Джеймс Фенимор Купър
Прерията (30)

ГЛАВА XXIX

И ако овчарят още не е уловен, нека бяга.

Такива мъки го очакват тук, че гръбнакът на

човека се пречупва, сърцето на чудовище се

пръсва.

Шекспир — „Зимна приказка“

Не е трудно да се разбере, че току-що описаната случка предизвика у сиуксите необичайно вълнение. Връщайки се с ловците си в лагера, вождът им не бе забравил нито една от ония предпазни мерки, към които осторожните индианци винаги прибягват, за да не могат враговете да намерят следите им. И все пак излезе, че пеоните не само ги бяха открили, но и бяха успели много изкусно да се промъкнат до лагера на тетоните откъм единствената страна, където не бе сметнато за нужно да се поставят, както обикновено, часови, които да предупредят за приближаването на врага. Патрулите, пръснати по ниските хълмове зад тетонските вигвами, последни научиха за връхлетялата опасност.

В такъв напрегнат момент няма време за размишление. Матори бе спечелил и укрепил влиянието си сред своя народ благодарение именно на самообладанието и твърдостта, които бе проявявал при подобни критични положения. Сега той не искаше да го загуби, като покаже нерешителност. Въпреки плача на децата, писъка на жените и дивия вой на старците, които сами по себе си бяха достатъчни, за да смутят човек, несвикнал да действа при опасност, той бързо наложи волята си, давайки разпореждания с хладнокръвието на опитен властник.

Докато воините се въоръжаваха, юношите бяха изпратени в долчинката да доведат конете. Жените прибираха трескаво шатрите и ги товареха на стари кранти, негодни вече за бой. Майките мятаха малките на гърба си, а по-големките, които можеха да вървят, се промъкнаха отзад като стадо безсъзнателни добичета. Макар че всичко това ставаше сред глъч и врява, като същински Вавилон, всеки вършеше работата си с невероятна бързина и точност.

В това време самият Матори не пропускаше нито едно от задълженията си като вожд. От възвишението, на което стоеше, той виждаше ясно целия вражески отряд и всяка негова маневра. Мрачна усмивка озари лицето му, когато установи, че неговите сили значително превъзхождат противника по численост. Въпреки това преимущество обаче имаше други неблагоприятни фактори, които го караха да не вярва в щастливия изход от неизбежната схватка. В сравнение с противника племето му обитаваше по-северна и по-неблагодатна област и беше много по-бедно откъм коне и оръжие — имущество, което е най-ценно за западния индианец. Пеоните всички до един бяха на коне и Матори не се съмняваше, че има пред себе си само отбрани воини на племето, решили да тръгнат на такъв далечен път, за да спасят своя най-велик вожд или да отмъстят за него. От друга страна, много от хората му се отличаваха повече на лов, а не в бой; те бяха способни да отклонят вниманието на противника, но не можеше да очаква от тях особено геройство. Затова искрящият поглед на вожда се насочи към група воини, на които често бе разчитал и които никога не бяха го разочаровали. И макар че при сегашното положение той съвсем не беше склонен да се хвърли в бой, същевременно никак не би се поколебал да го започне, ако не бяха жените и децата, които с присъствието си даваха огромно преимущество на противника.

Впрочем и пеоните, постигнали първата си и главна цел с такава неочаквана леснота, не бързаха да довеждат нещата до развръзка. Рисковано беше да преминават реката, когато имаха срещу себе си враг, готов да им даде отпор; присъщото им благоразумие повеляваше да се отдалечат за известно време и да нападнат, когато се стъмни и привидната безопасност приспи бдителността на противника. Но в сърцето на вожда пламтеше огън, който го караше в тоя момент да забрави обичайните хитрости на индианците във война. Той гореше от жажда да измие неотдавнашния си позор и може би мислеше, че между оттеглящите се жени на сиуксите се намира трофеят, който сега беше в очите му по-ценен дори от петдесет тетонски скалпа. Така или иначе, след като изслуша кратките напътствия на своя отряд и съобщи на вождовете това, което трябваше да знаят, Твърдото сърце се приготви да участва в предстоящата схватка по такъв начин, че веднъж за винаги да утвърди заслужената си слава и същевременно да задоволи тайните си желания. Пеоните бяха довели за него най-добрия му ловен кон, макар и да не се надяваха, че той ще потрябва на господаря си на тоя свят. На гърба на коня бяха метнати лък, копие и колчан, с които възнамеряваха да погребат младия воин, и този знак на внимание и уважение показваше с каква любов се ползваше благородният младеж сред своите съплеменници. Тази предвидливост щеше да освободи трапера от необходимостта да изпълни благочестивото задължение, с което се бе нагърбил.

Твърдото сърце оцени тези грижи на своите воини, защото вярваше, че вожд, който разполага с такова снаряжение, би тръгнал с чест за далечните ловни полета на Повелителя на живота и в същото време си даваше сметка, че всичко това може да му бъде не по-малко полезно и при сегашните обстоятелства. Суровото му лице просветна от задоволство, когато опита гъвкавостта на лъка и се прицели с отлично изработеното копие. Той удостои щита само с бегъл и равнодушен поглед. Но когато се метна на любимия си кон, даже привичната индианска сдържаност не можа да прикрие възторга му. Той препусна няколко пъти насам-натам пред не по-малко възхитените си воини, управлявайки коня с такава грация и сръчност, на която човек не може да се научи, ако не му е дадена от природата; от време на време замахваше с копието, сякаш да провери здравината на стойката си, а понякога оглеждаше внимателно карабината, с която също не бяха забравили да го снабдят, и в очите му се четеше радостта на човек, който по чудо си е възвърнал съкровища, които са гордост и щастие за него.

И точно в тоя момент Матори, завършил необходимите приготовления, реши да предприеме решителната маневра. Тетонът доста се бе затруднил какво да прави с пленниците. Палатките на скватера още се виждаха в далечината и опитът подсказваше на хитрия вожд, че трябва да се пази от нападение и от тая страна, без същевременно да изпуска от очи заклетите си врагове, които открито се бяха възправили срещу него. Първата му мисъл беше да се отърве от мъжете с помощта на томахавката, а жените да повери на грижите на жените от племето, но много от неговите воини все още гледаха със страхопочитание „магьосника“ на Дългите ножове, затова Матори не се реши на такава рискована стъпка точно преди битката: съплеменниците му може да изтълкуват такава разправа с пленниците като прокоба за поражение. Не виждайки друг изход, той махна с ръка на един престарял воин, комуто бе възложил да пази жените и децата, дръпна го настрана, докосна многозначително с пръст рамото му и каза властно, но с доверие в гласа:

— Когато моите млади воини се нахвърлят върху пеоните, дай на жените ножове. Това е достатъчно. Моят баща е много стар, не му е нужно да слуша мъдрости от хлапак.

Мрачният стар индианец със свиреп поглед му даде да разбере, че е съгласен, след което вождът беше вече спокоен, че тази важна работа ще бъде свършена както трябва. Оттук нататък той мислеше само как да си отмъсти и как да утвърди бойната си слава. Като скочи на коня си, той с властен жест заповяда на своя отряд да последва примера му и безцеремонно прекъсна бойните песни и тържествените обреди, с които мнозина от воините му разпалваха мъжеството си за юнашки подвизи. Когато всички застанаха в строй, както подобава, отрядът потегли мълчаливо и решително към брега.

Сега двете вражески групи бяха разделени само от реката. Ширината й не позволяваше да се използва обичайното метателно оръжие на индианците, но все пак вождовете си размениха няколко безполезни изстрела с карабините, повече за перчене, отколкото с надежда да причинят някаква вреда на неприятеля. Тъй като мина доста време в такива безплодни усилия и демонстрации, ще оставим засега двамата противници и ще се върнем при тия наши герои, които все още се намираха в ръцете на сиуксите.

Напразно ще хабим мастило и хартия, които биха могли да се употребят за нещо по-полезно, ако речем да разказваме на читателя с какво внимание опитният трапер следеше и най-малката подробност на гореописаната сцена. Както и всички останали, той беше поразен от неочакваната постъпка на Твърдото сърце и за миг огорчението и покрусата взеха връх над желанието да спаси живота на младежа. Ако индианският воин, към когото изпитваше такива силни симпатии, бе проявил някаква слабост, простодушният и честен старец щеше да почувства мъка, както се измъчва дълбоко вярващ родител, надвесен над смъртното ложе на нечестния си син. Но когато видя, че вместо да се опитва като безпомощен страхливец да избегне смъртта, приятелят му, напротив, с присъщото гордо спокойствие на индиански воин изчака да настъпи удобен момент за бягство и тогава прояви мъжество и решителност, които биха направили чест и на най-прославения герой, траперът бе обзет от такава радост, че едва успя да я скрие. Сред писъците и суматохата, настъпила след гибелта на Уюча и бягството на пленника, той застана до белите си другари, решен да ги защитава на всяка цена, ако сиуксите решат да излеят яда си върху тях. Обаче появяването на вражеския отряд го избави от такъв отчаян и несъмнено безполезен опит и сега старецът можеше по-спокойно да следи хода на събитията и да обмисля бъдещите си планове.

Той забеляза между другото, че докато всички деца и почти всички жени заедно с покъщнината бяха изпратени набързо някъде назад, може би с поръчение да се скрият в някоя от близките горички, шатрата на самия Матори остана на мястото си и нищо не бе изнесено от нея. Наблизо обаче чакаха два отбрани жребеца, задържани от двама младежи, още много зелени, за да участват в схватката, но все пак на такава възраст, когато вече умееха да се справят с коне. От това траперът заключи, че Матори се бой да повери някому новопридобитите си „цветя“ и същевременно е взел мерки в случай на някакъв обрат на съдбата. От зорките очи на стареца не убягна нито изражението върху лицето на тетона, когато даваше разпореждането си на стария индианец, нито злорадството, с което последният прие кървавата поръка. Всички тези тайнствени приготовления убедиха трапера, че наближава решителният час, и той призова на помощ целия си опит, който бе придобил през дългогодишния си живот, за да намери изход от това отчаяно положение. Докато размишляваше какво да прави, докторът пак привлече вниманието му с жалкия си зов.

— Уважаеми траперю или по-право освободителю както заслужено мога да те нарека сега — подзе опечаленият Овид, — струва ми се, че най-после е настъпил благоприятен момент да наруша неестествената и съвсем незакономерна връзка, която съществува между долните ми крайници и тялото на Азинус. Може би ако бъде освободена поне такава част от краката ми, че да мога да ползвам останалата, и ако после издебнем удобния случай и потеглим с пълна скорост към селищата, то ще възкръсне надеждата да се запазят съкровищата на знанието, на които аз съм недостоен хранител. Заради такава възвишена цел безспорно заслужава да направим един рискован експеримент.

— Не зная, не зная — отвърна замислено старецът. — Всички тия летящи и пълзящи гадини, с които си се накичил, са предопределени от Бога за прериите и не е хубаво, според мен, да ги пращаш в други краища, където не им е мястото. Пък и както си седнал на това магаре, ти можеш да ни свършиш много полезна работа, макар че не се и сещаш как би станало това, ала тук няма нищо чудно — вие, учените, не сте свикнали да принасяте полза.

— Каква полза би имало от мен в такова мъчително робство, когато животинските функции на организма, така да се каже, се преустановяват, а духовните или интелектуалните се притъпяват поради тайната връзка, която съединява духа е материята? Положително ще се лее кръв между тия две орди езичници, и макар че не съм много склонен на такава работа, по-добре ще бъде да се заловя с лекуване на рани, отколкото да губя драгоценни минути в такова положение, унизително и за душата, и за тялото.

— Докато в ушите на червенокожия звучи бойният вик, той не обръща внимание на рани и няма нужда от лекар. Търпението е добродетел на индианеца, но то подхожда и на бял християнин. Погледни тия побеснели скуоу, приятелю докторе. Ако тия проклетници не са готови да се нахвърлят върху нас, за да утолят своята кръвожадност, значи нищо не разбирам от нрава на диваците. Тъй че докато, седиш на магарето и се мръщиш страшно, макар че такова изражение не ти е привично, те може да се уплашат от велик магьосник като теб и да не посмеят да ни закачат. Сега аз съм тук като генерал пред началото на битка и мой дълг е така да разположа силите си, че всеки да изпълнява задачата, която според мен е най-подходяща за него. Аз разбирам нещичко от тия тънкости, затова мисля, че изражението на лицето ти сега ще ни бъде по-полезно от всякакъв твой по-дързък подвиг.

— Слушай, стари траперю — извика Пол, на когото му бяха дотегнали вече бавните и многословни обяснения на стареца, — моля те да ме избавиш моментално от две неща: от приказките си, които не отричам, че са приятни над блюдо изпечен бизонски гръб, и от тези проклети ремъци, които, доколкото мога да съдя от опит, никога не са били приятни. Един замах на твоя нож ще принесе в момента повече полза и от най-дългата реч, произнесена някога в кентъкийски съд.

— Да, съдилищата са наистина „щастливи ловни полета“, както казват червенокожите, за ония, които не са кадърни за нищо друго, освен да си служат е езика. Веднъж и аз попаднах в една от тия бърлоги на беззаконието, и то за нищо и никаква работа — за една еленска кожа. Да им прости Господ! Да им прости Господ, че не знаеха какво правят, а се осланяха само на слабия си разум, затуй са за съжаление. А никак не беше весело да гледаш как стар човек, живял винаги на открито, бе окован от закона за ръцете и краката и изложен за посмешище на жените и децата в богато селище!

— Ако така гледаш на оковите, честни приятелю, докажи това на дело, като ни освободиш незабавно — обади се Мидълтън, който като пчеларя започна да намира бавността на верния им другар не само излишна, но и неприятна.

— С радост бих сторил това, особено за теб, капитане. Защото като войник ще ти бъде не само интересно, но и полезно да погледаш по-свободно хитрините и лукавщините на индианците в бой. А на тоя наш приятел му е безразлично ще види ли битка, или не, тъй като едно е да си имаш работа с пчели, а друго с индианци.

— Старче, тези шеги с нашата неволя са, меко казано, неуместни…

— Ех, буен и нетърпелив беше твоят дядо и не може да се очаква рожбите на пантерата да пълзят по земята като челядта на таралежа. А сега мълчете и двамата, аз уж ще ви разправям какво става в падината. Така ще приспим бдителността им и ще ги накараме да затворят очи, които само гледат каква поразия и жестокост да сторят. Първо трябва да знаете, че по всяка вероятност тоя коварен тетон е заповядал да бъдем умъртвени колкото е възможно по-скоро, но това да стане тайно и безшумно.

— Велики Боже! Нима ще позволиш да ни изколят като беззащитни овце?

— Тихо, капитане, тихо. Не е хубаво да се пали човек, когато е нужна повече хитрост, отколкото сила. Ах, какъв юнак е нашият пеони! Драго ти е да го гледаш! Как препуска далеч от реката, за да примами врага на другия бряг! А дори моите слаби очи виждат, че на всеки негов воин се падат по двама сиукси!… Но, както казах, привързаността и безразсъдството не водят до нищо хубаво. И дете може да проумее, че е така. Диваците не са единодушни какво да правят с нас. Едни се боят от цвета на кожата ни и с радост биха ни пуснали, други пък биха били толкова милостиви към нас, колкото гладният вълк към сърната. А когато в племенен съвет започнат ежби, милосърдието рядко надделява. Ето, виждате ли тия съсухрени и злобни скуоу… Не, не можете да ги видите, тъй като сте легнали, ала те са тук, готови да се нахвърлят върху нас като разярени мечки, щом му дойде времето.

— Слушай, уважаеми господин траперю — прекъсна го Пол малко жлъчно, — за наше или за твое удоволствие ни разправяш всичко това? Ако е за наше, по-добре млъкни за малко, защото иначе ще се пукна от смях.

— Ш-шт! — каза траперът, разсичайки сръчно и бързо ремъка, с който десницата на Пол беше завързана за тялото му, и тутакси хвърли ножа така, че освободената ръка да може да го стигне. — Тихо, момче, тихо! Провървя ни! Тия кръвопийки се обърнаха да видят защо се вдига такава врява от котловината и засега сме в безопасност. А сега възползвай се както трябва от изгодното си положение, но внимавай никой да не го забележи.

— Благодаря ти за услугата, стари дърдорко — промърмори пчеларят, — макар че е мъничко закъсняла, като майски сняг.

— Ех, глупаво момче! — възкликна укорително траперът, като се поотдръпна малко от приятелите си и взе внимателно да следи маневрите на двете враждуващи страни. — Нима никога няма да разбереш мъдростта на търпението? А и ти, капитане. Макар и да не съм от тия, дето лесно се докачат, все пак виждам: ти мълчиш, понеже не желаеш да искаш повече услуги от човек, който според теб нарочно се бави. Разбира се, и двамата сте млади, горди със силата и мъжеството си, и, струва ми се, мислите, че е достатъчно да прережете ремъците и всичко ви е в кърпа вързано. Но който е видял много, повече размишлява. Ако бях се втурнал като припряна жена да ви освобождавам, тия сиукски вещици щяха да забележат, и какво би станало с вас тогава? Щяхте да лежите под томахавките и ножовете като безпомощни хленчещи деца, макар че сте с юнашка снага и мъжка брада. Я запитай, капитане, нашия приятел, пчеларя, в състояние ли е сега, след като е лежал вързан толкова часа, да се справи с някой тетонски малчуган, а камо ли с цяла дузина безжалостни и кръвожадни скуоу?

— Прав си, стари траперю — съгласи се Пол, изпъвайки изтръпналите си крайници, вече напълно освободени от ремъците. — Ти разбираш от тия работи. Като си помисля, че аз, Пол Ховър, който би отстъпил на малцина в борба или в бягане, сега съм тук, кажи-речи, толкова безпомощен, колкото в деня, когато за пръв път навестих къщата на баща си, който отдавна е мъртъв — да му прости Господ всички прегрешения, които е извършил, докато живееше в Кентъки! Ето кракът ми опира до земята — ако може да се вярва на очите, а бях готов да се закълна, че от него до нея има още една педя. Слушай, почтени приятелю, след като направи толкова много, сега бъди тъй добър да задържиш по-далеч тези проклети скуоу, за които ни разправи такива интересни неща, докато аз си разкърша ръката и се приготвя да ги посрещна.

Траперът кимна в знак, че го разбира, и тръгна към престарелия индианец, готов вече да пристъпи към възложената му работа, като остави пчеларя да раздвижва крайниците си, а след това да освободи и Мидълтън.

Матори не беше сбъркал, избирайки изпълнителя на кървавия си план. Той се бе спрял на един от ония безжалостни диваци, които могат да се намерят повече или по-малко сред всяко племе и си спечелват известна военна слава, като проявяват смелост, подхранвана от вродена жестокост. Този човек не познаваше възвишеното чувство, което кара индианците от прериите да смятат за по-голяма заслуга да отнемат трофея на победата от сразения враг, отколкото да го убият, и винаги предпочиташе радостта от убиването пред тържеството на победата. Докато по-честолюбивите и горди воини мислеха само за бойна слава, той се промъкваше крадешком и под някакво прикритие довършваше ранените, пощадени от по-благородните му съплеменници. Той беше винаги пръв, когато племето вършеше някаква жестокост, а в съвета на сиуксите неизменно се обявяваше против всякакво милосърдие.

С нетърпение, което привичната му сдържаност трудно обуздаваше, старият индианец чакаше да настъпи моментът, когато ще може да изпълни волята на великия вожд, без чието одобрение и могъща поддръжка никога не би се осмелил на тая стъпка, против която бяха толкова много негови съплеменници. Но всеки миг между двете враждуващи страни можеше да започне бой и той с тайно злорадство разбра, че е дошло време да пристъпи свободно към изпълнението на своето желание.

Траперът го завари, когато вече раздаваше ножовете на злобните старици, а те, приемайки оръжието, пееха тиха монотонна песен, която припомняше за загубите, понесени от техния народ в различни стълкновения с белите, и превъзнасяше сладостта и благородството на отмъщението. Човек, несвикнал като стареца на такива зрелища, само при вида на тия вещици не би посмял да се приближи до мястото, където те извършваха своя див и отвратителен обред.

Всяка от стариците, след като получеше оръжието, започваше с бавна и отмерена, но тромава стъпка да обикаля около стария индианец, докато всички се завъртяха около него в нещо като заклинателен танц. Те се стараеха да стъпват в такт с мелодията, съпровождайки думите на песента със съответни жестове. Когато говореха за загубите на своето племе, те отмятаха дългите си, прави, побелели коси нагоре или ги оставяха да падат в безредие по сбръчканите им шии. Не щом някоя запееше колко сладко е да отвърнеш на удара с удар, всички й пригласяха с вой и изразителни жестове, с които ясно показваха с каква цел се мъчеха да разпалят в себе си дива ярост.

Но ето че в самия център на този кръг от същински демони пристъпи траперът с такова невъзмутимо хладнокръвие, като че влизаше в селска църква. Появата му накара стариците само да подновят заплашителните си жестове, с които се стараеха да покажат още по-недвусмислено зловещите си намерения. Като им даде знак да спрат, старецът запита:

— Защо майките на тетоните пеят със зли езици? В селото им още не са докарали пленници-пеони; младите им синове още не са се завърнали, натоварени със скалпове!

Стариците му отговориха с вой и дори няколко от най-разярените се осмелиха да се промъкнат до трапера, размахвайки ножовете си в опасна близост до спокойните му очи.

— Пред вас стои воин, а не беглец от лагера на Дългите ножове, чието лице пребледнява, щом види томахавка — отвърна траперът, без да трепне. — Нека жените сиукси си помислят: ако умре един бледолик, на негово място ще изскочат сто.

Но в отговор бабичките само се завъртяха още по-бързо, като от време навреме заплахите в песента им прозвучаваха още по-гръмко и отчетливо. Изведнъж една от най-старите и най-злобните изскочи от кръга и се втурна към набелязаните жертви, също като хищна птица, която, след като покръжи, за да се прицели добре, най-после се стрелва към плячката си. Останалите се впуснаха подире й в безредна крещяща тълпа, страхувайки се да не изтърват своя дял от кървавата оргия.

— Могъщи магьоснико на моя народ! — провикна се старецът на езика на тетоните. — Надигни глас и заговори, да те чуе цялото сиукско племе.

Дали Азинус бе придобил от неотдавнашните си преживявания представа за ценните свойства на своя глас, или го бе потресло необикновеното зрелище, което представляваха дузината бабички, които търчаха край него и надаваха писъци, непоносими дори за магарешкия слух, но, така или иначе, именно той направи това, към което траперът призова Овид, и произведе такъв ефект, на какъвто едва ли би бил способен естественикът, дори и да напънеше всичките си сили. Странният звяр проговори за пръв път, откакто бе пристигнал в бивака. След толкова страшно предупреждение стариците се разбягаха като лешояди, прогонени от плячката си, но продължаваха да крещят и като че ли още не бяха се отказали съвсем от намерението си.

В това време внезапното им появяване и съзнанието за надвисналата опасност раздвижи кръвта в жилите на Пол и Мидълтън много по-бързо и от най-енергичните разтривки и физически упражнения. Почтеният пчелар вече бе скочил на крака и заел застрашителна поза, която обещаваше повече, отколкото можеше да направи в действителност. И дори капитанът се бе привдигнал на колене, готов да продаде скъпо живота си. Необяснимото освобождаване на пленниците от ремъците стариците приписаха на заклинанията на „магьосника“ и тази заблуда принесе може би не по-малко полза от чудодейното и навременно вмешателство на Азинус.

— Сега е тъкмо време да излезем от засада — извика траперът, притичвайки до приятелите си — и да влезем в открит и честен бой. По-добре щеше да бъде да бяхме почакали, докато капитанът се оправи достатъчно, за да може да върши работа, но след като вече издадохме батареята си, трябва да се държим здраво…

Старецът млъкна, защото усети на рамото си исполинска ръка. Той беше готов да повярва, че тук наистина действа някаква магия, но когато се обърна, видя, че е в лапите на такъв опасен и могъщ „магьосник“ като Ишмаел Буш. Синовете на скватера наизскачаха един по един с оръжие в ръка иззад неприбраната шатра на Матори, което не само обясняваше как неприятелят ги бе заобиколил откъм тила, докато вниманието им беше погълнато от това, което ставаше отпред, но и показваше, че е напълно безсмислено да се съпротивляват.

Нито Ишмаел, нито синовете му не сметнаха за нужно да се впускат в многословни обяснения. Мидълтън и Пол бяха завързани отново в пълно мълчание и с необикновена сръчност и този път дори престарелият трапер не избегна тая участ. Шатрата бе разглобена, жените — качени на конете и малкият отред потегли обратно към лагера на скватера. Всичко това стана с такава бързина, че човек действително би го свързал с магия.

Докато се развиваха тези събития, изпълнителят на волята на Матори и кръвожадните му помощнички, претърпели несполука, побягнаха през равнината към мястото, където се криеха жените и децата. И когато Ишмаел се отдалечи с пленниците и плячката си, платото, което доскоро кипеше от глъчката и оживлението на големия индиански лагер, стана тъй тихо и безлюдно, както цялата безкрайна пустиня наоколо.