Джеймс Фенимор Купър
Прерията (9)

ГЛАВА VIII

Я как са се вкопчили! Ще ида да погледам.

Този гаден лицемер и мошеник Диомед

е завързал за шлема си оня влюбен хлапак

и жалък глупчо!

Шекспир — „Троил и Кресида“

За да не уморяваме читателя, няма да удължаваме разказа, а ще го помолим да си представи, че е минала една седмица между сцената, с която завърши предишната глава, и събитията, за които искаме да разкажем в тази.

Времето вървеше към промяна; лятната зеленина все по-бързо отстъпваше пред кафявата и пъстра премяна на листопада. Небето беше забулено от препускащи облаци, напластени на грамади един върху друг, които буйните вихри въртяха стремително или внезапно разкъсваха, отваряйки за миг пролуки в чистото, лъчезарно небе, тъй прекрасно и величествено във вечния си покой, че не можеха да го смутят мимолетните тревоги на долния свят. А там, ниско, вятърът метеше дивите, голи степи с такава бурна сила, каквато рядко може да се наблюдава в по-закритите части на нашия континент. В старо време, когато са се раждали митовете, човек лесно можел да си представи, че богът на ветровете е позволил на подвластните си помощници да се измъкнат от бърлогата си и сега те вилнееха из тия пусти простори, където нито дърво, нито планина, нито преграда, сътворена от човека — никакво препятствие не можеше да попречи на лудориите им.

Макар че преобладаваща черта на местността, където се налага да пренесем сега действието на нашата повест, беше все същата пустинност, все пак тук се забелязваха известни признаци на човешки живот. Сред еднообразната вълниста шир на прерията се извисяваше самотно гола назъбена скала до самия бряг на лъкатушна речица, която, след като изминаваше дълъг път през равнината, се вливаше в един от безбройните притоци на Бащата на реките. В подножието на това възвишение лежеше малка блатиста низина и тъй като по краищата още беше опасана с гъсталак от смрадлика и елша, очевидно бе, че тук някога е имало малка горичка. Самите дървета обаче се бяха прехвърлили по върха и зъберите на съседните скали. Там, на това възвишение именно, се забелязваха, както казахме, признаци на човешки живот.

Ако се гледа отдолу, можеха да се видят бруствер от греди и камъни, наредени така, че по възможност да се спести излишен труд, няколко ниски покрива от дървесна кора и клони, заграждения, построени тук-там като укрепления на самия връх и по склона — на такива места, където изкачването по стръмнината беше по-лесно, отколкото по лицевата страна, и платнена палатка, която бе кацнала на една пирамидална издатина в единия ъгъл на скалата и блестеше отдалеч с белия си връх като снежно петно или, ако си послужим със сравнение, по-подходящо за случая, като чисто, грижливо пазено знаме, което защитниците на крепостта долу трябваше да бранят с цената на кръвта си. Едва ли е нужно да се добавя, че тази груба, своеобразна крепост беше мястото, където Ишмаел Буш бе намерил убежище, след като откраднаха добитъка му.

В деня, е който възобновяваме разказа си, скватерът стоеше подпрян на пушката си до подножието на скалите и гледаше безплодната почва под краката си. Не можеше да се каже кое преобладаваше в погледа му — презрението или разочарованието.

— Време е да променим природата си — каза той на своя шурей, който както винаги се въртеше около него — и от хора, свикнали на християнска храна, да станем преживни животни. Доколкото мога да съдя, Ейбирам, ти спокойно би се прехранвал със скакалци: пъргав си и ще надбягаш и най-бързия им скакач.

— Да, не е за нас тоя край — отвърна Ейбирам, комуто не се харесваше твърде пресиленият хумор на зетя му, — и не бива да забравяме, че мързеливият пътник пътува по-дълго.

— Да не искаш да се впрегна сам в колата и цели седмици или пък месеци да я влача по тая пустиня? — сопна се Ишмаел, който като хората от тоя род в случай на нужда можеше да се труди с всички сили, но не беше свикнал да се напряга много, затова не би вършил нещо, което изисква непрекъснати усилия. — Вие, жителите на селищата, винаги бързате да се приберете в къщи, ала моята ферма, слава Богу, е твърде просторна, тъй че всякога може да се намери място за почивка на стопанина.

— Щом ти харесва тукашната земя, какво чакаш: ори и засявай!

— Лесно е да се говори, но я се напъни, да те видим как ще я ореш! Слушай какво ще ти кажа, Ейбирам, трябва да се махаме оттук, и то не само по тази причина. Както знаеш, аз рядко сключвам сделки, но направя ли го, изпълнявам условията по-честно, отколкото вашите търговци с многословните им договори, написани на хартия! Според нашата уговорка ни остават да изминем още сто мили, нито миля по-малко, и аз ще удържа на думата си.

Като каза това, скватерът вдигна очи към палатката, която увенчаваше върха на назъбената му крепост. Шуреят улови този поглед и му откликна: някаква скрита подбуда — общност на интересите или може би на чувствата — възстанови единодушието помежду им, за миг заплашено да рухне.

— Зная това и съм уверен, че ще удържиш на думата си. Но помня твърде добре защо се впуснах в това проклето пътешествие, за да забравя колко далеч съм още от целта. И за теб, и за мен ще бъде лошо, ако не доведем докрай едно хубаво начало. Да, доколкото зная, цял свят се придържа към това правило! Преди време чух един пътуващ проповедник, който обикаляше Охайо, да казва: ако човек живее праведно сто години, а после един-единствен ден изпадне в прегрешение, всичките му усилия ще отидат по дяволите; никой няма да му зачете доброто, а само злото.

— И ти повярва на този гладен лицемер?

— Кой ти каза, че съм повярвал? — тросна се Ейбирам, но сърдитият му поглед показваше по-скоро страх, отколкото презрение. — Мислиш ли, че като повтарям думите на един мошеник… И все пак, Ишмаел, в края на краищата тоя човек може да е говорил истината! Разправяше ни, че светът бил всъщност като пустиня и имало само една ръка, която можела да води човека, даже и най-учения, по кривите й пътеки. Ако всичко това е вярно като цяло, може да е вярно и за отделния случай…

— Стига си хленчил, Ейбирам, ами си го кажи направо! — прекъсна го скватерът с хрипкав смях. — Още малко и ще коленичиш да се молиш! Ала каква полза ще има, както смяташ ти, да служиш на Бога пет минути, а на дявола — цял час? Слушай, приятелю, не съм кой знае какъв земеделец, но от горчив опит зная едно: за да получиш добър добив дори от най-плодородната земя, трябва голям труд. Твоите дърдорковци обичат да сравняват света с житна нива, а хората — с това, което е родила. Затуй ето какво ще ти кажа, Ейбирам: ти си магарешки бодил или лопен… не, прогнило дърво, негодно дори за горене.

В смръщените очи на Ейбирам припламна злобно пламъче, което издаде притаения му гняв, но в миг угасна пред невъзмутимото хладно лице на скватера и това показа, че смелият дух на единия бе надделял над страхливата природа на другия.

Доволен от явната си победа, каквато неведнъж бе постигал при подобни случаи, Ишмаел продължи разговора спокойно, преминавайки вече по-открито към бъдещите си планове.

— Не можеш да отречеш, че справедливостта изисква всеки да си получи заслуженото — поде той. — Откраднаха ми всичкия добитък, ала имам план как да си възвърна загубеното, без да бъда ощетен. Нещо повече: когато при сделка човек полага труд и за двете страни, глупак ще бъде, ако не вземе нещо за себе си като комисиона.

Тъй като скватерът, поразпален от важността на въпроса, заяви това високо, трима-четирима от синовете му, които се изтягаха без работа под скалата, се приближиха с ленивата походка, присъща на цялото семейство.

— Подвикнах на Елен Уейд, която наблюдава от върха на скалата, да я запитам не се ли вижда нещо — забеляза най-големият син, — но тя не отговаря, само клати глава. Елен е твърде неразговорлива за жена. Не е зле да се научи поне на добри обноски, това няма да й развали красотата.

Ишмаел вдигна очи към мястото, откъдето девойката зорко наблюдаваше наоколо, без да ги чува. Тя бе седнала на края на най-горния зъбер, до палатката, на не по-малко от двеста стъпки над равнината. От такова разстояние се различаваха само общите очертания на фигурата й, русите коси, развявани от вятъра зад раменете, и очите, втренчени неподвижно в някаква далечна точка сред прерията.

— Какво има, Нел? — подвикна Ишмаел с гръмовития си глас, който заглуши свистенето на вятъра. — Видя ли нещо по-голямо от лалугер, изскочил от дупката си?

Устните на Елен се разтвориха; тя се изправи, доколкото позволяваше малкият й ръст, без да откъсва очи от неизвестния предмет, но гласът й, ако изобщо бе проговорила, не беше достатъчно силен, за да се чуе през вятъра.

— Това момиче май наистина вижда нещо по-интересно от бивол или лалугер! — продължи Ишмаел. — Хей, Нел, момиче, оглуша ли? Отговаряй де, Нел!… Дай, Боже, да вижда цяла армия червенокожи, защото ще ми бъде много приятно да им платя за любезността под защитата на тези дънери и камънаци!

Тъй като скватерът съпроводи самохвалната си реч със съответни жестове и погледна поред всеки от синовете си, които го бяха наобиколили, самоуверени като него, той отклони погледите им от Елен към собствената си особа; но сега, когато и той, и те се обърнаха едновременно да видят какво ще направи по-нататък девойката-часовой, на мястото, където бе стояла преди малко, вече нямаше никой.

— Бог да ме убие — възкликна Ейза, най-флегматичният от братята, — ама вятърът май е издухал момичето!

Известно вълнение премина сред младежите, което може би показваше, че коравите им сърца не бяха равнодушни към засмените сини очи, светлорусите коси и румените бузи на Елен. Те зяпаха в тъпо недоумение опустялата скална издатина и се споглеждаха объркано, дори малко разтревожено.

— Напълно е възможно! — вметна друг. — Седеше на пропукан камък и повече от час все мислех да й кажа, че е опасно.

— Не се ли развява нейната панделка там долу на склона? — извика Ишмаел. — Хей! Кой се върти около палатката? Не ви ли казах на всички…

— Елен! Това е Елен! — прекъснаха го в един глас синовете му и в този миг девойката се появи отново, за да сложи край на всички догадки и да избави не една ленива душа от непривично вълнение. Изскачайки изпод платнището на палатката, с лека, безстрашна стъпка Елен се върна на шеметния връх и като сочеше към прерията, заговори бързо и разпалено на някакъв невидим слушател.

— Нел се е побъркала! — рече Ейза малко пренебрежително и все пак поразтревожен. — Това момиче спи с отворени очи и сънува свирепите зверове с трудни имена, за които докторът й разправя непрекъснато.

— Може би девойчето е открило разузнавач на сиуксите? — каза Ишмаел, вглеждайки се в равнината.

Но Ейбирам многозначително му зашепна нещо и Ишмаел отново стрелна очи нагоре — и тъкмо навреме, за да забележи как платнището на палатката се заклати, но явно не от подухването на вятъра.

— Нека се опита, ако смее! — процеди през зъби скватерът. — Но те познават добре нрава ми, Ейбирам, за да се шегуват с мене!

— Погледни сам! Ако завесата не е вдигната, значи, съм сляп като бухал посред бял ден.

Ишмаел тупна яростно с приклада на пушката си о земята и закрещя толкова силно, че Елен веднага би го чула, ако вниманието й не беше заето с далечния предмет, който все така необяснимо привличаше погледа й.

— Нел! — продължаваше да вика скватерът. — Махай се оттам, глупачке, иначе лошо ти се пише!… Но какво става с нея? Нел е забравила родния си език! Я да видим ще разбере ли от друг език.

Ишмаел опря приклада на пушката о рамото си и след миг тя беше вече насочена към върха на скалата. Преди някой да успее да се намеси, прогърмя изстрел, съпроводен както винаги с ярък блясък. Елен трепна като подплашена сърна, изпищя пронизително и се мушна в палатката тъй бързо, че не можеше да се разбере как бе наказана простъпката й — само е уплаха или с действително раняване.

Скватерът стреля толкова внезапно и неочаквано, че никой не успя да го спре, но когато всичко свърши, всеки от синовете му показа недвусмислено отношението си към тази безразсъдна постъпка. Младежите си размениха погледи и неодобрителен шепот се понесе от уста на уста.

— Какво е направила Елен, татко? — запита Ейза с неприсъща за него разпаленост. — Защо стреляш по нея, сякаш е заблудена сърна или гладна вълчица?

— Не слуша! — отвърна скватерът натъртено, но хладният му, предизвикателен поглед показваше колко малко го смущаваше зле прикритото недоволство на синовете му. — Не слуша, момче, не слуша! Ако някой вземе пример от нея, лошо го чака!

— Мъж би се държал другояче, а това е писклива жена.

— Ейза, ти често се хвалиш, че си мъж. Ала не забравяй, че аз съм ти баща и стоя с една глава над теб.

— Зная. И то какъв баща!

— Слушай, момче: много подозирам, че дрямката ти е пропуснала сиуксите. Затова сдържай езика си, бдителни синко, или ще трябва да отговаряш за бедата, която ни навлече с нехайството си.

— Няма да остана повече тук, да ме командваш като някое сополанче! Говориш за закон, който не признаваш, а сам така ме тормозиш, като че ли не съм жив човек и нямам свои желания. Не ще остана повече тук да се отнасяш с мен като с последно добиче!

— Светът е широк, храброто ми момченце, и колкото щеш по него хубава земя без стопанин. Тръгвай! Крепостният ти акт е подписан и подпечатан. Не всеки баща дарява така щедро синовете си, както Ишмаел Буш; някой ден, когато станеш богат земевладелец, ще си спомниш думите ми.

— Гледай, татко! Гледай! — извикаха едновременно няколко гласа, бързайки да се възползват от възможността да прекъснат този диалог, който заплашваше да прерасне в нещо по-лошо.

— Гледай! — повтори Ейбирам с глух и тревожен глас. — Ако не ти е само до кавги, Ишмаел, гледай!

Скватерът се отвърна бавно от непослушния си син и неохотно вдигна очи, в които все още се таеше силен гняв. Но едва видя предмета, който в момента привличаше вниманието на всички около него, и лицето му мигновено се измени: сега то изразяваше смайване и уплаха.

На мястото, откъдето Елен бе прогонена по такъв страшен начин, стоеше друга жена. Тя беше с дребен ръст, такъв, какъвто е все още съвместим с представите за красота и който според поетите и художниците е идеал за женска хубост. Роклята й беше от тънка лъскава тъмна коприна и се развяваше около тялото й. Дългите й разпуснати къдрави коси, които по чернота и блясък не отстъпваха на роклята й, ту падаха и обвиваха нежните й рамене, ту се развяваха назад от вятъра. Възвишението, на което стоеше, пречеше да се разгледат по-добре чертите й, но все пак се виждаше, че е млада и в момента на неочакваното й появяване лицето й излъчваше гняв. В действителност тази жена беше толкова младолика, крехка и хубава, че човек можеше да се усъмни дали не е още дете. Едната си малка и необикновено изящна ръка тя притискаше към сърцето, а с другата изразително махаше на Ишмаел, сякаш го подканяше, ако възнамерява да стреля още веднъж, да се цели право в гърдите й.

Скватерът и синовете му гледаха с нямо изумление необикновената картина горе, докато Елен, която се показа плахо от палатката, не ги изтръгна от вцепенението. Тя беше раздвоена между страха за самата себе си, който я караше да се крие, и не по-малкия страх за другарката си, който я подтикваше да излезе навън. Елен заговори, но под скалата не можеха да чуят думите й, а тази, за която се отнасяха, не я слушаше. Но ето че последната, сякаш доволна, че се бе предложила за жертва на Ишмаеловия гняв, сега спокойно се отдалечи, и мястото, на което се бе появила преди малко, отново опустя, а зрителите долу останаха втрещени сякаш току що бяха съзерцавали някакво свръхестествено видение.

Повече от минута трая дълбокото мълчание, докато синовете на Ишмаел продължаваха да гледат в тъпо изумление голата скала. После започнаха да се споглеждат и в очите им блесна нова мисъл: ясно беше, че поне за тях появяването на необикновената обитателка на шатрата беше колкото неочаквано, толкова и необяснимо. Най-после Ейза, с правото си на най-голям и подтикван от неуталожената възбуда на неотдавнашната свада, реши сам да си изясни всичко това. Но той се пазеше да не разгневи баща си, защото много често бе виждал как се разлютява, когато го разсърдеха, затова се обърна към притаилия се Ейбирам и забеляза иронично:

— Това, значи, е звярът, който сте докарали за примамка в прерията! Знаех, че си човек, който няма да каже истината, ако може да излъже, но сега ти надмина себе си. Кентъкийските вестници стотици пъти те нарекоха търговец на черна плът, ала не са предполагали, че в търговията ти влизат и бели.

— Наричаш ме похитител, така ли? — кипна внезапно Ейбирам. — Да не съм длъжен да давам сметка за всяка измислица, която се печата по вестниците в щатите? По-добре погледни себе си, момче, и цялата си фамилия! Чак пъновете на Кентъки и Тенеси са пропищели от вас. Да, устати ми господинчо, виждал съм по стълбовете и дърветата в селищата разлепени афиши за татко, мама и три дечица, едното от които си ти — и като награда за тях се предлагаха толкова долари, че всеки честен човек би могъл да забогатее, ако…

Прекъсна го силен удар през устата, нанесен с опакото на ръка, за чиято тежест говореше бликналата кръв и подутите устни.

— Ейза — каза бащата, пристъпяйки напред с онова достойнство, с което ръката на природата очевидно го бе надарила като родител, — ти удари брата на собствената си майка!

— Ударих негодник, който клевети цялото ни семейство! — отвърна гневно младежът. — И ако не научи езика си да говори по-кротко и въздържано, ще се раздели с него. Аз не въртя много добре ножа, но при нужда бих могъл да клъцна един злослов…

— Днес, момче, ти два пъти се самозабрави. Внимавай да не се случи трети път. Когато законът на страната е слаб, законът на природата трябва да бъде силен. Ти ме разбираш, Ейза, и ме познаваш. А ти, Ейбирам, знай, че щом моят син ти е нанесъл обида, моя грижа е да го накажа. И запомни: ще го накажа справедливо, и това е достатъчно. Но ти наговори лоши неща за мен и семейството ми. Ако копоите на закона са разлепили афишите си по дърветата и дънерите около сечищата, това, както знаеш, не е заради някаква нечестна работа, а защото се придържаме към правилото, че земята принадлежи на всички. Ех, Ейбирам, ако мога да измия ръцете си от стореното по твой съвет така лесно, както бих ги измил от извършеното по внушение на Дявола, щях да спя по-спокойно нощем и всеки, който носи името ми, ще може да го произнася без срам. Усмири се, Ейза, и ти, Ейбирам. И без това се казаха много излишни неща. Нека всеки от нас помисли добре, преди да добави още една дума, която да подлюти раните.

След всичко това Ишмаел махна властно с ръка и се обърна, уверен, че тези, на които бе говорил, няма да посмеят да престъпят волята му. Личеше, че Ейза едва се сдържа да не възрази, но природната му отпуснатост постепенно надделя и той си остана такъв, какъвто си беше: опасен само от време на време, защото дори страстите му бяха мудни и кипваха за кратко. Ейбирам обаче не беше такъв. Когато избухна кавгата между него и племенника-великан, целият му вид изразяваше несъмнено растящ страх; но сега, когато между него и нападащия застана властта и огромната сила на бащата, бледността на лицето му се смени със силна червенина, която показваше колко дълбоко се бе загнездила в сърцето му нанесената обида. Но и той като Ейза се примири с решението на скватера; и ако не истинско, то поне привидно разбирателство се възцари отново между тези хора, възпирани не от някакво силно чувство за дълг, а от преклонение пред властта, която Ишмаел бе съумял да наложи на децата си и която беше всъщност нездрава като паяжина.

Впрочем кавгата отвлече мислите на младия човек от новодошлата. Спорът, който пламна, когато прекрасната непозната се скри, като че ли ги накара съвсем да забравят за нея. Наистина на няколко пъти младежите се събираха на групички и си шепнеха тайнствено и възбудено, а посоката на погледите им показваше предмета на разговора; но скоро изчезнаха и тези тревожни признаци и всички се пръснаха както винаги — мълчаливи и равнодушни.

— Аз ще се кача на скалата, момчета, да погледна виждат ли се диваците — рече Ишмаел, който след малко се приближи до тях с изражение, което според него трябваше да показва и примирение, и твърдост. — Ако няма от какво да се страхуваме, ще поизлезем из полето; не бива да губим такъв хубав ден в празни приказки като гражданки, които се занимават с одумки на чаша чай и сладки.

Без да дочака съгласие или възражение, скватерът се приближи до подножието на скалата, чиито склонове образуваха почти отвесна стена, висока близо двайсет стъпки. Ишмаел обаче се насочи към мястото, откъдето можеше да се изкачи по една тясна вдлъбнатина, която предвидливо бе укрепил в бруствер от тополови дънери, на свой ред защитен със заграждения от клоните на същото дърво. Това беше ключовата позиция на лагера и тук обикновено стоеше въоръжен часовой. Сега там бе застанал един от младежите, облегнал се лениво на скалата, готов при нужда да прикрива прохода, докато останалите заемат местата си в различни отбранителни точки на укреплението.

Оттук скватерът пое нагоре, като преодоляваше с усилие различните препятствия — кои природни, кои изкуствени — докато стигна нещо като тераса или по-право, каменна площадка; тук бяха построени колибите, където се бе настанило цялото семейство. Такива жилища, както вече споменахме, се срещат, много често в пограничните райони: сглобени надве-натри от дънери, кора и пръти, те спадат към детството на архитектурата. Площадката, на която бяха разположени, имаше неколкостотин квадратни метра повърхност, а извисеността й над долината я правеше почти недосегаема от индиански стрели. Ишмаел бе преценил, че може да остави малките си дъщери тук в относителна безопасност под наблюдението на безстрашната им майка; и сега завари Естър заета с обичайната си домашна работа в обкръжението на момиченцата, които хокаше сърдито, когато малките палавници я ядосваха за нещо. Увлечена във вихъра на собственото си красноречие, тя не знаеше нищо за бурната сцена, разиграла се долу.

— Ама че хубаво място си избрал за лагер, Ишмаел; тук си дават среща всички бури и хали! — подхвана тя или по-право, продължи, като просто остави на мира едно разплакано десетгодишно момиченце и се нахвърли върху мъжа си. — Честна дума, всеки десет минути трябва да броя малките, за да се уверя, че не са отлетели при мишеловите и патиците. Я ми кажи, човече, защо сте се лепнали за тия канари като пълзящи гадини през пролет, когато небето гъмжи от птици! Мислиш ли, че със сън и мързел могат да се напълнят гладни гърла?

— Добре де, Истър, това, което искаш, ще стане! — рече съпругът, изговаряйки името й с провинциално американско произношение, като гледаше кресливата си съпруга по-скоро с привична търпимост, отколкото с нежност. — Ще имаш птиче месо за обед, стига да не подплашиш птиците с езика си. Да, жено — продължи той, застанал вече на мястото, откъдето тъй грубо бе прогонил Елен, — и биволско месо ще имаш, ако окото ми правилно е познало ей онова животно на една испанска левга^[41] оттук.

— Слизай, слизай, ти казвам, и се залавяй за работа, вместо да дрънкаш! Бъбривият мъж е като лаещо куче. Щом се покажат червенокожите, Нел ще окачи парцал, за да ви предупреди. А ти, Ишмаел, по какво се беше разгърмял? Защото само преди няколко минути — ако не съм се отучила да разпознавам звуците — чух твоята пушка.

— Хм! Подплаших оня ястреб, дето се вие ей там над скалата.

— Ястреб! Цял ден гърмиш само по ястреби и мишелови, а имаш да храниш осемнайсет гладни гърла! Погледни пчелата или бобъра, старче, и се научи как да си търсиш прехраната. Но къде си, Ишмаел?… Бог да ме убие — продължи тя, като изпусна нишката, която усукваше на вретеното, — ако не се е заврял пак в палатката! Кажи-речи, цялото си време губи с тая безделница…

Неочакваното завръщане на мъжа й я накара да млъкне; и когато той седна отново до нея, Естър се залови пак за прекъснатата си работа, като от време на време само промърморваше нещо, ала не смееше да изрази недоволството си с по-гръмки фрази.

Диалогът, който се разви сега между нежните съпрузи, беше достатъчно откровен и изразителен. В началото Естър отговаряше мрачно и отсечено, но мисълта за семейството скоро я накара да премине към по-примирителен тон. Тъй като по-нататък разговорът се сведе до обещание да се използва остатъкът от деня за лов, за да се попълнят хранителните запаси, няма да се бавим да го преразказваме.

След като взе такова решение, скватерът слезе долу и раздели силите си на два отряда, като единия остави да пази крепостта, а другият щеше да го придружава в равнината. Той предвидливо включи Ейза и Ейбирам в своя отряд, тъй като много добре знаеше, че нищо друго освен бащината власт не беше в състояние да обуздае дивата ярост на буйния му син, ако тя се пробудеше. Когато завършиха тези приготовления, ловците потеглиха вкупом, но на известно разстояние от скалата се разпръснаха, за да сключат обръч около далечното стадо бизони.