Джеймс Фенимор Купър
Прерията (31)

ГЛАВА XXX

Но справедливо, заслужено ли е това?

Шекспир

Докато на платото ставаха тези събития, воините в долината също не стояха със скръстени ръце. Ние се разделихме с враждуващите страни в момента, когато, разположени по двата противоположни бряга на реката, те се следяха, като всеки се мъчеше с насмешки и ругатни да подтикне неприятеля към някакво неблагоразумно действие. Но вождът на пеоните скоро разбра, че коварният му враг съвсем не се безпокои от това напразно губене на време и от тия тъй безполезни взаимни уловки. Затова той промени плановете си и се отдръпна от реката с цел, както вече бе обяснил траперът, да примами по-многочисления отряд на сиуксите на своя бряг. Но това предизвикателство не бе прието и вълците бяха принудени да търсят друго средство, за да изпълнят замисъла си.

Вместо да губи още драгоценни минути в безплодни старания да накара противника да прекоси реката, младият вожд на пеоните поведе воините си в бърз галоп покрай брега, за да намери по-удобно място, откъдето отрядът му да може внезапно и без загуби да се прехвърли на отсрещния бряг. Щом отгатна намерението му, Матори заповяда зад всеки тетонски ездач да се метне по един пешак, за да може да хвърли всичките си сили срещу такъв опит. Като разбра, че планът му е разкрит, и не желаеше да изтощава конете си в препускане, след което ще станат вече негодни за бой, дори и да успеят да изпреварят претоварените коне на сиуксите, Твърдото сърце дръпна юздите и изведнъж спря коня си до самия бряг.

Местността беше много открита, за да се прибегне до някоя от обичайните военни хитрости на индианците, а и времето не чакаше, затова благородният пеони реши да ускори развръзката, като извърши един от ония подвизи, с които индианските юнаци често се отличават, за да си извоюват тъй скъпата на сърцето им слава. Мястото, което избра, беше много подходящо за целта. Реката, почти навсякъде дълбока и бърза, тук беше двойно по-широка от обикновено и слабо набраздената повърхност на водата показваше, че има плитчина. В средата на потока леко се издигаше широка и гола пясъчна ивица и опитно око можеше мигновено да разбере по цвета и плътността й, че спокойно може да се стъпи на нея. Към това място именно вождът на пеоните насочи замислено погледа си и скоро взе решение. Като се обърна първо към своите воини, за да им съобщи за намерението си, той се хвърли в потока, и жребецът му, къде с плуване, къде повече с газене по дъното, го изведе благополучно на острова.

Опитността на Твърдото сърце не бе го излъгала. Когато конят му излезе с пръхтене от водата, той се озова на широка ивица влажен, но набит пясък, отлично пригоден и за най-трудни ездачески маневри. Жребецът като че ли също разбра това благоприятно обстоятелство и понесе войнствения си ездач с такава гъвкава стъпка и такава горда стойка, която би направила чест и на най-добре обучения кавалерийски кон от най-благородна порода. От вълнение дори кръвта на самия вожд закипя по-буйно в жилите му. Той се държеше здраво на седлото, знаейки, че и двете племена не го изпускаха от очи и докато собственият му отряд можеше със задоволство и гордост да се любува на изяществото и смелостта на своя вожд, то за врага нямаше нищо по-обидно и по-унизително от такова зрелище.

Внезапното появяване на младия пеони върху пясъчната ивица бе посрещнато от всички тетони с вик на дива ярост. Те се втурнаха към брега, съпровождайки своя пристъп със залп от петдесетина стрели и няколко пушки, а неколцина смелчаци дори понечиха да се хвърлят във водата, за да накажат врага за безочливата му дързост. Но властният вик на Матори накара разярения му и вече почти неудържим отряд да се опомни. Като забрани който и да било да пристъпва във водата н не позволи на хората си да се опитат отново да прогонят врага чрез безполезно обстрелване, Матори заповяда на целия отряд да се отдръпне от брега, след което разкри намеренията си на един-двама от своите най-доверени приближени.

Когато пеоните забелязаха, че враговете им се втурнаха към реката, двайсет техни воини нагазиха с конете си във водата, но като видяха, че тетоните се оттеглят, те също се отдръпнаха, разчитайки, че младият им вожд ще може да се оправи благодарение на изпитаната си сръчност и неведнъж доказана смелост. Разпорежданията, които Твърдото сърце им бе дал, преди да се раздели с тях, бяха достойно свидетелство за неговия самоотвержен и непоколебим дух. Докато враговете излизат срещу него поединично, той ще се осланя единствено на Уаконда и на здравата си ръка, но ако сиуксите се втурнат вкупом срещу него, той ще бъде подкрепен от същия брой воини — човек за човек, дори ако се наложи да хвърли в боя целия си отряд. Тази благородна заповед се изпълняваше свято и макар че много пламенни сърца горяха от жажда да споделят със своя вожд славата и опасността, всички воини пеони до един съумяваха да скрият нетърпението си под обичайната за индианеца маска на сдържаност. Те следяха със зорки и искрящи очи това, което ставаше, но нито един вик на учудване не се изтръгна от устата им, когато скоро разбраха, че постъпката на вожда им можеше да доведе не до война, а до мир.

Матори поговори с доверениците си, на които съобщи своите планове, и побърза да ги прати при останалите си воини в тила. След това тетонът нагази във водата, направи няколко крачки и се спря. Тук вдигна няколко пъти ръце с дланите навън и направи още някои жестове, с които обитателите на тия краища изразяват дружелюбните си намерения. После, като че ли да потвърди своята искреност, захвърли пушката си на брега и като навлезе още по-дълбоко във водата, отново се спря, за да види как ще приеме младият пеони предложението му за мир.

Коварният сиукс не току тъй бе разчитал на благородството и честността на по-младия си съперник. Докато воините на Матори стреляха, Твърдото сърце продължаваше да препуска назад-напред по пясъчния остров и със същата горда увереност, с която бе посрещнал още отначало опасността, чакаше нападението на целия неприятелски отред. Ала като видя, че в реката влиза добре известният му вожд на тетоните, той махна тържествуващо с ръка, вдигна копието си и нададе смразяващия боен вик на своето племе, с който подканяше врага си на двубой. Но когато забеляза след това, че врагът му дава знак за примирие, младият пеони, макар че отлично познаваше коварствата, към които индианецът прибягва в бой, не пожела да покаже малодушие и да отстъпи на противника си по мъжество. Той препусна до най-далечния край на плитчината, хвърли там карабината си и се върна на предишното място.

Сега двамата вождове бяха въоръжени еднакво. Всеки имаше копие, лък и колчан, томахавка и нож и освен това кожен щит, за да посрещне удара, ако противникът неочаквано си послужи с някое от тия оръжия. Сиуксът не се колеба повече, а навлезе решително във водата и скоро стигна острова откъм оня му край, който врагът любезно му бе предоставил. Ако някой можеше да наблюдава лицето на Матори, докато пресичаше потока, който го делеше от най-страшния му и най-омразен съперник, през непроницаемата маска, с която изтънчената хитрост и безсърдечното коварство бяха обвили мургавото му лице, щеше да забележи проблясък на тайна радост; обаче святкащите очи на тетона и разширените му ноздри биха могли в някои моменти да подлъжат такъв наблюдател, че тази радост се дължи на по-благородно чувство, по-подобаващо за индиански вожд.

Младият пеони чакаше врага си със спокойно достойнство. Тетонът се подвижи назад-напред, за да усмири нетърпението на коня си и да заеме отново предишната стойка, която бе загубил при прекосяването на потока, после препусна до средата на острова и с учтив жест подкани противника си да направи същото. Твърдото сърце се приближи на разстояние, което би му позволило при нужда да се придвижи напред или да отстъпи, и на свой ред се спря, без да сваля от врага пламтящите си очи. След тази маневра настъпи продължително и напрегнато мълчание, докато двамата прославени вождове, които сега за пръв път се срещаха с оръжие в ръка, се разглеждаха един друг като воини, които умеят да ценят качествата на храбър противник, колкото и да им е омразен той. Погледът на Матори обаче беше далеч по-малко суров и войнствен, отколкото тоя на вожда на вълците. Като преметна щита си през рамо, сякаш приканваше младия пеони да отхвърли всякакво подозрение, тетонът направи приветствен жест и заговори пръв.

— Нека вълците изкачат планините — каза той — и погледнат изгрева и залеза, страната на снеговете и страната на безчетните цветя, за да видят колко широка е земята. Защо червенокожите не могат да поберат на нея всичките си селища?

— Случвало ли се е воин на вълците да дойде в селище на тетоните да проси място за вигвама си? — отвърна младият вожд на пеоните с гордост и презрение, които не се и опитваше да крие. — Когато пеоните ловуват, нима изпращат бързоходци да питат Матори има ли сиукси в прерията?

— Ако в жилището на воин има глад, той тръгва да търси бизона, който му е отреден за храна — продължи тетонът, мъчейки се да подтисне гнева, предизвикан от презрителната насмешка на противника му. — Уаконда е създал повече бизони, отколкото индианци и не е казал: „Тоя бизон ще бъде за пеони, а оня — за дакота; този бобър е за конз, а онзи — за омах.“ Не, той е казал: „Има достатъчно за всички. Аз обичам червенокожите си чеда и съм им дал големи богатства…Много слънца ще препуска най-бързият кон и пак няма да стигне от селата на тетоните до селата на вълците. Далеч е от селищата на пеоните до реката на осаджите. Има място за всички, които обичам. Защо тогава червенокож да убива своя събрат?“

Твърдото сърце заби острието на копието си в земята, облегна се леко на дръжката му, преметна щита си през рамо и отговори с изразителна усмивка:

— Да не би тетоните да са се уморили да ходят на лов и по пътеката на войната? Искат да си пекат еленско месо, без да убиват елени? Намислили са да си оставят толкова гъсти коси, че враговете им трудно да намират техните скалпове? Не, воин пеони никога не би дошъл да си търси жена между тия тетонски скуоу!

Като чу тази жестока обида, Матори не можа да се сдържи, лицето му пламна от ярост; но съумя бързо да подтисне това коварно чувство, като си придаде вид, по-подходящ за непосредствената му цел.

— Така и трябва да говори млад вожд за война — каза той със странно спокойствие. — Но Матори е видял повече зимни несгоди от своя брат. Когато нощите бяха дълги и в жилището му цареше мрак, той мислеше за неволите на своя народ, докато младите му воини спяха. Той си казваше: „Тетоне, преброй колко скалпове се сушат над огнището ти. С изключение на два, всички са скалпове на червенокожи! Нима вълкът разкъсва вълк или гърмящата змия ухапва своята посестрима? Знаеш, че никога. Затова грешиш, тетоне, когато вървиш с томахавка в ръка по пътека, която води към селище на червенокожи.“

— Сиуксът иска да лиши воина от славата му! Той е готов да каже на своите млади юнаци: „Вървете да вадите корени в прерията и да търсите ями, за да заровите томахавките си; вие не сте вече мъже!“

— Ако езикът на Матори заговори някога така — отвърна хитрият вожд с вид на дълбоко негодувание, — нека жените на сиуксите му го отрежат и го изгорят с изпражнения на бизон! Не — продължи той и като че ли с искрено доверие се приближи на няколко крачки до Твърдото сърце, който обаче не помръдна от мястото си, — на червенокожите никога не им липсват врагове: те са повече от листата по дърветата, от птиците в небесата, от бизоните в прериите. Нека брат ми отвори по-широко очите си: нима не вижда никъде враг, когото би искал да срази?

— Откога тетонът не е броил скалповете на своите воини, които се сушат над огнищата на пеоните? Ето ръката, която ги е смъкнала и е готова да направи осемнайсетте двайсет.

— О, нека разумът на моя брат остави кривата пътека. Ако червенокожият вечно ще се бие с червенокожи, кой ще бъде господар на прериите, когато не остане воин, достоен да каже: „Тя е моя“? Чуй какво казват старците. Те ни разправят, че когато били млади, от горите откъм изгряващото слънце придошли много индианци и изпълвали прериите с жалби за грабителството на Дългите ножове. Където стъпят бледолики, там вече няма място за червенокож. Земята е тясна за тях. Те винаги са гладни. Гледай, те са вече тук!

Говорейки така, тетонът посочи лагера на Ишмаел, чиито палатки се виждаха ясно оттук, и после млъкна, за да разбере как са подействали неговите дум, на простодушния му враг. Твърдото сърце слушаше, като че тези разсъждения бяха породили в ума му цяла поредица нови мисли. След минутка размисъл той запита:

— Какво трябва да направим според мъдрите вождове на сиуксите?

— Те мислят, че подир мокасина на всеки бледолик трябва да се върви като по следа на мечка. Тъй че Дългите ножове, които са дошли в прерията, да не се върнат вече. Пътеката да бъде свободна за тия, които идват, и затворена за тия, които си отиват. Ето там има много от тях. Те имат коне и пушки. Те са богати, а ние сме бедни. Така че желаят ли пеоните да се съберат на съвет с тетоните? И когато слънцето се скрие зад Скалистите планини, да кажат: „Това е за вълка, а това — за сиукса.“

— Не, тетоне! Твърдото сърце никога не е посягал на чуждоземците. Те идват във вигвама му, ядат и си отиват свободно. Могъщият вожд е техен приятел! Когато моят народ призовава младите воини да поемат пътеката на войната, мокасините на Твърдото сърце последни стъпват по нея. Но едва селото му се скрие зад дърветата, и вече ги е изпреварил. Не, тетоне, той никога няма да вдигне ръка срещу чуждоземците.

— Тогава умри с празни ръце, глупако! — извика Матори и като сложи внезапно смъртоносна стрела на лъка си, прицели се право в оголената гръд на своя благороден, доверчив противник и пусна тетивата.

Коварният тетон направи това тъй ненадейно, така добре улучи подходящия момент, че младият пеони не можеше да се защити с обичайните средства. Щитът висеше на рамото му; дори бе снел стрелата от тетивата и я стискаше в шепа заедно с лъка. Обаче зоркото око на вожда успя навреме да улови движението на противника, а самообладанието и находчивостта не го напускаха. Той дръпна силно поводите, конят му се изправи на задните си крака и заслони като щит привелия се ездач. Но Матори се бе прицелил тъй точно и запратил стрелата си с такава сила, че тя се впи в шията на животното и се показа от другата страна.

По-бърз от мисълта, Твърдото сърце изпрати в отговор своята стрела. Тя проби щита на тетона, но без да засегне самия него. Няколко секунди тетивите звънтяха неспирно и стрелите святкаха една след друга във въздуха, макар че същевременно противниците трябваше да се грижат и за своята защита. Колчаните скоро се изпразниха, но при все че вече бе пролята кръв, това не беше достатъчно да охлади плама на битката, защото никой не бе пострадал сериозно.

След това двамата вождове започнаха да маневрират изкусно и бързо с конете, си. Те пускаха жребците си стремглаво напред, завиваха рязко, отново се хвърляха в атака и се отдръпваха, кръжейки като лястовички. Размахваха се ожесточено копия, изпод копитата хвърчеше пясък и понякога гибелта на единия от воините изглеждаше неизбежна, но и двамата както досега се задържаха на седлата и стискаха поводите с твърда ръка. Накрая тетонът бе принуден да скочи от коня си, за да избегне един удар, който можеше да се окаже смъртоносен. Младият пеони прониза коня му с копието си и се отдалечи в галоп, надавайки вик на тържество. Завивайки обратно, той се готвеше вече да използва предимството си, когато буйният му жребец се олюля и рухна под товара си, който нямаше повече сили да носи. Матори откликна на преждевременния му победоносен възглас със страшен вик и се втурна с нож и томахавка към заплетения в стремената млад воин. Въпреки ловкостта си Твърдото сърце не беше в състояние да се измъкне навреме изпод поваления кон. Той виждаше, че положението му е безнадеждно. Като напипа ножа си, младият пеони стисна острието между палеца и показалеца си и с удивително хладнокръвие го метна срещу приближаващия се враг. Ножът се завъртя няколко пъти във въздуха и като се заби с острието в голата гръд на непредпазливия в порива си сиукс, потъна до самата дръжка от еленова кост.

Матори улови дръжката, като че се колебаеше дали да издърпа ножа. За миг лицето му потъмня от неудържима омраза и ярост, после, сякаш някакъв вътрешен глас му напомни, че не бива да губи време, той се довлече до края на пясъчната ивица, като се олюляваше, нагази до глезените във водата, но се спря. Хитростта и двуличието, които тъй дълго бяха помрачавали по-светлата и по-благородна страна на природата му, потънаха в неукротимата гордост, вкоренена у него още от млади години.

— Не, вълчице — каза той с мрачна самодоволна усмивка, — никога скалпът на дакотски вожд няма да се суши над огнището на пеони!

Той измъкна ножа от раната и го захвърли високомерно към врага. После размаха заплашително пестник срещу победоносния си противник, докато на мургавото му лице като че ли се бореха дълбока ненавист и презрение, за които не намираше думи; след това се гмурна стремглаво в средата на потока, където той течеше най-бързо, и още известно време ръката му махаше тържествено над водата, макар че тялото беше вече завинаги погълнато от вълните. Междувременно Твърдото сърце бе успял да рипне на крака. Двата отряда, които дотогава мълчаха, изведнъж нададоха оглушителни викове. Петдесет воина от всяка страна бяха вече се втурнали в реката, бързайки да унищожат или да защитят победителя, и всъщност боят не завършваше, а по-скоро едва сега започваше. Но младият герой беше сляп към всички тия признаци на беда и опасност. Той скочи да вземе ножа си, а после с лекостта на антилопа се понесе по пясъка, вглеждайки се във вълните, които криеха и отнасяха неговия трофей. Едно тъмно кърваво петно показваше това място и стиснал ножа, той се гмурна в реката, твърдо решен да умре във вълните й или да се върне със своята плячка.

В това време на пясъчната ивица се разрази кръвопролитна битка. Пеоните обаче имаха по-добри коне и по-силен боен дух и като стигнаха острова в достатъчен брой, принудиха неприятеля да се оттегли. След това, за да закрепят успеха си, победителите се устремиха към вражеския бряг и се измъкнаха на сухо, продължавайки да водят ръкопашен бой. Но тук ги пресрещнаха всички пеши тетони и пеоните на свой ред бяха принудени да отстъпят.

Сега битката се водеше с присъщата на индианците предпазливост. Когато буйните страсти, които бяха подтикнали двете племена да се вкопчат в такава смъртоносна схватка, се поуталожиха, те почнаха да се вслушват повече в гласа на вождовете, които се стараеха да усмирят горещите глави, напомняйки им да бъдат предпазливи. Изпълнявайки съветите на своите военачалници, сиуксите побързаха да се скрият — кои в тревата, доколкото тя можеше да служи за укритие, кои зад редките храсти или зад някоя лека издигнатина и пеоните бяха принудени вече да бъдат по-благоразумни в атаките си, които сега вземаха по-малко жертви.

Сражението продължи така с променлив успех и почти без загуби. Сиуксите успяха да се натикат в гъстия буренак, където неприятелските коне не можеха да проникнат, и дори някой конник да се промъкнеше там, щеше да бъде съвсем безпомощен. Трябваше да се измъкнат тетоните от това убежище, в противен случай битката оставаше нерешена. Няколко отчаяни атаки бяха отблъснати и обезкуражените пеони вече започнаха да мислят за отстъпление, когато наблизо се чу познатият боен вик на Твърдото сърце и само след секунда сред тях се появи и самият вожд, който размахваше скалпа на върховния вожд на сиуксите като знаме, което вещае победа.

Посрещнаха го радостни възгласи и воините му се втурнаха след него с такава настървеност, че в тоя миг никой, изглежда, не можеше да устои на техния напор. Но кървавият трофей в ръката на вожда на пеоните разпалваше не само нападателите, но и нападнатите. В отряда на Матори имаше още много смели воини и ораторът, който на сутрешното съвещание бе изказвал толкова мирни намерения, сега с най-самоотвержена смелост се мъчеше да изтръгне от ръцете на заклетите врагове на своя народ скъпата реликва — скалпа на човека, когото никога не бе обичал.

Изходът бе решен от числеността. След ожесточена борба, в която всички вождове дадоха пример за безстрашие, пеоните бяха принудени да се отдръпнат в откритата част на долината притиснати здраво от сиуксите, които бързаха да завземат всяка педя земя, отстъпена от противника. Ако тетоните бяха спрели до края на буренака, славата на победата вероятно щеше да се падне на тях, макар че със смъртта на Матори бяха претърпели непоправима загуба. Обаче по-пламенните воини от отряда им проявиха непредпазливост, която промени изцяло хода на сражението и неочаквано им отне тъй трудно спечеленото предимство.

Един от вождовете на пеоните, който отстъпваше с последните, падна сломен от многобройните рани, които бе получил, и стана мишена за десетина нови стрели. Сиукските воини, които всъщност не възнамеряваха повече да преследват врата, но не се замисляха колко безразсъдно постъпват, се втурнаха с вик напред, всеки гореше от желание пръв да нанесе удар на мъртвото тяло и така да спечели голямата слава. Пресрещна ги Твърдото сърце с шепа изпитани воини, решени на всяка цена да спасят честта на своя народ от такова поругание. Започна ръкопашен бой, потекоха реки от кръв. Пеоните отстъпваха с тялото на убития, а сиуксите напираха отзад, докато най-после целият им отряд излезе от укритието си и като крещеше оглушително заплашваше да смаже всякаква съпротива само с числения се превес.

И Твърдото сърце, и всеки от другарите му беше готов да умре, но да не изостави тялото на убития, и участта им щеше бързо да бъде решена, ако неочаквано в тоя миг не се бе явила могъща подкрепа, която реши битката в тяхна полза. От горичката вляво се чу вик, последван незабавно от залп на смъртоносните западни пушки. Петима-шестима сиукси се строполиха в предсмъртна агония, а всички останали се вцепениха, сякаш от облаците бе треснала мълния, за да помогне на вълците. Ала след миг разбраха коя беше тая спасителна сила: от гъсталака изскочиха Ишмаел и юначните му синове, които със страшни викове и свирепи лица се нахвърлиха върху вероломните си съюзници.

Това неочаквано нападение сломи духа на тетоните. Много от най-храбрите им вождове бяха вече загинали и всички обикновени воини моментално изоставиха тия, които бяха оцелели. Неколцина най-отчаяни храбреци продължаваха да напират към съдбоносния символ на тяхната чест и намериха благородна смърт под ударите на окопитилите се пеони. Втори пушечен залп от страна на скватера и синовете му затвърди победата.

Сега сиуксите бягаха да се крият надалеч със същото усърдие и устрем, с които само преди няколко минути се бяха хвърляли в боя. Тържествуващите пеони ги преследваха като добре обучени, породисти хрътки. Отвред кънтяха техните победни възгласи и призиви за мъст. Някои от бегълците успяха да отнесат телата на падналите воини, но настигащите ги преследвачи бързо ги принудиха да захвърлял мъртвите заради спасението на живите. Един-единствен опит да се запази честта на сиуксите от поруганието, което техните своеобразни схващания свързваха с притежаването на скалпа на паднал герой, се увенча с успех.

Читателят видя как на сутрешния съвет един от вождовете се противопостави на войнствените изказвания. Но въпреки че напразно бе вдигнал глас за мир, все пак ръката му не се посрами, изпълнявайки бойния си дълг. Споменахме вече за неговата храброст и благодарение главно на неговото мъжество и пример тетоните можаха да се държат тъй юнашки, когато узнаха за гибелта на Матори. Този воин, който на образния език на своето племе се наричаше Връхлитащият орел, последен се отказа от надеждата за победа. Когато разбра, че подкрепата на страшните пушки бе отнела на съплеменниците му скъпо извоюваното предимство, той под дъжд от куршуми се отдръпна мрачно към тайното място във високата, гъста трева, където бе скрил коня си. Тук завари нов и съвсем неочакван съперник, готов да оспори правото му върху коня. Това беше Боречина, престарелият приятел на Матори, който бе надигнал глас против мъдрите съвети на Връхлитащия орел. Старецът, пронизан от стрела, явно беше в предсмъртна агония.

— За последен път вървях по пътеката на войната — каза тъжно старият воин, когато видя, че законният собственик бе дошъл да търси коня си. — Нима някой пеони ще отнесе белите коси на сиукс в селото си, да им се присмиват жените и децата?

Връхлитащият орел го улови за ръката, отговаряйки на неговия зов със суров поглед, изпълнен с непоклатима решителност. След това мълчаливо обещание той помогна на ранения да се качи на коня. После изведе жребеца от гъстака, метна се сам на него и като привърза своя другар за пояса си, изскочи на открито в равнината, разчитайки всецяло, че конят, известен с бързината си, ще спаси и двамата. Пеоните скоро забелязаха новите си жертви и неколцина от тях обърнаха конете си, за да ги догонят. Препускаха вече цяла миля, но раненият не издаде нито звук, макар че освен от телесни страдания той се измъчваше и душевно, като виждаше, че враговете се приближават с всеки скок на конете си.

— Спри — каза Боречина и вдигна слабата си ръка, давайки знак на другаря си да задържи коня. — Орелът на моето племе трябва да разпери крилете си по-широко. И да отнесе белите коси на стария воин в селото на мургаволиките!

Тези мъже, които имаха еднакви понятия за слава и се придържаха строго към законите на романтичната чест, нямаха нужда от много думи. Връхлитащият орел скочи от коня и помогна на Боречина също да слезе. Старецът с мъка коленичи и като обърна очи към лицето на съплеменника си, сякаш да му каже „сбогом“, подложи врата си за желания удар. Няколко замаха с томахавката, кръгообразно движение с ножа — и главата се отдели от тялото, считано за по-малоценен трофей. Тетонът яхна отново коня, и то тъкмо навреме, за да отбегне стрелите, пуснати от ожесточените преследвачи, ядосани, че го изпускат. Вдигайки високо главата със страшното, окървавено лице, той препусна с вик на тържество, летейки из равнината, като че наистина го носеха крилете на могъщата птица, в чест на която бе получил ласкателното си прозвище. Връхлитащият орел стигна благополучно селото си. Той беше от малцината сиукси, които се измъкнаха живи от клането през тоя злочест ден и дълго още той единствен от спасилите се имаше смелостта да се изказва в съветите на своето племе, без да се срамува от себе си.

Ножовете и копията на пеоните спряха бягството на повечето от победените. Победителите разпръснаха дори жените и децата, които се опитваха да се скрият; слънцето отдавна бе потънало зад вълнистата черта на западния хоризонт, когато този безпощаден разгром най-после завърши.