Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Can Say That Again, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14 гласа)
Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
hammster (2010)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Не питай

„Абагар холдинг“, София, 1993

Редактор: Боряна Михайлова-Гечева

ISBN 954-8004-98-4


1

От една седмица седях в мизерния си апартамент — сам, втренчен в празното пространство пред себе си и чаках. Вече нямах никакви пари и което беше още по-лошо — нямаше откъде да взема заем. С живота точно в този момент ме свързваше единствено телефонът. Когато той иззвъня — за първи път от цели седем отвратителни дни — едва не си счупих краката, за да вдигна слушалката.

— Обажда се секретарката на Лу Пренц.

— Здрасти, Лиз! — Неслучайно бях актьор на второстепенни роли. Заставих гласа си да изразява искрено удоволствие — не отчаян писък за помощ, а да бъде равен, без паника, абсолютно спокоен. — Хвана ме на вратата. Тъкмо излизах.

Знаех много добре, че тези бръщолевения няма да минат на Лиз Мартин, но пък щеше да ги изслуша без да каже дума. Вече достатъчно дълго беше работила за Лу Пренц, за да е наясно, че всичките му клиенти просто вият за работа.

— Мистър Пренц иска да ви види спешно, мистър Стивънс — каза ми тя. — Да му предам ли, че ще дойдете?

— Какво означава „спешно“?

— Днес следобед в три.

Беше време, когато Лу Пренц разговаряше с мен за бизнес пред порция изобилен обяд в някое лъскаво заведение, но това беше някъде в далечното минало. Сега, когато имаше желание да ме види, то беше единствено, за да ми напомни, че му дължа петстотин и три долара.

— Да не би да се притеснява за парите, Лиз? — попитах аз с отегчен глас. — Заради тях ли иска да ме види?

— Става дума за работа, мистър Стивънс.

— Ще дойда точно в три.

Затворих телефона и въздъхнах дълбоко, с облекчение. Дявол да го вземе! Как имах нужда от работа! От каквато и да е проклета работа!

Преди няколко години имах голям успех — тогава играх злодея в някои уестърни. След това на няколко пъти станах „приятелят, който никога не спечелва сърцето на момичето“ — само второстепенни роли. След това се превърнах в „онзи, когото застрелват в началото на филма“ и после в „типът, който се навърта наоколо и гледа заплашително“ — за около петдесет секунди в кадър. След това вече нямаше нищо особено — само няколко дребни епизодични роли, една по-голяма в някакъв телевизионен сериал и сега, както се казва в нашия бранш — почивах.

Бях прехвърлил четиридесетте — висок, представителен, чернокос и разведен. Гардеробът ми, внимателно поддържан, започваше да показва признаци на износване. А аз продължавах да чакам и да чакам. Бях толкова закъсал, че дори ме беше страх да изляза от къщи да не би да ме няма, ако ме потърсят по телефона. Ядях само по един хамбургер на ден, който поръчвах да ми донесат. Но не преставах да се надявам на големия пробив.

Лу Пренц беше известен като последната възможна спирка за неуспелите и застаряващи актьори и актриси. Когато големите агенции, не чак толкова големите агенции и малките агенции преставаха да проявяват интерес към някого, Лу Пренц проявяваше желание поне да опита с него. Той често пускаше мазната си усмивка и казваше:

Кой знае? Някой глупак може и да те вземе, а това означава долари в банковата ми сметка.

За да отдам дължимото на Лу, трябва да призная, че преди шест месеца, когато вълците вече виеха до самата ми врата, той не ме остави да умра от глад. Когато ми даваше мангизите, каза, че ми имал доверие. Бил убеден, че ще му ги върна, заедно с двадесетте и пет процента лихва. Когато ги взех, аз с радост се съгласих с него, но чувствах, че поема голям риск. Бях продал дори колата си.

Но щом Лиз каза, че става дума за работа, значи ставаше дума за работа. Лиз Мартин беше отракано осемнадесетгодишно момиче. Работеше при Лу от три години и ако някой можеше да има златно сърце, това беше тя. Виждал съм я да плаче при вида на старите изпосталели актриси, които нерядко изритваха от офиса на шефа й.

Когато влязох в малката стаичка, която служеше за приемна, заварих Лиз да пише на машината като бясна. Усмихнах й се с широка, приятелска усмивка.

Лиз беше слаба, дребна блондинка с големи сини очи и излъчване като на кокер шпаньол — малко тъжен, но копнеещ да го погалиш.

— Здрасти, Лиз — поздравих аз и затворих вратата. — Алигаторът свърши ли с дъвкането на поредните кости?

Тя кимна и посочи вратата към офиса на Лу.

— Влизайте направо, мистър Стивънс. Желая ви успех.

Лу Пренц седеше зад бюрото си, опрял тлъстите си ръце на мръсния плот и затворил очи. Плътната червенина на лицето му ми подсказа, че пак е намалявал съдържанието на някоя бутилка скоч за чужда сметка.

Лу беше нисък, набит и прекалено дебел. Плешив и гладко избръснат, когато си спомнеше, че трябва да се избръсне, той имаше вид на вуйчо непрокопсаник, върнал се за малко у дома, за да потърси някой и друг забравен долар. Винаги носеше един и същ лъщящ син костюм. Падаше си по вратовръзки с ръчно изрисувани цветя и зелени като бирена бутилка ризи. Едва когато отвори очи и ме погледна, си припомних, че той беше не само умен, не само хитър, но и корав като шведска стомана.

— Седни, Джери — посочи ми той стола за посетители. — Струва ми се, че се появи нещо, което може да ти е от полза.

Аз седнах много внимателно, тъй като знаех, че този стол е удобен колкото девствен пояс, и че е направен специално, за да прогонва клиентите на Лу, колкото се може по-скоро.

— Изглеждаш добре, Лу — казах му аз. — Не сме се виждали отдавна.

— Зарежи тия реплики от долнопробните филми — сряза ме той и се оригна тихо. — Само слушай.

Той се вторачи в мен с малките си очички и присви клепачи.

— Дължиш ми петстотин и три долара.

— Да оставим тази стара история, Лу. Кажи какво имаш за мен.

— Само ти го припомням, защото ако пипнеш сегашната работа, първото нещо, което ще направиш, ще бъде да ми се издължиш.

— Каква работа? Нещо в телевизията ли?

— Не знам точно каква е работата, но инстинктът ми подсказва, че в нея има доста пари. — Той чукна с пръст клюнестия си нос. — Естествено, ако я дадат на теб.

— Сигурно си преял на обяд — констатирах аз. — Имам чувството, че бълнуваш.

— Престани да ми губиш времето! Млъкни и слушай!

И аз започнах да слушам.

В десет часа сутринта в офиса му го посетил някакъв човек, който се представил като Джоузеф Дюран. Направил му много силно впечатление. Бил на около четиридесет, добре нахранен, мургав и загладен. Бил облечен с безупречен костюм, какъвто може да се купи само срещу много пари. Носел черни обувки от гущерова кожа и вратовръзка от Пиер Карден. Лу забелязваше такива подробности. Изобщо, от този човек лъхал ароматът на богатството.

Мистър Дюран му казал, че иска да наеме някой актьор без ангажименти. Разбрал, след като се поинтересувал тук и там, че мистър Пренц се занимава именно с безработни актьори.

Лу му се усмихнал с мазната си усмивка и му казал, че има и много други клиенти, които печелят добри пари в киното и телевизията.

Мистър Дюран махнал с ръка при тази очевидна лъжа и помолил да му покажат снимки на свободните в момента актьори, които желаят да получат ангажимент.

Лу му обяснил, че притежава четиристотин фотографии на актьори, които, за жалост, в момента почиват.

— Ще ги прегледам — отговорил Дюран.

— Четиристотин снимки? Може би ще е по-лесно, ако ми кажете какъв човек горе-долу ви трябва… След това ще пусна данните в компютъра (Лиз Мартин) и ще ви предоставя подборка.

Дюран кимнал одобрително.

— Трябва ми мъж между тридесет и пет и четиридесет и петгодишна възраст — обяснил той. — Трябва да е поне един и осемдесет висок… ръстът в случая е много съществен. Трябва да е слаб, не повече от осемдесет килограма, да умее да кара кола, да язди кон и да плува добре. Не искам да е някой от онези нафукани актьорчета, които се мислят за богове.

В папките си Лу имал само петима безработни колеги, които едва бегло отговаряли на тези изисквания, и освен това се смятали за супер богове. Устроил му голямо представление докато му показвал снимките. Дюран ги оглеждал внимателно.

Лу ми се усмихна с мазната си усмивка.

— Спря се на теб, Джери. Но преди да те ангажира иска да те види.

— А за каква работа става дума? — попитах аз. — И кой е той? Търсач на таланти ли?

— Съмнявам се — сви рамене Лу. — Държеше се потайно. Знам само едно… Че смърди на мангизи и че двамата с теб имаме остра нужда от тях… Прав ли съм?

— Не питай — казах аз, изпълнен с чувства.

— О’кей. Довечера, точно в десет и половина, ще влезеш във фоайето на хотел „Плаза“. След това ще отидеш до вестникарския щанд и ще купиш списание „Нюзуик“. После ще влезеш в бара и ще си поръчаш сухо мартини. Ще започнеш да преглеждаш списанието, ще размениш няколко думи с бармана и след като си изпиеш питието, ще се върнеш във фоайето. Не прави нищо от тези неща през куп за грош. Ще те наблюдават. Мистър Дюран иска да види как се държиш, как ходиш, какви са маниерите ти. Ще седнеш във фоайето. Ако Дюран е доволен, ще дойде при теб. Ако се издъниш, няма да дойде, а ти ще изчакаш половин час и ще забравиш, че си ходил там. Е, това е. Всичко зависи от теб.

— И нямаш представа какво иска, така ли?

— Никаква.

— За пари не стана ли въпрос?

— Не стана. Това е само проба, Джери. Всичко зависи от теб.

Замислих се. Стори ми се доста странно, но все пак можеше да се окаже някаква работа.

— И имаше вид на богат?

— Просто вони на мангизи.

— Е, добре. Нищо не губя. Ще отида на срещата. Лу пусна в действие мазната си усмивка:

— И не забравяй, дръж се кротко. Този тип знае какво иска.

— Да се държа кротко? Това значи винаги да казвам „да“, така ли?

— Бързо схващаш, Джери. Точно това значи.

— Ами ако ме наеме? Как ще се разберем с плащането? Ти ли ще се занимаваш с това?

Малките очички на Лу станаха ледени.

— Ако заговори за пари, кажи му да се обърне към мен. Аз съм твой импресарио, нали така?

— Така изглежда. Друг нямам. — Пуснах в действие една момчешка усмивка, но без искреността. — Добре, ще бъда там навреме. — Млъкнах за малко и добавих: — Лу, има още една малка подробност, която трябва да уредим, преди да те оставя отново да се отдадеш на къртовския си труд… Ще отида до „Плаза“. Ще купя списание „Нюзуик“. Ще поръчам мартини… нали така? Той ме гледаше подозрително.

— Това трябва да направиш.

Аз пуснах още по-широка момчешка усмивка.

— Ас какво?

Лу се втренчи в мен.

— Не те разбирам.

— Хайде да погледнем жестоките факти в очите. Аз съм гол като пушка. Дори трябваше да дойда пеша до скапания ти офис. Даже и колата си продадох.

Лу се изпъна назад в стола си и изпъшка:

— Невъзможно! Дадох ти…

— Това беше преди шест месеца, Лу. Сега имам точно един долар и двадесет цента.

Той затвори очи и изпусна тихо стенание. Виждах, че се бори със себе си. Най-накрая отвори очи, извади двадесетдоларова банкнота от добре натъпканото си портмоне и я сложи на бюрото отпред, сякаш беше направена от китайски порцелан.

Когато протегнах ръка, за да я взема, той каза:

— И гледай да получиш тази работа, Джери! За последен път ти давам пари! Ако не я получиш, повече не ми се мяркай пред очите. Ясно ли е?

Аз мушнах банкнотата в празния си портфейл.

— Винаги съм смятал, че имаш златно сърце, Лу. Ще разказвам на внуците си колко щедър си бил. Малките копеленца ще си изплачат очите от умиление.

Лу изсумтя.

— Сега ми дължиш петстотин двадесет и три долара, плюс двадесет и пет процента лихва. Върви си.

Излязох в приемната, където двама опърпани застаряващи мъже чакаха, за да се срещнат с Лу. Видът им беше потискащ, но все пак успях да се усмихна лъчезарно на Лиз. Тръгнах по улицата. Докато крачех към мизерния си апартамент, се надявах, както никога не се бях надявал дотогава, че тази вечер най-накрая ще направя пробива, от който толкова имах нужда.

* * *

Когато влязох във фоайето на хотел „Плаза“, стенният часовник показваше точно 10,30.

В по-добрите дни често бях посещавал този хотел, бях ползвал бара и ресторанта, бях водил в тях желаещите куклички. Тогава портиерът ми се усмихваше и повдигаше шапката си за поздрав, но сега едва ме удостои с поглед и избърза по тротоара, за да отвори вратата на един кадилак, от който се разляха един дебел мъж и една още по-дебела жена.

Фоайето както обикновено беше пълно с хора, които се шляеха насам-натам и се поздравяваха — мъжете, облечени във вечерни костюми, а жените — с боядисани в цветовете на войната лица. Никой не ми обърна никакво внимание, когато прекосих фоайето, за да отида до щанда за вестници. Старата сладурана, която продаваше зад него още от отварянето на хотела, ми се усмихна.

— Здравейте, мистър Стивънс! Не съм ви виждала от толкова време! В чужбина ли бяхте?

Е, поне някой ме помнеше.

— Във Франция — излъгах аз. — Как си?

— Средна работа. Остаряваме. А вие, мистър Стивънс?

— Добре съм. Дай ми „Нюзуик“, сладурче.

Тя заскимтя от удоволствие. Колко лесно е да зарадваш хората, които нямат пари и слава! Подаде ми списанието и аз платих. След това, понеже знаех, че може да ме наблюдават, й се усмихнах с най-очарователната си усмивка, казах й, че изглежда по-млада от последния път, когато я бях виждал и я оставих направо замаяна от радост. Отправих се бавно през тълпата към бара. Устоях на изкушението да се огледам и да се опитам да позная мистър Дюран. Само се надявах да е там и да наблюдава изпълнението ми.

Заведението беше претъпкано. Трябваше да си проправям път между дебелите ухаещи жени и дебелите шкембести мъже, за да стигна до целта си.

Йо-Йо, чернокожият барман, приготвяше някакви коктейли. Доста беше надебелял, откакто го бях видял за последен път. Той ме погледна бегло, след това продължително и накрая ми се усмихна.

— Здрасти, мистър Стивънс. Ей сега ще дойда. Аз подпрях лакти на бара. Още един ме помнеше. Когато Йо-Йо най-накрая дойде при мен, аз си поръчах сухо мартини.

— Отдавна не сте идвали, мистър Стивънс — каза той и протегна ръка към шейкъра. — Забравихме си физиономиите.

— Аха. Знаеш как са нещата. — Не му пробутах дивотията за Париж, защото Йо-Йо разбираше от такива работи.

— Така е. Един идва, друг си отива, какво можеш да направиш? — Имаше ли съчувствие в погледа му? — Както и да е. Радвам се да ви видя отново.

Той ми наля питието и забърза към някаква компания, която роптаеше, че вече няма какво да пие.

Изведнъж се почувствах много добре. Бяха минали месеци, преди някой да ми каже, че му е приятно да ме види.

Чудех се дали изпълнението ми с Йо-Йо е било достатъчно дълго. С чаша в ръка аз се огледах наоколо, но тълпата беше толкова гъста, че изобщо не успях да разбера дали сред хората има някой, който прилича на мистър Дюран — така, както ми го описа Лу. Отпих от чашата и прегледах списанието. Когато Йо-Йо свърши, му махнах да дойде.

— Дай ми пакет „Честърфийлд“, моля те.

— Веднага, мистър Стивънс. — Той ми подаде цигарите. — Харесва ли ви питието?

— Чудесно е. Никой не може да прави сухо мартини като теб.

Йо-Йо се ухили.

— Е, доста питиета съм направил през живота си.

— Бързам. Искам да ти платя веднага — и сложих десет долара на бара.

Йо-Йо ми върна рестото, а аз бутнах към него четвърт долар.

— Надявам се да ви видя пак, мистър Стивънс — каза той и отиде да приготвя други коктейли.

Аз довърших мартинито, запалих цигара и се върнах бавно във фоайето. Сега там имаше по-малко хора. Тълпата се процеждаше към ресторанта и изходите.

Сърцето ми започна да бие прекалено бързо. Ами ако Дюран не се появи? Наложих си маската на безразличие и отидох до един от фотьойлите. Седнах, отворих списанието и вперих невиждащ поглед в напечатаните страници. Ами ако се бях издънил, както каза Лу Пренц? Не виждах някой да се е затичал да ме наеме на работа.

„Дръж се на положение“ — казах си аз и угасих цигарата в пепелника на масата пред мен. Кръстосах крака и прелистих страницата.

Минаха двадесет тягостни минути, без да се случи нищо. Фоайето вече беше почти празно. Огледах се. Една възрастна двойка седеше недалеч от мен. Слаб мъж и още по-слаба жена разговаряха с администратора на рецепцията. Четирима пиколи седяха на една пейка в очакване на гости. Една дребна старица с тъжно изражение на лицето и мъничък пудел за компания седеше съвсем сама. Двама мъже с пури преглеждаха някакви книжа. Нямаше никой, който да има дори далечна прилика с мистър Дюран.

Аз чаках. Нямаше какво друго да правя и докато седях, около мен започна да се сгъстява черният облак на отчаянието. След още петнадесет минути облакът беше достатъчно гъст.

Бях се провалил!

Оставих списанието и запалих цигара. Какво щях да правя сега? Замислих се за дългия път пеша до апартамента си. Не можех да си позволя такси. От парите на Лу ми бяха останали единадесет долара и няколко цента — това беше цялата ми финансова мощ — но поне засега нямаше да умра от глад. Имах и покрив над главата си, но още колко време щях да го имам?

Сериозно ли говореше Лу, когато каза, че не иска да му се мяркам пред очите, ако не му върна парите? Замислих се върху това и реших, че блъфира. Не би ме изпуснал от ноктите си, преди да му се издължа.

Значи това е — обратно в апартамента, готов за ново безкрайно очакване край телефона. Парите на Лу поне щяха да ме спасят от гладна смърт.

Във фоайето се чувствах добре. Никой не ме безпокоеше. Просто не ми се искаше да го оставя, за да започна дългия мрачен преход към къщи. Наместих се по-удобно и започнах да оглеждам другите хора наоколо. Слабият мъж и още по-слабата жена си бяха отишли. При застаряващата двойка беше дошла друга застаряваща двойка и сега те заедно отиваха към ресторанта. Двамата бизнесмени продължаваха да пушат пурите си и да обсъждат това, което имаха да обсъждат.

Погледът ми се спря върху дребната старица с пудела.

Фоайетата на хотелите са пълни с дребни старици — някои от тях са слаби, други тлъсти, но винаги са сами и много самотни. Тази дребна старица беше типичният случай. Предположих, че е загубила съпруга си, че има пари, че в момента е на организирана обиколка из Калифорния, а иначе живее в някое самотно имение, където иконом и няколко застаряващи камериерки я ограбват безогледно. Очевидно беше похарчила известна сума и за себе си — пепеляворусата й перука беше безупречна, очилата бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, изумруденозелената рокля вероятно струваше цяло състояние, а по пръстите й блестяха пръстени с диаманти.

Усетих, че се е втренчила в мен и отместих поглед. Въпреки че вече не я гледах, пак чувствах, че ме зяпа.

По дяволите! Нима тази самотница си беше въобразила нещо? Изглежда беше, защото стана от креслото, взе пудела и дойде при мен.

— Вие трябва да сте мистър Джери Стивънс! — възкликна тя, след като застана до стола ми.

„Боже мили!“ — помислих си аз докато ставах. Само това ми липсваше сега! Показах й чаровната си усмивка.

— Мистър Стивънс! Не искам да ви безпокоя, но просто трябва да ви кажа колко ми хареса изпълнението ви в „Шерифът от ранчо Хикс“!

Ако имаше класация за смърдящи филми, „Шерифът от ранчо Хикс“ щеше да обере всички оскари. Отново си залепих чаровната усмивка.

— Много мило от ваша страна, мадам. Благодаря ви.

— Следя с интерес всичките ви филми, мистър Стивънс — продължи тя. — Вие имате забележителен талант.

Талант? Стори ми се, че чух магарешкия смях на Лу.

Погледнах я в очите и леко се стреснах.

Тази жена не беше съвсем като обикновените хотелски самотници. В тъмносините й очи имаше стоманен оттенък, а устните й бяха тънки като лист хартия.

— Благодаря — казах аз, защото не знаех какво друго мога да кажа.

Тя продължаваше да ме гледа усмихната.

— Тъкмо се канех да вечерям. Чудех се дали не бихте дошли с мен? — Тя замълча за миг и продължи:

О, мистър Стивънс! Бъдете мой гост! Ще ми доставите такова голямо удоволствие! — Направи още една пауза, видя, че се колебая и добави: — Толкова бих искала да ми разкажете за вашата работа… Но може би вече сте вечеряли?

Вечерял! За последен път бях ял някъде по обяд — един мазен хамбургер! Бях обезумял от глад.

Въпреки това се колебаех. Бяха минали около четиридесет минути. Мистър Дюран имаше достатъчно време, за да ми се обади. Тази старица очевидно беше фрашкана с мангизи. Бъдете мой гост! Не можех да устоя на такава покана. Мисълта за голямата сочна пържола и купчината пържени картофки изпълни устата ми със слюнка.

— О, с удоволствие. Благодаря ви.

Тя плесна с ръце.

— Толкова се радвам! Не мислех, че… — Усмихна се. — Хайде да тръгваме тогава. Обожавам уестърните! Сигурна съм, че ще ми разкажете как се снимат. Трябва да има толкова много интересни трикове!

Старицата тръгна към изхода. Аз се изненадах. Бях си помислил, че ще вечеряме в ресторанта на хотела, но тя продължаваше да върви. Последвах я.

Вън на стъпалата портиерът вдигна шапката си и й се поклони, след което подсвирна. Почти веднага от тъмнината се появи един тъмносин ролс-ройс „Силвър Клауд“. Един японец със сива униформа излезе и отвори вратата.

— Има един приятен малък ресторант… — каза старицата. — Сигурно го знаете… „Бенбоу“. Ще се отегчите ли, ако вечеряме в него?

„Бенбоу“! Никога не бях ходил там, но бях чувал за него. Най-добрият ресторант в цялата околност. Дори в охолните си дни не се осмелявах да погледна ценоразписа му!

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя се качи в колата. Малко замаян, но освободен от тъмния облак на отчаянието, който вече се бе разсеял, аз се настаних удобно на седалката до нея.

Шофьорът седна зад кормилото и колата се плъзна по улицата.

— Мадам — казах аз и се усмихнах в нейната посока, — не успях да разбера името ви.

— О, колко глупаво от моя страна — тя сложи ръка на лакътя ми.

Пуделът, който държеше в скута си, скочи оттам и се качи на коленете ми. Малкото животно започна да ме ближе по лицето. Ако нещо може да ме изкара от равновесие, това е да ме ближе куче. Аз го бутнах настрана доста рязко и в същия момент почувствах остра болка в бедрото си. Кучето изджафка и падна на пода. Аз се надигнах:

— Мадам! — възкликнах възмутено. — Вашето куче ме ухапа!

— Уважаеми мистър Стивънс. Предполагам, че се заблуждавате. Сигурна съм, че Куки никога не би направил подобно нещо. Той е най-милият малък джентълмен и обожава… — Останалата част от думите й потъна в мрак.

* * *

Стаята беше голяма, луксозно обзаведена и меко осветена от няколко лампи с абажури. Намерих се легнал в едно двойно легло. Главата ми тежеше и устата ми беше суха. Направих усилие, изправих се на лакти и огледах озадачен обстановката. Точно срещу леглото имаше огромно огледало. Отражението ми в него, така, както лежах на леглото, показваше, че съм не само озадачен, но и доста уплашен.

Все пак луксозното обзавеждане донякъде ме успокои. Доста пари бяха похарчени, за да се направи тази стая повече от уютна, а парите винаги ми вдъхваха увереност. Тежките завеси на прозореца бяха спуснати.

Погледнах си часовника. Беше 8,45. Сутринта или вечерта? Колко време бях лежал в това легло? Когато се качих в ролс-ройса, беше 23.00. Спомних си убождането в бедрото, което бях взел за ухапване от пудела. С известна доза ужас осъзнах, че дребната старица ми е забила спринцовка с някакъв бързодействащ наркотик.

„Боже мили! — помислих си аз. — Нима са ме отвлекли?“

Смъкнах се от леглото, отидох до прозореца и дръпнах завесите. Прозорецът беше закрит с тежък метален капак. Бутнах го, но не помръдна. Обърнах се към стаята и забелязах врата. Още докато приближавах, видях, че няма дръжка. Беше непоклатима като капака на прозореца. Влязох в банята. Всичко беше свръхлуксозно, но нямаше прозорец. Погледнах вградения в стената шкаф. Вътре имаше две четки за зъби в целофанови опаковки, електрическа самобръсначка, флакон одеколон, дунапренова гъба за баня, също в целофан, и тоалетни сапуни. Погледнах се в огледалото. По четината на лицето си разбрах, че съм бил упоен само няколко часа.

Докато се възползвах от тоалетните принадлежности, се опитах да овладея страха си. Това беше добър ход. След като се измих и избръснах, се върнах в стаята значително по-спокоен. Освен това усетих, че съм гладен.

Отидох до леглото и видях, че до нощната лампа на шкафчето има бутон. Вероятно звънец. Поколебах се за миг и го натиснах. Задържах пръста си няколко секунди и след това го махнах оттам.

След това седнах в голямото кресло и зачаках. Не се наложи да чакам дълго. Вратата без дръжка се плъзна встрани и влезе мъж, който буташе количка за сервиране. Вратата веднага се затвори зад него.

Този човек беше гигант. Беше поне с десет сантиметра по-висок от мен, а аз съм метър осемдесет и три. На раменете му можеше да завиди всеки щангист, а ръцете му бяха огромни и мускулести. Главата му беше изцяло бръсната, а лицето му напомняше на герой от някакъв комикс на ужаса — дебел нос, уста без устни и малки блестящи очички. Докато се снимах в уестърните, бях попадал на много здравеняци, изпълняващи ролята на злодея грубиян, но извън снимачната площадка всички те бяха като котенца в сравнение с този. Той беше непредсказуем като горила и опасен като ранен тигър.

Мъжът избута количката до средата на стаята и ме погледна. Свирепите му малки очички ме смразиха. Започнах да казвам нещо, но млъкнах. Честна дума, изкара ми акъла от страх. Останах да го гледам с отворена уста, а той се върна до вратата. Тя се отвори и се затвори след него. Извадих кърпата си, избърсах лицето и ръцете си, но ароматът на топла храна ме накара да скоча на крака. Приближих се до количката. Какво пиршество! Дебела, сочна пържола, купичка все още цвърчащи пържени картофи, купчина палачинки, от които се стичаше кленов сироп, препечени филийки, масло, конфитюр и цяла кана кафе.

Придърпах един стол и започнах да се тъпча както трябва. „Храната дава сила“ — казах си аз и захапах пържолата. Е, наистина бях отвлечен, но поне нямаше да умра от глад. Когато приключих с яденето и се убедих, че не е останало нищо, на количката видях пакет „Честърфийлд“ и запалка. Запалих цигара, седнах отново на креслото и зачаках.

Сега се чувствах много по-спокойно. Замислих се за предишната нощ и за дребната старица. Струваше ми се, че тя има нещо общо с мистър Дюран. Само това би могло да обясни отвличането ми. Изпълнен с надежда, аз реших, че мистър Дюран ме е одобрил и че по известни само на него причини ме е довел в тази стая, за да продължи пробата. След това се замислих за маймуната, която докара количката, и пак започнах да се потя. Казах си, че не бива да се правя на герой пред такъв звяр. Да се спречкаш с подобен човек беше все едно да се спречкаш с банциг, а аз решително нямах такива намерения. Така че продължих да чакам и да се потя.

Измина половин час. Непрекъснато гледах часовника си и се чудех кога ли ще започне действието. Бях изпушил четири цигари и вече започвах да нервнича, когато вратата изведнъж се отвори и влезе маймуната. Следваше я нисък мургав мъж, когото веднага познах по черните обувки от гущерова кожа — беше Джоузеф Дюран.

Понечих да се надигна, но той ме сряза с твърд металически глас:

— Не ставайте, мистър Стивънс.

Той отиде до другото кресло и се настани. Аз го разгледах. Описанието на Лу беше съвсем точно, само дето беше пропуснал да спомене, че мистър Дюран излъчваше не само аромат на богатство, но и някаква зловеща заплаха — нещо, което не можеше да се сгреши.

Погледнах маймуната, застанала до вратата. Гледаше ме както тигър би гледал закуската си. Реших да изчакам Дюран да заговори първи.

Изглежда не бързаше никак. Нетрепващите му черни очи ме проучиха внимателно, след което кимна, както се надявах, с одобрение.

— Мистър Стивънс — каза той накрая, — естествено, вие се чудите защо е всичко това. Няма нужда да се безпокоите. Беше абсолютно наложително да ви доведем тук именно по начина, по който ви доведохме.

— Отвличането е федерално престъпление — отговорих аз, ядосан, че гласът ми звучи толкова неуверено.

— Така смятам и аз. — Той погледна ноктите си. — Мистър Стивънс, моментът не е подходящ, за да се задълбочаваме върху правните аспекти на довеждането ви тук. Може би по-късно, но не сега. — Той преметна единия си силен крак върху другия и обувката от гущерова кожа се залюля към мен. — Има факти, отнасящи се за вас, които бих желал да потвърдим. — Замълча за секунда и продължи: — Вие сте второстепенен актьор, играл с известен успех в няколко уестърна. От около шест месеца нямате работа. Усилено търсите работа. — Той ме изгледа. — Вярно ли е това?

— Да, вярно е. Наистина търся работа — отговорих аз сякаш, за да се защитя. — Уестърните в момента не са много на мода. Те…

— Нямате никакви пари — прекъсна ме Дюран. — Всъщност, мистър Стивънс, вие не само нямате никакви пари, но имате и дълг, а се налага да плащате и наем. Прав ли съм?

— Прав сте — свих рамене. Той кимна.

— Предполагам, че мога да ви предложа работа. Възнаграждението за нея ще бъде повече от добро. Готов съм да ви плащам по хиляда долара на ден, в продължение на най-малко тридесет дни, може би повече, но при положение, че отговаряте на някои условия.

Останах като гръмнат и не помръднах дълго време.

По хиляда долара на ден, в продължение на най-малко тридесет дни, може би повече!

„Това не може да е вярно — казах си аз. — Къде е клопката?“

И все пак, като гледах този човек, не можех да не си дам сметка, че хиляда долара на ден за него са направо нищо. Както каза Лу, той просто вонеше на мангизи.

Само че не бях толкова замаян, че веднага да приема такова предложение. Нещо у този човек ми подсказваше, че мога да си имам големи неприятности. Отново погледнах маймуната — стоеше неподвижна, втренчена в мен.

— Струва ми се приемливо — отговорих аз с безразличен тон. — А какви са условията?

— Искам да купя вашата пълна и безусловна преданост — отговори той. — Доколкото разбрах имате кротък нрав. Вярно ли е това?

— Зависи. Досега не съм се карал с режисьорите, но…

Той ме прекъсна с махване на ръка.

— Безусловна преданост. Нека ви обясня какво означава това. Ще ви наема срещу хиляда долара на ден само ако правите точно това, което ви кажа, без да задавате каквито и да било въпроси и без никакво колебание. Ето това разбирам под „безусловна преданост“. Това, което ще искам от вас не е опасно, не е в разрез със закона и е напълно по силите ви. Или ще ми осигурите безусловната си преданост, или няма да ви наема.

„Трябва да има някаква клопка в това“ — помислих си аз, но в ума ми вече се въртеше мисълта за хилядата долара на ден.

— А какво ще трябва да правя?

Той ме изгледа продължително и се почувствах неудобно.

— Значи не сте готови да ми гарантирате безусловната си преданост, без да научите допълнителни подробности?

Имаше ли в гласа му предупреждение? Пак започнах да се потя. Да ти плащат по хиляда долара на ден е чудесно, но и с костите си чувствах, че тук има някаква клопка. Отвличането, онази маймуна до вратата, голямата сума за примамка, Дюран, който имаше вид на човек, свързан с мафията… всичко това взето заедно започваше да ме плаши. Това, което ще искам от вас не е опасно, не е в разрез със закона и е напълно по силите ви. Това ми се стори прекалено хубаво, за да е истина. Въпреки че бях сериозно закъсал за пари, нямах никакво намерение да се хвърлям в каквото и да било начинание слепешката.

— Не — казах аз твърдо. — Не съм готов да продам безусловната си преданост, освен ако не науча какво ще трябва да правя.

Откъм маймуната се чу ниско гърлено ръмжене — нещо като тътен на далечна буря. Дюран се почеса по челото, намръщи се и сви рамене.

— Много добре, мистър Стивънс. Надявах се, тази сума да се окаже достатъчна, за да ви накара да приемете, каквато и работа да ви предложа.

— Но сте сгрешили — казах аз. — Така че можете да ми обясните какво искате от мен.

Тънките му устни се разтеглиха в усойна усмивка.

— Тъй като настоявате, ще ви обясня в общи линии какво се иска от вас.

Той замълча, измъкна от джоба си табакера от гущерова кожа, извади от нея пура, завъртя я между устните си и отряза края й със златна резачка. Погледна през рамо към маймуната, тя пристъпи напред, драсна клечка кибрит и му я поднесе, за да запали.

Докато продължаваше всичко това, аз извадих от пакета си цигара и щракнах със запалката.

— Искам да се въплътите в един човек, който външно прилича на вас — каза Дюран зад облак гъст, миришещ на скъпа пура дим.

Това беше последното нещо, което бях очаквал да чуя.

— Да се въплътя? Кой е този човек?

— На сегашния етап, това е нещо, което няма нужда да знаете.

— А защо трябва да се въплъщавам в него? Дюран направи жест, сякаш го дразнеше някаква досадна муха.

— Човекът, за когото ще се представяте, трябва да може да се придвижва свободно — каза той с внезапен изблик на нетърпение в гласа. — Една група хора непрекъснато го наблюдава. Той трябва да може да се придвижва свободно, за да осъществи една много важна сделка. Тъй като конкурентите му и пресата непрекъснато му досаждат и пречат, решихме да наемем дубльор — ако не се лъжа, така се нарича в киното — човек, който ще отвлече вниманието на тези хора и журналистите, които вече наистина стават нетърпими. Самият той в това време ще може да напусне страната незабелязано, да пътува из Европа и да приключи с тази сделка без непрекъснато да се притеснява, че някой го следи и наблюдава. След като сделката приключи, ще можете да се върнете към нормалния си начин на живот, но с около тридесет хиляди долара на ваше име в банката.

Аз се облегнах и се замислих за всичко това, а Дюран продължи да пуши, загледан някъде встрани. Бях чел достатъчно за промишления шпионаж. Веднъж дори бях играл такъв шпионин в някакъв долнопробен филм. Машинациите, до които прибягваха едрите риби от бизнеса, отдавна бяха престанали да ме изненадват.

Ако въпросната едра риба беше станала обект на шпионаж от страна на конкуренцията, беше съвсем нормално, даже умно, да си наеме двойник. Аз изобщо нямаше да се притесня, ако ме следят и шпионират, а освен това щях да получавам и по хиляда долара на ден.

— Но защо беше нужно да ме отвличате? — попитах аз, за да печеля време.

Дюран изпусна въздишка на нетърпение.

— Сега вече знаете какво се иска от вас — каза той нервно. — Предполагам разбирате, че е нужна пълна дискретност. Сега никой не знае къде сте. Ако откажете да ни сътрудничите, ще бъдете упоен отново и върнат у дома ви.

Отново се замислих и попитах:

— А какво ми гарантира, че ще ми се плати, когато свърша работата?

Усойната усмивка се появи отново. Дюран извади от портфейла си къс хартия. Маймуната пристъпи напред, взе го от ръката му и ми го подаде.

Беше разписка за хиляда долара, внесени на мое име в „Чейс Нашънъл Банк“.

— Всеки ден, докато сте тук и работите за мен, ще получавате подобна разписка — каза Дюран. — За парите не бива да се безпокоите.

Престанах да се колебая.

Не е опасно, не е в разрез със закона и е напълно по силите ви.

Така че, защо не?

— О’кей, мистър Дюран — казах аз. — Съгласен съм.

— Да разбирам ли тогава, мистър Стивънс — попита той и черните му очи станаха като върхове на шило, — че съм купил безусловната ви преданост? И че ще правите точно това, което ви кажа?

Само за миг трепнах, но после взех решението.

— Съгласен съм — повторих аз.