Джеймс Фенимор Купър
Прерията (29)

ГЛАВА XXVIII

Във Смитфийлд тази вещица ще изгорят,

вас тримата позорно ще обесят.

Шекспир — „Крал Хенри V“

Сиуксите дочакаха края на гореспоменатия диалог с похвално търпение. Възпираше ги най-вече тайният страх пред това загадъчно същество — Овид. Само неколцина по-умни вождове с радост се възползваха от тази възможност да съберат мислите си за неизбежната схватка. Матори, неповлиян нито от едното, нито от другото, беше доволен, че може да покаже на трапера колко се старае да му угажда; и когато най-после старецът прекъсна разговора, вождът му хвърли поглед, с който искаше да напомни, че търпеливо го е изчакал да свърши работата си на преводач. Настъпи кратка пауза, изпълнена с дълбока, безмълвна тишина. След това Матори стана, явно готвейки се да заговори. Като зае поза, изпълнена с достойнство, той огледа внимателно и сурово насъбралите се. Обаче когато погледът му пробягваше по лицата на неговите привърженици и противници, изражението му се менеше. Първите гледаше строго, но не заплашително, а вторите като че ли предупреждаваше на какви рискове се излагат, ако посмеят да отидат против волята на толкова могъщ вожд.

Ала и в такъв момент на гордост и самоувереност благоразумието и хитростта не напускаха тетона. Хвърлил предизвикателство на цялото племе и с това потвърдил правото си на първенство, той сякаш загуби надменността си и погледът му се смекчи. Едва тогава Матори заговори, сред мъртва тишина, като менеше гласа си според това за какво ставаше дума и с какви красноречиви образи си служеше.

— Що е сиукс? — поде тактично вождът. — Той е владетел на прерията и господар на всичките й зверове. Рибите в реката с мътните води го познават и идват, когато ги повика. В съвет той е лисица; в погледа — орел; в битка — мечка-гризли. Дакотът е мъж! — След като почака да затихне одобрителният шепот, с който бе посрещнато това тъй ласкаво изображение на собствения му народ, тетонският вожд продължи: — А що е пеони? Крадец, който ограбва само жените; червенокож, лишен от доблест; ловец, който проси еленско месо. В съвет е катеричка, която скача от клон на клон; той е бухал, който броди из прерията нощем; а в битка е дългокрак лос. Пеони е жена.

Последва нова пауза, по време на която от много уста се изтръгнаха възторжени викове и слушателите поискаха тези презрителни думи да бъдат преведени на оня, който беше неволен обект на язвителните им насмешки. Прочел в очите на Матори мълчалива заповед, траперът се подчини. Твърдото сърце изслуша невъзмутимо стареца и очевидно заключил, че още не му е дошъл редът да говори, отново зарея поглед в далечината. Ораторът следеше внимателно лицето на пленника, с изражение, което показваше неугасимата му омраза към единствения вожд из прериите, чиято слава надминаваше неговата. Макар и разочарован, че не бе успял да уязви гордостта на човека, когото смяташе за хлапак, той продължи да насъсква сънародниците си, за да ги подготви да изпълнят жестоките му замисли, а за него това беше по-важно от всичко друго.

— Ако земята се покрие с негодни за нищо плъхове — каза той, — няма да остане място за бизони, които хранят и обличат индианеца. Ако прериите се покрият с пеони, няма да има място къде да стъпи крак на дакота. Вълкът-пеони е плъх, сиуксът — мощен бизон. Тъй че нека бизоните стъпчат плъховете и сторят място за себе си. Братя мои, преди малко вие чухте да ви говори едно дете. Той каза, че косите му не са побелели, а заскрежени, че няма да расте трева там, където е умрял бледолик! А знае ли, той какъв цвят има кръвта на един Голям нож? Не! Сигурен съм, че не знае, защото никога не я е виждал. Кой от дакотите освен Матори е сразил бледолик? Никой. Но Матори трябва да мълчи. Когато говори, всички тетони си запушват ушите. Скалповете над вигвама му са донесени от жени. Донесъл ги е Матори, а той е жена. Устата му е затворена. Той чака празненството, за да запее с момичетата!

Тези самобичуващи думи бяха посрещнати с възклицания на съчувствие и възмущение, но вождът седна на мястото си, сякаш бе решил да не говори повече. Ала ропотът се засилваше и постепенно обхвана цялото събрание, като че всеки миг съветът щеше да се разтури в безредие. Тогава Матори се изправи и продължи речта си, този път с неспирен поток от яростни нападки, като воин, жаден за мъст.

— Нека моите млади юнаци тръгнат да търсят Те-тао! — провикна се той. — Ще намерят изсушения му скалп над огнището на някой пеони. Къде е синът на Боречина? Костите му са по-бели от лицата на убийците му. Спи ли Маха в вигвама си? Знаете, че много луни се изнизаха, откакто замина за блажените прерии; ако беше тук, щеше да ни каже какъв цвят е ръката, която е смъкнала скалпа му!

Дълго още хитрият вожд говори така, назовавайки воините, намерили смъртта си в бой с пеоните или в някоя от честите жестоки схватки между сиуксите и ония бели, които по духовно развитие не стоят много по-високо от диваците. Той не им даваше време да се замислят върху достойнствата или по-право недостатъците на повечето от воините, които споменаваше, продължавайки да изброява бързо все нови и нови имена, но Матори така умело подбираше примерите, тъй страстни бяха призивите му, на които придаваше особена сила със звучния си и вълнуващ глас, че всеки от тях намираше отзвук в гърдите на някой от слушателите му.

И когато красноречието на вожда бе стигнало своя връх, в самия център на кръга излезе един старец, който едва влачеше нозе под тежестта на годините, и застана точно пред говорещия. Чувствително ухо би доловило как ораторът се позапъна, когато пламенният му поглед за пръв път падна върху тази неочаквано появила се фигура, но тонът му се измени толкова незабележимо, че само човек, комуто са известни отношенията между двамата, би усетил това. Този старец се бе славил някога с красота и снажност, а очите му — с орлов поглед, пронизителен и завладяващ. Ала сега кожата му беше сбръчкана, а лицето му — набраздено с безброй белези, заради които преди половин век бе получил от канадските французи прозвище, носено от толкава много герои на Франция, и впоследствие влязло и в езика на дивото племе, за което разказваме, тъй като отлично изразяваше заслугите на храбрия воин. Шепотът: „Льо Балафре!“^[79], който се понесе из тълпата при появяването на стареца, не само разкри името му и всеобщото уважение към него, но й показа, че излизането му е рядко събитие. Старецът обаче стоеше мълчаливо и неподвижно, затова след малко вълнението от появата му поулегна; всички погледи се насочиха отново към оратора, всички уши започнаха отново да всмукват отровата на опияняващите му призиви.

Лицата на слушателите все по-ясно отразяваха успеха на Матори. Скоро в мрачните очи на повечето воини пламна злобен отмъстителен огън и всеки нов хитър намек за необходимостта да бъдат унищожени враговете се посрещаше с все по-несдържани и несекващи възгласи на одобрение. Завладял окончателно тълпата, вождът на тетоните завърши речта си, като прикани накратко сънародниците си да бъдат горди и смели, след което неочаквано пак седна на мястото си.

Сред бурята от възторжени викове, предизвикана от забележителното красноречие на вожда, се чу тих, слаб и глух глас, сякаш изтръгнат от самите глъбини на човешката гръд, който ставаше все по-силен и по-звучен, когато се разнасяше наоколо. След врявата настъпи тържествена тишина и едва сега тълпата забеляза, че устните на престарелия човек се движат.

— Дните на Льо Балафре са преброени — бяха първите ясно доловими думи. — Той е като бизон, чиято козина вече не расте. Скоро ще бъде готов да напусне жилището си и ще тръгне да търси друго далеч от селищата на сиуксите. Затова ще говори не за себе си, а за тия, които ще останат след него. Думите му са като плод на дърво, зрял и достоен за подарък на вождовете. Много пъти земята се покрива със сняг, откакто Льо Балафре престана да излиза по пътеката на войната. Кръвта му едно време беше много гореща, но успя да изстине. Уаконда не му праща вече сънища за битки; вижда, че е по-добре да живее в мир. Братя мои, единият ми крак вече е поел към щастливите ловни полета, другият скоро ще го последва и тогава старият вожд ще потърси отпечатъците от мокасините на своя баща, за да не сбърка пътя и да се яви пред Повелителя на живота по същата пътека, по която са минали вече толкова много славни индианци. Но кой ще тръгне по стъпките му? Льо Балафре няма синове. По-големият бе яздил твърде много коне на пеоните; костите на по-младия са оглозгани от кучетата на конзите. Льо Балафре е дошъл да търси млада ръка, на която да може да се облегне, да си намери син, за да не остави жилището си пусто, когато си отиде. Тачичена, Скокливата кошута на тетоните, е много слаба, за да служи за опора на престарял воин. Тя гледа напред, а не назад. Мислите й са в жилището на нейния мъж.

Старият воин говореше спокойно, но с ясни и решителни думи. Те бяха посрещнати с мълчание. И макар че някои от вождовете, привърженици на Матори, отправиха поглед към предводителя си, никой не дръзна да възрази на такъв стар и почитан герой, още повече, че решението му беше напълно съобразено с обичаите на неговия народ. Даже вождът на тетоните изчака по-нататъшния развой на събитията с външно спокойствие, макар че злобните пламъчета в очите му показваха с какви чувства следи обреда, който можеше да му отнеме най-омразната от набелязаните жертви.

В това време Льо Балафре тръгна с бавна и немощна стъпка към пленниците. Той спря пред Твърдото сърце и дълго, с явно удоволствие се любува на безупречното му телосложение, на гордото лице и нетрепващия поглед. После, като направи властен жест, зачака да се изпълни разпореждането му и с един замах на нож младежът бе освободен от ремъците, които го пристягаха за стълба. Когато младият воин бе доведен пред стареца, за да могат помътнелите, гаснещи очи да го видят по-добре, Льо Балафре отново го огледа внимателно, с онова възхищение, което физическото съвършенство винаги буди в сърцето на дивака.

— Добре — промърмори мъдрият старец, като се убеди, че у младия пеони са събрани всички качества, необходими за славен юнак. — Това е същински кугуар, готов да скочи върху жертвата си! Говори ли моят син езика на тетоните?

Пламъчето, което просветна в очите на пленника, показа, че добре е разбрал въпроса, но гордостта не му позволяваше да изкаже мислите си на езика на народ, който му е враг. Неколцина от заобикалящите го воини обясниха на стария вожд, че пленникът е вълк-пеони.

— Моят син е отворил очите си при водите на Вълчата река — каза Льо Балафре на езика на пеоните, — ала ще ги склопи край завоя на Реката с мътните води. Той е роден пеони, но ще умре дакота. Погледни ме. Аз съм чинар, който някога е заслонявал мнозина под сянката си. Листата са окапали, а клоните почват да съхнат. Ала от корените ми още стърчи една самотна издънка — лозица, която се е увила около зелено дръвце. Дълго търсих някой достоен да расте редом с мен. И сега го намерих. Льо Балафре не е вече без син, името му няма да се забрави, когато си отиде! Тетони, аз вземам тоя младеж в вигвама си.

Никой не посмя да оспори правото, от което тъй често се бяха ползвали воини, далеч по-малко заслужили от тоя, който се обръщаше сега към тях, така че известието за осиновяване бе изслушано с дълбоко, почтително мълчание. Льо Балафре улови бъдещия си син за ръката, въведе го в средата на кръга и се отдръпна тържествено, за да могат зрителите да одобрят избора му. Матори не издаде с нищо намеренията си, изглежда, чакаше по-подходящ момент, за да изпълни коварния си план. По-опитните и прозорливи вождове ясно разбираха, че двама тъй славни войни, смъртни врагове и отколешни съперници, каквито бяха пленникът и главният вожд на техния народ, не могат да живеят дружно в едно и също племе. Льо Балафре обаче се радваше на такава почит, а обичаят, към който се придържаше, беше тъй свещен, че никой не се осмели да вдигне глас и да възрази. Всички следяха е растящ интерес това, което ставаше, но криеха безпокойството си под маската на студено безразличие. На това затруднително положение, което лесно можеше да предизвика раздори сред племето, неочаквано сложи край непоколебимостта на човека, който беше най-облагодетелстван от плановете на престарелия вожд.

Докато се разиграваше гореописаната сцена, по лицето на пленника не можеше да се прочете никакво чувство. Той изслуша заповедта за освобождението си така безучастно, както бе посрещнал преди това заповедта да бъде вързан за стълба. Но сега, когато настъпи момент да обяви избора си, той изрече слова, които показваха, че твърдостта, за която бе получил такова славно име, ни най-малко не бе го напуснала.

— Моят баща е много стар, но много неща още не е видял — заговори Твърдото сърце с тъй ясен глас, че да го чуят всички наоколо. — Не е виждал бизон да се превърне в прилеп и никога няма да види пеони да стане сиукс!

Пленникът произнесе тези думи със спокоен тон, който показа на слушателите, че решението му, макар и неочаквано, беше неотменимо. Но сърцето на Льо Балафре вече теглеше към младежа, а старостта не отстъпва тъй лесно от своите чувства. Престарелият вожд обгърна с пламтящи очи съплеменниците си, като че ли ги укоряваше за възгласите на възхищение и тържество, предизвикани от дръзките думи на пленника и възкръсналата надежда за мъст; след това се обърна отново към осиновения, сякаш да отхвърли отказа му.

— Добре — рече той. — Така и трябва да говори храбрец, за да разкрие сърцето си пред воините. Едно време гласът на Льо Балафре ехтеше най-гръмко над вигвамите на конзите. Но в корена на побелялата коса е мъдростта. Моят син ще докаже на тетоните, че е смел воин, като срази враговете им. Дакоти, това е моят син!

Младият пеони се поколеба за миг, после пристъпи към стареца, улови сухата му, набръчкана ръка и я Положи почтително на главата си в знак на дълбока благодарност. След това отстъпи една крачка, изправи се е цял ръст и като хвърли към заобикалящите го врагове поглед, изпълнен с надменност и презрение, произнесе високо на езика на сиуксите:

— Твърдото сърце се огледа отвън и отвътре. Той си спомни всичко, което е правил на лов и на война. Във всичко е един и същ. С нищо не се е променил. Той е във всяко отношение пеони. Ръката му е сразила толкова много тетони, че няма право да се храни в техните жилища. Стрелите му ще полетят обратно, острието на копието му ще бъде насочено назад. Приятелите им ще плачат, като чуят бойния му вик, враговете им ще се смеят. Знаят ли тетоните що е вълк? Нека го огледат още веднъж. Лицето му е изписано с бойни краски, ръцете му са от плът, сърцето му е от камък. Когато тетоните видят, че слънцето изгрява иззад Скалистите планини и се носи към страната на бледоликите, Твърдото сърце ще се смекчи и ще стане по душа сиукс. А до тоя ден ще живее като пеони и ще умре като пеони.

Вик на тържество, в който бяха странно примесени възхищение и ярост, прекъсна говорещия и му даде ясно да разбере каква участ го очаква. Пленникът почака да утихне глъчката, после пак се обърна към Льо Балафре и продължи с ласкав и дружелюбен глас, сякаш се бе почувствал задължен да смекчи отказа си, за да не нарани гордостта на човека, готов с радост да го вземе под свое покровителство.

— Нека баща ми се облегне по-здраво на Кошутата на дакотите — рече той. — Сега тя е слаба, ала когато жилището й се напълни с деца, ще бъде по-силна. Погледни — добави той, сочейки трапера, който слушаше със сериозно лице, — Твърдото сърце си има вече беловлас пътеводител, който ще му показва пътеката към блажените прерии. Ако ще има втори баща, нека той бъде само тоя справедлив воин.

Льо Балафре се отвърна огорчен от младежа и се приближи до странника, който бе успял да го изпревари. Двамата старци дълго се оглеждаха с любопитство. Годините на трудности и изпитания бяха сложили маска върху лицето на трапера и тази маска заедно с необикновеното му, причудливо облекло пречеше да се добие ясна представа за него. Минаха няколко минути, преди тетонът да заговори, ала личеше, че не знае към какъв човек се обръща — към индианец или към един от ония бледолики скитници, които, както бе чувал, са се пръснали по земята като гладни скакалци.

— Главата на моя брат е съвсем побеляла — каза той. — Но очите на Льо Балафре вече не са като очите на орел. Какъв цвят е кожата на моя брат?

— Уаконда ме е създал по подобие на тия, които, както виждаш, чакат присъдата на дакотите, ала слънцето и ветровете са направили кожата ми по-тъмна от козина на лисица. Но какво от това? Макар че кората е изсъхнала и напукана, сърцевината на дървото е здрава.

— Значи, моят брат е Голям нож! Тогава нека обърне лицето си към залязващото слънце и да разтвори добре очите си. Вижда ли Соленото езеро зад планините?

— Едно време, тетоне, малцина като мен можеха да различат отдалеч бялото петно на главата на орела. Ала снеговете на осемдесет и повече зими заслепиха очите ми и напоследък не мога да се похваля с добро зрение. Да не би сиуксът да мисли, че бледоликият е бог, който може да вижда през планините?

— Тогава нека моят брат ме погледне. Аз съм до него и той вижда, че съм глупав червенокож. Защо сънародниците му да не могат да виждат всичко, щом ламтят за всичко?

— Разбирам те, вожде, и няма да оспорвам истинността на думите ти, защото те са много справедливи. Но макар и да съм роден в племе, което ти е противно, и най-върлият ми враг, даже лъжлив минго, не би посмял да каже, че съм си присвоявал някога чуждо, освен ако не съм го придобил в честен бой и никога не съм пожелавал повече земя, отколкото Господ е определил всекиму за вечното му ложе.

— И все пак моят брат е дошъл при червенокожите да си търси син?

Траперът докосна с пръст оголеното рамо на Льо Балафре и като се вгледа с печална доверчивост в набразденото му с белези лице, отвърна:

— Вярно. Но аз мислех само доброто на тоя младеж. Ако смяташ, дакота, че съм го осиновил, за да намеря опора на стари години, ти си несправедлив към човек с най-чисти подбуди, защото, изглежда, не познаваш достатъчно добре жестоките помисли на твоите съплеменници. Аз го направих свой син, за да знае, че на тая земя ще остане човек, който ще милее за него… Мирувай, Хекторе, мирувай! Прилично ли е, песчо, да прекъсваш разговор между беловласи старци с кучешкия си вой? Кучето е вече старичко, тетоне, и макар че съм го научил да се държи както трябва, и то като нас, струва ми се, понякога забравя добрите обноски на своята младост.

По-нататъшният разговор между двамата старци бе заглушен от неблагозвучен крясък, изтръгнат от устата на десетина дръгливи бабички, които, както вече споменахме, се бяха намърдали на видно място в първия ред. Този вой бе предизвикан от внезапната промяна в поведението на Твърдото сърце. Когато старците се обърнаха към младежа, те видяха, че той стои точно в средата на кръга с вдигната глава, с вперени в далечината очи, с издаден напред крак и приповдигната ръка, като че всецяло заслушан в нещо. За миг лицето му се озари от усмивка; после, сякаш изведнъж дошъл отново на себе си, зае предишната поза на хладно достойнство. Зрителите изтълкуваха това движение като презрителна насмешка и дори вождовете се почувстваха докачени. А жените, неспособни да сдържат яростта си, се втурнаха вкупом в средата на кръга и почнаха да обсипват пленника с най-злостни ругатни. Те се хвалеха с подвизите на синовете си, причинили немалко пакост на различните племена пеони. Принизяваха славата му и викаха да погледне Матори — ето, това е то истински воин! Подхвърляха, че го откърмила кошута и че всмукал с майчиното си мляко страхливост. С една дума, изливаха върху невъзмутимия пленник поток от жлъчни оскърбления, на които индианките са известни майсторки, но тъй като подобни сцени са описвани вече много пъти, няма да ги повтаряме тук.

Този яростен изблик не остана без последствие. Льо Балафре се обърна разочарован и се скри в тълпата, а траперът, на чието честно лице се бе изписало силното му вълнение, се приближи до младия си приятел, както приятелите на престъпник, нехаейки за хорското мнение, често застават до самия ешафод, за да подкрепят осъдения в предсмъртния му час. Възбуждението обхвана бързо по-простите воини, но вождовете още не даваха знак да се предаде жертвата в ръцете им. Ала Матори, който чакаше именно такъв сигнал от страна на сподвижниците си, при което се пазеше да не издаде злорадството си, скоро загуби търпение и за да ускори нещата, подкани с поглед мъчителите да пристъпят към работа.

Уюча, който не сваляше очи от лицето на вожда, горейки от нетърпение да види такъв знак, моментално се втурна напред като отвързан копой. Той разблъска бабичките, които от хули бяха преминали към насилие, и ги укори за нетърпеливостта им; нека почакат, каза той, някой воин да започне изтезанието, тогава ще видят как жертвата им ще се разплаче като жена.

Жестокият тетон започна да размахва томахавката си над главата на пленника, сякаш всеки миг ще я забие в плътта на жертвата, макар и да направляваше оръжието си така, че то не докосваше дори кожата. Твърдото сърце остана невъзмутим пред тази позната хитрост. Очите му както досега бяха приковани неподвижно в далечината, при все че лъскавата брадва описваше святкащи кръгове пред самото му лице. Като видя, че усилията му остават напразни, безсърдечният сиукс притисна студеното острие до голата глава на жертвата си и започна да изобразява различни начини за скалпиране. Жените го поддържаха в жестокостта му, като обсипваха пленника със злобни насмешки, мъчейки се да подействат на младия пеони така, че да измени хладнокръвното изражение на лицето си. Но пленникът очевидно пазеше силите си за вождовете и за ония мигове на безкрайно страдание, когато смелият му дух можеше да се прояви така, както подобаваше на човек с неговото славно и неопетнено име, Траперът следеше всяко движение на томахавката с истинска бащинска тревога, но най-после не можа да сдържи негодуванието си и се провикна:

— Моят син е забравил хитростта си! Този индианец, е подъл и винаги способен на безразсъдство. Аз самият не бих постъпил така, защото убежденията ми не позволяват умиращ воин да хули враговете си. Ала червенокожите имат други обичаи. Нека младият пеони изрече жлъчни думи и си купи лека смърт. Уверен съм, че лесно ще успее, само че трябва да заговори, преди мъдростта на вождовете да е подпомогнала безумството на този глупак.

Жестокият сиукс, който чу тия думи, макар и да не ги разбра, се обърна към говорещия и го заплаши със смърт за тази дързост.

— Постъпи както искаш — каза невъзмутимо старецът. — Все ми е едно дали ще умра сега или утре, макар че това няма да бъде такава смърт, каквато би си пожелал един честен човек. Погледни тоя благороден пеони, тетоне, и ще видиш какъв може да стане един червенокож, който почита Повелителя на живота и изпълнява неговите закони. Колко твои съплеменници е изпратил той в далечните прерии! — продължи траперът, който си служеше с безкористна хитрост, мислейки, че щом опасността заплашва самия него, не е грешно да възвеличи достойнството на своя приятел. — Колко свирепи сиукси е сразил като воин в открит бой, когато във въздуха са летели повече стрели, отколкото снежинки във виелица! А може ли Уюча да назове името поне на един враг, повален от ръката му?

— Твърдото сърце — изрева сиуксът и се обърна яростно, за да нанесе на жертвата си смъртоносен удар по главата.

Но ръката на пленника го улови за китката. За миг двамата замръзнаха в тая поза: Уюча — вцепенен от неочакваната съпротива, Твърдото сърце — с наведена глава, но не да посрещне смъртта, а напрегнато заслушан. Бабичките нададоха ликуващ писък, смятайки, че най-после нервите на пленника не са издържали. Траперът се изплаши да не би приятелят му да се е опозорил, а Хектор, сякаш разбрал какво става, вдигна глава и нададе жален вой.

Но младият пеони се колеба само секунда. Той вдигна светкавично другата си ръка, томахавката блесна във въздуха и Уюча се строполи в нозете му с разсечен череп. После, размахвайки окървавеното оръжие, пленникът се втурна напред, промъкна се между изплашените старици, които се отдръпнаха, и с един скок изчезна в падината.

Да бе паднал върху тетоните гръм от небето, нямаше да ги стъписа така, както тази постъпка на отчаяна смелост. От устата на всички жени се изтръгна пронизителен жален вик, а даже и най-старите воини като че за миг загубиха и ума и дума. Това вцепенение обаче бе кратко. Прекъсна го гневен рев на сто гърла и сто воини се втурнаха напред, жадни за кървава разплата. Но силният, властен вик на Матори ги спря. Вождът, на чието лице разочарованието и яростта се бореха с престорена невъзмутимост, протегна ръка към реката и цялата тайна се изясни.

Твърдото сърце вече бе прекосил наполовина падината между стръмния склон и реката, когато зад един хълм се показа конен отред от въоръжени пеони, който препусна към брега, откъдето ясно се чу плясък — знак, че пленникът се е гмурнал във водата. Няколко минути му бяха достатъчни, за да преодолее течението със силните си ръце, и след малко виковете от противоположния бряг показаха на изиграните тетони, че противниците им са възтържествували.