Джеймс Фенимор Купър
Прерията (32)

ГЛАВА XXXI

Но кой е тук търговецът и кой — евреинът?

Шекспир — „Венецианският търговец“

Зората на другия ден се пукна над по-мирна сцена. Кръвопролитието отдавна бе престанало и когато слънцето изгря, лъчите му се разляха из спокойни пустинни простори. Палатките на Ишмаеловия лагер още стояха там, където си бяха и по-рано, но из цялата тая пустош не се забелязваше никаква друга следа от човешки живот. Тук-там кръжаха малки ята лешоядни птици и кряскаха над такова място, където някой тетон с недостатъчно бързи нозе бе намерил смъртта си, но нищо друго не напомняше за неотдавнашното сражение. Реката, която криволичеше сред безкрайните поля, все още можеше да се проследи по мъглата, виеща се над нея, ала сребристите пари, надвиснали над блатцата и потоците, започваха вече да се стапят във въздуха, защото от пламтящото небе се лееше все по-обилна топлина и всичко в тоя обширен край, непознаващ сянка, чувстваше пронизващата й живителна сила. Прерията приличаше на небе след буря — спокойна, тиха и ласкава.

В такава обстановка именно семейството на скватера се събра, за да реши окончателно какво да прави с хората, предоставени на волята му от променливата игра на съдбата в току що описаните събития. Още с първия блед лъч на зората всички живи и свободни обитатели на лагера бяха на крак и дори най-малките в това скитническо племе сякаш съзнаваха, че е ударил часът да се случат неща, които може да изменят за дълго бурния ход на полудивия им живот.

Ишмаел се движеше из малкия си лагер със сериозен вид, като човек, върху чиито плещи неочаквано е паднала отговорността за работи, много по-важни от обикновените случки на неспокойното му ежедневие. Обаче синовете му, които тъй често бяха имали възможност да изпитат непреклонния и суров нрав на баща си, съзираха в мрачното му лице и студения поглед не някакво колебание или съмнение, а по-скоро твърдо намерение да не отстъпва от неумолимите си решения, които както винаги следваше упорито. Дори Естър беше развълнувана от важните събития, които засягаха интересите на семейството й. Макар и да вършеше домашната работа със същото усърдие, с което би залягала и при всякакви други обстоятелства, както земята продължава да се върти, докато земетресенията разкъсват кората й и вулканите ръфат утробата й, все пак нейният глас беше по-тих и поносим от обикновено и макар че не преставаше да хока децата, в думите й, пропити с майчинско достойнство, звучаха по-меки нотки.

Ейбирам както винаги се измъчваше най-много от съмнения и тревоги. Той често извръщаше очи към непроницаемото лице на Ишмаел и в тях се четеше подозрителност, която показваше, че от предишното взаимно доверие и разбирателство не бе останало почти нищо. Погледът му изразяваше ту надежда, ту страх. От време на време той се насочваше към палатката, където се намираше неговата заловена наново пленница, и лицето му се озаряваше от мерзка радост, но след миг, кой знае защо, пак се засенчваше от мрачно предчувствие. Това предчувствие го караше да търси с очи навъсеното, непроницаемо лице на своя зет. Но там виждаше по-скоро причини за тревога, отколкото за надежда, защото на него беше изписана отчетливо страшна истина: Ишмаел бе изтръгнал коравата си душа от влиянието на похитителя и сега мислеше само как да постигне собствените си неизменни цели.

Така стояха нещата, когато Ишмаеловите синове, изпълнявайки заповедта на баща си, изведоха от палатките тия, чиято участ му предстоеше да решава. Никой не беше пощаден: Мидълтън и Инес, Пол и Елен, Овид и траперът — всички бяха докарани пред самозвания съдия и разположени така, че да могат да чуят своята присъда. По-малките деца ги наобиколиха, обзети внезапно от живо любопитство, и дори Естър заряза кухненската си работа и се приближи да послуша.

Твърдото сърце бе дошъл сам, без отряда си, за да присъства на това ново за него внушително зрелище. Той стоеше облегнат тържествено на копието си, а запотеният му кон, който пасеше наблизо, показваше, че вождът на пеоните бе изминал много път, за да пристигне навреме и да види какво ще стане.

Ишмаел бе посрещнал новия си съюзник със студенина, която показваше колко безразлична му е деликатността на младия вожд, дошъл нарочно сам, да не би присъствието на воините му да породи безпокойство или недоверие. Скватерът нито търсеше помощта му, нито се боеше от враждебността му и сега пристъпи към предстоящата си работа с такова спокойствие, сякаш патриархалната власт, която упражняваше, беше общопризната и неоспорима.

Във всяка власт, дори когато се злоупотребява с нея, има нещо величаво и мисълта неволно почва да търси в нейния обладател качества, съответстващи на положението му, макар и често да търпи несполука и това, което преди е било само противно, сега става и смешно. Но Ишмаел Буш, може да се каже, притежаваше такива качества. Суровата му външност, злият нрав, огромната физическа сила и упоритостта, с която отхвърляше всякакъв закон, правеха самоволния му съд толкова внушителен, че дори у образован човек като Мидълтън будеше чувство на уважение. Ала нямаше много време за мислене; скватерът, макар и несвикнал да бърза, но предварително решил всичко, не искаше да губи излишно ценни минути. Когато видя, че всички са по местата си, той обгърна с тежък поглед пленниците и се обърна към капитана като към главен между тия мними престъпници.

— Днес съм призован да изпълня задължение, което в селищата възлагате на съдии, поставени нарочно да решават спорове между хората. Аз не познавам добре съдебните порядки, но има едно правило, известно на всички, което гласи: „Око за око, зъб за зъб“. Не съм свикнал да ходя по съдилища и още по-малко ми се иска да живея на земя, измерена от шерифа, ала все пак в тоя закон има разум, тъй че редно е да го приложим. Ето защо тържествено заявявам, че днес ще се придържам към него и ще въздам на всеки и на всички това, което се полага, и нищо повече.

Тук Ишмаел млъкна и огледа слушателите си, сякаш искаше да разбере по лицата им какво впечатление е направила речта му. Когато срещна погледа на Мидълтън, младият офицер му отговори:

— Ако е нужно злодеят да бъде наказан, а тоя, който не е обидил никого, да бъде пуснат на свобода, ние с теб трябва да си разменим местата и ти да станеш затворник, а не съдия.

— Значи, искаш да кажеш, че съм ти причинил зло като съм отвел младата дама от бащиния й дом и докарал против волята й в тия далечни краища — отвърна невъзмутимият скватер, който никак не се разсърди от това обвинение, а и не изпитваше угризение на съвестта. — Аз няма да отежнявам едно лошо дело с лъжа, като отричам думите ти. Преди да се срещнем с вас, аз имах достатъчно време да обмисля спокойно тоя въпрос и макар да не съм от тия, дето им сече бързо пипето и умеят или си дават вид, че умеят да се оправят само с един поглед във всичко, все пак съм човек разсъдлив и дадат ли ми време да размисля, не бих отрекъл истината. И като размислих, реших, че е грях да се отнема дете от баща му и че трябва да се направи всичко възможно младата дама да се върне здрава и читава там, отдето е докарана.

— Да, да — вметна Естър, — право казва човекът. От бедност и работа съвсем се беше измъчил, пък и съдебните пристави не го оставяха на мира, затуй в момент на слабост извърши зло. Но той се вслуша в думите ми и душата му се върна отново по праведния път. Да, наистина лошо и опасно е да докараш чужди дъщери в мирно и сговорно семейство!

— А кой ще ти каже „благодаря“ след това, което вече си направил? — промърмори Ейбирам със злобна усмивка, която незадоволената алчност и страхът правеха още по-отвратителна. — Щом си дал разписка на дявола, от неговите ръце ще си я получиш обратно.

— Млъкни! — каза Ишмаел, протягайки тежката си ръка към своя шурей така, че моментално го застави да си затвори устата. — Ти ми грачеше като гарван в ушите. Ако не беше ми говорил така, нямаше да търпя сега такъв срам.

— Щом си почнал да съзнаваш грешките си и да прозираш истината — рече Мидълтън, — не оставяй нещата наполовина, ами се постарай с великодушие да си спечелиш приятели, които може да ти бъдат полезни, като те предпазят от бъдещи неприятности със закона…

— Млади човече — прекъсна го скватерът, като се навъси мрачно, — ти също говори достатъчно. Ако се страхувах от закона, нямаше да гледаш сега как Ишмаел Буш раздава правосъдие.

— Не задушавай добрите си намерения. И ако си намислил да си послужиш с насилие спрямо някой от нас, помни, че ръката на закона, който уж презираш, стига надалеч и макар че понякога действа бавно, но винаги постига целта си!

— Да, много право казва той, скватерю — обади се траперът, чиито уши рядко пропущаха дума, произнесена в негово присъствие. — Тук, в Америка, тази ръка е доста дейна и страшна за мнозина, а разправят, че в сравнение с други страни у нас човек по-свободно следва своите желания и затова е много по-щастлив и по-мъжествен, и по-честен! Ала знаете ли, приятели, има места, където законът е толкова строг, че казва на човека: ето така ще живееш, така ще умреш и така ще напуснеш тоя свят, за да се явиш пред всевишния съдия! Грешно и непристойно е да се бърка човек така в работите на оня, който е създал тварите си не да бъдат разкарвани като говеда от пасбище на пасбище, както им скимне на техните глупави и самомнителни пастири, които се наемат сами да съдят за техните нужди и потребности. Колко нещастни са тия страни, където оковават не само тялото, но и разума и където божите създания, родени като младенци, докрай си остават в повои поради хитрите хрумвания на хора, които си присвояват права, полагащи се единствено на великия Повелител на вселената!

Докато траперът излагаше тези тъй уместни съждения, Ишмаел го слушаше мълчаливо, макар че погледът, с който го следеше, съвсем не изразяваше приятелски чувства. Когато старецът свърши, скватерът се обърна към Мидълтън и продължи, като че ли не бяха го прекъсвали:

— Колкото до нас с тебе, капитане, и двамата имаме вина. Ако аз съм ти причинил болка, като ти отнех жената с честното намерение да ти я върна, когато тоя дявол в човешки образ изпълни замислите си, ти пък нахълта в моя лагер, подпомагайки и поощрявайки, както се казва за много почтени сделки, унищожаването на моята собственост.

— Но аз исках само да освободя…

— Значи, всичко е уредено между нас — прекъсна го Ишмаел, който, решил въпроса по свое усмотрение, никак не се интересуваше от чуждото мнение. — Ти и жена ти сте свободни да отидете където и когато си искате. Абнър, развържи капитана. И виж какво: ако почакаш, докато реша да тръгна обратно към селищата, ще взема и двама ви в някоя от колите си. Ако пък не искаш, твоя работа, да не кажеш после, че не съм ти предложил една приятелска услуга.

— Най-тежко наказание да се стовари върху главата ми и да не намеря мира за греховете си, ако забравя твоята честна постъпка, колкото и късно да идва тя! — извика Мидълтън, който, щом се почувства свободен, се втурна към разплаканата Инес. — И ти давам честна войнишка дума, приятелю, че участието ти в това лошо дело ще бъде забравено, каквото и да реша да предприема, когато стигна място, където ръката на властта все още може да наложи волята си.

Мрачната усмивка, с която скватерът отговори на тези уверения, показваше колко малко цени обещанието, дадено от младия човек в първия изблик на радостта.

— Стигнах до това решение не от страх или от милост, а защото мисля, че това е справедливо — отвърна той. — Прави каквото смяташ за редно и помни, че светът е широк, в него има място и за двама ни и пътищата ни може никога вече да не се кръстосат! Ако си доволен, добре; ако не си доволен, помъчи се да потърсиш възмездие по твой вкус. Аз няма да моля за пощада, ако ме надвиеш. А сега, докторе, да уредим и нашата малка сметка. Трябва да направим сбора на сметката, която от известно време стои открита между нас. Ние с тебе си дадохме честна мъжка дума. Я да видим как си я изпълнявал?

Странната лекота, с която Ишмаел съумя да прехвърли отговорността за всичко станало от себе си върху своите пленници, и стечението на обстоятелствата, което не позволяваше да се разгледат с философска задълбоченост спорните етични въпроси, бяха смутили силно тия, на които тъй ненадейно се бе наложило да се оправдават за поведението си, което те в своето простодушие смятаха за похвално. Овид, винаги живял в сферите на чистата теория, просто се обърка, макар че, ако познаваше по-добре светските работи, не би съзрял в създалото се положение нищо необикновено. Почтеният естественик не беше първият, който тъкмо когато очакваше похвала, изведнъж се бе озовал в положение да отговаря за постъпки, които според него заслужаваха само уважение. Възмутен и объркан от неочаквания обрат на нещата, той все пак се помъчи да запази приличие и да оправи положението, като изтъкна в своя защита доводите, които най-напред му дойдоха на ум.

— Действително съществуваше известен компактум, или договор, между Овид Бат, доктор по медицина, и Ишмаел Буш, виатор, или странстващ земеделец — каза той, като се стараеше да подбира по-меки изрази, — и не съм склонен да отрека това. Признавам, че беше уговорено, или поставено като условие, да се извърши съвместно, или задружно, известно пътешествие до изтичането на определен срок. Но тъй като този срок свърши, напълно основателно мога да заключа, че въпросното споразумение вече е загубило сила.

— Ишмаел! — прекъсна го нетърпеливо Естър. — Не разговаряй с човек, който може да ти натроши костите тъй лесно, както и да ги сглоби, и нека тоя дяволски отровител се пръждосва с всичките си там кутийки и тубички, защото е мошеник! Дай му половината прерия, а запази за себе си другата половина. Лекар ли? Вятър! Обзалагам се, че ако се заселим на някое блато, за една седмица децата така ще обръгнат, че не ще ги хване ни треска, ни малария, и няма да плещя разни засукани думи, ами ще им давам само кора от вишна и може би по една-две капки нашенска ракия. Едно нещо ще ти кажа, Ишмаел: не ми допадат мен спътници, които сковават езика на една честна жена и пет пари не дават, че може да разстроят семейството й.

Мрачното изражение, което се бе запечатало върху лицето на скватера, се просветли за миг от смътна усмивка, когато отговори:

— На едни изкуството му може да не се харесва, Истър, на други — да се харесва. Но щом желаеш да го пропъдиш, няма да взема да разравям прерията, за да затрудня пътя му. Приятелю, ти си свободен да се върнеш в селищата и те съветвам да си останеш там, защото хора като мен, които рядко сключват сделка, не обичат тя да бъде разваляна с толкова лека ръка.

— А сега, Ишмаел — продължи победоносно съпругата му, — за да има в семейство ни мир и сговор, покажи на тоя червенокож и на дъщеря му — тя посочи престарелия Льо Балафре и овдовялата Тачичена — пътя към селото им и нека им кажем на раздяла: „Вървете си със здраве и Бог да ви благослови!“

— Според правилата на индианците за водене на война те са пленници на тоя пеони и аз не мога да се вмесвам в правата м.

— Пази се от дявола-изкусител, мъжо! Той е много ловък и никой не може да се отърве, когато се оплете в измамните му мрежи! Послушай тая, на която е скъпо твоето честно име, и махни тъмноликата вещица.

Скватерът сложи на рамото й широката си длан в като я гледаше право в очите, отговори тържествено и строго:

— Жено, предстои ни важна работа, към която трябва да насочим всичките си мисли, а ти разправяш дивотии. Помни какво трябва да свършим и избий от главата си тая глупава ревност.

— Вярно, вярно — промърмори жена му, като се отдръпна към дъщерите си. — Господи, прости ми, бях забравила!

— А сега, млади човече, дето тъй често навестяваше моето сечище, уж да гониш пчела до хралупата й — подзе Ишмаел, като помълча малко, сякаш да събере мислите си, — с теб имаме да уреждаме по-сериозни сметки. Ти не само опустоши моя лагер, но и открадна девойката, която е роднина на жена ми и която мислех един ден да направя своя дъщеря.

Тези думи озадачиха присъстващите по-силно от всичко досега. Синовете на скватера се взряха с любопитство в Пол и Елен, от което младият пчелар се смути, а девойката наведе засрамено глава.

— Слушай, приятелю Ишмаел Буш — отвърна пчеларят, разбрал, че трябва да отговаря не само на обвинение за отвличане, но и за грабеж. — Не отричам, че се отнесох не особено галантно към твоите тенджери и кофи. Ала ако благоволиш да ми кажеш цената на тия принадлежности, можем тихомълком да уредим въпроса за причинените ти щети и да забравим всякакви лоши чувства. Аз не бях в особено набожно настроение, когато се качихме на скалата ти, и може би се занимавах повече с ритане на съдините ти, отколкото с проповеди. Но и най-скъсаната дреха може да се поправи с пари. С Елен Уейд обаче работата не е толкова проста. Различните хора гледат различно на брака. Някои мислят, че е достатъчно да отговориш с „да“ или „не“ на въпросите на съдията или на свещеника — какъвто ти падне под ръка — и готово, ето ти щастливо семейство. Според мен обаче, щом едно момиче си е наумило нещо, по-добре да прави каквото си ще. Не искам да кажа, че това, което е сторила Елен, е станало без всякаква принуда, но и тя е толкова виновна, колкото онова магаре, което я носеше също против волята си и, заклевам се, би могло да потвърди това, ако можеше да говори тъй добре, както умее да реве.

— Нели — подзе отново скватерът, без да взема под внимание тази оправдателна реч, която се струваше на Пол много убедителна и остроумна, — Нели, ти избърза да се впуснеш в широкия и порочен свят. Цяла година яде и спа в моя лагер и вече се надявах, че свободният живот на границата ти се е поправил и ще пожелаеш да останеш при нас.

— Остави момичето да прави каквото си иска — промърмори Естър, която продължаваше да стои по-надалеч. — Тоя, който можеше да я склони да остане при нас, спи сред студената и гола прерия, а ние едва ли ще успеем да я разубедим. Пък и жената е своенравно същество и когато си втълпи нещо, трудно можеш да го избиеш от главата й, както ти е добре известно и на самия теб, мъжленце, иначе нямаше да бъда сега майка на твоите синове и дъщери.

На скватера, изглежда, не му се щеше така лесно да се откаже от плановете си по отношение на смутената девойка и преди да отговори на жена си, обърна мрачния си поглед към лицата на своите синове, на които беше изписано любопитство, сякаш да види дали някой от тях е достоен да заеме мястото на мъртвия. Пол мигновено улови тоя поглед и отгатвайки тайните мисли на скватера по-точно от обикновено, реши, че е намерил средство да премахне всички трудности.

— Ясно като бял ден, приятелю Буш — каза той, — че по тоя въпрос има две мнения: твоето — в полза на синовете ти, и моето — в моя собствена полза. Според мен само по един мирен начин може да се уреди тоя спор, а именно: избери когото и да било от синовете си и двамата с него ще отидем да се поразходим на няколко мили из прерията. Който остане там, няма да може вече да се меси в чуждите семейни работи; а който се върне, нека се опита сам да се спогоди с момичето.

— Пол! — възкликна със сдържан укор Елен.

— Не бой се, Нели — прошепна простодушният пчелар, който не виждаше друга причина за вълнението на своята възлюбена освен страх за самия него. — Аз съм преценил колко струва всеки от тях и ти можеш да вярваш на окото на човек, който е проследил не една пчела до гнездото й!

— Няма да й натрапвам нищо насила — забеляза скватерът. — Ако сърцето й наистина тегли към селищата, нека го каже, няма нито да й помагам, нито да й преча. Говори, Нели, кажи си свободно желанието, без да се боиш за себе си или за някой друг. Искаш ли да ни напуснеш и да се върнеш с тоя младеж в населените краища, или ще останеш и ще делиш с нас малкото, което имаме и което ти предлагаме от все сърце?

Поставена пред такъв избор, Елен не можеше да се колебае повече. Отначало тя гледаше плахо и смутено. Но после лицето й се заля с руменина, а дишането й стана по-учестено и възбудено, което показваше, че нейната природна смелост превъзмогва моминската свенливост.

— Вие ме приютихте, бедното сираче, останало без баща и без близки — каза тя с треперещ глас, — докато други, които в сравнение с вас, може да се каже, живееха в охолство, предпочетоха да ме забравят. Да ви благослови Бог за добрината! Малкото, което направих за вас, не е достатъчно, за да ви възнагради за това добро дело. Вашият начин на живот не ми харесва, той не прилича на тоя, на който съм свикнала от детинство, аз копнея за съвсем друг живот. И все пак, ако не бяхте разделили тази мила, невинна дама от близките й, аз никога нямаше да ви напусна, докато не ми кажехте сами: „Върви си и Бог да те благослови!“

— Наистина сторихме грях, но той ще бъде изкупен и всичко ще се оправи, доколкото това може да стане, без да навреди никому. А сега ми кажи откровено: ще останеш ли е нас, или ще си отидеш?

— Аз обещах на младата дама — отвърна Елен, като отново сведе очи — да не я изоставям. И след като е понесла толкова много огорчения от всички, има право да очаква да удържа на думата си.

— Развържете младежа — рече Ишмаел и когато заповедта му бе изпълнена, махна на синовете си да се приближат и ги строи пред Елен. — А сега кажи чистосърдечно. Ето всичко, което мога да ти предложа, без да се смята радушният прием.

Обърканата девойка местеше смутено поглед ту към един, ту към друг от младите синове на скватера, докато най-после очите й се спряха на изкривеното от тревога лице на Пол. И в тоя миг чувството възтържествува над изискванията на приличието. Тя се хвърли в обятията на пчеларя и потвърди избора си, като зарида високо. Ишмаел даде знак на синовете си да се отдръпнат и явно огорчен, макар и не изненадан от резултата, каза вече без всякакво колебание:

— Вземи я и се отнасяй към нея с обич и уважение. Всеки мъж би завел такава жена с радост в своя дом, и да не чувам, че й се е случило нещо лошо. Е, значи, се разплатих с всички, надявам се — справедливо и почтено, без никого да ощетя. Остава ми да задам само още един въпрос и той се отнася до капитана: искаш ли да използваш моите впрягове, за да се върнеш в заселените места?

— Чух, че войници от моя отряд ме търсят около селищата на пеоните — отговори Мидълтън, — и мисля да тръгна с вожда, за да се присъединя към моите хора.

— Тогава колкото по-скоро се разделим, толкова по-добре. В долчинката има коне. Избери си които искаш и си върви с мир.

— Не можем да си отидем, докато не бъде освободен тоя старец, който близо половин век е бил приятел на моето семейство. Какво лошо е направил, та не го пускаш?

— Не задавай въпроси, в отговор на които може да чуеш само лъжа — отвърна скватерът мрачно. — Аз имам да уреждам сметки с тоя трапер и няма защо да ни се бърка офицер от американската армия. Тръгвай, докато пътят е открит.

— Хубав съвет ви дава той и добре ще сторите всички, ако го послушате — забеляза престарелият пленник, който като че ли никак не се безпокоеше от необикновеното си положение. — Сиуксите са многоброен народ и не се спират пред кръвопролитие; никой не може да каже колко още ще бавят своята мъст. Затова и аз ще ви кажа: тръгвайте, само че когато пресичате падините, пазете се да не попаднете пак в пожар, защото по това време на годината ловците нерядко запалват тревата, за да имат биволите напролет по-зелена и по сладка паша.

— Ако оставя тоя пленник в ръцете ти, даже с негово съгласие, без да разбера в какво го обвиняваш, ще съм забравил не само признателността си към него, но и дълга си пред закона, още повече, че всички ние, несъзнателно може би, сме били съучастници в неговото престъпление.

— Достатъчно ли ти е да узнаеш, че той напълно заслужава това, което ще получи?

— Във всеки случай то не ще промени мнението ми за него.

— Е, тогава гледай — каза Ишмаел, като поднесе към очите на капитана куршума, намерен в дрехата на убития Ейза. — С това късче олово той е погубил един прекрасен син, с когото може да се гордее всеки родител!

— Не вярвам да е направил такова нещо, освен ако е трябвало да се защити или е бил предизвикан от основателна причина. Не мога да отрека, че той знаеше за смъртта на твоя син, защото сам ни посочи храсталака, където лежеше трупът. Но нищо освен собствено то му признание не би ме накарало да повярвам, че умишлено е отнел живота му.

— Много съм живял аз — подзе траперът, когато всеобщото мълчание му подсказа, че всички чакат да опровергае това тежко обвинение — и много злини съм видял през живота си. Колко пъти съм гледал как дебнещи мечки и скокливи пантери се бият за къс месо, попаднал на пътя им! И колко пъти съм виждал разумни хора вкопчени в смъртна схватка, за да възтържествува човешкото безумие! За себе си ще кажа, без да се хваля, че макар да е ставало нужда да вдигам ръка срещу злото и подтисничеството, нито веднъж не съм нанасял с нея удар, от който да трябва да се срамувам пред съд, много по-страшен от тоя.

— Ако баща ми е отнел живота на свой съплеменник — обади се младият пеони, чието зорко око бе отгатнало по куршума и по лицата на хората за какво става дума, — нека се предаде в ръцете на близките на убития, както подобава на воин. Той е честен и ще изтърпи наказанието, без да е нужно да бъде връзван.

— Сине мой, ти си справедлив към мен. Ако бях извършил гнусното дело, в което ме обвиняват, щях да имам достатъчно мъжество сам да подложа главата си, за да бъда наказан, както би постъпил всеки добър и честен червенокож. — И като увери с поглед разтревожения си приятел индианец в своята невинност, траперът се обърна към останалите, които го слушаха с внимание и интерес, и продължи на английски: — Трябва да ви разкажа една кратка история и който ми повярва, ще повярва в истината, а който не повярва, само ще се заблуди, а може да заблуди и ближния си. Ние всички, приятелю скватер, както може би вече си разбрал, се въртяхме около лагера ти, когато узнахме, че в него се намира нещастната, насилствено отвлечена пленница, със съвсем почтеното намерение да я освободим, на което тя имаше естествено и справедливо право. Останалите се скриха, а мен, като най-опитен в тази работа, ме изпратиха на разузнаване в прерията. Вие и не сте подозирали, че подире ви върви човек, който наблюдава целия ход на вашия лов. Аз бях все около вас: ту залягах зад някой храст или в тревата, ту се смъквах по склона в падината, а на вас и през ум не ви е минавало, че някой следи всяко ваше движение, както пантера следи елен на водопой. Знаеш ли, скватерю, когато бях в разцвета на силите си, случваше ми се да надникна в палатката на врага, докато той спеше, да спеше и сънуваше, че се намира у дома си и в пълна безопасност. Ех, да имах време да ти разправя подроб…

— Продължавай разказа си — прекъсна го Мидълтън.

— Ох, каква кървава и страшна гледка беше! Аз бях залегнал в ниската трева, когато съвсем близо един до друг минаха двама от ловците. Те се срещнаха, ала не дружелюбно, както се срещат хора в такава пустиня. Но вече мислех, че ще се разделят в мир, когато изведнъж видях как единият опря пушката си в гърба на другия и извърши нещо, което бих нарекъл само вероломно, безбожно убийство. А младежът беше същински юнак — благороден и смел! Макар че барутът бе обгорил дрехата му, той се задържа прав повече от минута след изстрела. После падна на колене и се би отчаяно и мъжествено, докато си проби път до храстите, като ранена мечка, която търси къде да се скрие!

— Но защо, в името на божията правда, премълчаваше досега това? — извика Мидълтън.

— Какво, да не мислиш, капитане, че човек, който е прекарал повече от шестдесет години из пущинака, не се е научил да мълчи? Кой червенокож воин ще тича да разправя какво е видял, преди да му е дошло времето? Аз заведох доктора там, за да се опита да помогне с изкуството си, а и нашият, приятел пчеларят беше с нас и също знаеше, че в храсталака е скрито тяло на мъртвец.

— Да, така беше — обади се Пол. — Но като видях, че старият трапер си има някакви свои причини да премълчи тая работа, аз сам се стараех да говоря за това колкото е възможно по-малко, което значи — съвсем нищо.

— А кой беше тоя злодей? — запита Мидълтън.

— Ако под злодей разбираш извършителя на това дело, ето го там; и нашето племе е заклеймено със срам и позор, защото той е със същата кръв и от същото семейство, както убитият.

— Лъже, лъже! — закрещя Ейбирам. — Аз не съм убиец, а отвърнах само на удара с удар!

Когато Ишмаел заговори, гласът му беше глух, дори страшен:

— Достатъчно. Пуснете стареца. Момчета, завържете вместо него брата на вашата майка.

— Не ме докосвайте! — извика Ейбирам. — Ще призова върху вас божието проклятие, ако ме пипнете!

Дивият, безумен блясък в очите му първоначално накара младежите да се стъписат; но когато Абнър, най-големият и най-решителният от тях, пристъпи към него с лице, което не вещаеше нищо добро, изплашеният престъпник се обърна и хукна да бяга, но се просна ничком на земята, както личеше по всичко — мъртъв. Чуха се тихи възклицания на ужас, но Ишмаел с жест заповяда на синовете си да отнесат тялото в една от палатките.

— А сега — каза той, обръщайки се към всички чужди в своя лагер — не остава нищо друго, освен всеки, да върви по пътя си. Желая ви всичко хубаво; а на теб, Елен, макар че може да не се зарадваш на такъв подарък, казвам: Бог да те благослови!

Мидълтън, поразен от това, което смяташе за небесно знамение, не се възпротиви повече, а почна да се стяга за път. Не се бавиха много. Когато всички бяха готови, сбогуваха се бързо и мълчаливо със скватера и семейството му и скоро цялата тази пъстра дружина бавно и безмълвно последва вожда-победител към далечните селища на пеоните.