Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (9)

ОПЕРАЦИЯ „ОВЕРЛОРД“

Оверлорд!

Около тази тайнствена дума бяха приковани мислите и надеждите на много хора. Оверлорд! За сто седемдесет и шест хиляди войници и офицери това можеше да означава смърт. За генералните щабове това означаваше решаването на една сложна задача, за тайните служби — загадка, за противника — заплаха.

Операцията трябваше да започне в един ден, условно наречен „Д“. Първоначално не беше определена точната дата за „Д“. Но малко бяха датите, които биха били подходящи за този ден, на който съюзниците залагаха своите надежди.

Денят, в който трябваше да се изпълни „Оверлорд“, трябваше да отговаря на много условия.

Нощта преди този ден трябваше да бъде лунна и ясна. На определения решаващ час на „Д“ приливът и отливът трябваше да са достигнали едно определено ниво. Морето не трябваше да бъде много развълнувано, за да не унищожи всичко. Онези 176 000 войници и офицери, заедно с техните двадесет хиляди автомобила, танкове и друга бойна техника, които се страхуваха от смъртта както всеки друг, трябваше в този ден да забравят страха. Трябваше да бъдат готови да прекосят Ламанша, да се стоварят в точно уречения час, да се закрепят на брега в Нормандия или да загинат.

Най-после „Оверлорд“ означаваше, когато всичко беше готово, да се чака! Едно разкъсващо нервите чакане! Небето прихлупено, облаците висяха ниско, вятър духаше силно от югозапад, валеше, морето беше неспокойно! Онези, които бяха изчислили всичко, бяха отчаяни. Защото само в три дни от месеца се изпълваха всички условия, които бяха абсолютна предпоставка: нивото на прилива и отлива, шансът за ясна лунна нощ.

Немските метеоролози съобщиха, че бурното време ще продължи няколко дни. Метеоролозите на съюзниците, напротив, съобщиха, че се очаква едно подобрение за няколко часа на другата сутрин. И тогава беше дадена заповед, че следващият ден се определя окончателно за започване на десанта!

Сто седемдесет и шест хиляди войници и офицери прекосиха пролива и се стовариха в Нормандия. Беше 6 юни 1944 година, денят „Д“, денят за извършване на десанта. „Оверлорд“ беше вече действителност!

Аз сам бях започнал да предчувствувам още три месеца преди десанта какво означава „Оверлорд“. Странната дума се появяваше все по-често в телеграмите и документите, които аз фотографирах. Бях и първият от другата страна, който знаеше за операция „Оверлорд“. Чувствувах се във великолепна форма. Работех без съмнения и лекомислено. Езра, моята любовница, която обожаваше в мене авантюриста, ме подтикваше.

— „Оверлорд“ означава втория фронт, разбираш ли? Руснаците настояват за втори фронт. Всеки път, когато се говори за това настояване, в телеграмите се говори за „Оверлорд“. Не може да бъде нищо друго! — обяснявах аз на едно 17-годишно момиче зависимостите в голямата война.

— Англичаните биха предпочели сега Турция да бъде на тяхна страна. Тогава немците на Балканите щяха да бъдат с вързани ръце. И дивизиите, които щяха да хвърлят тук, няма да могат да използуват при отблъсване на десанта във Франция. Обаче турците все още не искат да се присъединят. Сър Хю телеграфира в Лондон, че би могло да се разчита на турците само ако „Оверлорд“ завърши с успех.

Аз играех ролята на голям стратег. Седях във всекидневната на моята наета къщичка, дълбоко облегнат в креслото, с разкрачени крака и с едно небрежно движение на ръката отхвърлих операция „Оверлорд“ като нещо отминало.

— Ако германците внимават, нищо не може да им се случи! Те трябва само основно да прегледат материала, който съм им доставил. Думата „Оверлорд“ звучи все по-спешно. Няма да продължи много вече! Ако германците са хитри, те ще се подготвят.

Езра възнаграждаваше моите тиради с нежността си. Всяка мисъл за Мара, която беше дива и невъздържана, потъна в забрава. Езра беше нежна и плаха, с тиха преданост. Изглежда се страхуваше, че нейните ласки ми дотягат. Суетен и глупав, какъвто бях, аз разпилявах нейната любов.

— Ще ме задържиш ли винаги при себе си?

Нейният тих въпрос ме изплаши. Бях изпълнен само от моето собствено значение. Погледнах момичето ядосано.

— Ти знаеш сама, че един ден трябва да се разделим — казах аз.

Тя кимна само с глава и прие това мълчаливо.

Напуснах я и отидох в британското посолство. Спях в моята стаичка и сутрин точно в седем и половина сервирах на сър Хю портокалов сок. По време на обяда, когато той седеше до масата, фотографирах документ, в който отново се говореше за „Оверлорд“.

Тази дума не ми даваше мира. Днес знам, че аз пръв съм съобщил на германците за десанта. От съдържанието на документа можеше да се извади заключението, че един генерал на име Айзенхауер е натоварен с главното командуване на операция „Оверлорд“. Един американец. Какво би могло да ми каже тогава това име? Може би този факт — за един американски главнокомандуващ — бе съобщен само за това на турското правителство, за да се повлияе на турците? Може би турците смятаха едно американско главно командуване за обещаващо по-голям успех, отколкото едно британско, и трябваше наистина да им се обясни, че е вече време да застанат на страната на съюзниците? Беше ми безразлично защо се появи името на Айзенхауер на един документ във връзка с „Оверлорд“. Беше ми достатъчно, че още веднаж доказвах моята важност. Телефонирах в германското посолство. Секретарката на Мойзиш беше на телефона, жената, за която аз и не предполагах, че трябва да се страхувам от нея.

— Тук Пиер — аз бях в блестящо настроение. Ликувах по телефона, като че ли бях направил някакво завоевание. — Как сте, дете! Какъв прекрасен ден? Наближава пролетта! Какво ще правите на Великден? — аз правех плоски комплименти.

— На Великден съм в отпуск — отговори тя сухо. — Кой сте вие всъщност?

— Пиер. Аз съм Пиер, най-добрият приятел на Мойзиш!

Тя се засмя късо.

— Кой сте в действителност, искам да знам. Аз чувам винаги само Пиер.

— Кой съм аз? Това не те засяга, сладка! Дай ми сега г-н Мойзиш.

Тя не каза нищо повече. По шума на телефона разбрах, че превключваше. Сега Мойзиш беше на апарата.

— Няма да бъде лошо утре да се срещнем на бридж — казах аз. — Имам вече козовете в ръцете си.

— Добре, радвам се — отговори той. Но гласът му звучеше недоволен.

— Боже мой, като че ли сте в много лошо настроение — извиках аз в телефона. — Поздравете вашето очарователно момиче от мене.

— Престанете веднаж за винаги с тези глупости! — изръмжа той и затвори.

Срещнахме се на един ъгъл на ул. „Юздемир“. Аз се качих в колата на Мойзиш и както обикновено, направихме нашия кръг през стария град и разменихме парите и филмите.

— Вашето момиче ми каза, че отива на Великден в отпуск — казах му аз.

— Слава богу — промърмори той. Ухилих се, като видях навъсеното му лице.

Виждаше се, че той не беше добре настроен по отношение на тази жена.

— Аз с удоволствие бих излязъл един път с нея на разходка.

— Ако ви харесват истерични жени, моля!

Неговото настроение тази вечер изобщо не можеше да се сравнява с моето. Докоснах го по рамото, слязох и се върнах в моята стаичка в посолството. Поставих парите под килима, както бях правил вече по-рано. Мислех, че отново мога да си позволя това.

Великден 1944 година беше решителното време за Корнелия Кап. И понеже всичко вече е минало, няма никаква полза от това, че днес знам всичко.

Пак е Великден, но седемнадесет години по-късно. Аз седя в моето жилище в Истанбул, един тромав бивш шпионин, и търся обяснение на събитията отпреди. Току-що пощата ми бе донесла втората магнетофонна лента от Германия с моите въпроси и отговорите на Зайлер, бивш аташе по печата в германското посолство, онзи човек, с чиято помощ Корнелия беше съумяла да стане секретарка на Мойзиш.

Сложих лентата и включих.

— Какво се случи тогава в дните преди Великден?

— Момичето се правеше на лудо. Ние не знаехме защо.

— Какво имате пред вид, като казвате, че се правела на луда?

— Нейната истерия не можеше вече да се понася.

— Корнелия Кап твърди днес, че това е било само игра.

— Не вярвам това. Тя беше напълно загубила контрола над нервите си.

— Може би се е страхувала, че Мойзиш вече се съмнява в нея?

— Това е възможно. Обаче тя не би трябвало да се страхува. Ние не бяхме забелязали, че работи за другата страна. Тя беше възмутена от някаква измяна…

— Каква измяна?

— По онова време няколко германци бяха избягали при англичаните.

— В Анкара ли?

— Не, в Истанбул. Служители в германското генерално консулство.

— Обикновени служители на консулството?

— Не. Служители от абвера. Специалисти.

— Важни служители, следователно?

— Да. Това предизвика голямо объркване между германците. Първо изчезна единият, после другият, тогава избягаха всичко трима души.

— И Корнелия Кап беше възмутена от това?

— Тя ги беше нарекла предатели. Тя разказваше за двамата си братя. Те бяха офицери на Източния фронт. Тя казваше, че такива предатели забиват ножа в гърба на войниците, които се бият на фронта. Тя употребяваше фрапантни фрази, като изпълнение на дълга, дълг на тези, които не се бият, към тези, които са на фронта, че Германия ще спечели войната напук на всички неприятели. При всеки удобен случай тя беше държала речи.

— За да не падне съмнение върху нея.

— Вероятно. Тя даже донесе писма от своите братя и ги прочете пред всички.

— Какви писма?

— Това бяха трогателни писма. Както пише един войник от фронта, който се старае да види някакъв смисъл във войната. Както пишат войници, които вярват в нещо, за което си заслужава да си пожертвуваш живота.

— Тя прочела тези писма.

— Да. Мойзиш ми разказваше, че след това плакала. Припаднала в бюрото си и плакала неудържимо.

— Една предателка в раздвоение?

— Откъде можехме да знаем какво става в душата на един човек в такива моменти? Аз не мога да си позволя да осъждам.

— Но тя е прочела писмата, за да докаже, че е една много добра германка, от семейство на много добри германци.

— Във всеки случай няма друго никакво обяснение. Тя е искала да ни заблуди. Тя беше такъв нервен човек, че Мойзиш й се беше наситил. Той искаше да я освободи от работа.

— Той искаше да я отпрати? Значи, не е вяр-но, че тя е изчезнала, а Мойзиш е искал да я махне?

— Може би съвпадение на двете. Ние не знаехме, че тя е почти постигнала своята цел и е мислела, че е вече застрашена. Може би е мислила, че Мойзиш я наблюдава. Той не е правил това. Просто не можеше вече да я понася. Той беше отишъл при г-н фон Папен…

— Защо? За какво?

— Те искаха да решат дискретно деликатния въпрос. Баща й все пак беше дипломат. Искаха да внушат на генералния консул да вземе дъщеря си обратно при себе си. Като причина се изтъкваше, че ни създава грижи с нейното здраве. Затова тя не е в състояние да се справя с работата си.

— Значи писахте на генералния консул Кап в София.

— Не, в Будапеща. Той беше преместен. Ние му писахме. Корнелия нищо не знаеше.

— Трябваше да изглежда така, като че ли бащата взема дъщеря си обратно.

— Да, така трябваше да изглежда. Ние искахме да се съобразим с бащата. Тя ни създаваше много грижи при работата. Беше невнимателна и когато я упрекваха, получаваше припадъци. Това беше бреме.

— Логично, тя е била невнимателна при работата си за Мойзиш, за да бъде внимателна при работата си в помощ на другата страна…

Аз слушах магнетофонната лента и си представях състоянието, в което трябва да е била тогава Корнелия Кап. Тя предполагаше кой беше търсеният от нея Цицерон. Тя беше близо до целта, но умираше от страх да не бъде хваната от немците и екзекутирана.

Магнетофонът се въртеше нататък. Чувах гласа на Зайлер:

— Ние бяхме изненадани и радостни, когато тя изведнаж помоли за отпуска. Както казваше, искаше по Великден да посети баща си в Будапеща. Тогава Мойзиш веднага дойде при мене и радостно потриваше ръцете си. Каза ми, че станало по-леко, отколкото той си представял. Корнелия заминавала в отпуска. Е, и тогава никога вече нямаше да се върне обратно.

— Той значи не мислеше за нищо друго, освен по този удобен начин да се освободи от една истерична секретарка.

— Да. Тогава той беше особено любезен към нея.

— Изкуство!

— Аз зная, тя правеше покупки. Мойзиш даже я придружаваше. Купуваше великденски подаръци за нейните родители и нови неща за себе си.

— Тя беше отишла с Мойзиш в ABC, нали?

— Защото това беше най-изисканият магазин. Аз изключих лентата. Тогава в ABC бях срещнал Корнелия.

Моите мисли отлетяха обратно. Исках да зарадвам Езра. Бяхме пред витрината на ABC.

— Колко е прекрасна! — Езра се бе прехласнала в една рокля на витрината, една красива рокля, в която щеше да изглежда като дама.

Седях след това в моето килерче и мислех за Езра. Спомних си роклята и си представих възторга на Езра, когато щях да отида при нея с плоската кутия от ABC и тя намереше роклята. Струваше ми само едно повдигане на килима, където лежаха банкнотите. Бях горд да изпълнявам желания по всяко време, на всяка цена Аз се намирах на върха на своите амбиции, без да подозирам. Не се страхувах от провал. Мислех, че ще продължи все така, все така… Не си давах сметка, прогонвах всяко съмнение и когато идваха колебания, вземах парите, слагах ръцете си отгоре им, опипвах ги, сграбчвах цели пачки банкноти и пак вярвах в себе си. Аз бях ненаситен. Краят? Аз не вярвах в никакъв край. Един ден щеше да се свърши с Цицерон, шпионина, също и с Елиаза, гаваза, незначителния прислужник. Но едва тогава щеше да започне животът за Базна, господаря.

Аз бях милионер!

Бях безкрайно богат, в каквато и валута да смятах. През този студен, ясен предпролетен ден притежавах цяло състояние. Бяха два милиона и триста хиляди, като смятах в турски лири! Или четири милиона и шестстотин хиляди германски марки. Или триста хиляди лири стерлинги! Беше опиянение да мисля за това! Когато влязох в ABC, видях Мойзиш, който се правеше, че не ме познава. Той не ме интересуваше. Интересуваше ме само красивото момиче, което придружаваше. Видях тъмнорусата й коса, нейните дълги крака, нейните неспокойни очи, каквито имат жени, пълни с жажда за живот. Беше Корнелия Кап, моят враг, за който нищо не знаех и която също не знаеше, че човекът, който стоеше срещу нея, беше така трескаво преследваният от нея шпионин Цицерон. Тогава Мойзиш бе много недоволен, докато Корнелия и аз си говорехме весело.

Нашите сенки — шпионинът и агентката — се бореха от седмици, но когато стояхме един срещу друг, не се познавахме. По това време Корнелия Кап почти беше достигнала целта си. Тя знаеше, че зад Цицерон се крие един турски служител на британското посолство. В нейното собствено обяснение по-късно прочетох:

„Аз не знаех как изглежда Цицерон. Един път той дойде през нощта в стаите на Мойзиш. Аз дебнех пред къщата. Тогава го видях отдалеч, но беше тъмно. Той бързо тичаше към къщичката в градината. Отдавна беше изчезнал, когато аз достигнах това място…“

Тя беше дебнала Мойзиш. Тя беше чела куриерската поща от Берлин. Тя беше чакала в нощта. Тя систематично беше обкръжавала непознатия, когото наричаха Цицерон, за да го ликвидира. И в ABC тя, без да подозира, беше говорила с него!

Усмихнат гледах след нея, когато тя напусна ABC с Мойзиш, и реших да го питам следващия път кое е било красивото момиче.

— Роклята във витрината — казах след това на продавачката.

С подаръка за Езра под ръка отидох в салона на хотел Анкара Палас. Седях в едно кресло и се наслаждавах на атмосферата, която не ми се полагаше като гаваз. Мислех за красивото момиче от ABC и как ще се зарадва Езра. Аз пак мечтаех за луксозния хотел, който исках да построя в Бурса.

Безбройните огледала в Анкара Палас ласкаеха моята суета. Те отразяваха един много елегантно облечен господин, който можеше да си позволи да седи тук, да бездействува и да мечтае. Усмихнах се на образа си в огледалата — тогава видях момичето.

Тя влезе в залата. Исках да стана и да тръгна към нея.

— Ало, мадам, току-що имах удоволствието в ABC…

Но потънах обратно в креслото, гледах втренчено в огледалото, не бях в състояние да се помръдна. Жената от ABC не беше сама. След нея в залата беше влязъл един млад мъж, разговаряха интимно. Усмихваха се един на друг и минаха покрай мене, без да ме забележат, и изчезнаха в ресторанта.

Изведнаж ме обхвана страх. Исках да си внуша, че съм се излъгал, че виждам призраци, както преди няколко седмици. Но страхът не ме напускаше.

Мислех за едно младо, гладко лице, за онова преследване в колата на Мойзиш. Бях видял преследвача, с младо гладко лице. Имах го в спомените си от онази нощ, когато той профуча в колата покрай мене. Бях забравил да мисля за това лице и за заплахата, която то представляваше за мене. Сега заплахата беше пак тук и с нея страхът.

Човекът, с когото момичето премина през залата, беше същият, с младото гладко лице!