Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (4)

ПРОЛУКА В ОГРАДАТА

Задната част на градината на германското посолство бе заградена с бодлив тел. Познавах пътя, много лесно намерих пролуката в оградата и се промуших през нея. Ниската къщичка в градината беше скрита за погледите от люлякови храсти. Бях се съобразил точно с мястото на срещата. Огледах наоколо, всичко беше тихо. Бях сам. Беше студена, ясна звездна нощ. Чаках в сянката на къщичката.

Две минути преди уговореното време дойде Мойзиш. Бях се приготвил да бягам, ако беше дошъл с придружители. Вярвах му толкова малко, колкото и той на мене. Може би той не носеше парите със себе си? Бях изпълнен със съмнения. Какво бих могъл да направя, ако германците ме нападнат и ми вземат филмите? Те биха могли да ме изнудват да работя и по-нататък за тях — и то напразно. В този гешефт няма място за вярност и доверие.

— Пиер! — тихо повика той.

Аз чаках. Зад него по пътеката не се движеше никой. Разхождаше се нервно напред-назад. Излязох пред него и казах.

— Ще отидем ли в бюрото ви?

Той се изплаши, когато се появих така внезапно пред него. До сградата, в която се намираше тайната служба, имаше около 120 метра.

Ние тръгнахме мълчаливо един до друг към нея. Когато стигнахме до къщата и влязохме в коридора, видях, че никъде не беше запалена лампа.

— Прозорецът на вашата стая гледа към бул. „Ататюрк“ — напомних му аз. — Спуснали ли сте пердетата?

— Добре сте запознат с всичко — промърмори той.

— Това ми се налага.

Още от времето на моята работа при Йенке аз знаех къде се намираше бюрото на тайната служба — макар че тогава Мойзиш не беше там. Той запали лампата в своята стая и заключи вратата. Бяхме сами. Не ми беше поставил клопка.

— Покажете ми филмите!

Стояхме един срещу друг, изпълнени с недоверие.

— Покажете ми парите — отговорих аз. Неговото колебание беше едва забележимо.

След това той отиде до железния шкаф в ъгъла на стаята, отвори стоманените врати. Беше обърнал гърба си към мене. Обърна се внезапно и втренчи погледа си в мене. Видях трепкането в неговите очи. Вероятно се страхуваше. Тази мисъл ме забавляваше. Трябваше да се усмихна. Неговият страх беше отстранил моя. Погледнах го и казах спокойно:

— Аз нямам никакво оръжие в себе си. Нямам намерение да ви ограбвам.

Той не отговори нищо, взе от шкафа един пакет, който беше завит с вестник „Република“. Протегнах ръката си, държейки филмите. Докато разопаковаше вестника, той не откъсваше погледа си от ръката ми. Видях пачките пари. Той отиде към бюрото и ми наброи сумата. Бяха точно двадесет хиляди лири стерлинги.

Цялата алчност да притежавам пари изчезна от мене. Сега, когато лежаха пред мене, тази сума ми се видя напълно естествена. Ако все още исках нещо, то това не бяха тези пари, които смятах за моя собственост, а нещо много по-голямо, много повече! С бързо движение на ръката си той събра парите и ги върна обратно в шкафа. След това го заключи.

— Първо трябва да промия филмите — каза той твърдо. — Аз не купувам котка в торба!

Трябваше да приема предявеното искане, нямах друг избор. Предадох му филмите и той бързо напусна стаята.

Вече не си спомням какво ставаше с мене в следващия четвърт час. Отново ли ме обхвана страхът, че ще бъда изигран? Щяха ли немците да задържат парите и филмите, а мене да ме изгонят? Може би съм седял като замаян на един от столовете в бюрото и съм чакал с тъпо търпение това, което трябваше да се случи. Стори ми се безкрайно дълго, докато Мойзиш отново се върна. Той внезапно застана на вратата. Лицето му беше безизразно. Двамата се наблюдавахме втренчено и се преценявахме един друг. Накрая чертите на лицето му се отпуснаха.

— Едно уиски? — запита той.

— Първо парите — отговорих аз.

Той не се забави и ми подаде веднага пакета с парите, които означаваха за мене цяло състояние, След това ми подаде една бележка.

— Подпишете квитанцията!

Помислих, че не съм чул добре, трябваше да се засмея. Смехът ме освободи окончателно от моята нервност.

— Не съм чак толкова глупав! — казах аз.

Той втренчи поглед в бележката, след това се усмихна.

— Ние сме бюрократични… — и разкъса бележката.

Уискито беше великолепно. Вдигнахме чаши и се чукнахме. Изпих чашката на един дъх. Имах страшно желание да напусна къщата. Напомних му другите мои изисквания.

— Дайте ми „Лайката“ и филмите! Той извади нещата от бюрото си.

— Още нещо? — запита той хладно. Кимнах с глава.

— Когато отново се видим, бих искал да имам един пистолет.

— За какво?

— Аз искам един пистолет. Това е едно условие!

— Оръжието ще получите.

— Тогава до утре — казах аз и се обърнах да вървя.

— До утре? — запита той бързо.

— Ще ви донеса още филми. Аз ги имам вече.

— Но аз нямам пари, за да ви платя следващите доставки — неспокойно отговори той.

— Ще платите друг път. От сега нататък вие имате при мене кредит — вдигнах рамене.

Напуснах посолството по същия път, през дупката в оградата. Бях богат.

Мара не питаше откъде получавам парите. Купувах й дрехи от ABC на бул. „Ататюрк“, най-елегантния магазин на града.

— Ако ни видят тук, ще се питат как можем да си позволим това нещо.

Махнах с ръка.

— Те са много глупави, за да ни видят! Изпълнявах всичките желания на Мара за скъпи парфюми, скъпо бельо и — уиски. Понякога се отвращавах, като гледах с какви количества уиски си наливаше тя, но в същото време ме опияняваше безграничната й невъздържаност. Никога не можех да се наситя на нейния пресипнал, опияняващ глас и заразяващ смях. Наехме една къща на хълмовете на Каваклидере.

— Ти не си при турската тайна служба — казваше тя.

— Никога не съм твърдял това нещо. Ти сама си измисли това.

— Не искам да знам откъде имаш тези пари.

— А аз не бих ти й казал.

Това не беше някаква великолепна къща, но цялата беше постлана с меки килими, хладилникът беше пълен и радиото свиреше безспирно танцова музика. Това беше нашият оазис. Никой гаваз в Анкара не притежаваше собствена къща.

Веднаж заварих Мара, когато претършуваше всички шкафове.

— Парите не са тук! — казах й аз подигравателно.

Тя не се разтревожи от това, че беше хваната. Не се срамуваше. Тя само се смееше и се хвърли на врата ми. Отказвахме се да мислим за това, че нашето лекомислие можеше да си отмъсти. Парите се намираха в моето килерче в британското посолство. Осланях се повече на незнанието на британския посланик, отколкото на доверието на Мара. Бях ги наредил под килима, наслаждавах се на чувството, че ходя по тях.

Втората среща с Мойзиш беше съвсем кратка. Аз му дадох филмите с документите от Московската конференция. Той ми даде пистолета.

— Вие бяхте прислужник на съветника при посолството Йенке?

— Ако той ви е казал, това е вярно.

— Той ми каза, че преди шест или седем години сте били гаваз при него.

Ако това беше казал Йенке, то не беше вярно. Преди шест годин той беше още в Истанбул, а аз бях прислужник при него тук, в Анкара. Може би му беше неприятно да признае, че аз съм бил на работа при него, както сега при сър Хю. Може би неговият зет Рибентроп щеше да го пита дали аз и него така съм мамил, както сега мамя противната страна.

— Господин Йенке трябва сам да знае какво казва — отговорих аз на Мойзиш.

— Той не може да си спомни името ви.

— Много съжалявам.

— Как се казвате?

— Когато господин Йенке си спомни, ще си спомня и аз.

Това беше пак един от многото разговори, с които Мойзиш се опитваше да изкопчи нещо от мене. Те ми дадоха секретно име. Името на един велик римлянин, който бил прочут със своите речи. Папен беше на мнение, че документите, които им бях предал, говореха много красноречиво.

Един ден Мара откри в мене пистолета.

— Понякога се страхувам за тебе, Елиаза… — прошепна тя.

— Трябва да ме наричаш Цицерон.

Тя ме погледна, без да разбира. Ако „Цицерон“ беше марка на уиски, само тогава тя щеше да знае това име.

Казах й суетно:

— Сега има няколко души, за които най-важният човек на света се нарича Цицерон!

По-късно узнах, че германците дълго време са се съмнявали в достоверността на моите доставки. Хората от тайната служба в Берлин изобщо не могли да си представят, че аз бих могъл да имам достъп до такива тайни. Но след много години в мемоарите на г-н фон Папен прочетох:

… още първият поглед ми бе достатъчен, за да се уверя, че пред мене бяха действително копията на една телеграма от Форейн офис до техния посланик в Анкара. Формата, съдържанието и стилът не допускаха никакво съмнение, че са оригинали. При прочитане на телеграмата разбрах, че се касае за отговора на сър Хю Кнетчбъл на запитване от страна на външния министър Идън и подробни инструкции от Форейн офис за възможностите за участието на Турция във войната…

Фон Папен говореше за телеграмите, които бях фотографирал, когато той беше на държавния прием по случай националния празник на Турция и там беше срещнал своя неприятел, сър Хю. Въпреки това дълго време в Берлин са ме смятали за мошеник.

Между другото обаче банкнотите под моя килим се размножаваха неимоверно. Тридесет хиляди лири стерлинги, четиридесет хиляди… седемдесет хиляди… Аз вече не броях парите, когато Мойзиш ми ги връчваше. Бях сигурен, че немецът не ме лъже. Започнах да се грижа за красотата на ръцете си. Ходех да ми правят маникюр, след бръснене ми правеха масаж на лицето — вече не се бръснех сам. Започнах да се отнасям към Мара с известно пренебрежение.

— Аз почти не те виждам вече — оплакваше се тя със страдалческа гримаса.

— Нямам никакво време. Трябва да работя.

— Не е истина. Ти беше пак в Анкара Палас, видях те, като влизаше.

— Тогава знаеш къде съм бил.

Гласът й, който можеше да бъде така завладяващо пресипнал, беше добил една недоволна нотка. Мара едва ли можеше да ми бъде полезна повече. Всичко, от което имах нужда, намирах в посолството. Не беше вече необходимо да отивам в къщата на мистър Бъск. Нейната мъка и употребата на уиски нарастваха.

— Не пий толкова много! — напомнях й аз.

— Какво те тревожи това? — питаше тя с меланхолия в гласа.

Аз вдигах рамене. Сега ние често се карахме. Нямах никакво желание да се препираме и направо я избягвах. Часове наред можех да седя в моето килерче с крака, проснати върху килима от пари, с очи, вперени в изпилените и полирани нокти. Новият ми костюм беше шит от най-добрия шивач в града — аз не смеех да се покажа с него в посолството. Само тайничко го обличах и се наблюдавах в огледалото. Един аванс за бъдещия живот на независимост и елегантност… Някога… По-късно… Може би скоро!

Заминах за Бурса, град в полите на Улудаг, основан от Анибал, с прочути топли бани. От изящно, по-изящно. Пейзаж и климат като в Швейцария, гордостта на Турция. Там никой не би могъл да знае моя произход, там бих си починал — един изискан мъж между равни на себе си. Гаваз в пенсия… В една такава вечер в моето килерче за пръв път мечтаех да построя собствен хотел в Бурса.

От ден на ден моето безсрамие растеше. Фотографирането на тайните документи в британското посолство беше станало за мене един дразнител за нервите, от който имах нужда, за да мога спокойно да спя. Играех си с опасността да бъда открит, но отдавна смятах това за невъзможно. Мара непрекъснато ми поставяше нейните въпроси:

— За кого работиш ти всъщност? Кажи ми за кого работиш в действителност?

— Това не те засяга!

Обличах я в скъпи дрехи, засипвах я с парфюмирано бельо, приемах със студено безразличие нейната страстна благодарност. Големите чувства бяха преминали. Погребахме нашата любов — Мара със сълзи, а аз като далечен роднина, който няма друг изход и трябва да присъствува на погребението.

Фотографирах всичко, което ми паднеше в ръцете.

Телеграма № 1594 от Форейн офис, Лондон, до сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен, посланик в Анкара:

„… Напомняме ви, че с подписания в Москва протокол ние сме се задължили да въвлечем Турция във войната до края на годината…“

Беше подписана от външния министър Идън.

Мразех Идън заради тази телеграма. Нека водят тяхната война и да я свършат, но да оставят Турция извън играта! И Бурса ли трябваше да стане полесражение? Или цел на бомбите? Бурса, където аз исках да построя хотел? Какво ме интересуваха големите величия в света? Те биха били добре дошли като гости във великолепния ми хотел, за който мечтаех, но като изпращачи на смъртоносни телеграми аз ги ненавиждах. Един гаваз, който играеше роля на съдба!

Сър Хю трябваше да отиде при Нуман Ме-менджиоглу, турския министър на външните работи. За този случай бях приготвил чиста носна кърпа и сивите ръкавици. Какъв отговор щеше да даде Нуман на англичаните? Трябваше да имам само един ден търпение.

Фотографирах отговора, записан в телеграма № 875 от сър Хю, Анкара, до Форейн офис, Лондон:

„… Нуман ме увери, че те са готови да вземат участие, щом стане ясно, че операциите на запад са започнали сполучливо…“

Те смятаха войната като покана за градинско увеселение, на което се отива тогава, когато са сигурни, че няма да вали.

Филмите предадох на Мойзиш. Сега ние се срещахме винаги в колата му, един „Опел-адмирал“. Той пътуваше бавно по предварително уговорените улици, докато ме забележеше. Тогава бързо скачах в колата и потъвахме в кривите улици на предградията. Аз седях на задната седалка, вдигнал високо яката на палтото. Пътувахме през Улус Майдан, най-оживения площад на Анкара, една кола между много други. Трудно биха могли да ни преследват. Светлините на рекламите трептяха ярко в леката мъгла на нощта, като през воал. Гледах врата на Мойзиш. Някога и аз щях да имам шофьор и нямаше да седя свит в дъното на колата!

Улиците ставаха по-тихи и по-тесни. Обърнах се, погледнах през задния прозорец, но не можах да забележа кола, която би ни следвала. Седнах по-удобно и запалих цигара. Това беше знакът, че въздухът е чист. Напрежението в държането на Мойзиш изчезна. Сложих снимките, които бях направил, на седалката до него и взех пакета с парите, който той бе оставил там за мене. Ето сега той отново щеше да ми задава неговите въпроси! Той имаше винаги толкова много въпроси, безкрайно много!

— Кога решихте да работите за нас?

— Още преди две години. Аз отдавна подготвях това — отговарях му каквото ми дойдеше наум в момента.

— Сам ли работите?

— Да.

— Берлин не вярва, че един човек сам може да направи толкова много снимки. Вие сигурно имате помощници.

— Моите ръце са ми помощници. Аз имам много сръчни ръце.

— Невъзможно е в британското посолство да оставят така лекомислено секретните материали да лежат на достъпно място.

— Нищо не лежи на „достъпно място“. Аз ги вземам при най-голяма опасност.

Правеше ми удоволствие да пътувам с кола, затова трябваше да издържа на въпросите му. А това не беше от значение за мене.

— Как се казвате?

Колко пъти той ме беше питал за това! Ухилих се, когато за миг видях погледа му в огледалото.

— Цицерон — отговорих аз.

Той направи едно ядовито движение и за известно време млъкна.

— Откарайте ме близо до английското посолство, искам да сляза.

— Не е ли опасно за вас, ако ви оставя точно там?

— Една опасност повече или по-малко — няма вече значение.

Завихме по бул. „Ататюрк“.

— Защо работите за нас?

— Вие плащате добре. Това го знаете вече сам.

— Това ли е единствената причина?

— Какви други причини би трябвало да имам?

— Аз бих искал да ми кажете истинската причина! — гласът му беше пронизващ, звучеше така, като че ли той, Мойзиш, разбираше дълбочините на моята душа.

Мълчах. Може би той беше агент, на когото липсваше ентусиазмът на идеалиста. Германците са си такива! Той поиска още веднаж, съвсем тихо и сериозно, да отговоря:

— Кажете ми истинската причина! Най-после аз казах това, което той искаше да чуе.

— Мразя англичаните! — казах аз с беззвучен глас.

Най-после желанието му се изпълни. Той кимна с глава, като че ли да потвърди това, което дълго и тайно беше предполагал. Запази една минута мълчание, вероятно от уважение към моята омраза. Възнаградих неговата довер-чивост. Всичко се изтръгна от гърдите ми, като че ли се задушавах от болката на спомена. Опивах се от лъжата и гласът ми звучеше още по-пресипнал при мисълта, че това, което разправях, би могло да бъде истина.

— Един англичанин уби моя баща! Мойзиш потрепера. Сега вече той получи това, което искаше, това, което от сега нататък щеше да смята за истинската причина! Събудих го от мислите му.

— Предполагам, че сте в състояние да поръчате един ключ-копие.

Той все още мислеше за моята лъжа, която смяташе за чиста монета.

— Да — промърмори той.

Дадох отпечатъците от ключа на черната касетка, която лежеше нощем на нощното шкафче на сър Хю.

— Вече дадох да ми направят копие от ключа за едната касетка, но този тук е много сложен.

— Ще се уреди — каза той.

Пътувахме по улицата, на края на която се намираше британското посолство.

— Карайте по-бавно!

Той вдигна крака си от газта.

— Съжалявам, че с моите въпроси засегнах някои неща.

Беше много чувствителен за служител в германската тайна служба.

— Изключете фаровете! — казах аз.

Той се подчини. Скочих от колата, потичах няколко крачки край нея и блъснах вратата. Мойзиш даде газ и в същия момент фаровете отново светнаха. Стоях на тъмната улица. Треперех от студ. Внезапно се яви и страхът — ужасът от гнева на един мирно починал, моя баща, с чиято памет аз кощунствувах. Тополите стърчаха на върха като заплашителни сенки. С безпомощно хилене се опитах да изгоня страха. Светлината на следващото утро прогони моите суеверни мисли, а светлината на стоватовата крушка на моята нощна лампа играеше ярко върху документите, в които се говореше за ужасната действителност на войната. Телеграмите и меморандумите, които бяха дешифри-рани за сър Хю, минаваха по своя път през моята стаичка. Това беше един странен нощен разговор с големите на този свят, чиито имена се появяваха в документите: Рузвелт, Хопкинс, Чърчил, Идън, Сталин, Молотов… По-късно Чърчил писа в своите мемоари:

„… ако бихме могли да спечелим Турция за нас, то ние бихме могли да влезем в Черно море с леки подводници и леки морски единици и да подадем на Русия дясната си ръка, без да оттеглим нито един войник, нито един параход и нито един летец от нашите основни фронтове, да доставим материали за нейните армии много по-бързо, по-рентабилно и по-евтино, отколкото през Северния Ледовит океан…“

Това беше проблемът съвсем прецизно изразен.

Аз четях всичко това в подробности, понякога поотделно непонятни за мене, след това брутално ясно изразени в телеграмите, които фотографирах.

Пред моята камера непрекъснато се явяваше условното наименование „Оверлорд“. С течение на времето стана ясно, че с него наименуваха онзи втори фронт, за който руснаците настояваха пред съюзниците и който по-късно влезе в историята като десант във Франция.

Една телеграма гласеше: „Ако Турция стои на наша страна, тогава ще бъдат освободени дивизиите, които са толкова необходими за «Оверлорд»…“

„Разговор с Нуман Меменджиоглу за участие във войната — беше отбелязано в един меморандум. — Турците се колебаят. Ако успеем да ги убедим, това ще бъде един ужасен удар за Германия.“

От 28 ноември до 1 декември 1943 година заседаваше конференцията на тримата големи в Техеран. Сталин заяви, че след края на войната германският генерален щаб трябва да бъде ликвидиран. Ударната сила на германците зависела от около петдесет хиляди офицери и експерти.

По отношение на „Оверлорд“ Чърчил заяви, че той не е загрижен толкова за дебаркирането, колкото за това, какво би се случило един месец по-късно, ако германците успеят да организират своите войски за контраудар.

„… Червената армия трябва в този момент да държи германците в шах. Ние ще ги държим здраво в Италия и ако и турците се активизират, ще победим…“

А в една телеграма от външното министерство до сър Хю прочетох: „… В Египет има седемнадесет въздушни ескадрили. Ако турците се страхуват от германски въздушни нападения, тези ескадрили са достатъчни за въздушно прикритие. Освен това на турска територия могат да бъдат разположени три полка зенитна артилерия…“

А ето и мнението на Чърчил:

„Аз бих искал преди всичко въздушни бази в областите на Смирна и Бодрум… И ако можем там да настаним нашите ескадрили, скоро въздушното пространство ще бъде разчистено. Ние трябва да принудим германските гарнизони по островите да гладуват. Ако Турция се включи активно, островите ще отпаднат от само себе си. Тогава няма да е изобщо необходимо да нападаме Родос. Германците трябва да се грижат за снабдяването на този остров. Ако ние разполагаме с въздушни сили откъм Турция, нашите миноносци ще могат да залавят германските транспорти. Въздушните бази в Турция ще ни позволят да упражняваме един непрекъснат натиск върху германците и това е една подготовка за «Оверлорд»…“

Четях всичко това, фотографирах го, скачах в колата на Мойзиш при нашите нощни срещи и германците знаеха какво мислеха техните неприятели, какво заплануваха и с какво ги заплашваха. Разговорите, които водех с тримата големи на света в моята стаичка, бяха разговори между духове.

Аз се питах: „Какво ме засяга мене «Оверлорд?»“ И допълвах: „Какво ще ми помогнат вашите седемнадесет въздушни ескадрили в Египет, ако само една германска бомба падне върху Анкара и удари например мене, Елиаза Безна, гаваза?“

Познавах добре мазата на британското посолство. Може би сър Хю смяташе тези помещения за сигурни срещу бомби, но никога не съм го видял долу! Аз смятах обаче стените за слаби.

Питах се: „Какво ме засяга това, че германците на остров Родос щели да гладуват, когато с войната ще настъпи глад и в Турция — като във всяка страна, която воюва?“

Бях сам в моята стаичка и моите възражения се разбиваха в имената на Рузвелт, Чърчил и Сталин, които четях в документите. Какво бе казал Чърчил на Сталин в Техеран? Трябва непременно и с всички средства да се накара Турция да влезе във войната. И Сталин му беше отговорил: „Аз държа непременно за това!“

В тази световна война аз бях едно малко нищожество. Аз не можех да направя абсолютно нищо срещу това. Аз можех само да фотографирам — една нищожно малка контрамярка, толкова нищожна и малка, колкото и фактът, че аз вземах пари за това.

Моето всекидневие преминаваше така, като че ли седях в кино и гледах филм, който не ме интересува. Във филма играеше един английски посланик, който всеки ден в седем и половина трябваше да бъде събуждан от своя гаваз с чаша плодов сок. Гавазът пожелаваше добро утро и дърпаше настрани пердетата на спалнята. Леди Мери, съпругата на посланика, също играеше в този филм, красива и недостижима, една дама, която едва забелязваше поздрава на гаваза, когато случайно го срещаше по коридора. И гавазът гладеше панталона на посланика, приготвяше банята му, зашиваше копчетата му.

Гавазът, това бях аз — аз се виждах ясно в тази роля на прислужник, която ми се виждаше толкова недействителна и нищожна.

Не бяхме ли всички ние сенки, които се движеха една до друга, без да се виждат? Колко недействително бе станало всекидневието всъщност! Вървях по коридора, който водеше към работния кабинет на сър Хю. Посланикът беше вън от дома си. В ръката си държах кърпата за бърсане на прах… Кърпата за прах беше моят пропуск, който ми даваше достъп в неприятелската територия, в която правех саботажа. Насреща ми се зададе леди Мери. Аз поздравих, тя отговори с едва забележимо кимване. Влязох в работния кабинет на посланика. Колко безразличен бях аз за леди Мери! Но всичко се заплаща, когато не ми обръщат внимание! При тази суетна мисъл трябваше да се усмихна. Телефонът в кабинета на сър Хю беше единственият, от който можеха да се водят разговори без включване на домашната централа. Аз избрах номера на германското посолство и поисках Мойзиш.

— Тук Пиер — обадих се аз. Той знаеше, че това означаваше пак една среща. Ние правехме уговорките си на един жаргон за агенти, на който ме бе научил Мойзиш и който аз намирах много смешен:

— Ще се срещнем ли утре на бридж? — това означаваше днес в двадесет и два часа на определеното при последната ни среща място.

Вероятно този път не му хареса времето за срещата. Може би той имаше нещо друго пред вид — може би някое момиче, не знаех нищо.

— Не може ли по-късно — запита той.

— Не!

Той се колебаеше.

— Не мога ли да ви намеря някъде? Да ви телефонирам?

— Разбира се! Обадете ми се веднага! Аз съм в работния кабинет на моя шеф. Имате ли номера? — ухилих се аз.

Нужно му беше време, за да се овладее от моето лекомислие.

— Вие сте луд! — После измърмори. — Е, добре, утре на бридж.

Той затвори толкова бързо, като че ли си изгори пръстите от британския телефон. Оставих слушалката на вилката и грижливо избърсах с кърпата за прах слушалката, вилката и шайбата, така че сър Хю да няма никакво основание да ме обвини в небрежност.