Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prairie, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Джеймз Фенимор Купър. Прерията

Народна култура, София, 1973

Американска. Първо издание

Превел от английски Борис Миндов

Рецензент Жени Божилова

Редактор Красимира Тодорова

Художник Любен Диманов

Художник-редактор Васил Йончев

Техн. редактор Радка Пеловска

Коректори Евгения Кръстанова, Евдокия Попова

 

Литературна група V. Тематичен номер 3643

Дадена за набор на 29.V.1973 г. Подписана за печат на 20.VII.1973 г. Изляла от печат през август 1973 г.

Формат 84×103/32. Печатни коли 28,5. Издателски коли 21,65

Цена 1,41 лв.

ДП „Стоян Добрев“, Варна

 

James Fenimore Cooper. The Prairie

Collier Publisher, New York, 1893

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Прерията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Прерията
The Prairie: A Tale
Други именаЕдна история
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1827 г.
САЩ
Първо издание1827 г.
САЩ
ИздателствоCarey, Lea & Carey—Chestnut-Street
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПионери
Прерията в Общомедия

Прерията (на английски: The Prairie) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1827 г. от издателството „Carey, Lea & Carey—Chestnut-Street“ във Филаделфия. Това е последната книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1803 г. Авторът отново среща читателите с трапера Натаниел Бъмпо – Коженият чорап, който е заминал далече на запад в американските прерии, за да не чува шума от изсичането на горите. В края на книгата възрастният ловец умира заобиколен от своите приятели – бели и индианци.

„...Изкопаха гроб под сянката на величествени дъбове. И до ден-днешен пеоните го пазят грижливо и често го показват на пътници и търговци като място, където почива справедлив бял човек. След време поставиха до главата му надгробен камък с прост надпис, както бе пожелал сам траперът. Мидълтън си позволи само една-единствена волност – добави думите: „Да не дръзне ничия ръка да оскверни праха му".

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Прерията“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1973 г., 456 с.

Филмови екранизации

  • The Prairie (1947), американски филм, режисьор: Frank Wisbar; с участието на Lenore Aubert, Alan Baxter и Russ Vincent.

Външни препратки

ГЛАВА XI

Такова мрачно небе няма да се

проясни, без буря.

Шекспир — „Крал Джон“

В това време неуморните и невъзвратими минути продължаваха да текат. Слънцето, което цял ден се бе мъчило да пробие гъстите мъгли, изпълзя бавно на ивица ясно небе, откъдето с цялото си великолепие започна да потъва в мрачната далечина на степта, както обикновено се скрива във водите на океана. Огромните стада, които хрупаха из дивите пасбища на прериите, лека-полека изчезнаха, а безбройните ята водни птици, които извършваха обичайното си ежегодно прелитане от девствените езера на Севера към Мексиканския залив, вече не пърхаха с криле из въздуха, сега натежал от роса и изпарения. С една дума, нощните сенки легнаха над скалата, прибавяйки към цялата мрачност и пустота на това място покривалото на тъмнината.

Когато почна да се смрачава, Естър събра около себе си по-малките си деца и като се настани на една издатина на усамотената крепост, спокойно зачака връщането на ловците. Елен Уейд стоеше на известно разстояние от тая нетърпелива групичка, сякаш нарочно странеше, за да подчертае различието, което съществуваше между тях.

— Чичо ти винаги си е бил слаб в смятането, Нел, и такъв ще си остане — забеляза майката след продължителна пауза в разговора, който се бе въртял около домашните въпроси. — Голям мързеливец е нашият Ишмаел Буш, когато трябва да се изчислява и предвижда нещо! Мотае се тук на скалата от зори до пладне, нищо не прави, а само планове, планове и планове — когато има до себе си седем най-прекрасни сина, с каквито жена може да дари мъж. И какъв е резултатът? Мръква се, а още не е свършил най-важната работа.

— Разбира се, неразумно е, лельо — отвържа Елен с блуждаещ поглед, който показваше, че не съзнава какво говори. — И дава много лош пример на синовете си.

— Я го гледай момиченцето! Кой те е научил да бъдеш съдия на по-старите и при това по-умни от теб? Ще се намери ли по цялата граница човек, който да дава по-достоен пример на децата си от същия тоя Ишмаел Буш? Покажи ми, ако можеш, мис Търси-чужди-кусури, други такива като моите синове, които да могат при нужда тъй бързо да разчистят гора и да я приготвят за посев, макар че не ми прилича да говоря за това. Или стопанин, който да умее по-добре от моя мил мъж да мине с жътвари през пшенична нива, без да остави нито зрънце. А като баща е щедър като лорд; достатъчно е синовете, му да посочат място, където искат да се настанят, и той тутакси им предоставя целия имот, без никакви там документи и такси.

Завършвайки речта си, жената на скватера избухна в дрезгав подигравателен смях и след него като ехо се разнесе смехът на малките подражателки, възпитавани от майка си да прекарват живота си в леност и разпуснатост като нея; но колкото и да беше изпълнен с несигурност, този живот все пак си имаше скрити прелести.

— Хей, Истър! — чу се от равнината добре познатият глас на мъжа й. — Ние ти търсим еленско и биволско месо, а ти май се излежаваш там? Слизай, слизай, бабке, с цялата си челяд, да ни помогнеш да пренесем месото горе. Какво, полудя ли от радост, жено? Слизайте, слизайте долу, момчетата идат, а тук има работа за двойно повече от всички вас.

Ишмаел можеше да спести наполовина усилията, с които напрягаше дробовете си, и пак щеше да бъде чут. Едва произнесе името на жена си, момиченцата, наклякали в кръг около нея, наскачаха вкупом и като се блъскаха, затърчаха в неудържимо нетърпение надолу по опасните пътеки в скалите. Естър последва детския рояк с по-умерена стъпка и дори Елен не намери за благоразумно да остане горе. Тъй че скоро всички се събраха на откритата равнина в подножието на цитаделата.

Тук завариха скватера да се олюлява под тежестта на великолепен тлъст елен, а един-двама от по-младите синове го подкрепяха. Почти веднага се показа и Ейбирам, а само след няколко минути пристигнаха и останалите ловци, кои поединично, кои по двама, като всеки носеше трофеите на ловното си майсторство.

— Равнината е чиста — няма да ни споходят червенокожи, поне тази вечер — каза Ишмаел, когато оживлението от посрещането постихна. — Пребродих прерията пешком нашир и надлъж и не намерих следа от тях, а мога да се похваля, че познавам отпечатъка на индиански мокасин. Тъй че, бабке моя, приготви ни по къс от еленското месо, а после ще поспим, да си отпочинем от трудния ден.

— Не бих се заклел, че наблизо няма индианци, — обади се Ейбирам. — Ах също умея да разпознавам следите им; и макар очите ми да са поотслабнали, готов съм да се закълна, че наблизо има червенокожи. Но да почакаме да дойде Ейза. Той мина през мястото, където намерих следи, а това момче също разбира от такива работи.

— Да, момчето разбира от много неща, дори прекалено — отвърна Ишмаел мрачно. — По-добре би било за него да мисли, че не знае толкова. Но какво значение има, Хети, ако и всички племена на сиуксите западно от Голямата река са на една миля от нас, няма да им бъде тъй лесно да се покатерят на тази скала, когато срещу тях има десет смели мъже.

— Кажи направо, че са дванайсет, Ишмаел; кажи, че са дванайсет! — викна свадливата му съпруга. — Щом причисляваш към мъжете и твоя приятел — ловеца на пеперудки и буболечки, мене трябва да ме броиш за двама. Да имах кремъклийка или сачмалийка, не бих паднала по-долу от него. А колкото до храброст… Телицата-годиначка, дето я откраднаха тия подли дяволи, тетоните, беше най-голямата страхливка между всички ни, а втори след нея е сополивият ти доктор. Ех, Ишмаел! Рядко си опитваш ти късмета в честна търговия и винаги губиш, ала този човек, право да ти кажа, е най-неизгодната ти сделка! Представи си, когато му се оплаках от болка в крака, тоя чешит ме посъветва да си сложа лапа на устата!

— Много жалко, Истър — отговори спокойно съпругът, — че не си го послушала: сигурно щеше да имаш голяма полза от това. Но, момчета, ако се окаже, че наблизо има индианци, както смята Ейбирам, тогава май ще трябва да се качим на скалата и да оставим тук вечерята си. Тъй че по-добре да отнесем дивеча горе, а за качествата на доктора да говорим, когато нямаме друга работа.

Никой не възрази на това и след няколко минути цялото семейство се прехвърли от откритото място, където се намираше, горе на скалата, където беше по-безопасно, Тук Естър се запретна да приготви вечерята, като с еднакво усърдие работеше и хокаше; а когато яденето беше готово, покани мъжа си с такъв гръмовен глас, с какъвто имамът призовава правоверните на молитва.

Когато всеки зае определеното си и обичайно място около димящото блюдо, скватерът даде пример на останалите, като се залови с един превъзходен къс еленско месо, приготвено не по-лошо от бизонския гръб, с майсторство, което не прикриваше, а по-скоро засилваше естествените му качества. Художникът с удоволствие би се възползвал от този момент, за да пренесе на платно тази дива и своеобразна сцена.

Читателят, разбира се, помни, че Ишмаел си бе избрал за цитадела усамотена скала, висока, назъбена и почти непристъпна. Яркият огън, който пламтеше буйно в средата на площадката на върха й и около които се бе скупчило усърдно заетото с ядене семейство, я правеше да прилича на някакъв висок фар, издигнат сред пустинните степи, за да свети на бродещите из техните ширни простори търсачи на приключения. Отблясъците на пламъка озаряваха ту едно, ту друго от загорелите лица и разкриваха своеобразния им израз — от детинската простота на най-малките, примесена със странна дързост, придобита от примитивния им живот, до мрачното безразличие, което лежеше на лицето на скватера, когато не беше възбуден. От време на време повяваше вятър и раздухваше жаравата; и когато лумнеше ярък пламък, виждаше се самотната палатка, сякаш увиснала във въздуха някъде горе в полумрака. А всичко наоколо беше обвито, както обикновено в тоя час, с непроницаемото було на тъмнината.

— Не мота да разбера защо му е скимнало на Ейза да се пилее в такова време — забеляза кисело Естър. — Когато свършим вечерята и приберем всичко, тоя хлапак ще се изтърси тук, гладен като мечка след зимен сън, и ще заръмжи да го нахраним. Стомахът му е като най-точният часовник в Кентъки, ден ли е, нощ ли е, винаги показва безпогрешно времето, без почти да става нужда да се навива. Никакво ядене не може да се опре на Ейза, особено когато поработи малко и огладнее!

Ишмаел огледа строго мълчаливите си синове, наредени в кръг около огъня, сякаш да види ще се осмели ли някой от тях да каже нещо в защита на отсъстващия непослушник. Но сега, когато нямаше причини, които да раздвижат заспалите им души, никой като че ли не искаше да се напряга, за да се застъпва за размирния си брат. Ейбирам обаче, който след помирението проявяваше — искрено или престорено — по-великодушна загриженост за своя доскорошен враг, сметна за нужно да изрази безпокойство, несподеляно от останалите.

— Дано момчето не се е натъкнало на тетоните! — промърмори той. — Ейза е един от най-смелите и най-яките в нашия отряд — има и сърце, и мускули — и ще ми бъде много жал, ако е попаднал в лапите на червенокожите дяволи.

— Ти гледай себе си, Ейбирам, и си дръж езика, ако ти служи само да плашиш жената и тая купчина момиченца. Ето на, лицето на Елен Уейд вече съвсем побеля, като че ли днес наистина е видяла твоите индианци, когато трябваше да й поговоря с пушката, защото думите ми не можеха да стигнат до ушите й. Какво стана, Нел? Ти не ни обясни досега защо бе тъй оглушала.

Страните на Елен промениха цвета си тъй внезапно, както бе гръмнала пушката на скватера в споменатия от него случай, пламтяща руменина се разля по цялото й лице, обагри дори шията й с нежната си, здрава окраска. Тя наведе смутено глава, но, изглежда, не намери за нужно да отговори.

Ишмаел, който може би от мързел нямаше желание да продължава разговора на тази тема или пък сметна за достатъчни подхвърлените хапливи думи, стана от мястото си на скалата и протягайки се с цялото си тежко туловище, като сит угоен бик, обяви, че възнамерява да легне. В семейството, което живееше, кажи-речи, само за задоволяване на естествените си потребности, такова изявление не можеше да не се посрещне с одобрение и от останалите. Един по един всички се пръснаха по първобитните си спални и само след няколко минути, през което време вече бе успяла да нахока дечурлигата, слагайки ги да спят, Естър остана съвсем сама на голата скала, ако не се смята неизменният часовой долу.

Каквито и лоши черти да бе развил скитническият живот у тази необразована жена, основното начало на женската природа — майчинското чувство — беше твърде дълбоко вкоренено в душата й, за да може да бъде изтръгнато напълно. Буйна, да не кажем свирепа по природа, тя лесно се палеше и трудно мирясваше. Но колкото и да беше склонна да злоупотребява понякога с правата, които й даваше положението й в семейството, все пак любовта към децата, често задрямала, никога не угасваше напълно у нея. Продължителното отсъствие на Ейза я безпокоеше. Сега тя седеше до края на тъмната бездна и гледаше загрижено надолу; не че се страхуваше за себе си — нито за миг не би се поколебала да слезе там, — но неспокойното и въображение, подчинявайки се на това неугасимо чувство, започна да си представя какви ли не беди, сполетели нейния син. Може и наистина, както бе намекнал Ейбирам, да го е пленило някое от племената, които ходеха на лов за биволи из околността, или да го е сполетяло някакво още по-страшно нещастие! Така си мислеше майката, а тишината и мракът изостряха тайните мъки на сърцето.

Бълнувана от тия мисли, които прогонваха съня, Естър оставаше на поста си и с оная острота на възприятията, която наричаме инстинкт у животните, стоящи умствено на няколко стъпала по-ниско от нея, се вслушваше в шумовете, които можеха да покажат приближаването на стъпки. Най-после желанията й като че ли се сбъднаха: чуха се ясно дългоочакваните звуци и след малко тя различи в подножието на скалата силует на човек.

— Ех, Ейза, ти напълно заслужаваш да останеш тая нощ да спиш на гола земя! — замърмори жената с рязка промяна в чувствата, която никак не би учудила човек, поставил си за цел да изучава противоречивостта и многообразието на човешките характери. — И по възможност на най-коравата! Хей, Абнър, Абнър! Какво, Абнър, спиш ли? Да не си посмял да отваряш пролуката, докато не сляза! Искам да видя сама кой е тоя, дето му е хрумнало да безпокои посред нощ мирно — да, мирно и почтено семейство!

— Жено! — провикна се гръмко някакъв глас, но говорещият явно се боеше от последиците. — Жено, в името на закона ти забранявам да запокитваш по мен адските си снаряди! Аз съм свободен гражданин и земевладелец, с дипломи от два университета, и искам да уважават правата ми! Пази се от зъл умисъл, от предумишлено или непредумишлено убийство. Това съм аз — вашият amicus[60], другар и спътник. Аз съм доктор Овид Бациус!

— Кой? — попита Естър с глас, който едва донасяше думите й до ушите на човека, заслушан неспокойно отдолу. — Значи, казваш, не си Ейза?

— Не, не съм Ейза, нито Езекия, нито Авесалом, нито друг някой юдейски цар, а Овид, потомък на всички тях. Не съм ли ти казвал, жено, че твоят гост има право на радушен и дори почетен прием? Или си мислиш, че съм животно от класа амфибии и мога да си надувам дробовете като ковач меховете си?

Естественикът още дълго можеше да си напряга гърдите, без да постигне желания резултат, ако Естър беше единствената му слушателка. Разочарована и разтревожена, жената вече се бе добрала до сламеника си и с явна невъзмутимост се приготви да спи. Но Абнър, който караулеше долу, се събуди от виковете, които го избавиха от едно крайно неудобно положение; и тъй като вече се бе съвзел достатъчно, за да познае гласа на лекаря, незабавно го пусна да мине. Доктор Бациус, загубил търпение, се мушна през тесния вход и тъкмо се канеше да започне трудното изкачване, когато внезапно погледна вратаря и се спря да му направи забележка с тон, който според него трябваше да прозвучи внушително наставнически:

— Абнър, ти имаш опасни симптоми на сънливост! Те проличават в склонността към прозяване и може да се окажат гибелни не само за теб, но и за цялото семейство на баща ти.

— Много се лъжеш, докторе — възрази младежът и зина като сънлив лъв. — Нямам никъде твоя така наречен симптом; а колкото до баща ми и децата, чини ми се, че нашето семейство от месеци се е отървало от едрата шарка и от брусницата.

Естественикът се задоволи с краткото си предупреждение и вече бе изкачил половината от стръмнината, а сънливият Абнър още продължаваше да се оправдава. На върха Овид очакваше да се сблъска с Естър, за чиито словесни възможности неведнъж бе получавал най-страшни доказателства и сега с благоговеен трепет чакаше нова атака. Но както може би се е досетил читателят, той бе приятно разочарован. Стъпвайки тихичко и поглеждайки плахо през рамо, сякаш се опасяваше да не го облее нещо по-лошо от ругатни, докторът се промъкна до колибата, която му бе отредена при разпределянето на спалните места.

Но вместо да легне да спи, достопочтеният естественик седеше и размишляваше над видяното и чутото през деня, докато неспокойното въртене и мърморене, което се чуваше от колибата на Естър, разположена най-близко до неговата, му показа, че обитателката й е будна. Съобразявайки, че няма да постигне целта си, докато не направи нещо, за да обезоръжи този Цербер във фуста, докторът, макар и да не му се искаше да се сблъска отново с езика й, се видя принуден да завърже разговор.

— Май не ви се спи, моя любезна, уважаема мисис Буш? — поде той, решил като начало да си послужи с изпитано средство — с пластира на ласкателството. — Изглеждате неспокойна, моя прекрасна хазайке; мога ли да помогна с нещо на страданията ви?

— Този път какво ще ми дадеш, човече? — промърмори Естър. — Лапа за приспиване ли?

— По-правилно е да се каже „катаплазма“. Но ако имате някакво страдание, ще ви дам успокоителни капки — ще ви ги капна в чашка от моя специален коняк и ще се облекчите, ако разбирам нещо от „материя медика“.

Докторът знаеше много добре, че бе докоснал слабата струнка на Естър, и без ни най-малко да се съмнява в съблазнителността на рецептата си, се залови незабавно да я приготви. Когато поднесе чашката, тя бе приета със сърдито и дори заплашително мърморене, но пресушена с лекота, която ясно показваше, че съдържанието й е по вкуса на пациентката. Естър измърмори нещо в знак на благодарност, а лечителят й седна мълчаливо да чака въздействието на лекарството. След по-малко от половин час дишането на Естър стана тъй дълбоко и тъй ненормално бавно, че докторът би се усъмнил в ефикасността на средството си и би помислил, че жената се преструва, ако не знаеше, че този сън се дължеше именно на силната доза опиум, добавена към коняка. Когато най-после заспа и неспокойната майка, навсякъде се възцари пълна тишина.

Тогава докторът прецени, че може да стане и тихо и предпазливо като среднощен крадец да се измъкне от колибата, или от кучкарника си — защото тя не заслужваше по-добро название — и да се приближи до съседните спални помещения. Тук той се побави, за да се убеди, че всичките им обитатели спят дълбоко. След като установи този важен факт, без да се колебае повече, започна трудното изкачване към самия връх на скалата. Колкото и предпазливо да стъпваше, движението му не беше съвсем безшумно; и когато вече се поздравяваше за благополучното достигане на целта и стъпваше на най-горния ръб, нечия ръка го улови за полите на палтото, с което така решително пресече по-нататъшното му изкачване, като че исполинската сила на самия Ишмаел го бе приковала о земята.

— Да няма болни в шатрата — прошепна на ухото му тих глас, — та доктор Бациус е повикан тук в такъв час?

Когато сърцето на естественика се върна отново на мястото си след стремителната си експедиция до петите, както би описал недостатъчно запознат с анатомията човек необикновеното усещане, което доктор Бациус изпита при това неочаквано вмешателство, той намери сили да отговори, като сниши глас колкото от благоразумие, толкова и от страх:

— Моя добра Нели! Много се радвам, като виждам, че си ти, а не някой друг. Ш-шт, чедо, тихо! Узнае ли Ишмаел нашите планове, няма да се поколебае да хвърли и двама ни от тази скала чак долу в равнината. Тихо, Нели, тихо!

Докторът произнесе наставлението си на части — при всяка почивка по стръмнината — и го довърши точно когато двамата — и той, и слушателката му — бяха стигнали най-горната площадка.

— А сега, доктор Бациус — запита сериозно момичето, — може ли да зная защо, като нямате криле, се излагате на такъв голям риск да политнете от тия скали и да си счупите врата?

— Всичко ще ти разкрия, достойна и честна Нели… но сигурна ли си, че Ишмаел няма да се събуди?

— Няма защо да се страхувате от него; той ще спи, докато слънцето опърли клепачите му. Леля ми е много по-опасна.

— Естър спи дълбоко! — отвърна тържествено докторът. — Елен, ти дежури ли днес на тая скала?

— Така ми беше заповядано.

— И видя, както обикновено, и бизона, и антилопата, и вълка, и елена — животни от разредите Pecora, Belluae и Ferae?

— Видях животните, които назовахте на наш език, ала индианските езици не разбирам.

— Сигурно си видяла и още един разред, който не споменах — разреда примати, нали?

— Не мога да кажа. Такова животно ми е непознато.

— Недей така, Елен, нали говориш с приятел! От рода Homo, чедо?

— Във всеки случай, каквото и да видях, то не беше веспертилио хориби.

— По-тихо, Нели, разпалеността ти ще ни издаде! Кажи ми, момиче, не си ли виждала да бродят из прерията някакви двуноги, наричани човеци?

— Как не, видях! Следобед чичо ми и синовете му отидоха на лов за биволи.

— Ще трябва да говоря на простолюден език, за да ме разберат. Елен, става дума за вида Кентъки.

Елен почервеня като роза, но мракът прикри руменината и. Тя се поколеба за миг, после събра кураж и каза решително:

— Щом обичате да говорите с гатанки, доктор Бациус, търсете си друг слушател. Задавайте си въпросите на разбран език, и ще ви отговарям откровено и ясно.

— Аз, Нели, както знаеш, тръгнах да пътувам из тая пустиня, за да търся животни, скрити досега от очите на науката. Между другото открих примат от рода Homo, вид Кентъки, който наричам Пол…

— Ш-шт, за Бога — прошепна Елен, — говорете по-тихо, докторе, че ще ни погубите!

— …Ховър. По професия — събирач на Aes, тоест пчели — продължи естественикът. — Достатъчно просто ли говоря сега? Разбираш ли ме?

— Напълно, напълно — отвърна девойката, която едва си поемаше дъх от вълнение. — Но какво става с него? Да не би той да ви е казал да се качите на тая скала?… Той сам нищо не знае: клетвата, която дадох пред чичо си, не ми позволява да говоря.

— Да, но има един, който не е дал клетва, и той ни разкри всичко. Ех, да можеше булото, което обвива тайните на природата, да бъде дръпнато по същия начин, та да разкрие скритите й съкровища! Елен, Елен! Човекът, с когото несъзнателно встъпих в компактум, тоест договор, се оказа за жалост крайно нечестен! Говоря за твоя чичо, чедо.

— За Ишмаел Буш, втория мъж на вдовицата на чичо ми! — поправи го малко високомерно оскърбената девойка. — О, наистина, не е ли жестоко да бъда упреквана за такава случайна връзка, която с радост бих скъсала завинаги!

Унизената Елен не можа да каже нито дума повече, а коленичи до самия ръб на скалата и се разрида така, че положението им стана двойно по-опасно. Докторът промърмори нещо, мъчейки се да се оправдае, по преди да успее да довърши тържествените си обяснения, момичето се изправи и каза решително:

— Не съм дошла тук да си губя времето в глупави сълзи и да ме утешавате. Какво всъщност ви е довело тук?

— Аз трябва да видя обитателя на оная палатка.

— Знаете ли какво има в нея?

— Мисля, че зная, защото ми разкриха това; и нося писмо, което трябва да предам собственоръчно. Ако животното се окаже четириного, Ишмаел е честен човек, ако е двуного — пернато или непернато, все едно — значи, е лъжец и нашият компактум се разваля!

Елен даде знак на доктора да не мърда от мястото си и да мълчи. След това се вмъкна в палатката, където се застоя няколко минути, които се сториха на чакащия навън крайно мъчителни и тревожни; но когато най-после излезе, тя веднага го улови за ръката и двамата се мушнаха зад гънките на тайнствената завеса.

Бележки

[60] Приятел (лат.). — Б. пр.