищен квартал, построен за нуждите на по-заможната част от средната класа. Удобните и луксозни къщи се продаваха по за 75 000 долара, бяха снабдени със специално изработени мокети, миячни машини за съдове, климатични инсталации — човек можеше да намери в тях каквото му дойде наум, включително и пръскачка за моравата. Къщите бяха разположени край изкуствено езеро с площ около осемстотин декара. Имаше местен клуб с писти за езда, игрища за тенис и голф (осветени през нощта), плувни басейни и огромен луксозен супермаркет, от който можеше да се купи всичко — от карфица до черен хайвер.

Представата на Линда за рая се покриваше с Ийстлейк. Някои от приятелите й живееха там. Съобщи ми, че е немислимо ние да живеем където и да е другаде. Така че купих къщата с ужасяваща ипотека — трябваше да плащам по 10 000 долара годишно за такси, данъци за собствеността и лихви.

Нанесохме се и Линда беше доволна. Обзавеждането довърши окончателно спестяванията ми. Не е нужно да си кривя душата — къщата беше прекрасна и аз се гордеех, че съм неин собственик, но в едно ъгълче на съзнанието ми трептеше мисълта за цената й. Съседите ни бяха млади хора като нас, но съпрузите явно бяха с по-добри финансови възможности от мен. Всяка вечер или ходехме някъде, или приемахме гости. Линда, разбира се, продължаваше да ме врънка за собствена кола. Купих й един мини остин, но и с това желанията й не секнаха. Искаше нови елегантни дрехи — приятелките й били винаги с нови тоалети, а тя с какво стояла по-долу от тях? Линда не умееше да готви и мразеше домакинската работа, затова наехме Сиси, едра негърка, която започна да идва с разнебитения си форд през седмица и всяко нейно посещение ми струваше двадесет долара. Тридесетте хиляди годишно, които бяха изглеждали толкова добре при постъпването ми на работа при Чандлър, се стопиха ей така.

Списанието поне имаше успех. Извадих късмет, че попаднах на двама първокласни репортери — Уоли Митфорд и Макс Бери, които взех при себе си. Детективското бюро на Чандлър ме снабдяваше редовно с данни. Той ми зае и своя рекламен агент, който наистина си разбираше от работата. Продажбата на списанието не ми създаваше никакви проблеми. С помощта на Митфорд и Бери повдигнах булото на редица нередности и съответно си спечелих много врагове. Това не можеше да се избегне. Нали нападах администрацията и политиците. След четвъртия брой вече знаех, че съм станал обект на омраза, но в материалите се придържах така стриктно към фактите, че нападаните от мен служители наистина нищо не можеха да направят.

Веднъж бях поседнал на слънце и си правех равносметка наум. Изведнъж ми стана ясно колко уязвим мога да бъда, ако някой от враговете ми реши да надникне в личния ми живот. Бях задлъжнял с 3000 долара към банката. Явно живеех не според чергата си. Изглежда не бях в състояние да огранича харченето на Линда. Ако на някой репортер му хрумнеше, би могъл да загатне, че бракът ни е доста разклатен, а това, знаех си, би разтревожило Чандлър, чийто семеен живот беше безупречен.

В следващия брой на „Народен глас“, който трябваше да излезе в средата на месеца, нападах капитан Джон Шулц, шефа на полицията. С известни резерви споменавах, че не е съвсем ясно с какво е платил кадилака си, как е купил сто хиляди доларовата си къща, с какви пари е пратил двамата си синове в университета и е облякъл жена си с визон. Чандлър ми беше поръчал да нападна Шулц, защото го мразеше. Аз пък бях написал истината, но да се нахвърляш върху шефа на полицията означава единствено, че си търсиш белята. Знаех си, че след като списанието се появи из улиците, трябва много, много да внимавам.

Седях до празния плувен басейн и се чудех дали онова, с което се бях захванал, е разумно. Не притежавах квакерския манталитет на Чандлър.

Бях се заел с тази работа заради парите. За него нещата стояха по-просто — можеше да се погрижи в съда за всяка клевета срещу себе си, а и беше кръстоносец по природа. Аз не бях.

Утре се падаше първо число от месеца. Щеше да бъде и денят за уреждане на сметките — трябваше да си платя дълговете от миналия месец. Отидох до бюрото си и започнах да пресмятам какви са общите ни разходи с Линда. Сумата излезе с 2 300 долара по-голяма от тримесечното възнаграждение, което очаквах от Чандлър. Проучих собствените си сметки. Като се изключат екстравагантните покупки на Линда, най-обемисти бяха сумите за спиртни напитки и месо. Когато два пъти седмично угощаваш десетина-петнадесет души, когато им осигуряваш огромни пържоли и концентрати, колкото им душа иска, ти наистина рискуваш да изпуснеш края на харчовете си, а като се добавят и надниците на Сиси, месечните вноски за двете коли, всекидневните разноски, данъкът общ доход и имуществените такси, просто се чудех как не сме го загазили повече.

Облегнах се в стола с чувството, че съм попаднал в капан. Налагаше се да направя нещо, но какво? Очевидно къщата трябваше да се продаде и да се преместим в малък апартамент в друг район, но вече се ползвах с името на преуспяващ човек сред съседите си от Ийстлейк; можех ли да си позволя да развея бяло знаме и да се предам?

Телефонът иззвъня. Беше Хари Митчъл.

— Ало! Стийв? Ще минеш ли към нас? Да ти приготвя ли пържолата?

Поколебах се, докато оглеждах листчетата по бюрото си. Какъв ли смисъл имаше да оставам тук и да продължавам със сметките?

— Разбира се, Хари. Тръгвам веднага.

Когато оставях слушалката, реших, че може би утре ще намеря някакво разрешение, макар здравият разум да ми подсказваше друго.

Налагаше се да поговоря с Линда, а тази мисъл ме изпълваше с ужас. Знаех, че ще ми направи сцена. Все още ясно си спомнях последната ни голяма свада. Но трябваше да й се каже. Необходимо беше наистина да намалим разходите си. Съдействието й ми бе нужно.

Заключих къщата, слязох в гаража и влязох в колата си. Хари и Пам Митчъл ми бяха приятни. Той печелеше добре от търговията с недвижими имоти. Предполагам, че изкарваше поне три пъти повече от мен. На неделните угощения у тях никога не се събираха по-малко от тридесет души.

Подкарах към дома им, като си внушавах без особена надежда, че утре може би нещата ще изглеждат по-добре.

* * *

Джийн Кеси, секретарката ми, беше в кабинета ми и подреждаше пощата, когато пристигнах този понеделник сутринта.

Няколко думи за Джийн — беше на около двадесет и шест години, висока, с тъмна коса и хубава фигура, лицето й беше приятно, без да е красиво, а работоспособността й беше ненадмината. Преди да дойде при мен, бе работила като четвърта секретарка в екипа на Чандлър и той с нежелание се бе лишил от услугите й, като ме увери, че ми прави възможно най-големия подарък, какъвто тя наистина беше.

— Добро утро, Стийв — поздрави ме тя и се усмихна. — Господин Чандлър иска да те види. „Веднага щом пристигне, да ми го пратиш“ — това бяха думите му.

— Каза ли за какво става въпрос?

— Нищо особено. Познавам по тона на гласа му. Не са неприятности.

Погледнах часовника си. Беше 9.08 часа.

— Този човек спи ли понякога?

— Не много… Чака те — засмя се тя.

Така че слязох до колата си и подкарах към сградата на Чандлър.

Секретарката, жена на средна възраст с пронизващи ледени очи, ми махна да вляза в кабинета му.

— Господин Чандлър ви очаква, господин Мансън.

Чандлър бе седнал зад голямото си бюро и преглеждаше пощата. Когато влязох, той вдигна глава, отпусна масивното си туловище върху внушителния стол и ми посочи да седна във фотьойла срещу него.

— Стийв, свършил си чудесна работа. Току-що прочетох коректурите на материала за Шулц. Струва ми се, че този път сме успели да поставим този нехранимайко на мястото му. Много добре е направено.

— И мене биха могли да ме поставят на мястото ми, господин Чандлър.

— Разбира се — усмихна се той, — тъкмо затова исках да си поговорим. Отсега нататък ще бъдеш белязан човек. На ченгетата ще им бъде наредено да те уличат в нещо. Тях ги е страх от мене, но не и от теб. Готов съм да се обзаложа, че до няколко седмици Шулц ще подаде оставка, но преди да го направи, ще се опита да ти отмъсти. Бих искал да те защитя. — Той спря и ме огледа. — Имаш ли някакви лични проблеми?

— Че кой няма? — отвърнах с въпрос аз. — Да, имам лични проблеми.

Той поклати глава.

— Нещо, което не би могло да се оправи с пари ли е?

— Не.

— Наистина ли? Бъди откровен с мене, Стийв. Работата ти в списанието е много ценна. Аз съм на твоя страна.

— Проблемът са единствено парите.

— Така си мислех и аз. Красивата ти жена те е вкарала в дългове, нали?

— Аз сам си се вкарвам в дългове, господин Чандлър.

— Точно така. В наши дни хората често харчат повече, отколкото могат да си позволят. Не се простират според чергата си. Жените им се надпреварват в покупките с останалите жени, а това струва пари. Не си мисли, че не съм наясно с положението само защото не съм имал и никога няма да имам такива проблеми. Последната ти статия заслужава известно поощрение. — Той плъзна един чек по бюрото. — Оправи дълговете си и отсега нататък дръж жена си по-изкъсо. Тя е красавица, но на жените не трябва да им се разрешава да подивяват.

Взех чека. Беше за 10 000 долара.

— Благодаря, господин Чандлър.

— Това не би трябвало да се повтаря. Запомни думите ми: златните рибки няма къде да се скрият, а ти сега си попаднал в аквариум за златни рибки. В момента ти подавам ръка и те оставям да се опиташ да се оправиш, но ако занапред не съумееш да овладееш положението, значи не си подходящият човек за мен.

Погледнахме се право в очите.

— Разбирам.

Отидох до банката и внесох чека в сметката си. Говорих с Ърни Мейхю. Чекът щеше да покрие взетите от мене суми без покритие, да изплати дълговете ми и да ме остави с приличен кредит. Напуснах банката като човек, който е свалил цял тон цимент от гърба си.

Макар да бях решил да поговоря с Линда за финансовото ни положение, стояхме до толкова късно у семейство Митчъл, че изобщо не ми се удаде възможност. И двамата бяхме леко пийнали, когато се прибрахме — мушнахме се веднага в леглото. Опитах се да я любя, но тя се отдръпна с мърморене „О, Боже… не сега“. Така че заспахме, но сутринта, когато станах, тя все още спеше. Направих си кафе и поех за работа.

Прекарах сутринта в последен оглед на списанието, преди да го дам в печатницата. Заради атаката срещу шефа на полицията реших да увелича тиража му с 15 000.

По обед изядох един сандвич на бюрото си и се заех с работата върху следващия брой. Докато работех над макета, мисълта, че все пак трябва да говоря с Линда не излизаше от главата ми.

Това не би трябвало да се повтаря. В момента ти подавам ръка. Ако занапред не съумееш да овладееш положението, значи не си подходящият човек за мен.

Усещах, че е предупреждение, защото знаех, че Чандлър винаги мислеше онова, което казваше. И така, вечерта трябваше да говоря с Линда и да й наложа да разбере, че не можем да продължим с този екстравагантен начин на живот.

Предстоящото сражение с Линда — а то наистина щеше да е сражение — изобщо не ми позволяваше да се съсредоточа. Блъснах стола, изправих се и закрачих из обширния си кабинет. Дочувах и недалечното тракане на пишещата машина на Джийн. Отнякъде долиташе и гласът на Уоли Митфорд, който записваше предварителни данни на магнетофона си. Погледнах часовника на бюрото си. Беше 16.15. Имаше още два часа, преди да се върна вкъщи и да подхвана разговора с Линда.

Запалих цигара и отидох до големия прозорец, от който целият град се виждаше като на длан. Колите се движеха със запалени фарове заради смога. Погледнах към сградата на Чандлър. Крилото, в което се намираше кабинетът му, беше цялото обляно в светлина.

Вътрешният телефон звънна. Отидох до бюрото и натиснах бутона.

— Дошъл е посетител, господин Мансън — съобщи ми Джийн, — господин Горди. Би искал да ви види.

Горди? Името не ми говореше нищо.

— Какво иска?

Последва пауза, после Джийн отвърна с малко разтревожен глас:

— Твърди, че въпросът е личен и поверителен.

— Прати ми го след три минути.

Тъкмо толкова време ми трябваше да сложа ролка в магнетофона, да наглася микрофона, да се настаня зад бюрото и да запаля нова цигара.

Джийн отвори вратата и направи път на висок, слаб човек със старичък, но добре изгладен костюм. Беше около четиридесетгодишен. От широкото му оплешивяващо чело лицето се стесняваше надолу в стегнати челюсти, носът бе тънък, очите разположени в дълбоки очни ябълки, а устата — с почти несъществуващи устни.

Изправих се да се ръкувам с него. Дланта му беше суха и корава.

— Господин Горди?

— Точно така. Джеси Горди. — Той се усмихна и показа дребните си жълти зъби. — Вие едва ли ме знаете, господин Мансън, но аз, разбира се, ви познавам.

— Моля, седнете — посочих към един стол.

— Благодаря. — Той се намести, извади пакет „Кемъл“ и запали цигара. В движенията и в изражението му, в арогантната и самоуверена лекота на държанието му имаше нещо, което започна да ме безпокои.

— По някакъв специален въпрос ли сте дошли? — Поместих няколко папки пред себе си, за да му подскажа, че нямам време за губене.

— Мисля, че мога да ви дам някои сведения, господин Мансън, от които би излязла интересна статия. — Той отново откри жълтите си зъби. — Следя внимателно списанието ви — първокласна работа, точно това, от което градът ни се нуждае.

— Радвам се, че мислите така, господин Горди. И какви са сведенията ви?

— Нека първо се представя. Аз съм управител на супермаркета „Добре дошли“ в жилищния комплекс Ийстлейк. Струва ми се, че вие не сте идвали в магазина, но жена ви, с радост мога да кажа, е от редовните ни клиентки. — Устните отново се повдигнаха и аз отново видях ситните жълти зъби — те извикаха у мен асоциация с плъх. — Всички обитателки на Ийстлейк пазаруват при нас.

У мен нарастваше чувството, че зад този непринуден тон се крие нещо неприятно и затова се постарах да изглеждам заинтересуван и да кимам одобрително; да видя какво ще излезе.

— Господин Мансън, вие сте създали чудесно и убедително списание, чрез което се изобличават нечестните хора. Усилията ви са похвални и от тях се чувства голяма необходимост — продължи Горди. — Чел съм всички досегашни броеве и очаквам с нетърпение следващия. — Той се наведе и изтърси пепелта от цигарата си в стъкления ми пепелник. — Дойдох при вас, господин Мансън, за да ви предложа данни относно дребните кражби в моя магазин. Наричаме ги „дребни“ макар че щетите от тях за една година достигат цифрата 80 000.

Учудено го погледнах:

— Искате да кажете, че хората от този квартал крадат стока за 80 000 долара годишно от вашия магазин?

— Точно така — кимна той. — Не знам на какво се дължи това, но хората, дори и да са добре материално, крадат. Някой прислужник от квартала би си купил стоки за десетина долара и ще открадне само два пакета цигари. Заможната госпожа обаче ще напазарува за сто долара, а ще открадне шишенце скъп парфюм.

Това започна да ми става интересно. Ако човекът говореше истината, щях да напиша скандален материал, който много би се харесал на Чандлър.

— Изненадвате ме, господин Горди — възкликнах аз. — Имате ли доказателства?

— Разбира се.

— И какви са те?

Той загаси цигарата си, запали нова и отново ми се усмихна:

— Въпреки големите разноски директорите на фирмата решиха да поставят скрити камери, които да покриват цялата площ на магазина. Камерите бяха включени преди две седмици. Директорите са говорили с шефа на полицията, който изразил готовност да възбуди наказателно преследване въз основа на данните от филмите, ако материалът изглежда достатъчно достоверен. — Горди се облегна в стола си. — Филмът, който е у мене в момента, господин Мансън, е толкова убедителен, че се колебая дали да не го предам на капитан Шулц. Помислих си, че първо трябва да поговоря с вас и с още някои съпрузи, чиито жени пазаруват в магазина ми.

Изведнъж почувствах хлад по гърба си.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, господин Горди. — Гласът ми ненадейно бе прегракнал. — Какво искате да кажете?

— Господин Мансън, моля ви да не губим време. Вие цените вашето, а аз моето. — Той извади плик от джоба си и го хвърли на бюрото ми. — Погледнете това фотоувеличение, извадено от шест-седемметров видеофилм. Струва ми се, че дори този материал е достатъчно доказателство, че госпожа Мансън е била малко непослушна.

Взех плика и измъкнах лъскава снимка. На нея беше Линда, която с лукав вид пъхаше шишенце „Шанел № 5“ в чантата си.

Седях неподвижно като вкаменен и се взирах в снимката.

— Тя, разбира се, не е единствената — с внимателен глас се обади Горди. — Толкова много госпожи от Ийстлейк правят същото. От филма се научават много неща. За капитан Шулц няма да представлява никаква трудност да възбуди наказателно преследване. Хубавата ви, дори прекрасна жена, господин Мансън, може да завърши и в затвора.

Бавно оставих снимката на бюрото си.

Горди се изправи.

— Това, разбира се, е шок за вас. — Той показа жълтите си зъби. — Ще ви трябва време да помислите и дори да го обсъдите с госпожа Мансън. Бихме могли някак да уредим този неприятен въпрос. Преди да дам на капитан Шулц изобличителната филмова касетка, бих могъл да залича участието на жена ви. Бих предложил да ви дам частта от филма с нея срещу 20 000 долара. Това не е кой знае каква сума, като се има предвид успехът ви. Бих ли могъл да ви предложа да ме посетите утре вечер с парите? Малката ми скромна къщичка е недалеч от прекрасния ви дом. Ийстлейк № 189. — Наклони се към мен, очите му сега бяха ледени, а жълтите зъби вече не разкриваха усмивка. — Утре вечер, господин Мансън… в брой, моля ви. — Без да каже нищо повече, той излезе от кабинета ми, а аз останах на мястото си с прекрасното лице на Линда пред себе си, гледах я как прави това лошо, лошо нещо и разбирах, че трябва да я спася от наказателно преследване.

Но как?

Винаги си бях мислил, че ако някой направи опит да ме изнудва, веднага ще отида в полицията — което е единственият начин човек да се отърве от такова положение. Но атаката ми срещу Шулц напълно ме лишаваше от възможността да отида при него. Той със сигурност щеше да постави Горди на мястото му, но не би проявил никакво снизхождение към Линда, освен ако…

Бих ли могъл да оттегля статията си? Все още разполагах с повече от седмица преди списанието да излезе от печат. Имах много материал, с който бих могъл да я заместя, но Чандлър бе одобрил статията. Тъкмо за нея ми бе дал наградата от 10 000 долара, с които изплатих дълговете си. Бих ли могъл сега да го убедя, че фактите ни може би не са съвсем сигурни и че бихме могли да се окажем обвиняеми по дело за клевета?

На вратата ми се почука и влезе Уоли Митфорд.

— Имаш ли време да хвърлиш един поглед на това, което съм нахвърлил за новата гимназиална сграда, Стийв?

Искаше ми се да остана сам, за да размисля добре, затова с усилие махнах с ръка:

— Разбира се. Сядай.

Уоли взе стол и започна да разстила листовете си пред мен, а аз мушнах снимката на Линда в горното чекмедже и изключих магнетофона.

Уоли беше пълничък и приятен на вид, около четиридесетгодишен. Косата му редееше, имаше челюстите на булдог, а очите му почти се закриваха от дебелите стъкла на очилата. Беше изключително добър в журналистическите разследвания, а аз бях работил с мнозина репортери.

Поговорихме за новата гимназиална сграда, чийто строеж се финансираше от общината. Уоли смяташе, че предвиденият бюджет е прекалено раздут. Бе направил някои проучвания и бе открил поне три предприемачески фирми, които предлагаха значително по-ниски цени, отколкото вече ангажираната.

— В дъното на всичко стои Хамънд — наблегна той. — Явно ще се облажи с тлъстичка комисионна. Бихме могли да му създадем някои проблеми. Какво ще кажеш?

— Виж какво би могъл да открие за него Уебър.

Уебър беше шефът на детективското бюро на Чандлър.

— Добре. — Уоли драсна нещо в бележника си. — Стийв, как си? Изглеждаш сякаш те е хванал грип.

— Само главоболие. — Замълчах, после добавих: — Онази статия за Шулц? Мислиш ли, че трябва да я пускаме?

— Дали да я пускаме? — Той се вторачи в мене. — Ти шегуваш ли се?

— Мислех си нещо за нея. Би могла да ни докара много неприятности. Искам да кажа, че ченгетата може така да се разлютят, че да го загазим всички.

— Ние си говорихме за това още преди да започнем разследванията, нали? — ухили се Уоли. — Ти я замисли, а аз я написах, така че и двамата сме в устата на лъва. Какво би могло да ни тревожи? Какво биха могли да ни направят ченгетата? И аз, и ти се държим прилично… Така че… — Той ме погледна внимателно. — Да не си се уплашил нещо, Стийв? Да не би да има някакви тайни в миналото ти? — Широката му усмивка не ми донесе никакво облекчение. — Освен това нали и шефът ни даде зелена улица? Ако възникнат някакви неприятности, той ще се оправи с тях и ще постави този кучи син Шулц на мястото му.

— Да. Добре. Поговори с Уебър и виж може ли да се изрови нещо около Хамънд.

Той замислено ме изгледа, събра си листовете и тръгна към вратата.

— И не се напрягай много довечера, Стийв. Легни си по-рано.

Когато излезе, превъртях ролката и я сложих в джоба си. Снимката прибрах в чантата и излязох в приемната на Джийн.

— Отивам си вкъщи, Джийн. Малко съм се простудил. Уоли ще бъде тук, ако се появи нещо.

Тя ме погледна загрижено:

— Имаш ли вкъщи аналгин-хинин?

— Разбира се. Утре всичко ще е наред.

Излязох в коридора. Вратата на Уоли беше открехната. Надникнах вътре.

— Тръгвам си, Уоли. Ако стане нещо, обади ми се вкъщи.

— Нищо няма да стане. Легни си по-рано.

Поколебах се, но трябваше да попитам:

— Шърли пазарува ли в магазина „Добре дошли“?

Шърли беше практичната и приятна съпруга на Уоли.

— При тази шайка крадци! — Уоли поклати глава. — Предполагам, че при тях е поне с петнадесет процента по-скъпо от всички останали магазини в квартала. Там е само за богаташи и сноби. Бихме могли и тях да разобличим, Стийв. Да ги накараме да се позамислят.

— Може да си помислим за това. Е, ще се видим утре.

Взех асансьора до партера, влязох в колата си, запалих мотора и се загледах мрачно през прозореца.

Какво можех да направя? Двадесет хиляди долара до утре вечер или филмът щеше да отиде при Шулц. Можех да си представя как полицията идва и задържа Линда. Можех да си представя сензацията и отношението на печата към случая. Чандлър щеше веднага да ми покаже вратата. Помислих си за всичките ни съседи — за закачките и подигравките — и за първи път, откакто се бяхме оженили, усетих облекчение, че нямаме деца.

Сигурно имаше някакъв изход.

Бях оправил задълженията си към банката. Дали Ърни Мейхю щеше да склони да ме кредитира с 20 000 долара? Това беше празна надежда, реших аз, след като поразмислих. Би могъл да ми заеме 5000, и то ако измисля убедителна причина. Но от къде да взема остатъка? Сетих се за Лу Миър от бандата по заемите, когото възнамерявах да изоблича в някой от следващите броеве. Макс Бери, другият ми репортер, вече бе подготвил план за материала. Възнамерявахме да нападнем Миър за заемите с 60-процентна лихва, а Макс вече разполагаше с подробности за екипа събирачи на дължимото — шайка побойници, които пребиваха нещастниците, неуспели да съберат жестоката лихва. Ако можех да спра статията, вероятно Миър би ми заел парите при разумни условия, но после си спомних, че Чандлър вече бе видял черновата на Макс и я бе одобрил.

Включих на скорост и поех към къщи.

* * *

След като се измъкнах от града и излязох от пояса смог, открих, че вечерното слънце е горещо, а въздухът чист. Не очаквах да заваря Линда вкъщи и надеждите ми се оправдаха. Вратите на гаража бяха отворени, а остинът й го нямаше. Вкарах своята кола в гаража, погледнах часовника си — беше малко след 18.00 часа, — после отключих вратата за къщи откъм гаража и отидох в кабинета си. Сложих ролката на своя магнетофон, прибрах снимката в чекмеджето на бюрото си и влязох в стаята на Линда за преобличане. Отне ми само няколко минути да открия шишенцето „Шанел № 5“. После отворих шкафа с гримовете й и разгледах шишенцата и лосионите, подредени по рафтовете. Всички те, разбира се, би трябвало да са крадени. Имаше голямо, изящно изработено шишенце парфюм „Джой“. От една реклама в „Нюйоркър“ знаех, че това е най-скъпият парфюм, който е възможно да се поднесе като подарък. Затворих шкафа и отидох до кухнята да си извадя лед за питието, от което така се нуждаех.

В цялата кухня цареше безпорядък — съдовете от закуската стояха в умивалника, остатъци от готов обед от пиле с къри бяха разхвърляни по кухненската маса заедно с употребените чиния, нож и вилица. По пода бяха пръснати трохи от хляб. Спомних си, че Сиси щеше да дойде утре. Върнах се в кабинета, налях си една чаша и седнах зад бюрото. Седях си така и се опитвах да измисля някакво разрешение. Признавам, че бях изпаднал в паника. Виждах, че всичко, за което бях работил, както и цялото ми бъдеще отиват по дяволите заради алчността на глупавата ми красива жена. Защо не ме бе помолила да й купя парфюм? Как е могла да прояви такава отчайваща безразсъдност и да се превърне в крадла, след като би трябвало да знае какво ще означава това и за двама ни, ако я хванат?

Заставих се да отпъдя тези мисли и да се съсредоточа върху Джеси Горди. Опитах се да си припомня точните му думи и за всеки случай пуснах магнетофона.

Филмът, който в момента е у мене, господин Мансън, е толкова убедителен, че аз се колебая дали да не го предам на капитан Шулц. Помислих си, че първо трябва да поговоря с вас и с още някои съпрузи, чиито жени пазаруват в магазина ми.

Явно Линда не беше единствената крадлива съпруга. Били са изнудвани и други мои съседи. През съзнанието ми преминаха имена на семейства, които живееха около нас. Митчъл? Латимър? Тийсън? Гилроу? Крийдънс? Списъкът можеше да продължи безкрайно — всички мъже бяха богати, а жените им разглезени; мъжете бяха много по-богати от мене, но се съмнявах дали жените им бяха по-разглезени от Линда. Дали съпрузите също са били посетени от Горди? Ако е имало, да речем, още четири крадливи жени? При тарифа 20 000 долара на съпруга общо 80 000 за едно посещение със заплаха и парче филм!

Изведнъж ме обзе гняв, вдигнах слушалката и набрах телефона на Хърман Уебър.

Собственик на детективското бюро „Алърт“^[2] беше Хенри Чандлър, а негов изпълнителен директор Хърман Уебър. Той някога е бил лейтенант в полицията и си е подал оставката, защото бавели повишението му. Основал бюро за частни детективски проучвания. В полицията го обичали и съвсем скоро петима полицаи от най-добра класа също напуснали работа и отишли при него. Чандлър го бе финансирал, а сега го бе прибрал под крилото си заедно с петимата му бивши колеги. Дело на Уебър бяха всички по-трудоемки разследвания за „Народен глас“. Аз лично не го харесвах — беше печен, упорит и работата с него криеше изненади, но успяваше да се добере до фактите и в тях нямаше грешка.

Силният му насечен глас проехтя в слушалката:

— Уебър.

— Хърман, Стийв се обажда — съобщих аз. — Изникна една малка работа, която би трябвало да се проучи.

— Казвай направо — магнетофонът е включен.

Такъв си беше Уебър — много полезен и все пак ченге. Никога не приемаше задача, без да е записал разговора на магнетофон.

— Джеси Горди — продължих. — Управител е на супермаркета „Добре дошли“. Искам да знам всичко за него — дори колко често си реже ноктите на краката. Направи го бързо.

— Ще стане. Няма да е трудно. Имам негово досие, в което само трябва да се отразят последните месеци. Ще го получиш утре по обед.

— Приготви го за десет часа.

— Просто така? — Той подсвирна.

— В десет часа искам доклада на бюрото си-завърших аз и оставих слушалката.

Погледнах часовника си. Беше 18.20. Отворих тефтерчето си и намерих домашния телефон на Ърни Мейхю. Обади се Марта, жена му.

— Ърни върна ли се вече? Стийв е на телефона.

— Да, но в момента е в тоалетната — засмя се Марта. — Как сте вие двамата? Струва ми се, че не сме се виждали от векове. Кога ще се съберем? Какво ще кажеш за другия петък? Минете към нас.

— Добре. Ще говоря с Линда. Нали знаеш как е, Марта, плановете на мъжа вече нямат никакво значение. Може да е намислила нещо друго.

— Е, надявам се да не е, Стийв — засмя се Марта.

После Ърни взе слушалката:

— Здрасти, Стийв!

— Виж какво, Ърни, случи се нещо непредвидено. Майката на Линда трябва да се оперира. Извинявай, че те занимавам с работа по това време, но искам да се поуспокоят нещата. Дали ще мога да получа 15 000 долара?

Последва пауза.

— Ама ти сериозно ли искаш… — Той изведнъж се досети, че Марта също е там и спря.

— Точно това искам. Като гаранция можеш да опишеш къщата, Ърни.

Отново настъпи дълга пауза.

— Нека поговорим утре за това, Стийв. Ще ти определя час за девет и петнадесет в кабинета си.

— Би ли могъл все пак да ми кажеш дали ще стане или не?

— Ще поговорим за това. Според мене сумата е малко нереалистична. Както и да е, ще поговорим. Съжалявам за майката на Линда.

— Благодаря.

— Нека първо се видим, а?

— Разбира се. Добре, Ърни, до утре. — Затворих телефона.

Чух как остинът на Линда влиза в гаража. Включих настолната лампа, допих чашата си и зачаках.

Чух и как входната врата се отваря и затръшва. Тя не си направи труда да ме потърси, а изтича на горния етаж. Токчетата й изтропаха над главата ми, докато отиваше към банята. Последва пауза, след което се пусна водата. Седях си така и я чаках. Телефонът иззвъня. Макар че апаратът беше до мене, не го докоснах.

Линда се обади от спалнята ни. Кикотеше се.

— Стийв! Франк е на телефона. — Беше излязла на площадката. — Иска да говори с тебе.

Вдигнах слушалката:

— Здрасти, Франк.

— Какво ще кажеш да наминете към нас след двадесетина минути? — попита ме Франк Латимър. Слушах приятния му баритон и се чудех дали жена му също не е крадла като моята. — Сали току-що се върна с кутия огромни скариди. Джак, Сузи, Мърил и Мейбъл ще дойдат. Какво смяташ?

Линда влезе в кабинета.

— Не тази вечер, Франк… благодаря ти все пак — отвърнах. — Нещо съм настинал. Решил съм да си легна рано. — Изслушах съчувствията му и затворих.

— Настинка? — Линда мрачно се беше вторачила в мен. — За какво говориш? Ние нямаме нищо за ядене вкъщи. Звънни му сега ти и му кажи, че си променил решението си!

— Нищо няма да ни стане, ако погладуваме малко — отвърнах. — Седни. Искам да поговорим.

— Ти може да не го направиш, но аз ще го направя!

Дойде до бюрото ми и се пресегна към телефона, но тъкмо тогава аз извадих шишенцето „Шанел № 5“ и го поставих точно пред нея.