Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ich war Cicero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2008)

Издание:

Държавно военно издателство, София, 1967

Библиотека Невидимият фронт

Преведе от немски: Георги P. Йосифов

Редактор Асен Караиванов

Художник Иван Кьосев

Худ. редактор Петър Кръстев

Техн. редактор Цветанка Николова

Коректор Анастасия Андрова

Формат 75×92/32. ЛГ-VI/26. Тираж 40 125 екз.

Дадена за печат на 10. VII. 1966 г.

Изд. коли 8,26. Печатни коли 14,25

Изд. поръчка № 4047 Техн. поръчка № 372

Кн. тяло 0.41 лв. подв. 0,15 лв. Цена 0,56 лв.

Печатница на Държавна военно издателство

Литературна обработка от Ханс Ногли

История

  1. — Добавяне

СЪНЯТ СВЪРШИ

Щастието не се усмихна на никой от замесените в случая „Цицерон“. Служителите на германското посолство след скъсване на дипломатическите отношения бяха държани в един вид почетно интерниране. На края бяха натоварени на шведския параход „Дронтингхолм“. Още по време на пътуването в Средиземно море те бяха изненадани от края на войната. Параходът спря в Ливерпул и англичаните арестуваха тези, които смятаха за опасни. Между арестуваните беше и Мойзиш.

Месеци наред той беше задържан в един сборен лагер за „противникови специалисти“ и подложен на разпити — ден и нощ, до изтощение.

— Кой беше Цицерон?

— Истина ли е, че се касае за камериера на британския посланик?

— Знаете ли неговото истинско име?

— Заплатихте ли неговите услуги с фалшиви пари?

— Вие твърдите, че не сте знаели нищо за акцията с фалшивите пари? Не ви вярваме! Кажете истината. Колко пари е получил той от вас?

— Опишете мъжа! Не ви вярваме, че не знаете истинското му име. Как се казваше? Кажете името му. Името! Името…

Те не можаха да узнаят нищо от него, нищо, което би ги задоволило. След много месеци те го пуснаха, един измършавял мъж, който беше щастлив, че най-после отново може да бъде свободен.

Той се върна в своята родина Австрия. Седемнадесет години след нашето общо приключение го видях отново в Инсбрук. Ние студено се усмихнахме, наблюдавахме се любопитно един друг, за да разберем какво е направил животът от нас. Ние не усещахме никаква особена симпатия един към друг. Нашата голяма авантюра беше напразна и за двама ни. Другите?

В 1949 година ми попадна един американски вестник „Филаделфия Енкуайър“. Там бе напечатано едно интервю с мистър Джордж Х. Ърли. Припомних си всичко, каквото знаех за него. Личен приятел на президента Рузвелт, губернатор на Пенсилвания, посланик на САЩ във Виене, след това в София. През време на войната специалист по балканските въпроси на американците, официално военноморски аташе при американското посолство в Турция, в действителност специален пълномощник на американското разузнаване. Човекът зад кулисите. Човекът, който дърпаше всички конци. Човекът, който беше се грижил за това Корнелия Кап да бъде повикана в Анкара от София, за да работи там за американците.

Ърли беше своенравен, самоуверен, имаше собствено мнение, беше установил тайно контакт с посланика фон Папен. Той беше противник на една безусловна капитулация на Германия. Джордж Ърли смяташе, че ще бъде достатъчно, ако германците отстранят Хитлер и свършат войната. Страхуваше се от бъдещото поведение на руснаците, ако нахлуят твърде много в Средна Европа.

Ърли сподели тези си схващания със своя приятел Ф. Д. Рузвелт. И американският президент се раздели със своя приятел само защото той не беше съгласен с това негово становище. Ърли от своя страна заяви, че ще направи пубблични изявления, че президентът води една фатална и гибелна политика и че в действителност Русия представлява главната опасност за Америка. Президентът не се забави сега вече да изолира окончателно своя бивш приятел. Аз четях как Ърли, при който бяха отивали всички информации на Корнелия, обясняваше това във „Филаделфия Енкуайър“:

„… Президентът писа незабавно: «Аз категорично ви забранявам да давате каквито и да било информации или мнение пред обществото, които вие сте могли да научите във връзка с вашето служебно положение във военноморските сили на САЩ или по какъвто и да бил друг начин, докато вие сте били на държавна служба.» Освен това президентът анулира нашето споразумение и ми заповяда да подам оставката си като военноморски аташе в Турция. Той ме препрати към Нейви департъмент, оттам ме изпратиха в изгнание като заместник-губернатор на остров Самоа, където трябваше да управлявам шестнадесет хиляди туземци.“

Четях горните редове и чувствувах огорчението на човека, който някога зад кулисите е ръководил акцията срещу мен.

Корнелия Кап не беше добре настроена към него. Тя казваше:

„Аз самата не съм го виждала никога в Турция. Бях само слушала, че той пиел много и поради особения начин на живот бил отзован от Вашингтон…“

Днес всички те не са настроени добре един към друг, тези, които някога бяха положили всички усилия, за да открият Цицерон.

Винаги си бях представял какво бих запитал Корнелия Кап, ако някога имах възможността да я срещна.

„Заслужаваше ли всичко това? Колко ви заплатиха американците?“ Тя не беше извършила предателството си за долари. „Исках да отида в Америка. Американците ми бяха обещали да ме отведат в Америка. Затова го направих!“

Когато открих следите на Корнелия в Америка, не ми беше вече необходимо да разбера каква благодарност е пожънала тя.

В едно писмо от Сан Диего четях нейните собствени думи:

„От Анкара със самолет през Кипър и Англия ме заведоха във Вашингтон. Затвориха ме в един лагер. Като че ли никой нищо не знаеше за моите заслуги към Америка. Преживях страшно време. Бях наблюдавана и към мене се отнасяха като към престъпничка. Даже в тоалетната не можех да отида без стража. Бях подложена на ужасни шокове, които се прилагат само на душевно болни. След това бях затворена в един обикновен затвор във Вашингтон заедно с проститутки. След всичко това, което бях направила за Америка, чувствувах се страшно обидена…“

След това прочетох съобщението, което беше направила Виолет Киле, наречена Пинки, по професия келнерка в един ресторант в Чикаго:

„… Корнелия дойде при нас от един лагер в Бисмарк, Северна Дакота. Тя стана също келнерка. Ние се сприятелихме. Имаше един германец — бармиксър. Казваше се Волфганг. Не мога вече да си спомня фамилното му име. Той също бил в лагера и беше влюбен в Корнелия. Препоръча на Корнелия адреса на Кутандин, който беше от германски произход. Корнелия отиде да живее при Кутандин под наем. Волфганг беше върнат обратно в Германия, откъдето й пишеше, но тя никога не отговаряше на неговите писма. Корнелия беше под непрестанното наблюдение на ФБР. В ресторанта тя често имаше припадъци и загубваше съзнание. Тя казваше, че това било от прилагането на шоковете, с които са я изтезавали. Пиеше по двадесет чаши кафе на ден, беше само един вързоп от нерви. Разказваше ми, че от всичко най-много обича своя баща. Той много я беше глезил като дете. Като дете тя имала всичко, което е пожелала. Тук, в Чикаго, Корнелия нямаше никога много пари, но въпреки всичко купуваше от най-фините и най-скъпите магазини.

Корнелия, този разкъсан нещастен човек, живееше в Чикаго при съпрузите Кутандин…“

„Тя ни разказваше за Анкара — пишеха Кутандин. — Била издала германския шифър и всички тайни съобщения от германското посолство на американците. През април 1944 година трябвало да напусне Анкара. Напуснала града с голямо нежелание, понеже нощният живот там бил много вълнуващ и освен това имала една голяма любов. Ние й съчувствувахме, но тя се показа особено момиче, което можеше да разболее някого със своите нервни кризи. В стаята си беше складирала един куфар с шоколад. Живееше в постоянен страх да не умре от глад. Един ден намерихме половината от сладкишите под кревата наядени от мишки. Тя разказваше винаги за един млад мъж, младежката й любов, когото срещнала в Анкара. Направила всичко, за да го открие в Америка, докато накрая узнала, че той вече не е между живите. При нас тя се запозна по-късно с Бил Горман, който живееше в същата къща. По-късно двамата се ожениха. В 1947 година, когато Корнелия узна, че баща й е починал, избяга в кухнята и отвори всички кранове на газта, за да сложи край на живота си. Ние бяхме на горния етаж и усетихме миризмата на газ. Когато я изнесохме от кухнята, тя беше вече в безсъзнание. Въпреки всичко тя дойде на себе си. Крещеше и плачеше: «Вината е моя! Заради мен той умря!» Тя вярваше, че нейният баща е умрял от мъка. Корнелия всяка седмица беше контролирана от ФБР…“

Аферата „Цицерон“ беше като проказа, която заразяваше с нещастие всеки, който имаше някакъв допир с нея. Намирах едно извратено успокоение в това, че не бях единственият, който бе измамен от съдбата. Жадно поглъщах всички съобщения, които разказваха какво беше станало с другите съучастници.

Рут Кутандин, дъщерята на съпрузите Кутандин, при които Корнелия беше живяла, се беше преместила в Холивуд. На там водеха и следите на Корнелия Горман, родена Кап. Нейният мъж Бил си беше намерил работа в Лос Анжелос.

Съобщението на Рут Кутандин гласеше:

„Те живееха на Бичъууд Драйв. Корнелия не беше лош човек. Тя можеше да бъде много мила. Понякога я обхващаше тъга. Тя стана майка на две деца, но не намери спокойствие. Аз видях как една вечер изпи сама цяло шише ракия. Страхуваше се да не стане алкохоличка. Тук има една организация, която се грижи за спасението на пияници. Там беше излекувана Корнелия. Но аз мисля, че сега тя е фанатично религиозна…“

Месеци наред търсех Корнелия Кап. Намерих Пинки, келнерката, Кутандин — нейните наемодатели — и те всички се опитаха да ми помогнат да разбера какво представлява Корнелия Кап, която аз някога бях мразил. Накрая получих и описание на къщичката, в която живее сега тази жена, която някога ме бе преследвала.

„… Това е една малка къщичка в близост на пристанището Сан Диего, непосредствено до военноморската база на САЩ, недалеч от брега на Тихия океан. Къщичката е много хубава. Децата на Корнелия са спретнати и чисти. Тя самата изглежда спокойна, понякога обаче с привидно спокойствие. Говорят, че тя усърдно посещава творческите вечери на армията за спасението на пияниците и че в тази насока тя прави много добрини. На посетителите в нейната къща прави впечатление, че във всяка стая висят надписи като: «Бог прощава!»“

Моето собствено жилище? То е в една малка странична улица, далеч от шума на големия град. Зюлали Чешме сокак е задънена улица, мръсна, далеч от елегантните улици и квартали.

Когато се прибирам, трябва да изкача една стръмна каменна стълба за втория етаж, трябва да мина през тъмен вход, през тъмна врата.

Зад нея живее един еснаф: столове с цветя, диван с цветя, семейно щастие с цветя. Една жена, четири деца, един мъж на петдесетина години, който обича сладко кафе и ликьор. Когато погледна в огледалото, опитвам се да си представя някогашния авантюрист, безскрупулния мъж с блестящите мечти. В действителност виждам само един плешив, пълен с грижи човек, който живее с една двадесет години по-млада жена от втория брак. От време на време ме посещават и моите четири деца от първия ми брак.

Един авантюрист с осем деца! Един богат с деца шпионин, когото смятаха за най-опасния през Втората световна война! Не обичам да гледам в огледалото! Няма, не съществуват вече никакви причини да съм суетен! Моето жилище, облечено в цветен кретон — това беше моята цел, която бях постигнал.

Имаше някога една жена, която беше се учудвала на моята жизненост: усмихващата се, хладна, пресметлива Айка. Моята жизнерадост падна по пътя. Тя бе разрушена в борбите с полицията, с правосъдието, с кредиторите ми.

— Вие сте разпространявали фалшиви пари!

— Аз не знаех, че това са фалшиви пари!

— Вие сте измамник!

— Аз съм плащал с чиста съвест. Не аз, а немците са измамници!

— Как ще докажете това?

Минаха години. Въпросите, разпитите, съмнението на властите останаха все същите. Запознах се с Дуриет, която стана моя жена. Тя знаеше, че съм беден, но това не я смущаваше.

Съдилищата най-после престанаха да ме смятат за престъпник. Те искаха само да заплатя дълговете си, които бях направил, когато, без да знам, съм заплащал сметки с фалшиви пари. Давах уроци по пеене, защото нищо не бе вече останало, освен моя глас, за който някога сър Хю беше ме похвалил. Малкият хонорар отиваше за кредиторите. Въртях малка търговия — със стари коли. Кредиторите си взимаха тяхната част. И когато вече нямах изход, взех под наем един фрак, наех салона на кино Сарай на Истиклал Джадеси, дадох да напечатат: „Вечер на арии — Елиаза Базна…“

На другия ден прочетох във вестниците:

„От дни наред с плакати се известява, че един мъж, на име Елиаза Базна, ще изнесе концерт. Баритонът Базна пя вчера арии от Хендел, Джиордани, Верди, Маскани, Грииг и Бизе. Той завърши своя концерт с песента «О, соле мио». Почти всяка песен получи големи аплодисменти, въпреки че бяха дошли само няколкостотин души. Вечерта завърши с една трагикомична случка. Между публиката седеше един истанбулски търговец, кредитор на певеца, с един съдия-изпълнител, който още преди свършване на концерта направи запор на касата.“

Към щетите се прибави и присмехът. Тази вечер аз бях един самотен човек, напуснах киното през задната врата и вървях по тъмните нощни улици, без да гледам хората, които се обръщаха и оглеждаха смешната ми фигура.

Трябваше ли да тръгна да прося?

Отидох в германското консулство, което сега се наричаше „Генерално консулство на Германската федерална република“. Германците отново бяха във възход.

— Бих искал да говоря с г-н генералния консул.

— По какви въпроси?

— По един финансов въпрос…

Това беше аристократическа постройка, солидно обзаведена, с коректни чиновници от главата до петите. Те ме наблюдаваха с недоверие. Аз, изглежда, не вдъхвах много доверие.

Костюмът ми беше износен, лицето — повехнало. Някакъв второстепенен чиновник изслуша това, което имах да кажа.

— Аз не знам нищо по този въпрос. Официално ние нищо не знаем за случая „Цицерон“.

Необходимо ли беше Мойзиш по онова време да ми издаде една лична карта: „Базна, Елиаза, особени белези няма, работи за нас като шпионин. Ние молим всички служебни лица, особено британските, да му съдействуват, по възможност…“ За този чиновник важеха само документи, аз не притежавах такива.

— Германският райх ме измами! Федералната република е признат юридически наследник на германския райх. Аз имам претенции към вашето правителство.

Гласът ми не беше убедителен. Казах го тихо и безнадеждно.

— Аз не съм компетентен. Съжалявам…

Виждаше се по лицето му, че съвсем не съжалява. Той се занимаваше с някакъв документ и ясно ми показа, че го смущавам. И така аз го напуснах, защото това, което той имаше да върши, беше сигурно много по-важно.

Не съществуваше нищо, което би ме възпрепятствувало да се унижа до безкрайност.

Отидох при Йенке, зетя на осъдения междувременно военен престъпник Рибентроп.

Той също трябваше да напусне Турция заедно с другите членове на германското посолство на „Дротнингхолм“. Беше живял известно време в Баден-Баден и около края на 1949 началото на 1950 година се беше върнал обратно в Турция. Той отново се занимаваше със строителство, както през годините, преди неговият шурей да го вземе на дипломатическа работа. Аз бях негов слуга. Бях се обърнал към него, когато се предложих за шпионин на германците. Сега отидох в къщата му. Исках да го помоля да ми помогне. Той можеше да свидетелствува, че аз съм работил за германците, че съм бил измамен — той може би можеше да ми услужи, макар и с една малка сума.

Позвънях. Казах кой съм. Оставиха ме да чакам пред вратата, което трая много дълго. След това един прислужник ми каза, че г-н Йенке съжалява, че не може да ме приеме.

Два дни по-късно Алберт Йенке беше мъртъв.

Той беше отишъл с приятели на разходка с платноходка в Мраморно море. Лодката се обръща. Беше едно обикновено нещастие. Всички бяха спасени. Само г-н Йенке, когато го извадиха от водата, беше вече мъртъв… Вестниците писаха, че смъртта му била мистериозна. Бе наредено и служебно следствие. То установи, че Алберт Йенке е получил сърдечен разрив.

Аз не можех вече да го моля за помощ…

Една вечер в страхотна депресия седнах и написах едно писмо: „До негово превъзходителство д-р Конрад Аденауер, бундесканцлер, Бон, Германия…“

Дълго мислих и формулирах със заобикаляне: „Ваше превъзходителство! Подписаният Елиаза Базна си позволява с настоящето да представи на Вашето внимание по-долу описания случай и да измоля Вашата намеса, за да бъде поправена поне отчасти нанесената ми голяма неправда. Аз бях на работа в германското посолство в Анкара и през време на войната постъпих на работа в британското посолство в Анкара от голяма симпатия към германския райх, за да мога да му направя някои услуги.

Големите услуги, които съм направил с риск на живота си, на свободата си, на меето съществуване, на моето име, ми бяха заплатени с фалшиви английски лири стерлинги в банкноти…“

Писмото стана дълго, подробно, унизително, диктувано от горчивата нужда. То завършваше:

„… смея ли, поради гореизложената причина, да се надявам за едно скоро и благоприятно разрешение на моята молба и Ви моля да приемете моята най-дълбока благодарност и израз на моето собствено високо почитание, дълбоко предан…“

След много месеци получих отговор, изпратен от Министерството на външните работи, Бон.

„В отговор на Вашето писмо от 16 април 1954 г. Ви съобщаваме, че Министерството на външните работи провери Вашия случай. Министерството не ще пропусне случая да ви осведоми по-късно. По нареждане…“

Подписът беше нечетлив.

След четири месеца получих кратко писмо.

„Относно претенциите към германския райх. Министерството на външните работи съжалява, че не е в състояние да предприеме нищо във връзка с Вашето изложение…“

Аз все още живея.

Купувам, продавам. Не напразно съм леван-тиец по произход. Ние винаги падаме на краката си, макар и подът, на който падаме, не винаги да е постлан със скъпоценни килими.

Миналото лято ходих с Дуриет в Бурса. С омнибус по павирани шосета.

— Тук е прекрасно — каза Дуриет тихо.

Аз й показах плантациите с праскови, Улудаг, минералните извори. Отидохме в Челик Палас. Това беше прекрасен хотел. На портала стояха двама лакеи, облечени в небесносиньо, които сръчно отвориха вратата пред нас. В просторната ниска зала седнахме в дълбоки, меки столове, разгледахме палмите в тежките саксии, веселото движение на гостите, проспектите, които лежаха на масата за пушене.

Прочетох проспекта на Дуриет. Дуриет мълчаливо слушаше. От първия етаж се носеше лека музика в залата. Оркестърът свиреше виенски валс.

— Ако са продължили да строят по-нататък по моите планове, то салонът за хранене е в липово-зелено и таванът се крепи на единадесет колони — казах аз.

Останахме един час в залата. След това напускахме хотела. Нищо не консумирахме и не запитахме и за стая.

Това беше много екстравагантен хотел. Аз не можех да си позволя лукса да отседна в него.

КРАЙ