Том Кланси
Мечката и драконът (62)

61.
Революция

Обикновено новините не се връщат бързо там, където в действителност биват създадени. След като издаде заповедта за изстрелване на ракетите, министърът на отбраната Лю започна да се чуди какъв би трябвало да е следващият му ход. Съвсем ясно бе, че не може да се върне обратно в леглото. Америка най-вероятно щеше да отвърне на удара и затова първото нещо, което здравият разум му подсказа, бе да се разкара някъде по-далеч от Пекин. Той стана, посети тоалетната, наплиска лицето си с вода и умът му отново се блъсна в тухления зид. Какво да прави? Единственият човек, на когото можеше да се обади, бе Цзян Хансан. Свърза се и започна да говори много бързо.

— Ти си… какво се е случило, Лю? — попита старшият министър без портфейл с неподправена тревога.

— Някой, руснаците или американците, не съм сигурен, нападнаха ракетната ни база в Сюанхуа и се опитаха да унищожат ядрените ни стратегически оръжия. Наредих на командира на базата да ги изстреля, разбира се — каза Лю на колегата си с глас, който излъчваше едновременно предизвикателство и самооправдание. — Така се разбрахме на последното ни заседание, нали?

— Лю, да, ние обсъдихме тази възможност. Само че ти си ги изстрелял, без да се посъветваш с нас? — попита Цзян. Подобни решения винаги се вземаха колективно, никога еднолично.

— Какво друго можех да сторя, Цзян? — отвърна с въпрос маршал Лю. — Ако се бях поколебал дори за момент, нямаше да има повече какво да се изстреля.

— Разбирам — отвърна министърът без портфейл. — И какво става сега?

— Ракетите летят. Първите трябва да ударят целите си — Москва и Ленинград, след около десет минути. Нямах избор, Цзян. Не можех да им позволя да ни обезоръжат напълно.

Цзян искаше да ругае и да крещи срещу военния, но от това нямаше да има никаква полза. Станалото — станало. Безсмислено бе да се хаби интелектуална и емоционална енергия за нещо, което вече не можеше да се промени.

— Добре. Ще трябва да се съберем. Аз ще свикам Политбюро. Ела веднага в сградата на Министерски съвет. Дали американците или руснаците ще отговорят на удара?

— Не могат да отвърнат по същия начин. Те нямат ядрени ракети, а едно нападение с бомбардировачи ще отнеме няколко часа — отвърна Лю, като се опита да представи това като добра новина.

След като затвори телефона, Цзян почувства как стомахът му се свива. Както става с много неща в живота и това — теоретично обмислено в удобната заседателна зала, сега, след като се превърна в реалност, изглеждаше доста по-различно, и то не в положителен смисъл. Дали всъщност вече бе реалност? Трудно можеше да се повярва в подобно нещо. Беше прекалено нереално. Нямаше и някакви външни признаци — човек очакваше подобни новини да бъдат придружавани от гръм и мълнии или от някое силно земетресение, но да ги чуеш в тихата ранна сутрин, още преди седем… Възможно ли бе това да се е случило наистина?

Цзян отиде до другия край на спалнята си, включи телевизора и го настрои на Си Ен Ен. Много малко бяха местата, където можеше да се гледа тази програма, но домът на министъра без портфейл, разбира се, бе едно от тях. Познанията му по английски не бяха достатъчни, за да разбере бързия говор, който съпровождаше картината. Показваха Вашингтон с някаква камера, която очевидно бе разположена на покрива на сградата на Си Ен Ен… или каквото бе това там, Цзян нямаше никаква представа. Говореше някакъв черен американец. Камерата показваше как репортерът стои на покрива на сградата с микрофон, който в ръката му приличаше на някакъв черен сладолед, и говори много, много бързо — толкова, че от три думи Цзян схващаше само една, като гледаше наляво с широко отворени, пълни с ужас очи.

„Значи знае какво идва към тях, нали?“, помисли си Цзян и се зачуди дали ще може да види унижощението на американската столица по американски информационен канал. Това му се стори забавно.

— Гледайте! — каза репортерът и камерата се завъртя към една димна следа в небето…

„Какво, по дяволите, е това?“, зачуди се Цзян. После се появи нова следа… и още няколко… лицето на журналиста вече излъчваше истински страх…

… беше му приятно да вижда подобни чувства на лицето на един американец, особено на черен американски репортер. Една друга от тези маймуни, както той ги наричаше, причини на страната му такова зло…

Е, щеше да може да види един от тях изпепелен… или може би не. Камерата и излъчвателят също щяха да изгорят, нали? Значи само силен блясък и тъмен екран, а след това щеше да се включи картина от централата на Си Ен Ен в Атланта…

… още димни следи. А, да, това са ракети „земя-въздух“… можеха ли подобни неща да прихванат ядрена ракета? Вероятно не, реши Цзян. Той погледна часовника си. Бързакът, изглежда, щеше да остави победата в състезанието на охлюва, който се движеше бавно, секунда след секунда. Цзян усети, че докато гледа екрана, изпитва удоволствие, за което си даваше сметка, че е перверзно. Америка обаче бе основният враг на неговата страна в продължение на много години. Тя провали два от най-добре подготвените му планове и сега той щеше да види унищожението й чрез една от нейните собствени агенции, тези прокълнати телевизионни компании, за които Тан Дъсъ твърдеше, че не са подчинени на правителството на САЩ, но сигурно не бе точно така.

… още две димни следи… камерата ги проследи и… какво беше това? Нещо като метеор, като прожектора за кацане на пътнически самолет, някаква ярка светлина, която сякаш стоеше неподвижна в небето. Не, движеше се, освен ако това не се дължеше на треперенето на оператора — о, да, това беше тя, защото димните следи май се насочваха към нея… но, изглежда, не достигаха достатъчно близо… и така, сбогом, Вашингтон, помисли си Цзян Хансан. Може би щеше да има адекватни последствия за Китайската народна република, но сега той щеше да изпита удоволствието да види гибелта на…

… какво беше това? Нещо като фойерверк избухна в небето, дъжд от искри, които падаха надолу… какво означаваше това?

Шестдесет секунди по-късно всичко бе ясно. Вашингтон не беше изтрит от картата.

„Толкова жалко“, помисли си Цзян, „особено щом ще има последствия…“

С тази мисъл в главата той се изми, облече се и тръгна към сградата на Министерския съвет.

 

 

— Мили боже — дълбоко пое въздух Райън. Първоначалните емоции вече отшумяваха. Беше като при автомобилна катастрофа — първо бе отчаянието, след него — действията за овладяване на ситуацията, които бяха по-скоро автоматични, отколкото обмислени, после идваше страхът, след като опасността вече бе отминала, страхът след оцеляването, онзи страх, породен от мисълта какво би могло да се случи. Райън си спомни твърдението на Уинстън Чърчил, че няма нищо по-ободряващо от пушечен изстрел, който не е намерил целта си — „да те застрелят без последствия“ бяха точните думи на бившия британски премиер. Или Уинстън Спенсър Чърчил е имал във вените си ледена вода вместо кръв, или просто е бил по-голям самохвалко от настоящия американски президент.

— Е, надявам се, че тази беше единствената — каза капитан Блънди.

— Дано да е така, кап’тане, защото свършихме ракетите — отговори му първи главен старшина Лийк и запали още една цигара, възползвайки се от президентската амнистия.

— Капитане — каза Джак, след като се успокои, — със заповед на президента всеки човек на този кораб се повишава в чин с една степен. „Гетисбърг“ също ще получи признание. Това е само началото. Къде е радиостанцията? Трябва да говоря с Нийкап.

— Ето, сър — каза един матрос и му подаде телефонната слушалка. — Връзката е осъществена, сър.

— Роби?

— Джак?

— Още си вицепрезидент — каза Фехтовачът на Котарака.

— Засега, предполагам. Господи, Джак, какво се опитваше да направиш?

— Не съм съвсем сигурен. В момента това ми се стори най-добрата идея — Джак вече бе седнал и едновременно държеше слушалката с ръка и я притискаше между бузата и рамото си, за да не я изпусне. — Идва ли още нещо?

— ПВО за Северна Америка казва, че небето е чисто — само една птичка е излетяла. Мамка му, руснаците все още имат батареи с противобалистични ракети навсякъде около Москва. Сигурно щяха да се справят по-добре от нас — Джексън направи пауза. — Обадихме се на Екипа за ядрени изследвания при извънредни обстоятелства от арсенала в Роки Маунтин да търси радиоактивни отломки. Департаментът по отбраната изпрати хора да координират съвместните действия с полицията на окръг Колумбия… Господи, Джак, доста напрегнато беше, а?

— Да, и тук беше същото. Сега какво? — попита президентът.

— Имаш предвид с Китай? Част от мен настоява да натоварим бомбардировачите В-2 от Гуам с неуправляеми бомби В-61 и да ги изпратим към Пекин, но предполагам, че това ще бъде малко прибързано.

— Може би трябва да направя някакво публично изявление… Все още на знам какво. Ти какво ще правиш?

— Питах. Според плана за действие в такива ситуации трябва да останем горе четири часа, преди да се върнем обратно на Андрюс. Същото се отнася за Кети и за децата. Можеш да им се обадиш.

— Разбрано. Добре, Роби, стой наблизо. Ще се видим след няколко часа. Мисля, че сега ще отида да глътна едно-две по-силни.

— Чух това, приятел.

— Добре, ПОТУС — край — каза Райън и подаде слушалката на старшината. — Капитане?

— Да, г-н президент?

— Целият екипаж на вашия кораб е поканен в Белия дом, сега, веднага, на по няколко питиета в домашна обстановка. Мисля, че всички се нуждаем от това.

— Сър, не мога да не се съглася с вас.

— А тези, които остават на борда, могат да си пийнат колкото искат. Като върховен главнокомандващ отменям разпоредбите на Военноморските сили по този въпрос за срок от двадесет и четири часа.

— Слушам, сър.

— Старшина? — каза Джак.

— Ето, сър — мигновено реагира мъжът и подаде пакета цигари. — Имам още в гардероба си, сър.

В този момент в Бойния информационен център влязоха двама мъже в цивилно облекло. Това бяха Хилтън и Малоун от нощната смяна.

— Как дойдохте тук толкова бързо, момчета? — попита Райън.

— Андреа ни повика, сър. Наистина ли се случи това, което мислим.

— Да. А сега вашият президент се нуждае от бутилка и от удобно кресло, господа.

— Колата ни е на кея, сър. Ще дойдете ли с нас?

— Добре. Капитане, намерете автобуси или нещо такова и пристигайте веднага в Белия дом. Ако това означава да заключите кораба и да го оставите без нито един човек на борда, то аз нямам нищо против. Ако е необходима охрана, обадете се в казармите на морската пехота и им кажете да осигурят охрана, ако е необходимо.

— Слушам, г-н президент. След малко ще се присъединим към вас.

„Може да започна с питиетата преди това“, помисли си Джак.

Колата, с която бяха пристигнали Хилтън и Малоун, бе един от черните бронирани микробуси „Шевролет Събърбън“, които следваха президентската лимузина навсякъде. Сега тя се придвижи до Белия дом без охрана. Улиците бяха пълни с хора, които просто стояха и гледаха нагоре. На Райън това му се стори доста странно. Онова нещо вече го нямаше в небето, а останките от него бяха опасни за пипане. Така или иначе те се придвижиха безпроблемно до Белия дом и Райън отиде в Залата за действия при кризисни ситуации. Чувстваше се доста странно съвсем сам в това помещение. Униформените служители от Военния кабинет на Белия дом, който изглеждаше абсолютно безполезен в момента, се намираха в някакво неопределено състояние, изглеждаха едновременно замаяни и потресени. Неистовите усилия да се измъкнат висшите правителствени служители от столицата — планът за действие официално се наричаше „Съхранение на правителството“, бяха произвели точно противоположния ефект. В момента правителството бе разпръснато по около двадесет различни хеликоптера и един Е-4B и между членовете му липсваше каквато и да е координация. Райън си помисли, че планът за действие при извънредни обстоятелства бе насочен по-скоро към оцеляване при ядрено нападение, а не към предотвратяването му и сега, в този момент, това му изглеждаше доста странно.

Всъщност големият въпрос в момента бе: „Какво по дяволите ще правим сега?“ Райън нямаше ни най-малка представа какъв бе отговорът. В този момент един от телефоните иззвъня, за да му помогне.

— Тук е президентът Райън.

— Сър, тук генерал Дан Лигджит от Ударното командване в Омаха. Г-н президент, чух, че току-що сме отървали един доста голям куршум.

— Да, можете да го наречете и така, генерале.

— Сър, имате ли заповеди за нас?

— Какви например?

— Ами, сър, една от възможностите е ответен удар и…

— О, искате да кажете, че понеже те са пропуснали шанса да ни гръмнат с ядрена бомба, ние трябва да се възползваме от случая и да им го върнем тъпкано със същите средства?

— Сър, работата ми е да представям различните варианти, не да ги защитавам — каза Лигджит на своя върховен главнокомандващ.

— Генерале, знаете ли къде се намирах по време на нападението?

— Да, сър. Смела постъпка, г-н президент.

— Ами сега се опитвам да свикна с мисълта, че все още съм жив и нямам никаква представа какво би трябвало да направя за общата картина, каквато, по дяволите, и да е тя. След около час-два сигурно ще измислим нещо, но засега изобщо не знам какво ще бъде то. И знаете ли, съвсем не съм сигурен, че искам да знам. Така че, генерале, за момента няма да правим нищо. Разбрахме ли се по този въпрос?

— Да, г-н президент. Ударното командване няма да предприема абсолютно нищо.

— Ще ви се обадя отново.

— Джак — каза един познат глас откъм вратата.

— Арни, мразя да пия сам… освен ако няма никой наоколо. Какво ще кажеш двамата да пресушим някоя бутилка? Кажи на сервитьора да донесе една бутилка „Мидълтън“… и, знаеш ли, кажи му да донесе чаша и за себе си.

— Вярно ли е, че си бил на онзи кораб във военноморската корабостроителница?

— Ъ-хъ — кимна Райън.

— Защо?

— Не можах да избягам, Арни. Не можах да избягам на сигурно място и да оставя два милиона души да се изпържат. Наречи го смелост. Наречи го глупост. Просто не можех да се измъкна по този начин.

Ван Дам излезе в коридора и заръча питиетата на някого, когото Джак не можеше да види, след което се върна в залата.

— Точно сядах да вечерям у нас в Джорджтаун, когато Си Ен Ен прекъсна емисията си, за да съобщи новината. Реших, че и аз мога да дойда тук — може би не съм повярвал.

— Беше доста трудно. Предполагам, че трябва да се запитам дали не допуснахме грешка, като изпратихме хората си за специални операции там. Защо хората омаловажават това, което правим тук?

— Джак, светът е пълен с хора, които се чувстват велики, като карат другите да изглеждат незначителни и колкото по-голяма е целта, толкова по-доволни са те. Освен това репортерите обичат да искат тяхното мнение, защото от критиките излизат добри материали, а в повечето случаи медиите предпочитат добрите материали пред истината. Просто такова е естеството на работата им.

— Не е честно, да знаеш — каза Райън. В този момент влезе главният сервитьор. Той носеше сребърен поднос, върху който бяха подредени бутилка ирландско уиски и няколко чаши с кубчета лед в тях. Президентът се обърна към него: — Чарли, сипи едно и на себе си.

— Г-н президент, аз не мога…

— Днес правилата се промениха, г-н Пембъртън. Ако се натряскаш така, че да не можеш да се прибереш сам, ще накарам някой от службата за охрана да те откара. Казвал ли съм ти някога колко свестен човек си ти, Чарли? Децата ми просто те обожават.

Чарлз Пембъртън, син и внук на сервитьори в Белия дом, наля три питиета, остави най-малкото за себе си и поднесе останалите две чаши с елегантните движения на неврохирург.

— Седни и се отпусни, Чарли. Искам да те питам нещо.

— Да, г-н президент?

— Къде беше през това време? Къде беше, когато тази водородна бомба летеше към Вашингтон?

— Не отидох в убежището под Източното крило, защото прецених, че е по-добре жените да се скрият там. Аз… ами, сър, взех асансьора до покрива и реших да погледам.

— Арни, тук седи един смел мъж — каза Джак и поздрави сервитьора, като вдигна чашата си.

— Къде бяхте вие, г-н президент? — попита Пембъртън, като грубо наруши протокола, воден от чисто любопитство.

— Аз бях на кораба, който свали проклетото нещо — гледах как момчетата си вършеха работата. Това ми напомня за този Грегъри, човека, когото Тони Бретано е накарал да преработи софтуера там. Трябва да го наглеждаме, Арни. Той е един от хората, които спасиха положението.

— Записах си, г-н президент — каза Ван Дам и отпи голяма глътка от чашата си. — Нещо друго.

— Точно сега не се сещам за нищо друго — призна си Фехтовачът.

 

 

В Пекин беше осем часът сутринта и министрите се събираха в заседателната зала все още сънени, но въпросът на езика на всеки от тях бе „Какво се случи?“.

Премиерът Ху обяви началото на заседанието и нареди на министъра на отбраната да представи доклада си. Лю стори това с монотонния глас на телефонен секретар.

— Заповядал си изстрелването? — ужасено попита външният министър Шен.

— Какво друго можех да направя? Генерал Сюн ми съобщи, че базата е нападната. Те се опитваха да унищожат ядрените ни ресурси — обсъдихме тази възможност, нали?

— Да, обсъдихме я — съгласи се Цян. — Но да направиш такова нещо без нашето одобрение? Това е безрасъден политически акт, Лю. Какви нови опасности си ни навлякъл?

— И какъв е резултатът от него? — попита Фан.

— Очевидно бойната глава или е показала дефект, или е била прехваната по някакъв начин и унищожена от американците. Единствената ракета, която бе изстреляна успешно, бе насочена към Вашингтон. Градът, съжалявам, че трябва да го кажа, не бе унищожен.

— Съжаляваш да го кажеш… ти съжаляваш да го кажеш? — Фан говореше по-силно, отколкото който и да е около тази маса го бе чувал да прави. — Глупак! Ако бе успял, щяхме да се окажем изправени пред гибелта на цялата нация. Ти съжаляваш?

 

 

По същото време във Вашингтон на един редови служител от ЦРУ му хрумна една идея. Те въвеждаха и показваха директно в Интернет информацията от бойното поле в Сибир, защото независимите новинарски емисии не се излъчваха на територията на Китайската народна република.

— Защо — попита служителят своя пряк ръководител — да не им пуснем и Си Ен Ен?

Решението бе взето моментално, макар вероятно да бе неправомерно и да нарушаваше законите за авторското право. В конкретния случай обаче здравият разум надделя над бюрократичните съображения. Си Ен Ен бързо прецени, че може да представи сметката по-късно.

И така, час и двадесет минути след събитието http://www/darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram започна да излъчва записите от почти състоялото се унищожение на Вашингтон. Новината, че е направен неуспешен опит за започване ядрена война шокира студентите на площад „Тянанмън“. Мисълта, че самите те могат да бъдат целите на ответния удар, предизвика не само страх, но и гняв в младежките им сърца. Вече бяха около десет хиляди. Много от тях носеха портативните си компютри и с помощта на мобилни телефони следяха информацията по Интернет. Местоположението им в тълпата можеше да бъде определено на спътниковия видеоматериал по обособените по-плътни групички младежи около тях. Водачите на демонстрацията се събраха и започнаха да говорят помежду си. Те осъзнаваха, че трябва да сторят нещо, просто все още не знаеха точно какво. Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че можеха да се окажат лице в лице със смъртта.

Страстите се нагорещяваха и от коментаторите на Си Ен Ен, които нахлуха в студиата си в Атланта и в Ню Йорк и започнаха да изказват мнения, че най-вероятната реакция на Америка е да отвърне подобаващо на китайското нападение. Един репортер попита какво означава „подобаващо“ и отговорът, който получи, бе предсказуем.

Студентите на площад „Тянанмън“ вече не мислеха толкова за собственото си оцеляване, колкото за спасението на своята нация — милиард и триста хиляди души, чиито съдби бяха заложени на карта от лудите в Политбюро. Сградата на Министерския съвет не бе много далече и тълпата се насочи натам.

По това време на площада на Небесното спокойствие вече имаше малко по-сериозно полицейско присъствие. Сутрешните патрули отмениха колегите си от нощната смяна и видяха голямата група младежи, което ги изненада доста, защото това не бе споменато по време на сутрешния инструктаж в участъка. Мъжете, които отстъпваха от дежурство, обясниха, че не се е случило абсолютно нищо, което да противоречи на закона и че, доколкото знаят, това е просто спонтанна демонстрация в подкрепа на смелите войници на Народоосвободителната армия в Сибир. И така на площада имаше малко редови патрулни пазители на реда и още по-малко представители на Народната въоръжена полиция. В конкретната ситуация това вероятно нямаше значение. Групата студенти се събра в по-плътна формация и изненадващо дисциплинирано се отправи към седалището На правителството на своята страна. Когато се приближиха достатъчно, видяха, че сградата се охранява от въоръжени мъже. Полицаите не бяха подготвени за появата на толкова много хора. Най-старшият от тях — някакъв капитан, се насочи към студентите сам и попита кой отговаря за групата, само за да бъде избутан настрани от един двадесет и две годишен студент по машиностроене.

Като офицер от полицията той не бе свикнал да не обръщат внимание на думите му, така че случилото се абсолютно го обърка. Капитанът вече гледаше гърба на отдалечаващия се младеж, който би трябвало да замръзне на място, когато му заповядаха. В качеството си на представител на властта той очакваше, че студентите ще спрат като един по негова команда, защото така предполагаше законът в Народната република, но като всички твърди неща законът бе чуплив, а зад него нямаше нищо. В сградата имаше общо около четиридесет въоръжени мъже, но всички те бяха в задната част на първия етаж, защото министрите не обичаха повече от един-двама селяни с оръжие да се мотаят пред очите им. Четиримата дежурни офицери на главния вход просто бяха пометени, когато тълпата нахлу през голямата двойна врата. Всички извадиха пистолетите си, но само един стреля, като рани трима студенти, преди да бъде повален на земята и изпратен в безсъзнание с ритници. Останалите трима се втурнаха към главния пункт, за да повикат подкрепление. През това време студентите вече тичаха нагоре към втория етаж по широкото церемониално стълбище.

Залата за заседания на Политбюро бе шумоизолирана като предпазна мярка срещу евентуално подслушване. Шумоизолацията обаче действаше двупосочно, така че хората около голямата маса не чуха нищо, докато коридорът не се изпълни със студенти само на петдесет метра от тях, но дори тогава единствената реакция на министрите бе да завъртят глави към вратата с раздразнение…

… Въоръжената охрана се раздели на две групи, като едната се затича към предната част на първия етаж на сградата, а останалите тръгнаха по задното стълбище към втория етаж, водени от един майор, който бе решил да евакуира министрите. Нещата се развиха прекалено бързо и на практика без предупреждение, защото градската полиция изпусна топката, а после вече нямаше време да се викат въоръжени подкрепления. Групата от първия етаж се затича към стената от студенти. Командир на двадесетимата полицаи, въоръжени с автомати, беше един капитан, който се поколеба да издаде заповед за стрелба, защото студентите, които виждаше пред себе си, бяха повече от патроните в пълнителите на хората му и колебаейки се, той изгуби инициативата. Множество младежи се приближиха към въоръжените мъже с вдигнати ръце и започнаха да им говорят с вразумяващ тон, който бе в пълно противоречие с разгневената тълпа зад тях.

На втория етаж нещата се развиха по друг начин. Майорът там не се поколеба изобщо. Той накара хората си да вдигнат автоматите и да изстрелят предупредителен залп нагоре, за да уплашат нашествениците. Студентите обаче не се уплашиха и продължиха да нахлуват през страничните врати на главния коридор, една от които принадлежеше на залата, в която заседаваше Политбюро.

Внезапната поява на петнадесетина младежи привлече вниманието на всеки от министрите.

— Какво е това! — изрева Цзян Хансан. — Кои сте вие?

— А ти кой си? — презрително запита студентът по машиностроене. — Ти ли си онзи маниак, който започна ядрена война?

— Няма такава война — кой ви каза подобна глупост? — попита маршал Лю. Униформата му им показа кой бе той.

— А ти си онзи, който изпрати войниците ни да загинат в Русия!

— Какво е това? — попита министърът без портфейл.

— Мисля, че това е народът, Цзян — осведоми го Цян Кун и след малка пауза добави студено: — Нашият народ, другарю.

През това време в залата влязоха още студенти и охраната вече не можеше да поеме риска да стреля — прекалено много държавни мъже имаше там, на пътя на куршумите.

— Хванете ги, хванете ги! Те няма да посмеят да стрелят тук! — извика един студент. Двойки и тройки младежи се насочиха към всеки от седящите около масата.

— Кажи ми, момче — кротко попита Фан стоящия най-близко до него студент, — как научихте всичко това?

— Чрез компютрите си, разбира се — отвърна младежът малко неучтиво, но без да прекалява.

— Е, човек намира истината там, където може — отбеляза възрастният министър.

— Е, дядо, вярно ли е?

— Да, със съжаление трябва да кажа, че е вярно — отвърна му Фан, без да знае какво потвърждава.

В този момент пристигна и втората група въоръжени пазачи. Водени от офицера с пистолет в ръка, те си запробиваха път навътре в залата с широко отворени очи. Студентите не бяха въоръжени, но майорът осъзна, че ако хората му откриеха огън в тази зала, сред загиналите щяха да бъдат и онези, които трябваше да охраняват. Сега бе негов ред да се колебае.

— Сега нека всички се успокоят — каза Фан, като бавно избута стола си назад. — Вие, другарю майор, знаете ли кой съм аз?

— Да, другарю министър, но…

— Добре, другарю майор. Първо дайте отбой на хората си. Не искаме някой да бъде убит тук. Вече загинаха достатъчно хора.

Офицерът огледа залата. Явно още никой не искаше да говори и в създалия се вакуум бяха изречени ако не думите, които искаше да чуе, то поне такива, които имаха някаква тежест. Той се обърна и безмълвно, само с един жест, нареди на хората си да отпуснат оръжията.

— Много добре. Сега, другари — каза Фан, като се обърна към колегите си, — предлагам да направим някои промени тук. Първо, министър Шен трябва да се свърже с Америка и да каже, че се е случил ужасен инцидент, че се радваме, защото той не доведе до човешки жертви, и че отговорните за тази грешка ще бъдат наказани от нас. В тази връзка настоявам за незабавния арест на премиера Ху, на министъра на отбраната Лю и на министър Цзян. Те са хората, въвлекли ни в тази глупава авантюра в Русия, която може да доведе до гибелта на всички ни. Вие тримата застрашихте нашата страна и ще трябва да платите за престъплението, което извършихте спрямо народа.

— Другари, нека да гласуваме — каза Фан.

Отново всички бяха единодушни. Дори Тан и министърът на вътрешните работи Тун кимнаха в знак на съгласие.

— Сега, Шен, ти незабавно ще предложиш на Русия и на Америка прекратяване на враждебните действия, като ще им кажеш, че виновните за тази опустошителна авантюра ще бъдат наказани. Съгласни ли сме с това, другари?

Съгласни бяха.

— Що се отнася до мен, аз мисля, че всички ние трябва да благодарим на Небесата за възможността да сложим край на тази лудост. Нека сторим това бързо. Сега аз ще поговоря с тези млади хора, за да разбера какво друго ги интересува. Вие, другарю майор, ще отведете тримата задържани в затвора. Цян, ще останеш ли с мен да поговорим със студентите?

— Да, Фан — отвърна финансовият министър. — За мен ще бъде удоволствие.

— И така, млади хора — каза Фан на онзи, който се държеше като водач, — какво искате да обсъдим?

 

 

Хеликоптерите „Блекхоук“ летяха по обратния път. Презареждането мина без проблеми, но скоро стана ясно, че са загубили почти тридесет души, всичките руснаци, по време на атаката над Сюанхуа. На Кларк не му бе за първи път да вижда как загиват добри мъже. Определящият фактор тук бе единствено липсата на късмет, но подобно обяснение трудно можеше да бъде дадено на току-що овдовяла жена. Другата мисъл, която го тормозеше, бе свързана с единствената излетяла ракета. Той видя как тя се наклони на изток. Ракетата не бе потеглила към Москва и това бе всичко, което знаеше за момента. По време на обратния полет пазеха радиомълчание, а той не можеше да се обади по сателитния си телефон, защото в някакъв момент бе паднал и счупил антената в горния край на проклетото нещо. Беше се провалил. Това бе всичко, което знаеше, и въображението му бе недостатъчно, за да си представи последствията. Единственото успокоение, за което можеше да се сети, бе, че никой от семейството му не живееше в близост до някоя от евентуалните цели. Много други хора обаче живееха точно там. Най-сетне хеликоптерът кацна, вратите се отвориха и бойците започнаха да изскачат отвътре. Кларк видя генерал Дигс и се насочи към него.

— Колко лошо?

— Флотата я е свалила над Вашингтон.

— Какво?

— Генерал Мур ми каза това. Някакъв крайцер — мисля, че каза „Гетисбърг“, е свалил копелето насред Вашингтон. Извадили сме късмет, г-н Кларк.

Краката на Джон почти му изневериха, когато чу тази новина. През последните пет часа не можа да прогони от съзнанието си образа на една голяма ядрена гъба с неговото име върху нея над някой американски град, но Бог, късметът или който и да е там се бе намесил и бе оправил нещата.

— Какво става, г-н К.? — попита Чавес със значителна доза безпокойство в гласа си. Дигс каза и на него.

— Флотата? Шибаната флота? Да му се не види. Значи и тях ги бива за нещо, а?

 

 

Джак Райън вече бе пийнал доста и ако медиите научеха това, щеше да стане доста неприятно. Кабинетът му се бе завърнал във Вашингтон, но той отложи заседанието за следващата сутрин. Трябваше му време, за да помисли какво трябваше да бъде направено. Най-очевидният отговор бе онзи, който умниците от телевизионния екран не преставаха да налагат, но Джак не искаше дори да мисли за подобен вариант, още по-малко да прибягва до него. Длъжни бяха да намерят по-добро решение на проблема от масовата касапница. Като си помисли човек, че всичко започна с това, че някакво ченге, което обича да гърми, застреля един италиански кардинал и един баптистки свещеник. Наистина ли светът се въртеше по един толкова перверзен начин?

„Това“, помисли си Джак, иска „още едно питие.“

Все пак от всичко това трябваше да има и някаква полза. Човек трябваше да си извлича поуки от подобни неща. Какви обаче можеха да са те? Президентът на САЩ се почувства доста объркан. Всичко се бе случило прекалено бързо. Той бе стигнал до ръба на една пропаст, толкова дълбока и ужасяваща, че все още стоеше пред очите му, а подобни неща трудно се преодоляваха. Вече не мислеше за непосредствената си среща със смъртта, но не можеше да забрави милионите, които загинаха. Истината бе, че съзнанието му бе блокирано от всичко това, той не можеше да анализира, да свързва фактите така, че да може да предприеме следващата стъпка. Това, което наистина желаеше, бе да прегърне семейството си, за да се увери, че светът все още е такъв, какъвто самият той би искал да бъде.

Хората очакваха от него да бъде супермен, някакво богоподобно същество, способно да се справи с неща, с които другите не можеха. Може би бе проявил смелост, като остана във Вашингтон, но след това идваше празнотата и той имаше нужда от нещо извън самия него, което да възстанови самочувствието му. Кладенецът, от който черпеше сили, не бе бездънен и този път кофата бе се изтърколила надолу.

Телефонът звънна. Вдигна го Арни.

— Джак? Скот Адлер е.

Райън се пресегна за слушалката.

— Да, Скот, какво има?

— Току-що постъпи обаждане от Бил Килмър, заместник-ръководителя на мисията ни в Пекин. Изглежда, външният министър Шен преди малко се е отбил в посолството. Извинили са се, че са изстреляли ракетата. Казали са, че това е било ужасен инцидент и че се радват, че тя не се е задействала…

— Много мило от тяхна страна — отбеляза Джак.

— Добре, който и да е издал заповедта за пуска, вече е арестуван. Поискали са помощта ни за прекратяване на враждебните действия. Шен е казал, че ще положат всички възможни усилия в тази насока. Заявил е, че са готови да обявят безусловно прекратяване на огъня, да изтеглят силите си на своя територия и да обсъдят репарации за Русия. Те се предават, Джак.

— Така ли? Защо?

— Изглежда, е имало някакво въстание в Пекин. Донесенията са доста откъслечни, но изглежда, че правителството им е паднало. Министър Фан Ган май е временният лидер. Това е всичко, което знам, Джак, но то ми се струва едно добро начало. С твое разрешение и със съгласието на руснаците, мисля, че можем да приемем предложенията им.

— Одобрявам — каза президентът, без да се замисля много.

„По дяволите“, помисли си Райън, „няма какво толкова да се мисли, когато става дума за прекратяването на една война.“

— Сега какво? — попита той на глас.

— Ами мисля да се свържа с руснаците, за да се уверя, че и те ще приемат. Мисля, че ще го сторят. После можем да започнем да договаряме подробностите. На практика ние държим всички козове, Джак. Другата страна няма нито един в ръката си.

— Просто така? Всичко ще свърши просто така? — попита Райън.

— Няма нужда да изглежда като работата на Микеланджело в Сикстинската капела, Джак. Просто трябва да проработи.

— А ще проработи ли?

— Да, Джак, трябва да проработи.

— Добре, свържи се с руснаците — каза Райън, като остави чашата си на масата.

Може би това бе краят на последната война, помисли си Джак.

 

 

За генерал Бондаренко това бе едно приятно утро, а денят се очертаваше още по-приятен. Полковник Толкунов влетя в командния център с лист хартия в ръка.

— Току-що свалихме това от китайското радио, не знам военно или цивилно. Те заповядват на войските си да прекратят огъня и да се подготвят за изтегляне от наша територия.

— О? Какво ги кара да мислят, че ще им позволим да сторят това? — попита руският командир.

— Това е някакво начало, другарю генерал. Ако то е придружено с дипломатически разговор с Москва, значи войната скоро ще свърши. Вие спечелихте — добави полковникът.

— Спечелих ли? — попита Генадий Йосифович. Той се протегна. Чувстваше се добре тази сутрин, беше разгледал картите, бе видял разположението на силите и знаеше, че държи по-добрата ръка. Ако това бе краят на войната и той бе спечелил, трябваше да е доволен, нали?

— Много добре. Поискай потвърждение от Москва.

 

 

Не беше лесно, разбира се. Частите в съприкосновение продължиха да си разменят изстрели още няколко часа, докато заповедите достигнаха до тях, след което стрелбата бавно утихна и нашественическите формирования започнаха да се изтеглят, а руснаците, изпълнявайки получените заповеди, не ги последваха. До залез слънце стрелбата и убийствата бяха прекратени. Църковни камбани започнаха да бият из цяла Русия.

 

 

Головко чу камбаните и видя хората по улиците, които пиеха водка и празнуваха победата на своята страна. Русия отново се чувстваше като велика сила и това повдигаше духа на хората. По-важното бе, че след още няколко години те щяха да започнат да събират реколтата от своите богатства. Преди това щяха да дойдат огромните заеми… и може би, може би Русия щеше най-сетне да завие зад ъгъла и да започне новото столетие добре, след като пропиля по-голямата част от предишното.

 

 

Нощта бе паднала, преди новината да се разпространи от Пекин до останалата част от Китай. Краят на войната, започнала толкова внезапно, шокира онези, които така и не разбраха причините или истинските факти за нея. После съобщиха, че правителството се е сменило и това бе още едно изненадващо събитие, чието обяснение щеше да дойде по-късно. Временен премиер бе Фан Ган, познат повече от снимки, отколкото с думи и дела. Той обаче изглеждаше стар и мъдър, а досега Китай бе по-скоро страна на импулса, отколкото на задълбочената мисъл, така че нещата сигурно щяха да се променят, доста по-късно за обикновените хора. Последните свиваха рамене и обсъждаха объркващите новини със спокойни и премерени думи.

За един конкретен човек в Пекин последните събития означаваха промяна в работата, ако не в същността й, то поне в нейната значимост. Мин излезе на вечеря — ресторантите не бяха затворени, с чуждестранния си любовник. Двамата обсъждаха изключителните събития от деня над питиетата и фидето си, след което се отправиха към апартамента му за десерта.