Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prairie, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Джеймз Фенимор Купър. Прерията

Народна култура, София, 1973

Американска. Първо издание

Превел от английски Борис Миндов

Рецензент Жени Божилова

Редактор Красимира Тодорова

Художник Любен Диманов

Художник-редактор Васил Йончев

Техн. редактор Радка Пеловска

Коректори Евгения Кръстанова, Евдокия Попова

 

Литературна група V. Тематичен номер 3643

Дадена за набор на 29.V.1973 г. Подписана за печат на 20.VII.1973 г. Изляла от печат през август 1973 г.

Формат 84×103/32. Печатни коли 28,5. Издателски коли 21,65

Цена 1,41 лв.

ДП „Стоян Добрев“, Варна

 

James Fenimore Cooper. The Prairie

Collier Publisher, New York, 1893

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Прерията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Прерията
The Prairie: A Tale
Други именаЕдна история
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1827 г.
САЩ
Първо издание1827 г.
САЩ
ИздателствоCarey, Lea & Carey—Chestnut-Street
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПионери
Прерията в Общомедия

Прерията (на английски: The Prairie) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1827 г. от издателството „Carey, Lea & Carey—Chestnut-Street“ във Филаделфия. Това е последната книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1803 г. Авторът отново среща читателите с трапера Натаниел Бъмпо – Коженият чорап, който е заминал далече на запад в американските прерии, за да не чува шума от изсичането на горите. В края на книгата възрастният ловец умира заобиколен от своите приятели – бели и индианци.

„...Изкопаха гроб под сянката на величествени дъбове. И до ден-днешен пеоните го пазят грижливо и често го показват на пътници и търговци като място, където почива справедлив бял човек. След време поставиха до главата му надгробен камък с прост надпис, както бе пожелал сам траперът. Мидълтън си позволи само една-единствена волност – добави думите: „Да не дръзне ничия ръка да оскверни праха му".

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Прерията“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1973 г., 456 с.

Филмови екранизации

  • The Prairie (1947), американски филм, режисьор: Frank Wisbar; с участието на Lenore Aubert, Alan Baxter и Russ Vincent.

Външни препратки

ГЛАВА XVI

…Бягството е, значи,

установено. Да не губим време!

Конете си седлайте бързо!…

Шекспир — „Двамата веронци“

Неусетно мина цял час в припрени и твърде несвързани въпроси и отговори, когато най-после Мидълтън, който наблюдаваше намереното си съкровище с възторг и тревога, както скъперник гледа имането си, завърши заплетения разказ за собствените си премеждия, като запита:

— А ти, моя Инес… как се отнасяха тук с тебе?

— Ако не се смята голямата неправда, която ми сториха, като ме разделиха насилствено от моите приятели, похитителите ми се грижеха за мен според силите си. Струва ми се, че човекът, който несъмнено е глава на това семейство, съвсем отскоро е тръгнал по пътя на злодейството. В мое присъствие той се скара страшно с негодника, който ме отвлече, а после сключили нечестна сделка помежду си, принудиха ме да се присъединя към нея под клетва и сами се заклеха… Ах, Мидълтън, боя се, че еретиците не държат на обетите си като нас, откърмените в лоното на истинската църква!

— В случая религията не е от значение: за тези негодници няма нищо свято! А те нарушиха ли клетвата си?

— Не, не я нарушиха… Но нима не е кощунство да призоваваш добрия Бог за свидетел, когато сключваш такъв престъпен договор?

— В това отношение, Инес, ние, протестантите, сме единодушни и с най-целомъдрения римски кардинал. Но как съблюдаваха клетвата си и какво представляваше тя всъщност?

— Задължиха се да не ме закачат и да не ми натрапват гнусното си присъствие, ако обещая, че няма да се опитвам да бягам и че няма дори да се показвам до известно време, определено от самите тях.

— Докога? — запита нетърпеливо Мидълтън, който много добре познаваше религиозните предразсъдъци на жена си. — Докога?

— Това време вече мина. Заклех се в светицата, чието име нося, и останах вярна на клетвата си до момента, когато човекът, когото наричат Ишмаел, наруши условията, като си послужи с насилие. Тогава се показах на скалата, защото и без това срокът бе изтекъл. Впрочем мисля, че и отец Игнасио щеше да ме освободи от обета, след като и моите похитители бяха престъпили думата си.

— Ако не беше те освободил — процеди през зъби младият човек, — аз щях да го освободя завинаги от духовната му опека над твоята съвест!

— Ти ли, Мидълтън? — възкликна жена му и се взря в почервенялото му лице, но и по нейните нежни бузи се разля лека руменина. — Ти можеш да приемаш обетите ми, ала нямаш никаква власт да ме освобождаваш от тях!

— Нямам, нямам, разбира се. Ти си права, Инес. Не разбирам много от тия тънкости на съвестта, пък и не съм свещеник. Все пак кажи ми, какво караше тия злодеи да водят такава опасна игра… да се погаврят така с щастието ми?

— Известно ти е колко малко познавам живота и че не съм способна да разбирам подбудите на хора, толкова различни от всички други, които съм срещала по-рано. Но нима жаждата за пари не подтиква хората и към още по-големи злодеяния? Навярно те са мислили, че един престарял и заможен баща с радост ще им плати богат откуп за детето си, а може би — добави тя, като погледна крадешком през сълзи Мидълтън, който я слушаше внимателно — до известна степен са разчитали и на горещите чувства на младия съпруг.

— Можеха да изцедят капка по капка всичката кръв от сърцето ми!

— Да — продължи свенливата му млада жена, като мигновено отдръпна погледа, който се бе осмелила да му отправи скришом, и побърза да подхване отново нишката на разговора, сякаш да го накара да забрави волността, която си бе позволила, — казвали са ми, че някои мъже били толкова подли, че давали лъжлива клетва пред олтара, само и само да си присвоят златото на неопитните и доверчиви момичета, а щом жаждата за пари тласка някои към такава низост, нищо чудно, ако истински престъпник извърши за пари не дотам подло злодейство.

— Може и така да е. А сега, Инес, макар че съм вече при теб и ще те пазя е цената на живота си и при все че завладяхме тази скала, предстоят ни още много трудности и може би опасности. Способна ли си да събереш цялата си смелост, за да посрещнеш изпитанията и да докажеш, моя Инес, че си жена на воин?

— Готова съм да тръгна още тая минута. Писмото, което ми изпрати чрез доктора, ми вдъхна надежда, че всичко ще завърши благополучно, и съм приготвила всичко за бягство веднага щом кажеш.

— Тогава да се махаме оттук и да отидем при нашите приятели.

— Приятели! — прекъсна го Инес, като търсеше с очи в палатката стройната фигура на Елен. — Аз също имам приятелка, която не бива да забравяме, защото се съгласи да остане до края на живота си с нас. Но не я виждам!

Мидълтън я поведе нежно навън и отговори с усмивка:

— И тя като мен може би говори насаме с човека, когото обича.

Но младият офицер беше несправедлив към Елен Уейд, която бе напуснала палатката по съвсем друга причина. Чувствителната и умна девойка веднага съобрази, че присъствието й на гореописаната среща ще бъде излишно, и се отдръпна с оная интуитивна тактичност, която, изглежда, е по-присъща на нежния пол. Сега тя седеше на една скална издатина, така плътно загърната, че лицето й не се виждаше. Престоя тук близо час, без никой да се приближи да я заговори, а и доколкото можа да установи с бързия си и зорък поглед, никой като че ли не я забелязваше. В това отношение обаче наблюдателната Елен се лъжеше.

Когато Пол Ховър се почувства господар на Ишмаеловата крепост, най-напред нададе победен вик по особен и забавен начин, твърде характерен за жителите на западната граница: потупа се с длани по хълбоците, като петел, който е победил в бой и размахва крилата си, и изкукурига силно, имитирайки тържествуващия възглас на тая птица — опасно предизвикателство за яките синове на скватера, ако можеха да го чуят.

— Славна битка беше — провикна се той, — и костите на всички са здрави! Е, стари траперю, ти си карал навремето военна служба — сигурно си виждал как се завземат фортове и щурмуват батареи?

— То се знае, виждал съм! — отвърна старецът, който все още стоеше на поста си в подножието на скалата и тъй малко се вълнуваше от това, на което току-що беше станал свидетел, че отвърна на усмивката на Пол с добродушна снизходителност и странния си беззвучен смях. — Всички се държахте, както подобава на мъже!

— А сега ми кажи, нали според правилото след всяка кървава битка се полага да се прави проверка на живите и да се погребват убитите?

— Някои го правят, други — не. Когато сър Уилям гонеше немеца Дискау из теснините оттатък хори…

— Твоят сър Уилям е бил търтей в сравнение със сър Пол и си е нямал понятие от военен устав. Тъй че да почнем проверката… Знаеш ли, старче, така се заплеснах по гонитба на пчели, биволски гърбове и разни други работи, че забравих да те попитам как се казваш, защото искам да начена от моя ариергард, тъй като зная, че човекът в авангарда ми е много зает и едва ли ще може да отговори.

— Ех, момче, на времето имах толкова имена, колкото са народите, сред които съм живял. Делауерите ме наричаха заради острия ми поглед Ястребово око. Преселниците в планините Отсего пък ме бяха кръстили другояче — по гамашите ми и много други имена съм носил през дългия си живот, ала когато дойде време да се явим всички пред Господа, няма да е толкова важно какви прозвища са имали смъртните на тоя свят! Аз смирено се надявам, че ще мога да отвърна гръмко и смело на всяко име, с което ме повикат.

Пол почти не го слушаше, а и половината от отговора не стигна до него поради голямото разстояние помежду им, но продължавайки шеговитата си игра, той извика строго естественика. Доктор Бациус не бе сметнал за необходимо да се изкачи по-високо от удобната ниша, която благодарение на случайността се бе образувала тъй своевременно, за да го подслони, и сега почиваше там след дълъг труд, изпълнен с приятното чувство, че е в безопасност, и с безмерна радост, че се е сдобил с такова ботаническо съкровище.

— Качи се, качи се тук, уважаеми ловецо на мушици, да видим какво ще правим с Ишмаел Скитника! Ела да погледнеш смело в лицето на природата, стига си се завирал в треволяка и буренака на прерията, сякаш пуяк гони скакалци.

Но като съзря Елен Уейд, веселият и безгрижен пчелар, шумен и бъбрив дотогава, моментално си затвори устата и онемя. Когато девойката, както разказахме вече, седна тъжно на скалната издатина, Пол се престори, че е зает да оглежда внимателно покъщнината на скватера. Той ровеше безцеремонно в сандъците на Естър, разхвърляше по земята скромните премени на дъщерите й без всякакво уважение към доброто качество и елегантността, подмяташе тенджерите и котлетата й тъй небрежно, сякаш бяха от дърво, а не от чугун. Но вършеше всичко това явно без определена цел. Не отделяше нищо за себе си и очевидно дори не забелязваше какви бяха вещите, които похабяваше тъй безогледно. Като прерови всяка колиба, огледа още веднъж мястото, където бе събрал децата, завързвайки ги здраво с въжета, и подритна като топка на петдесет стъпки във въздуха едно от ведрата на Естър, просто ей така, напук, той се върна към края на скалата, пъхна ръце в украсения си с маниста пояс и почна да си подсвирква „Кентъкийските ловци“ с такова усърдие, като че ли му плащаха на час да развлича слушателите си с музика. Така продължи до момента, когато Мидълтън, както разказахме, изведе Инес от шатрата и накара всички да се опомнят. Той повика Пол при себе си, като прекъсна музикалните му занимания, откъсна доктора от изучаването на растението и като признат ръководител се разпореди да се приготвят незабавно за път.

В бързането и суматохата които настъпват неизбежно след такава заповед, почти не остана време за оплаквания и размишления. Тъй като тия смелчаци бяха предварително подготвени за победа, всеки се залови сега с такава работа, която най подхождаше на силите и положението му. Траперът вече бе успял да сложи ръка на търпеливия Азинус, който пасеше кротко недалеч от скалата, и сега наместваше на гърба му сложното съоръжение, което доктор Бациус гордо наричаше „седло — собствено изобретение“. Сам естественикът се залови с папките, хербариите и колекциите си от насекоми, които мъкнеше бързо от лагера на скватера и пъхаше в джобовете на гореспоменатото остроумно съоръжение, ала щом обърнеше гръб, траперът тутакси ги изхвърляше оттам. Пол пренасяше сръчно до подножието на скалата разните леки вещи, които Инес и Елен бяха приготвили за бягството, а Мидълтън, след като със заплахи и обещания накара завързаните деца да не мърдат от мястото си, помогна на жените да слязат. Оставаше им малко време, а имаше опасност Ишмаел да се върне всеки момент, затова всички тези приготовления ставаха много старателно и бързо.

Траперът подбра такива неща, които според него бяха нужни на по-слабите и по-деликатни членове на отряда, и ги напъха в същите ония джобове на седлото, от които тъй безцеремонно бе изхвърлил съкровищата на неподозиращия естественик, а после се отдръпна, за да може Мидълтън да настани Инес на една от седалките, които бе прикрепил на гърба на добичето за нея и за спътницата й.

— Побързай, чедо — рече старецът, като даде знак на Елен да последва примера на Инес и с известно безпокойство поглеждаше назад към пустата степ. — Още малко и стопанинът ще се върне да прегледа имота си, а той не е човек, който би отстъпил безропотно собствеността си, по какъвто и начин да се е сдобил с нея!

— Вярно — викна Мидълтън, — загубихме много ценно време и трябва да бързаме.

— Да, да, аз също мисля така и сам щях да го кажа, капитане. Ала си спомних как дядо ти в дните на младостта и щастието си обичаше да гледа в лицето тая, която после взе за съпруга. Такава е природата, да, такава е природата и най-умно е човек да отстъпи пред естествените чувства, отколкото да се опитва да спира неумолимия им ход.

Елен се приближи до магарето, улови Инес за ръката и като се мъчеше да сподави вълнението, което я душеше, каза разпалено:

— Бог да ви благослови, добра госпожо! Надявам се, че ще ми простите и ще забравите злините, които ви причини моят чичо…

Засрамената и натъжена девойка, задавена от неудържими горестни сълзи, не можа да добави нито думичка.

— Как така! — извика Мидълтън. — Ти, Инес, струва ми се, каза, че тази прекрасна девойка ще ни последва и ще живее у нас до края на живота си или поне докато си намери по-подходящо жилище?

— Да, казах и се надявам, че ще стане така. Тя прояви към мен такова състрадание, такова приятелство, когато бях в беда, и винаги съм вярвала, че няма да ме напусне в по-щастливи дни.

— Не мога… не бива… — продължи Елен, превъзмогвайки минутната си слабост. — Така ми е било писано — да живея между тия хора, затова нямам право да ги напускам сега. Чичо ми, който и без това има лошо мнение за мен, ще си помисли, че съм на всичко отгоре и предателка. Въпреки грубите си обноски той беше добър към мен, сирачето, макар и по своему — недодялано, и не мога в такъв момент да избягам тайно от него.

— Тя е толкова роднина на Ишмаел Скитника, колкото аз съм епископ! — обади се Пол и се покашля силно, сякаш да прочисти гърлото си. — Ако тоя дъртак се е отнасял добре с нея, като й е давал един ден късче месо, а на другия ден — лъжичка качамак, нима Нел не му се е разплатила, като е учила дяволчетата му да четат Библията или е помагала на баба Естър да придаде приличен фасон на дрипите си? Кажете ми, че търтеят има жило, и ще ви повярвам повече, отколкото ако вземете да ме убеждавате, че това младо момиче е задължено на някой от Бушовата пасмина!

— Не е толкова важно задължена ли съм някому, или някой ми е задължен. Аз съм момиче без баща и без майка, кой ще се грижи за мен? Останали са ми само такива роднини, които са отхвърлени от всички честни хора. Не, не, вървете, госпожо, и Бог да ви благослови навеки! По-добре да остана тук, в пустинята, където никой няма да узнае позора ми.

— Ето на, стари траперю — възмути се Пол, — не можеш да разбереш накъде духа вятърът! Ти си видял много през живота си и знаеш кое как е. Затова помисли и ми кажи откровено: нима не е естествено роят да напусне кошера, когато младите пораснат? А щом и децата напускат родителите си, нима едно самотно сираче, което си няма никого на тоя свят…

— Ш-шт! — прекъсна го старецът. — Хектор е недоволен от нещо. Кажи си го направо, песчо: какво има, драги… какво си подушил?

Старата хрътка се бе изправила и душеше силния вятър, който отново метеше буйно прерията. При последните думи на господаря си тя заръмжа и се озъби, като че заплашваше някого с останките от зъбите си. Младото кученце, което си почиваше след сутрешната гонитба, също даде да се разбере, че е подушило нещо; след това двете кучета пак задрямаха, сякаш бяха направили всичко, което се изискваше от тях.

Траперът хвана магарето за юздите и като го подкара напред, завика:

— Стига приказки, нямаме време! Скватерът и синовете му са на една-две мили от това проклето място!

Мидълтън съвсем забрави Елен, мислейки само за опасността, която застрашаваше сега намерената му жена. И излишно е да се добавя, че доктор Бациус не чака повторна покана, за да почне отстъплението си.

Следвайки напътствията на стареца, те заобиколиха скалата и под прикритието й продължиха пътя си през прерията колкото можеха по-бързо.

Пол Ховър обаче не мръдна от място, облегнат мрачно на пушката си. Елен, която бе закрила лицето си с длани, за да потули мъката си, го забеляза едва след около минута.

— Защо не бягаш? — възкликна девойката през сълзи, като видя, че не е самичка.

— Не ми е в навика да бягам.

— Чичо ми скоро ще бъде тук! А ти не можеш да разчиташ на пощада от него.

— И от племенницата му, нали? Е, нека дойде. Какво ще ми направи? Ще ме чукне по главата и толкова!

— Пол, Пол, ако ме обичаш, бягай!

— Сам?! Ако направя това, да ме…

— Ако ти е скъп животът, бягай!

— Не ми е по-скъп от теб.

— Пол!

— Елен!

Тя протегна ръце към него и избухна в нов, още по-бурен поток от сълзи. Пчеларят я прихвана здраво през кръста; и само след миг я повлече през равнината, бързайки да догони приятелите си.