Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (10)

„СИЪРС ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО…“

Езра се хвърли на врата ми. Аз я блъснах.

— Остави ме на спокойствие!

Тя ме погледна втренчено, изненадана.

— Исках да ти благодаря.

— За какво?

— Роклята — ти си ми донесъл роклята.

В мислите си аз бях хиляди километри далеч от нея. Отдавна бях забравил роклята. Действително ли я бях донесъл в къщи? Сигурно, без да мисля, бях я оставил под огледалото в коридора.

— Добре. Роклята не е толкова важна. Хиляди мисли се блъскаха в главата ми, но аз не можех да се справя с тях.

— Какво се е случило? Мога ли да ти помогна с нещо?

Гласчето на Езра като че ли идваше от безкрайността. Моите нерви ми изневериха. Изкрещях насреща й:

— Какво се е случило? Ти имаш роклята! Какво искаш още! Остави ме на мира!

Очите й бяха пълни със сълзи. Едно нежно, срамежливо същество.

— Аз исках да ти помогна — пошепна тя.

— Никой не може да ми помогне! Престани с твоето хленчене!

Тя се сви в един ъгъл на стаята, седна уплашено в едно кресло и ме загледа втренчено, искаше да ме разбере.

— Не ми се пули така! Махни се оттук!

Страхът ме караше да кипя от яд. Като че ли нещо би се променило, ако аз не бях отишъл в ABC!

Почти се задушавах в стаята. Кой беше този мъж? Кое беше момичето? Бях запитал портиера на хотел Анкара Палас: „Познавате ли жената, която току-що влезе?“ Той само беше вдигнал рамене. „А мъжът?“ „Той често идва тук. Англичанин, мисля, Сиърс се казва или нещо подобно…“

Не беше ли безразлично как се казва? Ако беше английски агент, тогава в действителност той не се казва нито Сиърс или нещо подобно, а съвсем другояче, и нямаше значение какво име би имал. Една германка, с която Мойзиш бе ходил по покупки, се среща с един англичанин и същият този човек беше ме преследвал веднаж. Това беше същественото! Опитах се да намеря Мойзиш по телефона. Но той не беше в посолството. Аз не можех да се освободя от страха си. Мислите се въртяха в главата ми на кръг. Възможно беше всичко: момичето беше германска агентка. Защо не? Доверена на Мойзиш. Може би тя имаше задача да се добере до англичаните. Може би в последните седмици Мойзиш бе разбрал кой ни е преследвал тогава. Това би било възможно! И той не бе счел за необходимо да ми го каже! Той никога не ми е казвал всичко!

Или: англичанинът се бе добрал до момичето. Може би тя беше приятелка на Мойзиш и чрез нея англичанинът държеше Мойзиш под наблюдение.

Или: англичанинът беше по моите следи, беше видял как говорех с момичето в ABC и сега беше заедно с нея, за да разбере дали тя ме познава. Но тогава би било по-просто всъщност да преследва мене самия!

Или беше случайност, че двамата бяха дошли в Анкара Палас?

Или, или, или… Това бяха безсмислени думи, безпомощни размишления. Отново опитах да вляза във връзка с Мойзиш. Напразно.

Защо се страхувах така? Може би се заблуждавах сам! Може би си въобразявах само, че съм познал в лицето на мъжа моя преследвач. Исках да заглуша мислите, които ме измъчваха, но не успявах.

Отидох в британското посолство, взех парите под килима, взех камерата и се върнах в моето бунгало.

Цяла нощ лежах буден. Нямах никакви доказателства, че в действителност съществува опасност за мене. Обаче дълбоко в себе си бях уверен, че сега, и може би за пръв път, действително ме застрашава опасност.

Сутринта станах в четири часа. Нямаше нужда да броя парите си. Знаех колко притежавам! Бях богат човек и исках да остана такъв. Унищожих всички следи на моята дейност. Разбих „Лайката“ и останките й хвърлих в Инкесу дереси, една малка рекичка. Металическите пръчки, които отдавна вече не употребявах за статив, отидоха на същото място. За парите още преди седмици бях наел една касетка в банката, в която вече се намираше по-голямата част от тях. Остатъка сложих в един куфар.

Събудих Езра.

— Не питай нищо! Днес на обед ще дойдеш в британското посолство. Ще вземеш този куфар със себе си. Ще чакаш на двеста метра от посолството в едно такси…

Виждах уплашените й очи, но нямах никакво време за обяснения.

— Ще отидем с куфара в банката. Преди това ще опаковаш всичко тук, което е мое. Няма да се връщаш повече тук…

— Къде да отида? — тя се опита да остане спокойна, но трепереше като лист.

— Ще вземеш една стая в хотел. Аз ще уредя всичко с къщата. После ще видим.

Тя преглъщаше. Нейните ръце ме прегръщаха.

Аз я милвах, усетих, че се бях успокоил, след като взех решението.

— Слагам край на всичко — казах аз. — Нищо не се е случило, но не искам повече.

Оставих я сама.

В седем часа бях в моята стаичка в британското посолство. Отвъртях стоватовата крушка от нощната лампа, смених я с една по-слаба. Не исках да останат никакви следи. Занесох крушката в мазата и я разбих в кофата за боклук. Хиляди съмнения да имаха по отношение на мене, те не биха имали никакви доказателства. При мене нямаше нищо, което да не може да притежава всеки гаваз.

Отидох в кухнята и напълних една чаша с портокалов сок. Беше седем и половина, време да събудя сър Хю. Чувствувах се безкрайно облекчен. Една тежест беше паднала от мене. Имах чувството, че съм преустановил навреме! Ще поработя още малко, ще си направя голямото удоволствие да бъда един нищожен гаваз, за когото никой не подозира, че нее нужна да бъде такъв. След това ще предупредя и ще напусна.

Наблюдавах скрито сър Хю, когато стана. Лицето му беше навъсено. Точно както всяка сутрин преди банята. Една позната навъсеност, която ме успокояваше. Моето явяване беше знак, че банята е приготвена. Не беше необходимо да го казвам.

— Кой костюм, ваше превъзходителство?

Той гледаше втренчено гардероба, чиито врати бях отворил, и след късо размисляне посочи един тъмносив еднореден костюм. Завиждах му за гардероба. Отново в съзнанието ми се появи мисълта, че аз съм дребен, набит, с твърде грозно лице. Мислено се виждах в салона на Анкара Палас в елегантния костюм и ясно съзнах колко евтино съм изглеждал. Много малък за големия свят!

Сър Хю беше джентълмен даже и когато беше небръснат и още сънен изчезваше в банята. Приготвих костюма му. Знаех коя риза, коя връзка, кои чорапи отиваха за този костюм. Бях вече дресиран за вкуса на сър Хю и бях загубил способността да притежавам собствен вкус. Тази сутрин всичко ми стана ясно в един миг. Зложелателството беше като отрова, която аз не можех да изхвърля от тялото си.

Той се върна обратно, блестящ от свежест, в напълно естествена, самоуверена изисканост. Прислужвах, както обикновено прислужва един прислужник, когото едва забелязват. В действителност исках да му изкрещя в лицето, че аз съм Цицерон, само за да изтръгна ужасната му самоувереност, за която му завиждах. Той беше весел, готов за деня, беше измил от себе си навъсеността.

— Вие трябва да сте щастлив, че служите при мене — засмя се той сухо, като че ли някаква мисъл го забавляваше.

От опит вече знаех, че той не очакваше отговор. Той искаше само да говори. Това беше признак на добро настроение. Благоразположение към един член от персонала.

— Ако служехте при колегата Папен, не бихте имали сега за какво да се смеете.

Аз потреперах и се свих, бях доволен, че се намирах зад гърба му. Четках небрежно сакото.

— Преди известно време в Истанбул са дезертирали трима германци.

Това беше общоизвестно. В посолствата и легациите знаеха всички, от дипломатите до портиера.

— Плъховете напускат първи потъващия кораб, ваше превъзходителство — позволих си да продумам.

— И сега колегата фон Папен има да оплаква още една загуба.

В неговия глас звучеше един лек високомерен тон. Не зная защо, изведнаж разбрах, че той веднага ще съобщи за изчезването на една жена от германското посолство. Защо в този момент можех да мисля само за момичето от ABC, което придружаваше Мойзиш?

Стараех се да не допусна сър Хю да види лицето ми. Отидох към гардероба и от едно чекмедже за бельо взех чиста носна кърпа за украшение на неговото сако. Той я постави грижливо във външния горен джоб.

— Една германка е изчезнала — каза той почти със задоволство. — У фон Папен сега всичко е надолу с главата.

Той беше вече облечен, погледна се в огледалото, кимна ми приятелски с глава и отиде да закусва.

Вече не разбирах какво става. Страдах от неизвестността. Какво се бепте случило? Направих равносметка: бях срещнал Мойзиш в ABC, придружен от едно младо, хубаво, русо, невинно изглеждащо момиче. Ние двамата бяхме се смели заедно. След това видях отново тази жена в салона на Анкара Палас. И при нея беше онзи мъж, който беше за мене един призрак на страх, мъжът с гладкото младо лице. Аз не бих могъл да се закълна, че това действително беше лицето на преследвача от времето на бясната гонитба с колите, и въпреки всичко, ако все още можех да вярвам на очите си, нямаше никакво съмнение в това за мене! И сега сър Хю с бегло злорадство спомена за изчезването на една германка от посолството. Защо така натрапчиво свързвах момичето от ABC с изчезналата от посолството? Може би не съществува изобщо никаква връзка! Може би всичко беше само плод на моята свръхнапрегната фантазия!

От онази нощ, в която бях унищожил всяка улика, доказваща, че аз и Цицерон сме едно и също лице, не се беше случило нищо. Една седмица беше изминала. Великден 1944 година. Но тъкмо тази липса на събития ми се струваше неестествена, късаше нервите ми.

Бях напуснал къщичката, която в една смесица от ирония и гордост бях нарекъл вила „Цицерон“. Езра, моята любовница, живееше в една малка стая в стария град. Два от куфарите ми — тези с шитите по мярка костюми, първокласното бельо и елегантните обувки — бяха при нея. Парите си бях оставил в една касетка в банката. Счупената „Лайка“, металните пръчки на моя „статив“ лежаха някъде на дъното на реката. Бях ли действувал само в момент на паника? Имаше ли основание в действителност за каквито и да било опасения? Бях ли престанал много рано?

Сър Хю беше приятелски настроен и равнодушен както винаги — един господар, който беше далеч от света на своя слуга на хиляди километри. Струваше ми се понякога, че леди Мери, от чието око винаги се плашех, ме наблюдава зорко. Но после сам се успокоявах, че само си въобразявах. Ако изобщо имаше нещо необикновено, то това беше само фактът, че не можех да намеря въобще Мойзиш. Непрекъснато се опитвах да се свържа с него. Но може би е бил на служебно пътуване до Берлин. Така беше един път, преди месеци. Той не беше задължен да ме информира предварително. Трябваше да се примиря.

Докато сър Хю закусваше, отидох в кухнята. Изведнаж имах много свободно време. Месеци наред бях водил двоен живот, като гаваз и като шпионин. Сега ми се струваше, че бях съмнителен за всекиго, понеже постоянно се маех из къщата, без истински да съм зает с работа. Маноли Филоти, готвачът, беше доволен, че има един партньор за разговори. Той беше винаги готов да разпространява най-новите слухове.

— При германците пак е дезертирала една жена — разправяше той с важна гримаса на лицето.

При това не беше нещо необикновено, че персоналът на посолството знаеше тези неща.

Във всяко посолство, при приятели и неприятели, работеха местни хора. Между тях се въртеше голяма търговия. Турските служители при германското посолство купуваха от турските служители при американското британското или съветското посолство уиски или водка и доставяха в замяна рейнско вино или „Мозел“. Дамите и господата от посолствата пиеха виното, уиските или водката, можеха да предполагат откъде идват, но никой не задаваше въпроси. И слуховете, приказките, най-новите клюки минаваха по същия път, както уиските, водката и виното.

— И аз вече чух — промърморих аз.

— Знаеш ли коя е тя? — питаше Маноли. Поклатих глава. Той се усмихваше доволен, че може да ми каже нещо ново.

— Това е една секретарка. Казва се Корнелия Кап.

За пръв път чувах името на моята неприятелка. Но името не ми говореше нищо. То още не принадлежеше на момичето от ABC, което беше интимно с един мъж, от чието лице аз се страхувах. И въпреки това в подсъзнанието си чувствувах някаква зависимост, която означаваше опасност.

Следобед поднасях чай в работния кабинет на сър Хю. Мистър Бъск, неговият пръв секретар, беше при него.

Когато влизах с таблата в ръце, чух едно изречение от техния разговор:

„… заведена със самолет в Кайро. Разпитват я по всички правила на изкуството…“

Това беше мистър Бъск, който съобщаваше. Той замълча, когато аз влязох. Безшумно поставих сервиза, налях чая, сложих подноса със сладки на място и излязох.

Главата ми се замая. Това беше едно изречение, което висеше във въздуха, което можеше нищо да не означава. И при все това то ми въздействуваше. Аз усещах опасността, като че ли можех да я хвана с ръка. Корнелия Кап е момичето от ABC, тя е, която има връзка с Мойзиш! Тя може да знае, че Цицерон е камериерът на британския посланик! Именно нея сега разпитват в Кайро по всички правила на изкуството! Аз нямах никакви съмнения вече! Бях сигурен, че не си въобразявах вече всички тези зависимости! Притежавах свръхчувствителния усет на онзи, когото преследват на живот и смърт!

И точно тогава видях мъжа с младото гладко лице.

Той стоеше на ул. „Ахмед Агаоглу“. На тази улица е входът за персонала и доставчиците на британското посолство. Дали вече се знаеше, че Цицерон работи в британското посолство и принадлежи към съсловието, което трябваше да ползува задните врати? Портиерът в Анкара Палас беше казал, че мъжът се казва Сиърс или нещо подобно. Неговото име можеше да ми е безразлично. Никога не узнах истинското му име, дори и по-късно. За мене то остана „Сиърс или нещо подобно“.

Не знаех колко дълго вече чакаше този Сиърс. От момента, в който случайно го забелязах, той остана там повече от час. След това напусна мястото и тръгна бавно надолу по улицата към центъра.

Облякох бързо палтото си, напуснах къщата и побързах след него. Когато го видях пред себе си, останах на известно разстояние зад него. Беше ми все едно какво би мислил сър Хю, ако тъкмо сега би имал нужда от мене и не ме намери. Сиърс вървеше като някой, който имаше нужда от движения на чист въздух в падащата привечер. Той не бързаше и не се оглеждаше.

Едва на бул. „Ататюрк“ той взе такси. Когато таксито тръгна, започнах да тичам. Задъхан, успях да взема следващото такси на площада.

— Карай след този! — и бутнах на шофьора една банкнота, която го накара бързо да се подчини.

Този път в колата зад Сиърс бях аз. Това пътуване беше спокойно. Той не знаеше, че този път той трябваше да се освободи от един преследвач. Завихме по „Мармара Сокаги“. След това колата на Сиърс спря в една странична улица пред една кооперация.

— Карай покрай него!

Видях как той плати на шофьора и слезе. Влезе в сградата.

— Спри! Чакай на следващия ъгъл! Слязох. Рискувах да бъда забелязан от Сиърс.

Какво имах да загубя? Ако той вече ме познаваше, беше все едно. Ако не, нямаше да му направя впечатление.

Влязох в къщата, прочетох имената на вратите. Тук живееха много чужденци. Това беше модерна сграда, предпочитана от чиновници в посолствата и търговци. Името Сиърс не открих никъде. Обаче имаше достатъчно имена, от които се виждаше, че техните притежатели бяха англичани или американци.

Когато Сиърс влизаше, видях, че в ръката си държеше връзка с ключове, следователно той живееше тук. Ясно беше, че той знаеше къде трябва да ме търси, а аз — къде можех да го намеря.

Таксито ме закара близо до посолството. Никой не ме бе търсил.

Дни наред по всяко свободно време наблюдавах къщата, но Сиърс, или както и да се казваше той, не се яви вече. Имах време за моите мисли. Пресмятах шансовете си. Какво можеше да знае Корнелия Кап? Какво би могла да съобщи на англичаните в Кайро? Тя би могла вероятно да каже, че Цицерон е идентичен с камериера на сър Хю! Но това би било само едно твърдение, а не доказателство. Какво биха направили англичаните? Биха могли да претърсят стаичката ми. Там вече нищо не можеше да се намери. Всичко, което би могло да бъде съмнително по отношение на мене, беше отстранено. Даже и крушката от сто вата беше разбита. Можеха да ме наблюдават — но аз бях сигурен, че за сега нямаше още нищо от този род, иначе бих забелязал това. Всеки ден отивах в страничната уличка на „Мармара Сокаги“ и нареждах нещата така, че да мога да забележа, ако някой ме преследваше. Нищо! Никой! Трябваше само да издържа, тогава всяко съмнение по отношение на мене щеше да изчезне като в пясък. Това беше въпрос на нерви!

За да мога да живея в близкото бъдеще като богат и несмущаван от нищо човек, трябваше още веднаж, за последен път, да запазя нервите си!

Тогава отново видях Сиърс!

Той идваше към мене с една жена. Тя беше с черна, късо отрязана коса, носеше английска униформа на жените от морската служба (Уомънс роял навал сървис), вероятно сътрудничка на женските помощни органи на британските военноморски сили.

Бях във входа на една сграда, наблюдавах само Сиърс, а не жената. Едва когато те влязоха в къщата моите нерви трепнаха!

Бях гледал след Корнелия Кап в ABC, когато с Мойзиш мина покрай мене, след това в Анкара Палас, когато вървеше със Сиърс. Корнелия Кап имаше дълга руса коса. Тази жена носеше къса фризура, косите й бяха черни. Но цялата й походка, държане, начинът, по който вървеше до Сиърс и говореше интимно с него, издаваха цялата заблуда. Жената в британската униформа беше Корнелия Кап!

Най-после, на другия ден, можах да вляза във връзка с Мойзиш. Ние се срещнахме още същата вечер.

Минах по стария път през градината на посолството, покрай къщичката на градинаря. Мойзиш ме очакваше на входа на сградата, в която се намираше бюрото му. Бяхме сами. Беше един час преди полунощ. Той изглеждаше като болен.

Нито следа от неговата обикновена жизненост. Лицето му трепкаше нервно.

— Вие дни наред не бяхте в Анкара?

— Бях в командировка по служба. Обяснението трябваше да звучи безразлично, но той не можеше да прикрие нервността си.

— Не ще мога да работя повече за вас — казах аз бавно.

— Вие имате вашите основания.

— Случайно ви срещнах в ABC. Една жена беше с вас. Какво знае тя за мене? — попитах аз.

Той мълчеше. Хвърли изпитателен поглед към мене.

— Може ли тя да стане опасна за мене?

Той се съвзе от мислите си. Гласът му беше дрезгав, когато отговори:

— Тя нищо не знае…

Погледнах го твърдо.

— Знам всичко! Тя е дезертирала, нали? Казва се Корнелия Кап…

Той не се помръдна. Лицето му беше застинало като маска.

— Какво знаете? — попита той с беззвучен глас.

— Дезертирала ли е Корнелия Кап или не?

— Тя е изчезнала. Ние не знаем къде е… — той каза това тежко, почти против волята си. Това беше поражение за него и не му беше леко да го признае пред мене.

— Тя беше ваша секретарка. Той кимна с глава.

— Жената, с която аз често говорех по телефона?

Той не ми отговори.

— Какво знаете? — запита най-после той.

— Тя е при англичаните. Мога да ви покажа къщата, в която можете да я намерите — отговорих аз.

Той остана като закован на мястото си. След това се изсмя, един нервен, горчив смях.

— Да я отвлека ли? Ние сме в една неутрална страна! И ако я срещна на улицата, трябва ли да я хвана за косата и да я довлека тук?

Мойзиш беше пред избухване. Не направих нито една гримаса, казах само иронично:

— Тя не е вече руса. Тя е с съвсем къса, черна коса, за да можете да я влачите за нея. Какво знае тя за Цицерон?

Ръцете му се вкопчиха една в друга.

— Тя нищо не знае.

Беше ми казал вече това.

— Тя знае, че има един Цицерон, повече нищо — тихо допълни той.

— Надявам се да е тя — казах аз, но не бях убеден. — Мога да ви дам адреса, на който се намира тя.

Описах му сградата близо до „Мармара Сокаги“ му казах:

— Аз съм сигурен, че тя е там при младия мъж, който веднаж беше по следите ни. Той изглежда не е само един добър приятел…

Мойзиш не отговори. Ние мълчахме, докато мълчанието стана непоносимо.

— Имам да получавам още пари от вас — казах аз.

Той стана бавно, като че ли това му струваше голямо напрежение, взе една пачка банкноти от касата си и ми ги подаде.

— Доволен ли сте?

Взех пачката пари и без да ги преброя, тръгнах към вратата.

— Ние няма да се видим повече — казах аз.

Той не отговори.

Погледнах го. Той хапеше горната си устна. Няма да му е лесно да дава отчет в Берлин за Корнелия Кап.

— Довиждане, господине — сбогувах се аз. За последен път бях в германското посолство.