Том Кланси
Мечката и драконът (31)

30.
Правата на човека

— Намери ли адреса? — попита Уайз шофьора. Той беше операторът на екипа. Изпълняваше задълженията и на шофьор, защото беше спокоен и като никой друг се измъкваше от уличните задръствания.

— Да, Бари — отвърна шофьорът. Нещо повече, той го беше вкарал в сателитната навигационна система и компютърът щеше да им каже как да стигнат до там. „Някой ден Херц ще завладее света“, помисли си Уайз и леко се усмихна.

— Изглежда, че ще вали — каза си той.

— Може — съгласи се продуцентът.

— Какво мислиш, че може да е станало с жената, която роди бебето? — попита операторът.

— Сигурно си седи вкъщи с детето. Обзалагам се, че тук не държат майките дълго в болницата — каза Уайз — За съжаление, не знаем адреса й. Няма начин да стигнем до нея и детето, а това не е добре — Знаеха фамилията й — Ян. Имаше я в записа, но малките имена на мъжа и жената не си личаха.

— Да, предполагам, че в телефонния указател има много хора с фамилия Ян.

— Сигурно — съгласи се Уайз. Той не знаеше дали изобщо в Пекин има телефонен указател и дали семейство Ян имат телефон. Освен това никой от екипа не можеше да разчита китайските йероглифи. Тези фактори се изправяха пред тях като каменна стена.

— Остават още две пресечки — обади се шофьорът. — Просто тук трябва да свия вляво и…

Първото нещо, което видяха, беше тълпата униформени полицаи, които стояха там като войници на стража. Всъщност те това и правеха. Паркираха микробуса и слязоха. Онези се втренчиха в тях, сякаш бяха слезли от извънземен кораб. Пийт Никълс беше извадил камерата и това не се хареса на местните ченгета, защото всички знаеха какво беше направил екипът на Си Ен Ен в болницата „Лонфу“ и каква беля беше отворил на Китайската народна република. Затова погледите, които хвърляха на телевизионния екип, бяха изпълнени с ненавист. Уайз и хората му не биха могли да пожелаят нещо по-добро за целта си.

Уайз отиде при едно ченге, което, ако се съдеше по униформата му, беше с най-висок чин.

— Добър ден — поздрави любезно той.

Сержантът само кимна с глава. Лицето му остана абсолютно безизразно, като че ли играеше покер, в който залозите бяха твърде скромни.

— Можете ли да ни помогнете? — попита Уайз.

— Да ви помогна за какво? — попита ченгето на развален английски и веднага се ядоса, че беше дал да се разбере, че говори езика. По-добре щеше да е, ако се беше направил, че не разбира, помисли си той.

— Търсим госпожа Ю, съпругата на преподобния Ю, който живееше тук.

— Няма тук — отвърна сержантът и махна с ръка — Няма тук.

— Тогава ще я почакаме — отвърна му Уайз.

 

 

— Господин министър — поздрави го Клиф Рътлидж.

Шен пристигна със закъснение, което изненада американската делегация. С това може би искаше да даде на американците да разберат, че за китайците преговорите не са чак толкова важни, или пък се беше забавил, за да получи нови инструкции от Политбюро, а може и сутринта моторът на колата му да беше отказал да запали. Политбюро би искало тези преговори да дадат някакъв резултат. Възможно беше Шен Танг да се беше опитал да им повлияе малко, като им обясни, че колкото и да е несправедлива американската позиция, ще бъде трудно да бъде променена в този кръг от преговорите и затова с оглед на бъдещето ще е по-добре за момента китайците да се нагодят към нея, а да компенсират загубите при следващия кръг от преговори идната година. Вероятно им беше казал, че заради настояването на американците за честна игра преговорите са се проточили повече откогато и да било.

Така би постъпил Рътлидж, ако беше на неговото място, а той знаеше, че Шен не е глупак. Всъщност беше опитен дипломат и можеше бързо да схване дадена ситуация. Трябва да знае — не, поправи се Рътлидж, — би трябвало да знае, или би могъл да знае, че американската позиция е повлияна от настроенията на общественото мнение у дома, а те са против интересите на КНР, защото китайците се бяха изложили пред обществеността. Така че ако беше успял да убеди останалите от Политбюро да се съгласят с него, той щеше за начало да направи някаква дребна отстъпка, която би показала каква насока ще вземат преговорите този ден, а това щеше да даде възможност на Рътлидж да го накара да направи още няколко до закриването на следобедното заседание. Надяваше се на такъв развой, защото така щеше да успее да постигне без повече перипетии онова, което неговата страна искаше, и щеше да затвърди авторитета си в Министерството на външните работи във Вашингтон. Изпи последната глътка чай в чашата си, облегна се на стола и даде знак на Шен да започне сутрешната дискусия.

— За нас е трудно да разберем американската позиция по този и по други въпроси…

— Ох, ох…

— Америка предпочита да пренебрегва по най-различни начини нашия суверенитет. Първо с въпроса за Тайван…

Рътлидж слушаше в слушалките симултанния превод. Значи Шен не беше успял да убеди Политбюро да се съгласи на по-благоразумна позиция. Това означаваше още един загубен ден за преговорите, а можеше — беше възможно, но засега малко вероятно — те напълно да се провалят. Америка нямаше намерение да направи отстъпки на Китай и щеше да бъде принудена да наложи санкции, а това щеше да бъде пагубно и за двете страни и нямаше по никакъв начин да помогне за укрепване на сигурността в света. По неговия часовник тирадата продължи двадесет и седем минути.

— Министре — започна на свой ред Рътлидж, — на мен също ми е трудно да разбера на какво се дължи вашата несговорчивост… — Той отново изложи досегашната позиция на Съединените щати с един лек нюанс, който се състоеше в предупреждението, че ако КНР не отвори пазарите си за американските търговски стоки, правителството на САЩ ще пристъпи към изпълнение на разпоредбите на Закона за търговската реформа…

Рътлидж видя как лицето на Шен почервеня. Защо? Би трябвало да знае правилата на новата игра. Рътлидж беше повтарял тези неща най-малко петдесет пъти през предишните дни. Е, да, никога не беше използвал израза „предупреждаваме ви“, което на дипломатически език означаваше „Дотук, Чарли, да престанем да се будалкаме“, но и от предишните му изявления това личеше достатъчно ясно, а Шен не беше глупак… Или пък беше? Ами ако Клиф Рътлидж беше изтълкувал напълно погрешно досегашния развой на преговорите?

— Здравейте — каза един женски глас.

Уайз рязко се извърна.

— Здравейте. Познаваме ли се?

— Вие сте се срещал за кратко със съпруга ми. Аз съм Ю Чън — каза жената, а Бари Уайз се изправи.

Английският й беше доста добър, вероятно от гледане на много телевизия, която учеше на този език (американската версия) целия свят.

— О! — Уайз примигна няколко пъти. — Госпожо Ю, моля, приемете съболезнованията ми за загубата на мъжа ви. Беше много смел човек.

Тя кимна в знак на благодарност за добрите думи, но те я накараха да се просълзи при спомена за това какъв човек беше Фаан.

— Благодаря — успя да каже Ю Чън, мъчейки се да не се поддава на емоциите, които напираха в нея като води на препълнен язовир.

— Ще има ли погребална церемония за съпруга ви? Ако има, бихме ви помолили да ни разрешите да я снимаме. — Уайз не беше от онази журналистическа школа, която употребяваше изрази като „О, вашият любим е мъртъв“ и „Как се чувствате“. Като репортер беше виждал много повече смърт, отколкото в морската пехота, и навсякъде по света беше едно и също. Тя идваше, яхнала косата си, и винаги отнемаше нещо скъпо на някого. В повечето случаи жертвата й беше не една и празнотата, която оставяше в човешката душа, можеше да се запълни само със сълзи. Този език беше универсален. Хубавото беше, че всички хора по света го разбираха, а лошото — че ако се заговореше на него, опечалените се натъжаваха още повече. Уайз не понасяше сълзите.

— Не знам. Ние се молехме в нашата къща, но полицията не ме пуска да вляза вътре — каза тя.

— Мога ли да помогна? — попита Уайз. — Понякога полицията се вслушва в хора като нас. — Той посочи към полицаите, които бяха на двайсетина метра. После прошепна на Пийт Никълс: — Приготви се.

Американците не можеха да си представят как изглеждаше всичко това в очите на полицаите, но вдовицата Ю се запъти към тях с американския негър до нея, а един бял ги следваше отблизо с камера.

Тя заговори на старшия полицай, а Уайз постави микрофона между двамата. Говореше спокойно и учтиво и искаше разрешение да влезе в дома си. Начинът, по който сержантът от полицията поклати глава, беше напълно красноречив. „Не, не може“, означаваше той.

— Чакайте малко. Госпожо Ю, бихте ли ми превеждали? — Тя кимна — Сержант, вие знаете кой съм и с какво се занимавам, нали? — Полицаят кимна с глава и го изгледа не много дружелюбно. — Защо не позволявате на тази жена да влезе в дома си?

— Имам заповеди — преведе отговора Чън.

— Разбирам — каза Уайз. — А знаете ли, че това няма да е никак добре за вашата страна? Хората по света ще го видят и ще кажат, че не е редно — преведе Ю Чън на сержанта.

— Имам заповеди — повтори той чрез нея и стана ясно, че ако бяха говорили със стена, щяха да постигнат горе-долу същия резултат.

— Може би трябва да се обадите на вашия началник — предложи Уайз и за негова изненада китайското ченге скочи, вдигна портативната радиостанция и се обади в участъка.

— Сега ще дойде моят лейтенант — преведе Ю Чън.

Сержантът явно беше облекчен, че можа да прехвърли отговорността на друг, който беше пряко подчинен на капитана на участъка.

— Добре, хайде да се върнем в микробуса и да почакаме там — предложи Уайз.

След като влязоха, госпожа Ю запали китайска цигара без филтър и се опита да се успокои. Никълс остави камерата и всички се отпуснаха за няколко минути.

— Колко години бяхте женени, госпожо? — попита Уайз при изключена камера.

— Двайсет и четири — отговори тя.

— Имате ли деца?

— Две. Синът ни учи в Америка, в университета в Оклахома за инженер — каза Чън на американците.

— Пийт — прошепна Уайз, — вдигни сателитната чиния и я включи.

— Добре — операторът се наведе, за да мине във вътрешността на микробуса. Там включи системите за връзка.

На покрива на колата чинията се извъртя с 50 градуса по хоризонтала и 60 градуса по вертикала и се насочи към комуникационния сателит, който обикновено използваха в Пекин. Когато се получи сигналът в индикатора, той отново избра шести канал и уведоми Атланта, че започва пряко предаване от Пекин. Продуцентът в централата включи екрана, но не видя нищо. Може би не беше много въодушевен, но знаеше, че обикновено Бари Уайз се докопваше до нещо важно и нямаше да поиска да бъде включен пряко в ефир без основателна причина. Затова продуцентът се облегна удобно във въртящия се стол, отпи от кафето и се обади на дежурния заместник-директор, че започва пряко предаване от Пекин, без да се знае какво ще е то и колко ще продължи. Заместник-директорът също си даваше сметка, че Уайз и екипът му само преди два дни бяха изпратили репортаж, който можеше да спечели награда „Еми“, а и доколкото му беше известно, на преговорите в Пекин за момента не ставаше нищо важно. От Си Ен Ен следяха сателитните комуникации също толкова усърдно, колкото и Националната агенция за сигурност, за да видят какво възнамерява да прави другата страна.

При дома на Фаан, който се използваше и за църква, започнаха да се събират хора. Някои се изненадаха, като видяха колата на Си Ен Ен, но като разбраха, че Ю Чън е вътре, се поотпуснаха. Идваха по един, по двама и скоро станаха трийсетина души, повечето от тях с библии в ръце. Уайз си помисли дали да не накара Никълс да включи отново камерата, но вече със сигнала за пряко предаване, който имаха с Атланта.

— Тук е Бари Уайз от Пекин. Намираме се пред къщата на преподобния Ю Фаан, баптисткия свещеник, който загина само преди два дни заедно с кардинал Ренато ди Мило, папски нунций или посланик на Ватикана в КНР. С мен сега е вдовицата му Ю Чън. Тя и преподобният са били женени в продължение на двайсет и четири години и имат син, който учи в университета в Норман, Оклахома. Както можете да предположите, това не е много приятен момент за г-жа Ю, но още по-неприятното е, че местната полиция не й разрешава да влезе в къщата си. Този дом е бил използван и за църква от малобройното паство и както виждате, то се е събрало тук, за да се помоли за техния починал духовен водач, преподобния Ю Фаан. Обаче изглежда, че местните власти няма да им позволят да използват обичайното си място за молитва. Лично разговарях с тукашния старши полицай. Каза ми, че има заповеди да не пуска никого в къщата, дори г-жа Ю, и по всичко изглежда, че възнамерява да ги изпълнява. — Уайз се приближи до вдовицата. — Госпожо Ю, ще откарате ли тялото на съпруга ви в Тайван, за да бъде погребано? — Уайз рядко си позволяваше лицето му да изразява някаква емоция, но отговорът на въпроса го завари неподготвен и това му пролича.

— Няма тяло. Съпругът ми… Те изгорили тялото и разпръснали праха в реката — каза Чън на репортера с разтреперан глас.

— Какво? — учуди се той. За него това беше толкова неочаквано, колкото и за нея. Изненадата се видя на лицето му. — Кремирали са тялото без ваше разрешение?

— Да — едва промълви Чън.

— И не са ви дали праха да го занесете у дома?

— Не, казаха ми, че са го разпръснали в реката.

— Аха — можа да каже само Уайз. Щеше му се да употреби някаква по-силна дума, но като репортер от него се очакваше да бъде обективен и не можеше да употребява изрази като „Какви варвари, какви мръсници!“. Дори разликите в културата не можеха да оправдаят подобен акт.

В този момент пристигна полицейският лейтенант на колело. Веднага отиде при сержанта, поговори кратко с него и се отправи към Ю Чън.

— Какво е това? — попита той на китайски. Отдръпна се, когато видя, че телевизионната камера и микрофонът участваха в разговора. „Какво е това?“, попита той с поглед американците.

— Искам да си вляза вкъщи, но той не ме пуска — отвърна Ю Чън и посочи към сержанта. — Защо да не мога да вляза у дома?

— Извинете — намеси се Уайз, — аз съм Бари Уайз. Работя за Си Ен Ен. Говорите ли английски, сър? — попита той ченгето.

— Да.

— И вие сте?

— Аз съм лейтенант Жун.

„Трудно би могъл да избере по-подходящо име за момента“, помисли си Уайз, без да знае, че това означава „оръжие“.

— Лейтенант Жун, аз съм Бари Уайз от Си Ен Ен. Знаете ли каква е причината за вашите заповеди?

— В тази къща се е водила политическа дейност и затова е затворена от градските власти.

— Политическа дейност? Но това е частно жилище.

— Тук се е водела политическа дейност — повтори Жун. — Неразрешена политическа дейност — добави той.

— Разбирам. Благодаря ви, лейтенант. — Уайз се отдръпна и започна да говори пред камерата, а г-жа Ю отиде при своите съграждани. Камерата се насочи към един от тях, едър мъж с решителен израз на лицето. Той се обърна към останалите от паството и каза нещо на висок глас. Те веднага отвориха библиите си. Едрият мъж също разтвори своята и започна да чете от един пасаж. Четеше на висок глас, а останалите повтаряха след него.

Уайз преброи трийсет и четири души, по равно жени и мъже. Всички бяха свели глави над библиите. В този момент видя лицето на лейтенант Жун. Отначало то изразяваше любопитство, после разбиране за това, което става, и накрая гняв. „Политическата дейност“, заради която къщата беше затворена и в нея не се допускаше никой, беше всъщност религиозна, а това, че местните власти я смятаха за политическа, беше още едно предизвикателство срещу представата на Бари Уайз за добро и зло. Той за миг си помисли, че средствата за информация бяха забравили какво означава комунизъм. Но сега същността му се видя ясно. Лицето на тиранина никога не изглеждаше хубаво. След малко щеше да стане още по-грозно.

Вен Цзон отслужваше импровизирана литургия, като използваше за това Библията, но четеше на китайски, а хората от Си Ен Ен не разбираха езика. Трийсетината души отгръщаха страниците на библиите си, когато той го правеше, и повтаряха след него думите много старателно, както го правят баптистите. Уайз си каза, че този едър мъжага се превръщаше в новия духовен водач на паството пред очите му. Беше съвсем искрен, а това беше най-важното качество за един проповедник.

Ю Чън се приближи до него и той сложи ръка на рамото й, което не беше характерен жест за китайците. В този миг тя се разплака, но в това нямаше нищо срамно. Това беше жена, живяла двайсет и четири години със съпруга си, а той беше убит по особено жесток начин. След това й бяха нанесли още една обида, изгаряйки тялото му, без да й позволят да види лицето на мъжа си за последен път, отнемайки й възможността да има поне едно малко местенце, в което да зарови праха му и да го посещава.

„Тези хора са варвари“, каза си Уайз, но знаеше, че не може да изрече такова нещо пред камерата, независимо колко го беше яд. В професията си имаше правила и той не ги нарушаваше. Но все пак имаше камера, а тя говореше за нещата дори по-добре от думите.

 

 

Без знанието на новинарския екип от Атланта придружаваха картината с коментар от студиото, защото имаха проблем със звуковия сигнал от Пекин. Той отиваше до сателит, оттам до Атланта и обратно до четири други спътника в орбита и така се разпространяваше из цял свят, включително и в Пекин.

Всички членове на китайското Политбюро имаха телевизори в кабинетите си и всички бяха с достъп до Си Ен Ен, която беше за тях основен източник на политическа информация. Предаванията на Си Ен Ен можеха да се следят и в хотелите на града, които бяха пълни с бизнесмени и други посетители, а дори и някои китайски граждани, особено бизнесмени, които действаха във и извън Китай, имаха достъп до нея. Беше им нужно да знаят повече какво става във външния свят.

В кабинета си Фан Ган вдигна очи от бюрото и се загледа в телевизора, който винаги беше включен, когато беше вътре. Взе дистанционното, за да включи звука, и чу да се говори на английски. Долавяше се и някакъв далечен китайски, който той не можеше да разбере. Английският му не беше много добър и повика Мин в кабинета да му превежда.

— Министре, това предаване е оттук, от Пекин — каза тя.

— Виждам! — отвърна троснато той. — Какво говорят?

— А, да. То е във връзка с онзи човек Ю, който беше застрелян от полицията преди два дни… Говорят също за вдовицата му… Това очевидно е някаква погребална церемония… Казват, че тялото на Ю било кремирано и прахът му разпръснат, и неговата вдовица няма какво да погребе, а това още повече засилва мъката й.

— Кой идиот е направил това? — запита се на глас Фан. По природа той не беше много състрадателен, но умните хора не прибягваха до излишни жестокости. — Продължавай, момиче.

— Четат християнската Библия. Не разбирам думите, защото английският говорител ги заглушава. Той повтаря едно и също. Казва… А, да, казва, че се опитват да установят контакт с техния репортер Уайз тук, в Пекин, но имат технически проблеми. Просто повтарят това, което той вече е предал. Церемонията е в памет на Ю, това са негови приятели… не, хора от неговото паство. В момента повтарят какво се е случило в болницата „Лонфу“ и споменават за италианския духовник, чието тяло скоро ще пристигне обратно в Италия.

Фан изръмжа и вдигна телефона, за да се обади на министъра на вътрешните работи.

— Включи си телевизора! — изрева веднага той на колегата си от Политбюро. — Трябва да поемеш контрол над ситуацията, но го направи интелигентно! Това може да бъде пагубно за нас, по-лошо и от случая с онези тъпи студенти на площада „Тянанмън“. — Мин видя как шефът й направи гримаса, оставяйки телефона. — Глупак! — каза той, поклащайки ядосано глава. — Това е всичко засега, Мин — каза й след минута той.

Секретарката му се върна при бюрото си и компютъра, като се питаше какви могат да бъдат последиците от смъртта на Ю. Историята много я натъжи. Без особена причина бяха убити двама души, а нейният министър беше много ядосан и обезпокоен от извършената глупост. Той дори поиска стрелялите полицаи да бъдат наказани, но предложението му не беше прието от страх Да не се навреди на престижа на страната. Мислейки за тези неща, тя сви рамене и се върна отново към работата си.

 

 

Министърът на вътрешните работи бързо даде нарежданията си, но Бари Уайз не би могъл да знае за тях. Мина още минута, докато слушаше в слушалките разни гласове от Атланта. Веднага след това звукът беше възстановен и той продължи коментара си от мястото на събитието. Непрекъснато обръщаше глава, докато Пийт Никълс следеше с камерата събралите се богомолци в тясната, мръсна уличка. Уайз видя как полицейският лейтенант говори нещо по портативната радиостанция. Приличаше на „Моторола“, същата, каквато използват и американските ченгета. Той говореше нещо, слушаше, след това пак говореше и накрая потвърди, че е разбрал. Прибра радиостанцията и се запъти право към репортера на Си Ен Ен. Изразът на лицето му беше решителен и не се хареса на Уайз, още повече, че лейтенант Жун каза нещо тихо на хората си, които се обърнаха в указаната посока и в погледа им се видя същата решителност и готовност за действие.

— Трябва да изключите камерата! — каза Жун на Уайз.

— Не ви разбрах!

— Изключете камерата! — повтори лейтенантът.

— Защо? — попита Уайз, като трескаво мислеше.

— Има заповед — обясни троснато Жун.

— Каква заповед?

— Заповед от полицейското управление.

— А, добре — отвърна Уайз. След това протегна ръка.

— Изключете камерата! — настоя лейтенант Жун, като се чудеше какво означава тази протегната ръка.

— Къде е заповедта?

— Какво?

— Не мога да изключвам камерата без писмена заповед. Това е правило в моята компания. Имате ли писмена заповед?

— Не — отвърна внезапно объркан Жун.

— Заповедта трябва да бъде подписана от полицейски капитан. По-добре е да е майор, но трябва да е най-малко капитан — добави Уайз. — Такива са правилата на компанията ми.

— Аха — успя да каже Жун. Сякаш се беше блъснал в невидима стена. Тръсна глава, за да се опомни от удара, отдръпна се на пет метра, извади отново радиостанцията и докладва на някого. Разговорът продължи минута, след което Жун се върна. — Заповед скоро пристигне — уведоми той американеца.

— Благодаря — каза Уайз с любезна усмивка и леко се поклони.

Лейтенант Жун се отдалечи объркан и започна да събира хората си. Имаше инструкции, които трябваше да изпълни, и те бяха ясни, а това действаше успокояващо на гражданите на КНР, особено на тези в униформа.

— Работата отива на зле, Бари — каза Никълс, насочвайки камерата към ченгетата. Беше чул разправията с писмената заповед и не се разсмя само защото прехапа силно устни. Бари знаеше как да обърква хората. Беше го правил неведнъж дори и с президенти.

— Виждам. Продължавай да снимаш — нареди му Уайз при изключен микрофон. След това предаде на Атланта: — Тук нещо ще се случи и това никак не ми харесва. Изглежда, че полицията получи заповед от някого. Както току-що чухте, те ни накараха да изключим камерата, но отказваме да се подчиним, докато не получим писмена заповед от някой по-висш полицейски служител в съответствие с политика на Си Ен Ен — продължи Уайз, защото знаеше, че някой в Пекин вече следи предаването. Беше наясно, че комунистите са маниаци на тема ред и дисциплина и за тях искането за писмена заповед беше абсолютно резонно, колкото и идиотско да изглеждаше на хората от останалия свят. Сега въпросът беше дали те ще изпълнят дадената устно заповед по радиото, преди да пристигне писменото й потвърждение за екипа на Си Ен Ен. На какво ще дадат предимство…?

Естествено, първата им задача беше да поддържат реда в града. Полицаите извадиха палки и се отправиха към групата баптисти.

— Къде да застана, Бари? — попита Пийт Никълс.

— Не се приближавай много. Гледай да обхванеш целия периметър, в който ще се развиват събитията — нареди му Уайз.

— Ясно — отвърна операторът.

Камерата проследи как лейтенант Жун отиде право при Вен Цзон и му нареди нещо, но той отказа да го изпълни. Нареждането беше повторено. Микрофонът на камерата едва долови отговора, когато заповедта беше предадена за трети път.

— Диао рен, чоу ни ма ди бе! — изкрещя едрият китаец в лицето на полицейския офицер.

Каквото и да означаваше репликата, тя накара очите на някои от богомолците да се разширят от учудване, а Жун удари Вен с палката си право в лицето. Той се свлече на колене, а от цепнатата кожа на бузата му потече кръв, но после пак се изправи на крака, обърна се с гръб към полицая и отгърна още една страница от Библията си. Никълс се премести, за да може да насочи камерата към книгата, върху страниците на която капеше кръв.

Като видя, че човекът му обърна гръб, лейтенант Жун се вбеси още повече. Следващият удар се стовари право върху тила на Вен. Той пак се свлече на колене, но колкото и да беше чудно, не падна на земята. Сега Жун го сграбчи за рамото, извърна го към себе си и палката се заби право в слънчевия сплит. Подобен удар би свалил и професионален боксьор. Човекът се строполи на земята. След миг обаче той застана на колене, вдигнал високо Библията в едната си ръка, а с другата се държеше за корема.

В това време останалите полицаи се насочиха към другите богомолци и започнаха да ги бият с палките си. Хората се свиваха под ударите, но не побягнаха. Първата жертва беше Ю Чън. Тя не беше висока жена, дори и за китайските стандарти. Палката се стовари право в лицето и й счупи носа. Кръвта бликна като от градински маркуч.

Схватката не продължи дълго. Бяха тридесет и четири богомолци и дванадесет полицаи. Християните не оказаха голяма съпротива, не толкова заради религиозните си убеждения, а защото не бяха свикнали да се противопоставят на силите на реда. Седяха там, без да се съпротивляват, а само се свиваха. Покорно понасяха ударите и покорно се свличаха на земята с облени от кръв лица. Полицаите се отдръпнаха почти веднага, сякаш за да дадат възможност на камерата на Си Ен Ен да покаже какво бяха извършили. След секунди целият свят видя тези кадри.

— Получавате ли картина? — попита Бари центъра в Атланта.

— Всичко до най-малките кървави подробности, Бари — отвърна директорът, седнал на въртящия се стол в централата на Си Ен Ен. — Кажи на Никълс, че ще го черпя една бира.

— Ще му предам.

— Очевидно местната полиция е имала заповед да разтури религиозната церемония, която според властите има политически характер и се счита за насочена срещу тях. Както сами можете да се уверите, никой от тези хора не е въоръжен и никой не оказа съпротива на нападналите ги полицаи. А сега… — Той спря да говори, когато към тях от улицата се зададе друг велосипед. Един полицай скочи от него и предаде нещо на лейтенант Жун. Той го занесе на Бари Уайз.

— Ето заповед. Изключва камера! — настоя той.

— Може ли да я видя? — попита Уайз, едва сдържащ гнева си от току-що видяното. Прииска му се да рискува и да пукнат с палка и неговата глава, за да може Пийт да заснеме тази сцена. Хвърли поглед към листа и го върна обратно. — Извинявайте, но не мога да го прочета — каза той, само за да дразни ченгето, като същевременно се питаше дали вече не трябва да престане. — Не разбирам езика ви.

Очите на Жун като че ли щяха да изскочат от орбитите.

— Тук казва изключи камера!

— Но аз не мога да го прочета, а и хората от моята компания не могат — отвърна Уайз, като се стараеше гласът му да звучи колкото може по-убедително.

Жун видя, че камерата и микрофонът са насочени право към него и разбра, че беше загазил, и то много. Но разбираше, че трябва да продължи играта.

— Тук казва изключи камера веднага! — посочи с пръст изписаните йероглифи на листа един по един.

— Е, добре, предполагам, че ми казвате истината. — Уайз се изправи и се обърна към камерата. — Както току-що видяхте, получихме заповед от местната полиция да прекратим предаването. Разказано накратко, съпругата на преподобния Ю Фаан и членовете на неговото паство дойдоха днес тук, за да помолят за своя починал пастор. Оказа се, че тялото на преподобния Ю е било кремирано и прахът му разпръснат. Полицията не разреши на вдовицата му Ю Чън да влезе в дома си заради неразрешена „политическа“ дейност, но според мен става дума за религиозните й убеждения. Както сами видяхте, полицаите нападнаха и пребиха с палки членовете на паството й. Сега гонят и нас. Атланта, тук е Бари Уайз, предаващ пряко от Пекин.

Пет секунди по-късно Никълс свали камерата от рамото си и отиде да я прибере в микробуса. Уайз погледна към полицая и любезно му се усмихна, като същевременно си мислеше. „Сега можеш да си завреш тази заповед в кльощавия задник, тиквеник такъв!“ Беше си свършил работата и беше показал случилото се. Останалото беше в ръцете на света.