Джеймс Фенимор Купър
Прерията (4)

ГЛАВА III

Хайде, хайде! Нали те знам — малко ти трябва,

когато си кипнал, и още по-малко — за да кипнеш.

Ти си един от най-избухливите младежи в цяла Италия.

Шекспир — „Ромео и Жулиета“

Макар траперът да се поучуди, като видя, че към него се приближава още една човешка фигура, и то по посока, противоположна на мястото, където преселникът бе разположил лагера си, той запази спокойствието на човек, отдавна свикнал на опасности.

— Мъж е — каза той — и в жилите му тече бяла кръв, иначе стъпката му щеше да бъде по-лека. Ще трябва да бъдем готови за най-лошото, защото смесенокръвните^[10], които се срещат из тия далечни места, са май по-големи варвари от истинските диваци.

С тези думи той вдигна пушката си и пипнешком провери в ред ли са кремъкът и запалката й. Но едва насочи дулото и треперещите ръце на спътницата му го уловиха поривисто за лакътя.

— За Бога, не бързай — каза тя, — може да е приятел… познат… съсед!

— Приятел! — повтори старецът, като се освободи полека от здравата й хватка. — Приятелите навред са рядкост, а в тоя край се срещат може би още по-рядко, отколкото другаде. А пък съседите са заселени толкова далеч един от друг, че този който идва към нас, едва ли е и познат.

— Дори и да е непознат, ти няма да пожелаеш да пролееш кръвта му!

Траперът се вгледа загрижено в разтревоженото и уплашено лице на девойката; после, сякаш изведнъж променил намерението си, спусна приклада на пушката си на земята.

— Да — рече той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на събеседницата си, — права е: не бива да се пролива кръв, за да се спасява живот, толкова безполезен и близък до своя край. Нека се приближи, ще му дам кожите си, капаните си, дори пушката си, стига да ги пожелае.

— Нищо няма да пожелае… нищо не му е нужно — възрази девойката. — Ако е честен човек, сигурно ще е доволен от това, което има, и няма да иска чуждо.

Учуденият трапер не успя да отвърне нищо на тия несвързани и противоречиви думи, защото човекът, който се приближаваше, беше вече на петдесет стъпки от мястото, където стояха. Междувременно Хектор не бе останал безразличен свидетел на това, което ставаше. Чул далечните стъпки, той се бе вдигнал от топлото си леговище в нозете на своя господар, а сега, когато непознатият се очерта ясно, той тръгна дебнешком към него, снишен към земята като пантера, готова за скок.

— Прибери кучето си — произнесе твърд, плътен мъжествен глас по-скоро с дружелюбен, отколкото със заплашителен тон. — Аз обичам кучетата и ще ми бъде жал да причиня нещо лошо на това животинче.

— Чуваш ли какво ти казват, песчо? — обади се траперът. — Ела тук, глупчо. Той не може вече да прави нищо друго, освен да ръмжи и да лае. Можеш да се приближиш, приятелю, кучето, няма зъби.

Непознатият не чака да го канят повече. Той се втурне стремително напред и след миг се озова до Елен Уейд. Огледа я набързо, но внимателно и почна да разглежда спътника й трескаво и възбудено, което показваше, че той никак не му е безразличен.

— От кой облак си паднал, драги старче? — каза той; безгрижният му, прям, непринуден тон изглеждаше толкова естествен, че не можеше да има притворство. — Или наистина живееш тук, в прериите?

— Отдавна живея на земята и, надявам се, никога не съм бил тъй близо до небето, както сега — отвърна траперът. — Жилището ми, ако може да се нарече жилище, не е далеч. Ала ще ми позволиш ли същата волност, която ти тъй леко си позволяваш спрямо другите? Отде идваш и къде е твоят дом?

— Полека, полека; когато свърша с въпросите си, ще дойде и твоят ред да разпитваш. С какъв лов може да се занимаваш при лунна светлина? Да не би да дебнеш биволи в такъв час?

— Както виждаш, отивам от един бивак на пътешественици, който е хей зад оня хълм, до собствения си вигвам^[11]. С това не вредя никому.

— Вярно, не вредиш. И си взел тази млада жена да ти показва пътя, защото го познава много добре, а на теб ти е съвсем непознат!

— Срещнах я тук, както срещнах и теб, случайно. Десет трудни години прекарах из тия ширни поля и нито веднъж до тази вечер не бях срещал бял човек в тоя час. Ако моето присъствие тук пречи, някому, прощавай, ще продължа пътя си. Като чуеш това, което ще ти разкаже младата ти приятелка, и на мен ще повярваш.

— Приятелка ли? — възкликна младежът, като свали кожената шапка от главата си и прокара полека! пръсти през гъстите си буйни черни къдри. — Ако съм виждал досега това момиче, Бог да ме…

— Стига, Пол! — прекъсна го девойката, запушвайки устата му с длан толкова свойски, че трудно беше вече да се повярва на последните му думи. — Този честен старец ще запази нашата тайна. Разбрах това по очите му и по благите му думи.

— „Нашата тайна“? Елен, ти забравяш…

— Не забравям. Не съм забравила нищо, което трябва да помня. Но все пак ти казвам, че можем да се доверим на този честен трапер.

— Трапер ли? Значи, той е трапер? Дай ми ръката си, дядо. Трябва да се запознаем като хора с близки занаяти.

— В този край не се изисква много сръчност — отвърна другият, като разглеждаше силната и пъргава фигура на младежа, който се облегна небрежно, но не без известно изящество на пушката си. — За да уловиш божа твар в капан или в мрежа, е нужна повече хитрост, отколкото мъжество; това подхожда на моята възраст! Ала човек на твоите години и смел като теб би могъл да се занимава с нещо по-подходящо.

— Аз ли? Ами че аз никога в живота си не съм слагал в кафез нито пъргава норка, нито видра-гмуркачка; но, виж, трябва да призная, че няколко пъти ми се е случвало да прострелям тия тъмнокожи дяволчета, макар по-разумно да беше да си пазя барута в рога и оловото в торбичката. Не, старче, за нищо на света не бих се занимавал с гадини, които пълзят по земята.

— Тогава с какво се препитаваш, приятелю? Защото каква полза да се луташ из тия краища, щом се отказваш от законното си право да ловиш зверовете по полята…

— От нищо не се отказвам. Изпречи ли ми се някоя мечка по пътя, по-добре да се прости с душата си. Елените ме надушват. А колкото до биволите… аз, незнайни старче, съм убил повече рогати добичета от най-големия касапин на целия щат Кентъки.

— Значи, умееш да стреляш? — рече траперът и някакво скрито пламъче заблестя в очите му. — Значи, имаш и твърда ръка, и вярно око?

— Ръката ми е като стоманена клопка, а окото ми — по-бързо от куршум. Ще ми се сега да е жарко пладне, старче, и над главите ни да лети на юг някое ято от тукашните бели лебеди или черноперести патици и най-хубавата птица от ятото да се понрави на теб или на Елен и обзалагам доброто си име за рог барут, че след пет минути тая птица ще падне, и то от първия куршум. Пушка-сачмалийка не признавам! Никой не може да каже, че ме е виждал със сачмалийка в ръка.

— Бива си го тоя момък! Веднага личи по държането — мърмореше си траперът, обръщайки се към Елен, сякаш да я насърчи. — Мога смело да кажа: няма да сбъркаш, ако продължаваш да се срещаш с него. Я ми кажи, момко, а случвало ли ти се е да улучиш скачащ елен между рогата? Хекторе, мирувай, песчо, мирувай. Само като споменеш на куче за елен, тутакси му кипва кръвта… Е, случвало ли ти се е да повалиш скачащ елен по тоя начин?

— Все едно да ме питаш: „Ял ли си еленско месо?“ Другояче не може и да бъде, непознати старче. Аз пощадявам елен само когато го сваря заспал.

— Да, да, дълъг и щастлив живот ти предстои… да, и честен живот! Аз съм стар и, струва ми се, мога да добавя — грохнал и безполезен; но ако ми се даде възможност да избирам наново възраст и място — макар че това никога не е било и не бива да бъде във властта на човека, дори ако ми дарят такова нещо, бих казал: двайсет години и горските дебри! Ала кажи ми: какво си правиш кожите?

— Кожите си ли? Че аз в живота си не съм убивал елен заради кожата му и патица заради перушината й! От време на време свалям по нещо за да се нахраня с месото или ръката ми да не загуби похватността си, но утоля ли глада си, прерийните вълци вземат останалото… Не… не, аз държа на занаята си, от който припечелвам повече, отколкото бих взел от всички кожи, продадени оттатък Голямата река.

Старецът сякаш се позамисли, но като поклати глава, продължи след малко:

— Аз зная само един доходен занаят по тукашните места.

Но младежът го прекъсна, като вдигна към очите на събеседника си една малка тенекиена чашка, която висеше на шията му, отхлупи я и гърдите на трапера се изпълниха с нежния мирис на благоуханен мед.

— Аха, пчелар! — забеляза старецът с живост, която показваше, че разбира от тоя занаят, при все че остана малко разочарован, загдето такъв юначага се занимава с такава мирна работа. — В пограничните селища се плаща добре за меда, ала тук, в по-дивите местности, според мен това е ненадеждна работа.

— Мислиш, че на всяко дърво се роят пчели? Но аз зная, че не е така; затова и дойдох неколкостотин мили по на запад от обикновено, за да вкуся тукашния мед. А сега, след като задоволих любопитството ти, странниче, моля те да се поотдръпнеш, докато предам на тази девойка това, което ми остава да кажа.

— Не, няма нужда според мен няма нужда да се отдръпва — побърза да се намеси Елен, като че ли искането на младежа й се стори малко странно и дори неприлично. — Ти не можеш да ми кажеш нищо, което цял свят да не може да чуе.

— Не, да умра от жилото на хиляди търтеи, ако мога да разбера какво бръмчи в женската глава! Мене, Елен, не ме плаши никой и нищо: мога ей сегичка да сляза в долчинката, където чичо ти е спънал конете си — ако човек, който, заклевам се, не ти е никакъв роднина, може да се нарече твой чичо — и веднага да излея душата си пред стария човек, вместо да чакам цяла година. Кажи ми само една думичка и работата е готова, все едно дали на чичо ти му се нрави, или не.

— Ти си вечно тъй припрян и прибързан, Пол Ховър, че никога не се чувствам спокойна с теб. Като знаеш колко е опасно да ни видят заедно, как можеш да казваш, че ще ходиш при чичо ми и синовете му!

— Мигар е сторил нещо, от което трябва да се срамува? — запита траперът, който не бе помръднал от мястото си.

— Пази Боже! Но има причини да не го виждат, причини, които не биха му навредили, ако станат известни, ала засега трябва да останат скрити… Тъй че, дядо, ако почакаш там, до оня върбов храсталак, докато чуя какво има да ми каже Пол, преди да се върна в лагера, непременно ще дойда да си кажем „лека нощ“.

Траперът се отдръпна полека, сякаш убеден от твърде несвързаните доводи на Елен. Когато се отдалечи на разстояние, откъдето не можеше да дочуе бързия и развълнуван диалог, който се завърза тутакси между двамата млади, старецът се спря отново и зачака търпеливо момента, когато ще може да възобнови разговора си с двамата млади, които все повече възбуждаха любопитството му колкото поради тайнствеността на отношенията им, толкова и от естественото съчувствие към съдбата на младата двойка, което той в простата си душа смяташе за напълно заслужено. Ленивото му, но вярно куче го последва, легна отново в нозете на господаря си и както винаги, скоро се унесе в дрямка, скрило глава в гъстия килим на прерийната трева.

Да видиш човешки същества в тая пустош, сред която живееше той, беше толкова необичайно, че траперът впери очи в смътните силуети на новите си познайници с вълнение, каквото отдавна не бе изпитвал. Присъствието им събуди спомени и чувства, които напоследък рядко бяха раздвижвали тази загрубяла, но честна душа, и мислите му се зареяха, към различни моменти из суровия му живот, странно преплетени с моменти на буйна, своеобразна радост. Насоката на мислите му вече го бе отвела далеч в някакъв въображаем идеален свят, когато вярното му куче, което се раздвижи, внезапно го върна отново в действителността.

Хектор, който досега под тежестта на годините и поради немощ бе показвал такава неизлечима склонност към сън, изведнъж скочи и като се измъкна дебнешком от сянката, хвърляна от високата фигура на неговия господар, се загледа надалеч в прерията, сякаш инстинктът му предупреждаваше за появата на нов гост. После, явно успокоен от проверката, той се върна на удобното си местенце и разположи внимателно уморените си крайници, с което искаше да покаже, че грижата за собственото му благополучие не е нещо ново за него.

— Какво, Хекторе, пак ли? — рече траперът ласкаво, но от предпазливост полугласно. — Какво има, кученцето ми? Кажи на господаря си, песчо. Какво има?

В отговор Хектор изръмжа отново, но не благоволи да стане. С всичко това искаше да предупреди, че има нещо подозрително, и човек, опитен като трапера, не можеше да не му обърне внимание. Той пак заговори на кучето, поощрявайки го към бдителност с тихо, предпазливо изсвирване. Ала животното, сякаш съзнавайки, че вече изпълнило дълга си, упорито отказваше да вдигне глава от тревата.

— Предизвестието на такъв приятел струва повече от съвета на човек — промърмори траперът, като се обърна полека към двойката, която, все тъй увлечена в оживения си разговор, не забеляза приближаването му. — Само някой безразсъден заселник не би се съобразил с него, както подобава, след като го чуе.

— Деца — добави той, когато дойде достатъчно близо, за да го чуят събеседниците му, — ние не сме сами сред тия пусти поля; тук бродят и други, а това значи — бих казал, за срам на човешкия род, — че опасността е близка.

— Ако някой от тия мързеливци, синовете на Ишмаел Скитника, е излязъл от бивака да дебне в нощта — каза младият пчелар много разпалено и с явна заплаха в гласа, — странстването му може да свърши по-скоро, отколкото си мисли той или баща му!

— Бог ми е свидетел, че те всички са при колите — побърза да вметне момичето. — Лично видях, че всички заспаха, с изключение на двамата часови; а и те, ако са верни на природата си, несъмнено също спят в тоя момент и сънуват, че са на лов за диви пуйки или са се сбили в някоя глуха уличка.

— Някакъв звяр със силна миризма е минал откъм, наветрената страна, дядо, затова кучето е неспокойно, а може и то да сънува. В Кентъки имах едно куче, което скачаше от дълбок сън да гони елен, защото е сънувало лов. Приближи се до кучето и го дръпни за ухото, да се опомни животинчето.

— Не е така, не е така — възрази траперът, клатейки глава, сякаш искаше да каже, че по-добре разбира особеностите на кучето си. — Вярно, младостта спи и сънува; ала старостта е будна и бдителна, Обонянието на това куче никога не греши и от дълъг опит съм се научил да се вслушвам в предупрежденията му.

— Насъсквал ли си го по следите на лешоядни животни?

— Хм, трябва да призная, понякога съм се блазнил да го насъскам срещу хищници, защото през ловния сезон те налитат не по-малко от човека на еленско месо, ала зная, че разумът ще подскаже на кучето как да постъпи! Не… не, Хектор е животинче, умно като човек, и никога няма да тръгне по лъжлива следа, когато трябва да проследи истинската.

— Ето че издаде тайната си! Ти си насъсквал кучето по вълча следа, ала носът му помни по-добре от господаря му! — засмя се пчеларят.

— Виждал съм го да спи с часове, без да помръдне, а вълчите глутници обикалят свободно наоколо. Вълк, може да яде от копанката му и то няма дори да изръмжи, ако не е гладно. Виж, когато е гладен, Хектор не дава своето.

— От планините са слезли пантери; видях при залез как една скочи върху болен елен. Върви, върви при кучето си, дядо, и му кажи истината. А аз ей сегичка…

Прекъсна го проточеният, силен и жален вой на кучето, който се понесе в нощта, сякаш вопъл на някакъв дух на прерията, и проехтя над степта, издигайки се и спадайки като нейната вълнообразна повърхност. Траперът мълчеше, заслушан напрегнато. Тези диви и жални звуци подействаха дори на безгрижния пчелар. Като почака малко, старецът изсвири на кучето да дойде при него, обърна се към спътниците си и заговори с такава сериозност, каквато според него изискваше случаят:

— Който мисли, че на човека е писано да владее всички знания, с които са надарени тварите божи, ще разбере, че това не е така, когато стигне като мен осемдесетте. Не се наемам да твърдя, че знам каква опасност ни грози, нито пък, че кучето знае, ала от устата на същество, което никога не лъже, чух, че бедата е близка и че разумът повелява да я избегнем. Изпървом помислих, че Хектор е отвикнал да различава човешки стъпки и че го безпокои вашето присъствие. Но той цяла вечер души нещо; погрешно мислех, че причината е вашето идване, изглежда обаче, че е нещо по-сериозно. Тъй че ако заслужава да се послуша съветът на един старец, побързайте да се разотидете, деца, кой където има подслон и убежище.

— Ако оставя Елен в такъв момент — възкликна младежът, — нека…

— Стига! — прекъсна го девойката и отново запуши устата му с нежната си бяла ръка, на която би могла да завиди всяка знатна дама. — Времето ми свърши, и без това трябва да се разделим… така че лека нощ, Пол… лека нощ и на теб, дядо.

— Ш-шт! — каза младежът, като улови девойката за ръката тъкмо когато тя понечи да избяга. — Ш-шт, не чуваш ли нищо? Това са биволи, които тичат недалеч оттук. Земята кънти от тропота им, сякаш препуска цяла тайфа побеснели дяволи.

Старецът и девойката се вслушаха напрегнато да разберат значението на всеки подозрителен шум, както би сторил всеки в тяхното положение, особено след като бяха чули толкова много тревожни предупреждения. Да, нямаше съмнение — чуваха се, макар и още слабо, странни звуци. Младежът и приятелката му се надпреварваха да правят различни догадки за естеството на тия звуци, когато един порив на нощния вятър донесе до слуха им тропот на биещи копита така ясно, че не можеше да има вече никаква грешка.

— Прав съм! — каза пчеларят. — Пантера е подгонила стадо биволи. Или може би схватка между самци.

— Слухът ти те лъже — възрази старецът, който, откакто собствените му уши успяха да доловят далечния шум, стоеше като статуя, изобразяваща напрегнато внимание. — Скоковете са много дълги за бивол, а и много отмерени — не изразяват уплаха. Ш-шт… Сега са в дол, където тревата е висока и шумът се заглушава! Аха, пак са на твърда земя… А сега се изкачват по склона… право към нас. Ще бъдат тук, преди да сварите да се скриете!

— Бързо, Елен! — викна младежът, улавяйки другарката си за ръката. — Ще се опитаме да стигнем лагера!

— Много късно, много късно! — възрази траперът. — Тия проклетници се виждат вече: мръсна шайка сиукси, както личи от разбойническия им вид и безредната им езда!

— Сиукси ли са, дяволи ли са, ще видят, че сме мъже! — каза пчеларят с такъв страшен вид, като че ли предвождаше голям отряд смелчаци като него. — Ти имаш пушка, старче, и ще натиснеш спусъка й, за да защитиш едно безпомощно християнско момиче, нали?

— Залягайте, залягайте в тревата… и двамата! — прошепна траперът, сочейки им гъстия буренак, който беше избуял наблизо. — Късно е за бягство, а за сражение нямаш достатъчно бойци, глупаво момче. Залягай в тревата, ако милееш за това момиче и ако ти е скъп животът!

Той беше тъй настоятелен и тъй бързо и чевръсто изпълни собствената си заповед, че двамата веднага му се подчиниха, което явно се налагаше от положението. Луната се бе скрила зад ивица леки, пухкави облаци, която опасваше небосклона; предметите едва се виждаха в бледата й, колеблива светлина, очертанията и размерите им се открояваха смътно. Траперът бе успял да скрие приятелите си в тревата — те го послушаха, защото при опасност опитът и решителността обикновено надделяват — и сега слабите лъчи на нощното светило му позволиха да разгледа безредната група ездачи, която препускаше право към тях.

Действително цяла орда същества, които приличаха не на хора, а по-скоро на демони, отдали се на нощна вакханалия из пустата равнина, се приближаваха със страшна бързина, и то в такава посока, че поне един от тях неминуемо щеше да мине през мястото, където бяха залегнали траперът и приятелите му. От време на време нощният вятър донасяше тропота на копита, който се чуваше съвсем ясно право пред тях или почти заглъхваше, когато ездачите се носеха стремително през килима от есенни треви, и това придаваше на гледката още по-призрачен вид. Траперът, който бе повикал кучето си и му бе заповядал да залегне до него, сега се привдигна на колене и внимателно и зорко започна да следи от прикритието си движението на групата, като ту успокояваше изплашената девойка, ту се мъчеше да възпира нетърпеливия младеж.

— Ни повече, ни по-малко, тридесет негодника! — промърмори си той сякаш между другото. — Аха, тръгват към реката. Мирувай, песчо, мирувай… Не, пак завиха насам… Тия разбойници май сами не знаят накъде отиват! Ех, момче, да бяхме поне шестима, каква засада щяхме да им направим на това място!… Недей така, недей така, момко, наведи се повече, че ще ти видят главата… Пък и не съм много сигурен дали ще бъде редно да ги очистим, тъй като не са ни направили нищо лошо. Пак завиват към реката… Не, изкачват хълма; сега не трябва да шаваме, все едно, че душата ни е напуснала тялото.

С тези, думи старецът се мушна в тревата и замря, сякаш душата му наистина бе напуснала тялото; след миг групата диви ездачи прелетя край тях тъй безшумно и бързо, че човек можеше да ги помисли за призраци. Тъмните летящи фигури бяха вече изчезнали, когато траперът се реши да вдигне глава — очите му дойдоха наравно с връхчетата на превитата трева — и същевременно даде знак на спътниците си да мълчат и да не мърдат.

— Спускат се по склона към лагера — продължи той със същия тих глас. — Не, спират в дола и се скупчват като елени — сигурно се съвещават. Господи, пак се връщат обратно, не можем да се отървем от тия влечуги!

Той се скри отново в гостоприемната трева, а след миг черният отряд вече препускаше в безпорядък по билото на малкото възвишение, където лежаха траперът и неговите спътници. Скоро стана ясно, че ездачите се бяха върнали тук, за да разгледат отвисоко тъмния хоризонт.

Едни слязоха от конете, други запрепускаха насам-натам, като че изучаваха с голям интерес местността. За щастие на скритите, тревата, в която бяха намерили убежище, не само ги правеше незабележими за очите на индианците, но и беше препятствие за необучените и диви като самите ездачи коне, които в безразборния си бесен галоп можеха да ги стъпчат.

Най-после един снажен, мрачен индианец, който, ако се съди по важния му вид, изглежда, беше техният водач, събра около себе си главатарите и те, без да слизат от конете си, започнаха да се съвещават. Тази група бе спряла до самия край на тревния гъсталак, в който бяха скрити траперът и приятелите му. Индианците имаха много свиреп вид и отрядът ставаше все по-заплашителен, колкото повече се умножаваше с присъединяването на нови и нови ездачи, един от друг по-страшни и по-непривлекателни. Момъкът вдигна очи и следвайки естествения си инстинкт, измъкна пушката изпод тялото си и почна да я зарежда. Момичето до него зарови лицето си в тревата — подтиквана от чувство, може би също тъй естествено за пола и привичките й — предоставяйки му да действа така, както подсказваше горещата му кръв; но старият и благоразумен съветник прошепна строго в ухото му:

— Щракането на спусъка е тъй добре познато на тези негодници, както звукът на тръбата — на войника! Скрий си оръжието, скрий си оръжието! Докосне ли лунен лъч цевта, тия дяволи веднага ще я забележат, защото очите им са по-остри от очите на най-свирепата змия! Помръднеш ли малко, ще ни запратят някоя стрела.

Пчеларят се подчини за момента — не мърдаше и мълчеше. Но светлината, макар и слаба, позволи на трапера да се убеди — по смръщеното чело и заплашителния поглед на младия човек — че дори и да открият убежището им, победата на индианците няма да бъде безкръвна. Като видя, че младежът няма да го послуша, траперът взе съответните мерки и зачака по-нататъшния развой на събитията с присъщото си спокойствие и търпение.

В това време сиуксите — съобразителният старец се бе сетил що за хора са опасните им съседи — бяха свършили съвещанието си и отново се пръснаха по билото на хълма, сякаш търсеха нещо скрито.

— Тия демони са чули кучето ми! — прошепна траперът. — А слухът им е безпогрешен и разстоянието не им пречи. По-ниско, момко, по-ниско, прилепи главата си до земята като спящо куче.

— По-добре да се изправим и да се доверим на мъжеството си — възрази нетърпеливият му другар.

Той се канеше да добави нещо, но усети някаква ръка грубо да го хваща за рамото, вдигна очи и съзря мрачното и свирепо лице на индианец. Макар и изненадан и поставен в неизгодно положение, младежът не беше склонен да се предаде тъй лесно. По-бърз от куршума на пушката си, той скочи и улови противника си за гърлото тъй здраво, че схватката скоро щеше да свърши, ако траперът, обвивайки ръце около тялото му със сила, неотстъпваща на неговата, не го накара да отслаби хватката си. Преди да успее да укори другаря си за тази явна измяна, цяла дузина сиукси ги заобиколиха и тримата се видяха принудени да се предадат в плен.