Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (8)

РОЛЯТА НА КОРНЕЛИЯ КАП

Много години по-късно, когато отново срещнах Езра и отдавна бяхме далеч от всякакви желания, приключения и мечти, тя се усмихна и каза:

— На Мара даде пътя, мене можеше да ме въртиш на малкия си пръст, но за жената, която беше всъщност важна за тебе, ти изобщо не се погрижи. Ти даже не си знаел за съществуването на Корнелия.

— Сега тъкмо ще наваксам това — отговорих й аз.

И аз наваксах, като че ли исках да съживя отново стария Цицерон от 1944 година. Аз се ровех в живота на Корнелия, както по-рано се ровех в писмата на зетя на Рибентроп и после в касата и нощното шкафче на сър Хю. Макар че всичко това не можеше вече да ми бъде от полза, горях от любопитство да намеря обяснения. Понякога ми се струваше, че Корнелия беше само някаква измислица и нейното действително съществуване трябваше отново винаги да доказвам сам на себе си.

Каква беше Корнелия? Как се беше държала тогава, когато беше заплашителната сянка за мене. Аз исках да знам всичко за нея!

— Питайте Зайлер, той пръв я доведе от София в Анкара! — насочи ме към него един служител на германското посолство.

Зайлер — спомням си за него. Аташе по печата при фон Папен. Едър, широкоплещест, тъмнорус мъж. С Мойзиш се бяхме срещнали веднаж в жилището на Зайлер. Там аз предадох филмите, които доказваха пропадането на британските планове за десант при Солун. Тази среща на „задните стълби“ не беше пълна с напрежение, както другите в колата на Мойзиш. Една вечер в мъжка компания. Пихме уиски, бяхме в добро настроение. В стаята имаше роял. Мойзиш каза:

— Вие сте ми разказвали, че сте пели със сър Хю. Знаете ли изобщо да пеете?

— На вас, германците, трябва всичко да ви се доказва — ухилих се аз и запях моите арии с акомпанимент на пианото и звънтенето на чашите.

Това беше прекрасна шумна вечер!

Зайлер, притежателят на това жилище, беше довел Корнелия в Анкара. Исках да знам дали това беше истина. Исках всичко да знам, даже и сега, макар че беше вече 1961 година! Намерих Зайлер. Той живее в Германия, край Нюрнберг. Не притежава вече роял, но затова пък има кокошки. Станал е притежател на птицеферма. Аз му изпратих моите въпроси чрез посредник. Моят немски език не е така добър, за да мога сам да разговарям, а и нямах средства за пътуването.

Към мозаичните камъчета, от които исках да изградя портрета на Корнелия, се прибави и една магнетофонна лента. Седях в моето жилище в Истанбул — бившият шпионин слушаше разговор, който възкресяваше миналото му. По стените висяха мои снимки: Елиаза Базна в различни пози и преди всичко във фрак, като певец. Свидетели на моята суетност! Аз седях в халат на цветя, сам опротивял на себе си от моята еднообразна еснафщина, слушах съобщението от миналото, предизвикано от въпроси, които могат да се поставят само с известни познания от днес. Аз дебнех и собствените си мисли, които идваха в главата ми при слушането на лентата. Като че ли еснафската уютност на моята стая изчезваше. Плъзгащият се шум на развиващата се лента в паузите на разговора късаше нервите ми, като че ли всичко това се случваше тогава, когато всичко беше за мене решаващо.

— Каква длъжност имахте през 1944 година в германското посолство в Анкара?

— Бях аташе по печата.

— Какви бяха отношенията ви с Мойзиш?

— Ние бяхме приятели.

— Работили ли сте заедно с него?

— Когато се случеше.

— Как се удаде на Корнелия да стане секретарка точно на Мойзиш?

— Това беше случайно.

— Странна случайност. Но тъкмо вие сте довели Корнелия в Анкара.

— Мойзиш имаше нужда спешно от една втора помощничка. Той имаше секретарка и търсеше още една.

— Защото сведенията на „Цицерон“ му създаваха много работа?

— Да.

— И той ви изпраща в София и ви казва: Виж, моля те, дали не можеш да намериш една секретарка. И вие попадате на Корнелия Кап. Тя още в София е работила за американците. Сама е признала това.

— Откъде да знам аз тези неща? Това, което ми казвате, е глупост, безсмислица! Мойзиш не ме е пращал в София, за да му търся секретарка. Всичко беше една случайност!

— Аз не вярвам на случайности!

— Какво вярвате вие и какво не, не ме интересува. Аз бях в София по моя работа.

— Защо?

— За да направя покупки. Материали за копиране, материали за телетайп — неща, които тогава се получаваха много трудно от Берлин и които в София бяха много евтини.

— И Корнелия сама ли ви се представи?

— Аз живеех в хотел „България“. Той беше запазен за германци. Там живееха и членове на посолството. Търговски аташета, офицери с разни мисии.

— И Корнелия Кап?

— Да.

— Също една случайност?

— Тя живееше с родителите си там. Баща й беше генерален консул при немското посолство в София.

— А тя?

— Корнелия беше секретарка в посолството.

— Благодарение на бащата?

— Тя беше добра служителка. Всички потвърждаваха това!

— Елиаза Базна, наречен Цицерон, може да ви каже колко добра служителка е била тя!

— Аз се запознах с нейните родители в салона на хотела. Много приятни и почтени хора. Кап беше дипломат от старата школа. Той бил генерален консул в Бомбай, после в Кливленд…

— Всичко това ми е известно. На колко години е?

— Около петдесет. Човек на дълга. Много добродушен.

— Преди всичко към дъщеря си.

— Това е така. Имах чувството, че той чете всяко желание в очите й.

— Също и желанието й да стане предателка в Анкара?

— Какво е виновен бащата за това? Знаем ли причините, поради които момичето е тръгнало по този път? Аз не мога да произнасям присъда над нея.

— Тя беше хубава, нали?

— Много привлекателна, току-що навършила двадесет, мисля.

— Тогава е трудно да се прави отрицателна оценка.

Лентата се въртеше и въртеше, а аз слушах в Истанбул какво си спомняше днешният птице-фермер Зайлер. Аз си представях много добре как бащата Кап, добрият човек на дълга, обожава своята дъщеря, нежната блондинка, която се готвеше да ме унищожи!

— Когато говорехте с Кап, Корнелия винаги ли присъствуваше?

— Да, така се случваше.

— Тя е организирала всичко така.

— Това не се забелязваше. Кап ме запита дали неговата дъщеря не би могла да получи работа в Анкара. Турция беше все пак неутрална страна, докато в София атмосферата беше нагорещена.

— И вие веднага казахте, ето моят приятел Мойзиш, агент на службата за безопасност на райха, зает с прочутата операция „Цицерон“, има толкова много работа, че Корнелия ще може добре да му помага.

— Не беше чак така! — Как се разви всичко?

— Аз казах, че за неговата дъщеря може да се намери някаква работа в Анкара и че с удоволствие си предлагам услугите. Аз знаех колко спешно Мойзиш търсеше още една помощничка.

— Вие се хванахте на въдицата й!

— Вие си позволявате да смятате, че генералният консул Кап е бил в течение на работите на Корнелия?

— Защо не?

— Той беше един честен човек! Той беше нещастен до смърт, и когато узна всичко, умря от мъка!

— Тогава тя е подвела, първо, баща си и той, от своя страна, без да знае, вас!

— Аз само се постарах да се отнеса добре към един по-възрастен колега, на когото трябваше да имам доверие. Аз казах, че в момента имам пред вид едно място, което изисква абсолютна дискретност и доверие.

— И Корнелия извика веднага: „Аз съм най-подходящата за това!“

— Не. Корнелия не каза нищо. Тя седеше съвсем тихо при нас. Отговори г-н Кап. Той беше на мнение, че дъщерята на един стар чиновник на външното министерство на райха стои вън от всякакво съмнение.

— И тогава вие казахте, че се касае за работа в операция „Цицерон“!

— Такова нещо не съм казвал!

— Вие никога ли не сте говорили за аферата „Цицерон“, за която се говореше във всички немски дипломатически кръгове, както за някакво любовно приключение на Гьобелс?

— Никога не съм споменавал псевдонима. Никога не съм говорил за Цицерон. Само…

— Какво само?

— Между другото съм изпускал, че знаем доста подробности. Но не пред Кап! А пред други в София.

— Естествено, на други, само не на Кап. Излизали ли сте с Корнелия?

— Боже мой, не правете от това приключен-ски роман! Аз отпътувах обратно в Анкара и казах на Мойзиш, че имам нещо за него. Дъщерята на генералния консул, отраснала в Америка, говори английски език като роден. Мойзиш каза веднага: „Тя трябва да дойде тук. Точно такава ми е необходима!“

— Защо той прояви такава ревност.

— Той е темпераментен. Неговият приветлив австрийски характер…

— И тя дойде?

— Тя бе проверена. От отдел личен състав на Министерството на външните работи. От службата за безопасност на райха. В края на краищата беше служба, която е под ведомството на Калтенбрунер.

— И всички установиха, че Корнелия бе най-подходящата?

— Тя дойде в Анкара през януари 1944 год.

— Така значи беше постигнала целта си. Моята противничка беше на мястото. Как ли е ликувала! Но магнетофонната лента го предаваше другояче.

— Аз и Мойзиш я посрещнахме на гарата. Тя слезе — и сега бях неприятно изненадан.

— Защо?

— Нали аз я бях препоръчал. Бях я описал: мила, красива, елегантна. Когато слезе от влака, ние я гледахме поразени. След това Мойзиш ме погледна така, като че ли се съмняваше в разума ми.

— По-нататък! Вие бяхте неприятно изненадан.

— Тя имаше ужасен вид. Косата й висеше по лицето, неподдържани мръсни ръце и нокти.

— След дълго пътуване по влака.

— Но не! Не можеше да бъде във връзка с това. Аз имах впечатлението, че й се бе случило нещо по пътя, което трябваше съвсем да я е разстроило, така че тя да не обръща внимание на своята външност.

— Може би е искала да се избави от шпионските поръчения? Може би американците, за които работеше, я бяха тормозили по пътя. Може би тя е била под натиск? Тя се беше впуснала в нещо и може би сега не искаше да продължава, а я принуждаваха.

— Аз не знам. Ние не можехме да си обясним нито вида, нито поведението й.

— По-късно тя промени ли се?

— Външно да. Мойзиш я упрекваше за външността й. Тя преглътна. Но смятам, че го мразеше, защото с това той нарани нейното честолюбие. Но иначе…

— Какво иначе?

— Беше трудно с нея. Не можеше много да се направи. Тя не се смееше. Беше безучастна. Апатична. Точно противно на нейния характер в София. Един съвсем друг човек. Мойзиш предлагаше да й намерим един мъж — може би това да е причината. Беше лошо с нейната истерия…

Магнетофонната лента свърши. Въпросите водеха до отговори, които ми показваха една Корнелия, каквато не бях очаквал: една Корнелия с много различни лица — едно красиво, отчаяно момиче, една истеричка, която се изоставяше, за да се поддържа след това прекалено.

Друга лента.

Само за мене ли беше загадка това момиче или също и за хората, с които беше в най-тесен контакт?

Потърсих сведенията си от Сан Диего в Калифорния, изказванията, които Корнелия Кап бе направила сама. Тя говореше:

„… моето истерично поведение не беше нищо друго, освен една маневра за заблуждение от моя страна. Аз играех на истеричка, за да прикрия моята вътрешна нервност и безпокойство. В края на краищата живеех с постоянния страх, че може да бъда открита. Ако се бях държала като нормален човек, тогава бих направила впечатление в дните, когато напрежението се повишаваше почти до непоносимост. Но така винаги изглеждаше, че съм истерична…“

Корнелия, която искаше да ме хване, се правеше на истеричка — също както и аз пред Езра минавах за ледения шпионин. Аз допълнително почувствувах сходството на нашите характери.

Но намерих едно място в нейните обяснения, което ме изплаши. Там тя казваше:

„По време на моята работа в Анкара трябваше да вземам таблетки, защото моята дейност късаше нервите ми. Връзките на баща ми не биха ме спасили от бесилото, ако бяха ме хванали.“

Наистина ли тя играеше само пред другите. Не заблуждаваше ли и себе си, своето съзнание, своя страх, своето честолюбие под възбуждащото влияние на таблетките?

Седях в моята превзета уютност, заобиколен от сведения, магнетофонни ленти и турски украшения. Какво щеше да стане, ако се отвореше вратата на стаята и влезеше Корнелия, сега на края на тридесетте, отритната като мене?

Аз бих й казал:

— Да си признаем, че беше пагубен занаят! Използуваха ни, както аз използувах моя фотоапарат! Имахме ли наистина чувството на задоволеност? Чувствувахме ли се наистина така важни, така решителни, така великолепни? Нали повечето време прекарахме само в това да крием нашия страх.

Би ли признала Корнелия? Може би с ирония бих я попитал: — Какво ви заплатиха за това, за да забравите страха?