Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (2)

КАМЕРИЕР НА БРИТАНСКИЯ ПОСЛАНИК

Избягвах да се преуморявам. Всяко движение, което правех, беше бавно, за да не ми треперят ръцете. Беше ме обхванал страх. В този момент всеки, който би ме видял, би разбрал, че не може да ми се има доверие. Но когато мистър Бъск ме въведе в работния му кабинет, посланикът не ме погледна. Сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен можеше да си представи, че сега щеше да му бъде представен неговият противник, ако има шесто чувство (а той не притежаваше такова) поне по отношение на своя бъдещ слуга, който стоеше в обществено отношение много по-долу от него. Аз бях за него не повече от кърпа за бърсане на праха и четка за дрехи. Страхът ме напусна изведнаж.

— Сър, това е Елиаза — каза мистър Бъск. Сър Хю ме погледна за миг, кимна с глава, повика мистър Бъск при себе си, подаде му един документ. Те си размениха многозначителни погледи. Изглежда, че бяха на едно мнение относно важността на документа.

— До утре сутринта ще го прегледам и оценя — каза мистър Бъск.

Той щеше да вземе документа със себе си. При това той беше поканен тази вечер при съветския търговски аташе. Тази сутрин трябваше да изгладя смокинга му за вечерята.

Мистър Бъск сложи документа в чантата си. Аз не погледнах към него. Той напусна стаята. Знаех вече, че още тази вечер щях да прочета документа. Стоях като замръзнал на скъпия килим, готов да изтърпя огледа от страна на моя бъдещ господар. Стаята беше с висок таван, наредена с вкус — тапети, кожена гарнитура, бюро и зад него един джентълмен, много изискан, който не кашляше, а само се покашлюваше, който не се смееше, а само се усмихваше, който не свиваше юмруци, а само самоуверено допираше върховете на пръстите си. Една тънка осанка, слабо лице, високо бледо чело, подстригани мустаци. Той леко би се засегнал, ако някога узнаеше за моята измяна, но той щеше да се ядоса, ако аз не бях забелязал някоя прашинка на неговото сако. С тих глас той ме попита за моята досегашна работа. Повторих онова, което бях разказал по-рано на мистър Бъск, но и тук не споменах нито една дума, че съм бил прислужник у зетя на Рибентроп. Това беше само една малка проверка. Той се осланяше напълно на препоръките на своя първи секретар.

— Кога бихте могли да започнете? — той имаше тих, приятен глас. Сигурно понякога пееше тайно романтични песни, когато седеше до рояла.

— Веднага, ваше превъзходителство отговорих аз.

Той кимна с глава и това ме накара да разбера, че моят отговор бе задоволил посланика. Направих поклон, обърнах се и напуснах стаята. Тази вечер трябваше да бъде последната от моята служба в къщата на Бъск.

Мара беше много объркана, тя пламтеше цялата. Беше прогонила всяка мисъл за бившия си годеник като едно досадно насекомо. Тя по-често беше на врата ми, отколкото моите четиринадесет връзки. Тази вечер Мара като че ли имаше безброй ръце. Фантазията й да измисля нежности нямаше граници. Връх на нейното престараване беше сготвянето на моето любимо ястие — имам-баялдъ, което се яде студено, приготвено от сини домати, с домати и лук в зехтин.

Тази вечер за мене тя беше направила и баклава. Бяхме в кухнята на Бъск. Бебето спеше в кошчето. Неговите родители бяха на прием у съветския търговски аташе. Гледах сръчните ръце на Мара, която приготвяше ястията. Лампата в кухнята светеше студено и ясно, това беше най-силната крушка в къщата. Мара мъркаше като котка.

— Ти ще ме посещаваш често, нали?

Аз станах, взех една табла и казах, че веднага ще се върна. Излязох бързо от кухнята, тичах през тъмната къща.

Мистър Бъск имаше своите навици. Аз ги знаех. Това, което търсех, намерих в бюрото му. За мене отдавна не представляваше никаква трудност да го отворя. Взех чантата и извадих от нея документа, който Бъск беше взел със себе си. Чантата оставих обратно в бюрото. Поставих документа върху таблата, отгоре една салфетка. От масичката за пушене взех шише коняк с две чашки и занесох всичко в кухнята.

— Много добре, че донесе нещичко за пиене! — засмя се Мара.

Но тя се разочарова, защото питието не беше уиски. Аз оставих коняка настрана, вдигнах салфетката, поставих таблата на кухненската маса, точно под лампата. Мара престана да се занимава с баклавата. Тя ме гледаше с широко отворени очи. Аз отидох до един от съдовете, които висяха на една лавица над печката, и извадих от него моята „Лайка“. Това беше стар фотоапарат, същият, с който досега бях фотографирал моите деца. Фотографирах документа страница по страница. Трябваше да се кача на един кухненски стол, за да мога да направя снимките отвесно, отгоре. Беше ми много неудобно така, стойката ми при това много смешна. Разбрах, че трябва да измисля нещо друго.

— Аз си знаех — шепнеше Мара.

Не й обръщах никакво внимание, бях се съсредоточил в апарата, за да направя най-ясни снимки. Като че ли между другото й казах:

— Искаш ли Турция да бъде въвлечена във войната? Ти сигурно не искаш това!

Тя не отговори нищо. Ръцете ми работеха съвсем спокойно и сигурно. Това се дължеше единствено на присъствието на Мара. Да се държа студено и безразлично в нейно присъствие ми беше лесно. Тогава страхът не ме гнетеше. Когато свърших, поставих камерата обратно в съда, занесох документите заедно с шишето коняк, което ние не бяхме докоснали, обратно в кабинета и поставих всичко на мястото му. След това се върнах в кухнята. Мара все още втренчено гледаше гърнето, в което бях поставил фотоапарата.

— Там никой никога не би го потърсил — пошепна тя.

— Ти можеш спокойно да говориш високо — казах аз.

Само преди половин час бях скрил апарата в съда в случай, че семейство Бъск се върнеха по-рано в къщи. Мара беше много развълнувана.

Нейната нервност ми даваше сили да бъда спокоен. Аз се усмихвах и тя ме смяташе за авантюриста, който искаше да вижда в мене.

— Не забравяй баклавата — казах спокойно аз.

Като се наведе отново над деликатеса, тя каза много развълнувано:

— Ти си от турската тайна служба.

Аз се усмихвах непрекъснато. Аз бях частна тайна служба, студена мутра, невъзмутим и преди всичко — тайнствен. Наглед спокоен, седях до кухненската маса, но коленете ми трепереха под масата. Нямаше време да прочета документите, които бях фотографирал. По-късно узнах тяхното съдържание.

Това беше меморандум, в който англичаните бяха събрали материал за доставките, които американците бяха дали досега на руснаците.

Беше един безкраен списък. Ако германците притежаваха този списък, той щеше да им покаже какви огромни усилия полагаха съюзниците, за да се подпомагат взаимно. По-нататък в меморандума се казваше, че в края на октомври 1943 година в Москва ще се свика конференция. „Руснаците ще настояват за влизане на Турция във войната срещу германците. Ви-шински вече е заявил, че една такава акция от страна на Турция ще извади петнадесет германски дивизии от Източния фронт…“

Мара ми сервира баклавата. Ние ядохме с апетит. Аз обгърнах момичето в магията на голямото приключение, а край нас спеше бебето на Бъск, едно малко вързопче британски живот.

— Опасността ме привлича — казах аз. — Понякога изпитвам отвращение да мамя другите, но добре, че поне ти си при мене. Правя всичко това за моята родина!

Аз се разпалвах в мисли и вяра за моето собствено значение и за моята мисия.

— Обичаш ли ме? — попита Мара.

— Да! — отговорих аз и сам вярвах в това. Бях едновременно безсрамен и несигурен.

Бях алчен в стремежа си към целта и се страхувах от пътя, по който трябваше да вървя, за да постигна целта си.

На другата сутрин постъпих на работа при сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен.

Резиденцията на посланика се намираше на хълмовете на Джанкая. Една просторна сграда, английско владение в края на анадолската степ. До него се намираше и самото посолство. Бъ-тлерът (той се казваше Зеки) трябвате да ми покаже къщата. От него узнах, че сър Хю предпочита да работи повече в частния си кабинет, отколкото в посолството. Вероятно той пазеше там и секретни документи.

Работният кабинет се намираше на първия етаж. Точно под него беше кухнята. Обаче килимът в кабинета щеше да заглушава стъпките ми. Никой не би чул, ако някой се движеше в кабинета на сър Хю в негово отсъствие. Това беше моята първа мисъл. До кухнята в партера се намираха стаите на прислугата, също и малката скромна стаичка, която бе определена за мене. Аз веднага прецених разстоянията между отделните стаи. Коридорите в отделните етажи биха дълги. Две стълби водеха от партера нагоре за втория етаж — при нужда можех да избирам. В преддверието на партера бяха ока-чени две картини — на крал Георг VI и на кралицата. По която и стълба да бързах за моята стаичка, трябваше да мина покрай една от картините. В случай на нужда би могло да се скрие нещо зад тези картини.

На втория етаж се намираха отделните спални на съпружеската двойка и спалнята на тяхната дъщеря, както и отделните бани на господарите. Установих, че от банята на посланика до моята стая се отива за не повече от една минута, а от банята до работния му кабинет, който беше на етажа по-долу — за около три минути, без да се движа бързо. Оттам до моята стая имаше още две минути. Бях сигурен, че негово превъзходителство принадлежеше към хората, които се къпеха с удоволствие. В това ние си приличахме много, колкото и да би го засегнало това. Тъй като моето задължение беше да му приготвям банята и да му помагам при обличането, щях да имам време да взема ключа от касата, който той най-вероятно носеше в себе си. Това беше моето второ заключение.

Бътлерът предаде спалнята и гардеробите на моите грижи. След това ме остави сам. В гардеробите намерих 25 костюма — официални, празнични, всекидневни и спортни. Имам слабост към хубавите платове. Моите пръсти се плъзгаха по костюмите на посланика с любов. От гардеробите се носеше едва доловимо тръп-чиво ухание от мъжки парфюм. Пръстите ми се плъзнаха в джобовете на костюмите. Намерих само таблетки за урегулиране на храносмилането.

Върху масата за обличане лежеше една започната рисунка. Тя представляваше изгледа към града от прозореца на спалнята надолу по хълма. Наслаждавах се на лекотата на ръката, която бе направила тази рисунка. Сър Хю беше художник-артист. С рисунката в ръка пристъпих към прозореца, отворих го. Вдишах дълбоко приятния въздух. Есента е най-хубавото годишно време в Анкара. Палещата, изсушаваща и парализираща горещина на лятото е забравена. Небето е ведро синьо. Температурата мека, а вечерната хладина освежаваща. Гледах надолу към тополите в подножието на хълма, видях игрището за тенис на посолството. Когато сър Хю щеше да се занимава там със своите спортни игри, аз щях да използувам времето за своите намерения. Това беше моето трето размишление.

Оставих рисунката настрана и затворих прозореца. Отидох при нощното шкафче и отворих чекмеджето. Намерих таблетки за сън и бях доволен. Затворих отново чекмеджето. Когато се обърнах, на вратата стоеше една красива жена. Големи, ясни очи, косата гладко сресана, уста, чиито ъгли изразяваха скептичност.

— Вие ли сте новият камериер?

— Да, миледи, моето име е Елиаза — поклоних се аз.

Това беше леди Мери, съпругата на сър Хю. Тя ме изгледа късо и мълчаливо излезе. Усещах, че пред нея трябваше да внимавам повече, отколкото пред посланика. Отново ме обхвана страх.

За да се окуража, взех рисунката и излязох от спалнята. Скрих я зад картината на крал Георг VI в партера. Чак след три дни отново я измъкнах и я поставих на старото й място на масата за обличане. Негово превъзходителство нито беше забелязал липсата на рисунката, нито бе изненадан сега от появяването й. Той само я гледаше замечтано. Той сигурно пишеше и стихове. Имах чувството, че го превъзхождам безкрайно. От сега нататък живеех като в сумрак.

Моята собствена сянка беше винаги зад мене и ме подтикваше. В седем и половина часа трябваше да събуждам посланика и да му поднасям чаша портокалов сок. Но моята сянка се навеждаше през рамото ми и се опитваше да открие британските тайни на нощната масичка.

На масичката лежеше една черна касетка, подобна на малко куфарче. Аз трябваше да приготвям банята за посланика. След събуждането си той оставаше винаги още половин час в леглото и четеше вестници или документи, които вземаше от черната касетка. Когато отиваше в банята, казваше ми кой костюм иска да облече. Аз трябваше да го извадя от гардероба, да прегледам копчетата, да го изгладя, ако беше измачкан.

Отидох при нощното шкафче, пипнах черната касетка — тя беше заключена. Докато посланикът слизаше долу на закуска, аз трябваше да занеса касетката в работния му кабинет и да я предам на секретарката му. Посланикът закусваше двадесет минути, обядът му траеше двадесет и пет минути, вечерята — най-много половин час. Човек би мстъл да си сверява часовника според навиците на сър Хю… Редовно след обяда той обичаше да свири на рояла в салона един час и половина. Преди вечеря той се къпеше още веднъж, през което време аз приготвях вечерния му костюм. На семейните вечери посланикът се явяваше винаги в смокинг, а жена му и дъщеря му бяха във вечерни тоалети.

Нагодих се към ритъма на този дом. През време на храненето нямах никаква работа. Обслужването при масата беше работа на Мустафа. Само когато посланикът даваше прием аз трябваше да помагам на Мустафа. Наблюдавах Мустафа. Той беше безразличен и предан, един весел човек, без много да се замисля. Той никога не би се усъмнил дори ако аз бих упоил сър Хю и бих го изнесъл пред очите на Мустафа от посолството. Мустафа щеше да мисли, че така би трябвало да бъде и че всичко си има причини.

Съвсем другояче стоеше работата с Маноли Филоти, готвача в къщата. Специалист по „стека“ и вечно придаващ си важност, той стоеше пред своите тигани като диригент пред оркестър, който винаги очакваше да чуе бурното одобрение на възхитената от неговото изкуство къща. Маноли Филоти се смяташе за дясната ръка на леди Мери и извън грижата му за рохко сварените яйца за закуска и фламбираните телешки дробчета той си беше поставил и допълнителното задължение — да хвърля будното си око и върху нас, другите гавази. Неговата стая беше до моята. За мое успокоение установих, че той не нощува в стаята си. Той имаше семейство и притежаваше жилище в града. Сигурно всяка вечер опъваше нервите на своята жена с хвалбите си за кухнята, в която смята, че е разрешил още веднаж някой важен проблем на британското кралство.

Бътлерът Зеки не беше нищо друго освен важен. Всичко, което лежеше под неговия вирнат нос, не го интересуваше. Той беше твърде много загрижен за стойката на своята глава, за да има време да се занимава с един такъв незначителен гаваз като мене. От тези личности се състоеше прислугата, с която аз имах допир и която би могла да наблюдава моето поведение.

Секретарката на посланика се казваше Луизе. Тя беше мила жена, коректна и внимателна, самата довереност, както желязната каса в нейното бюро. Аз внимателно наблюдавах тази желязна каса и се усмихвах на мис Луизе така, като че ли целият ми интерес беше насочен само към нея. Тя реагираше спокойно и студено и взимаше от ръцете ми черната касетка, която посланикът ми беше дал да занеса долу. Мис Луизе отключи желязната каса и аз вече знаех, че и за ключа от касата имаше определен ред и важеше специално правило: през деня, през работното време, той се пазеше от мис Луизе, а вечер и през нощта ключът се намираше под наблюдението на посланика. Мис Луизе постави черната касетка в желязната каса до една червена касетка, която се намираше вече там. След два дни престой в резиденцията на посолството имах вече представа за предназначението и целта на червената и черната касетка. Те бяха необходими поради особените навици на сър Хю, от които той не отстъпваше. В червената касетка неговите служители му донасяха всички актове, меморандуми, документи, телеграми, които той сам трябваше да чете, да обработва или оценява, т.е. най-важните. Служителите донасяха червената касетка от посолството в частната резиденция, защото посланикът предпочиташе да работи в частния си кабинет. Това, което не можеше да бъде разгледано и уредено веднага, се прибираше от мис Луизе в желязната каса през нощта. Но документите и актовете, с чието съдържание посланикът искаше да се запознае по-добре и по-спокойно, върху които той имаше намерение да помисли по-обстойно поради проблемите, които те засягаха, бяха изваждани от червената касетка и поставяни в черната. Сюр Хю можеше тогава да ги вземе със себе си в спалнята.

Дойдох до заключението, че бях открил нещо много странно: в сградата на посолството, която се охраняваше изцяло от строга охрана на британската секретна служба, се пазеха важни, но не особено доверени неща. В действителност важните документи лежаха през деня в червената касетка на масата на посланика в неговата частна къща и през нощта се прибираха от мис Луизе в желязната каса, която беше обикновен модел. И пред вратата на стаята седеше обикновено един уморен таен агент, треперещ от вечното нощно дежурство, с лошо стояща протеза в устата, която свиреше, когато той заспиваше, дишайки тежко.

Най-секретните документи се намираха в черната касетка на нощното шкафче на сър Хю. Той се занимаваше така интензивно до късно през нощта с тях, че трябваше да намира спокойствие само с помощта на сънотворни таблетки. Разбрах, че съм до извора! Спалнята на посланика беше моето царство.

Моята стая беше тясна, наредбата й съвсем скромна. Едно легло, един шкаф, една маса, един стол. Аз допълних наредбата. Купих си една крушка от сто вата, която завъртях в нощната лампа. Освен това купих четири метални пръчки и един метален пръстен. В пръстена можех да завинтвам моята камера и пръстенът можеше да се закрепи върху пръчките. По този начин имах един статив, под който да поставя всичко, което исках да фотографирам. Наглед пръчките и пръстенът имаха съвсем обикновено приложение, неподходящо за един истински статив. Две от пръчките служеха за закачалки на връзките ми в гардероба, а другите две забождах в две направени от мене дупки в стената до умивалника и те стърчаха като закачалки, на които аз окачвах кърпите за ръце, изтривалката и понякога чорапи за сушене. Металният пръстен във всекидневието си служеше за допълнително украшение на моя пепелник. Точно маркираните вдлъбнатини, които служеха за закрепване и завинтване на камерата, съвпадаха на онези места, в които се оставяха горящите цигари в пепелника. Накрая купих едно голямо парче восък.

Мара беше моето успокоение. При нея изплаквах душата си. Тя беше така хубава, нелюбопитна и вечно жадна за нежности.

— Защо не мога да бъда доволен! — сопвах се аз, като че ли тя беше виновна. — Платен съм добре, това е едно от най-добрите ми места досега. Защо не мога да се откажа от другите неща, защо си навирам носа, където не ми е работа?

Бях непостоянен — потиснатост и повишено настроение бързо се сменяха при мене. Мара стискаше ръката ми. Защото тя ме смяташе за турски патриот, в което аз самият почти вярвах, и си беше поставила за цел да ме окуражава. Нейният така прекрасен дрезгав глас шепнеше на ухото ми:

— Ти трябва да продължаваш! Така се страхувам за тебе! Но ти сега не можеш да се откажеш!

Тя нямаше понятие за какво говори, но продължаваше да говори и аз усещах нейните устни като милувка.

— Ти ще успееш! Ти си прекрасен!

Настроението ми веднага се промени. Усмихнах се с една суетна усмивка и започнах да разказвам за посланика, комуто бях задължен да бъда верен.

— Ти трябва да го видиш сутрин, когато става от леглото! Сбръчкан като панталон, изваден от торба, но той много бързо се оправя. Налива се с портокаловия сок, който аз му приготвям и поднасям в леглото, и неговите клетки отново се съживяват. След това се къпе и излиза от банята прекрасен, освежен за един нов одухотворен ден.

— Как говориш! — викаше Мара учудена. Бях въодушевен. Извадих три парчета восък от джоба на палтото си и й ги показах.

— Какво е това? — попита тя.

Моят комплекс за малоценност се развихри в хвалби.

— Отпечатъците от ключа. Обясних й как беше станало всичко. Негово превъзходителство беше в банята, плискаше се с наслада. Аз приготвях сивия му костюм в спалнята. На нощното шкафче видях една връзка с три ключа: от касата, от червената и от черната касетка. Направих отпечатъците. Остана малко восък на единия от ключовете. Отидох към гардероба, взех една от кърпичките за украшение от един костюм на сър Хю, изчистих с нея ключа и оставих отново връзката ключове на нощната масичка. В този момент той влезе в стаята, загърнат в хавлията си. Влезе така внезапно, че аз нямах време даже да се изплаша. Вдигнах кърпичката високо и оглеждайки я, казах, като се обърнах към негово превъзходителство:

— Трябва да се даде за пране, ваше превъзходителство…

Кърпичката беше снежно бяла. Той кимна с глава, но не беше ме чул. Огледа се и откри с облекчение ключовете, взе ги мълчаливо, пусна ги в джоба на хавлията и излезе. Веднага след това го чух да прави гаргара. Изтрих челото си с кърпичката. Обаче пред Мара пак се хвалех.

— Той прави гаргара колоратурно, ти трябва да го чуеш…

Наблюдавах отпечатъците с насмешка. Представях си колко изплашен е бил сър Хю, когато изведнаж в банята му е дошло на ум, че ключовете към неговите тайни лежат така свободно на нощното шкафче. Сигурно е изхвръкнал моментално от ваната! Бях се засмял до ушите и казах на Мара:

— Сър Хю е много чувствителен. Ако не бе загубил време да си наметне хавлията, щеше да се яви на вратата, когато аз държах ключовете още в ръцете си.

Седях с Мара на една пейка в малкия парк на Каваклидере. Тя се притискаше до мене и шепнеше:

— Знаеш ли какво бих искала да имам?

— Не знам — отговорих й отегчен. Тя въздъхна.

— Бих искала да имам едно малко жилище, в което да сме сами, да сме щастливи и там да бъда само за тебе.

— Ако всичко се уреди, скоро ще имаме едно такова жилище — прошепнах аз. Страстта, с която тя се хвърли след това към мене, ме изтръгна от моите мисли. Станах и съвсем делово я запитах.

— Кога отива мистър Бъск пак на прием?

— В други ден.

На определената дата посетих Мара. В бюрото на Бъск намерих един списък с имена, фотографирах го в кухнята. През нощта останах в стаята на Мара. Ние бяхме много щастливи, въпреки че трябваше да бъдем съвсем тихи. В джоба на палтото ми, което висеше закачено на кревата, беше камерата. Бях фотографирал имената на всички британски тайни агенти в Турция.

Измъкнах се от къщата в утринния здрач. Беше сутринта на 26 октомври 1943 година. Той стана решаващият ден. Реших още тази вечер да направя предложението си на германското посолство. Сега и аз желаех малкото жилище, за което Мара бе говорила.

Имах филм с общо петдесет и две снимки. Размислях каква цена да искам за тях. Този ден бяха много невнимателен слуга за сър Хю. Мисълта за парите ме замайваше и объркваше. Трябваше да внимавам и да се съсредоточа. Мислех — ще искам двадесет хиляди лири стерлинги. Тази сума ме зашемети. Нито за миг не помислих даже, че германците биха могли да отхвърлят моето предложение.

Трябваше да се представя съвсем сигурен и спокоен. При това аз трябва да забравя, че до преди половин година съм бил гаваз у съветника при посолството Йенке. Решаващото е да се представя съвсем сигурен, достоверен. Те трябва да бъдат уверени, че съм бил шпионин и никога нищо друго освен това. Те трябва да разберат, че всичко това отдавна вече съм го подготвял. Нетърпеливо очаквах края на моите задължения при сър Хю. Двадесет и шести октомври ми се видя най-дългия ден в моя живот. Беше 18 часът, когато напуснах британското посолство. Филмите бяха у мене. Портиерът-гаваз на германското посолство се казваше Петър. Той беше югославянин и ме позна веднага.

— Отново ли искаш да започнеш работа при нас?

— Може би — отговорих аз.

Едва прикривах възбуждението си. Беше 19 часът. Един цял час бях се опитвал напразно да се успокоя.

— Искам да говоря с г-жа Йенке — казах аз. Германското посолство се намира на бул. „Ататюрк“. Това е един свят за себе си. Вън, пред портите от ковано желязо, пътеки без настилка, шум, викове, свирки на коли, непрекъснато минават разбити коли, магаретари, босоноги селяни, дошли на посещение в града, просяци… Зад портите изведнаж ред, спокойствие, безукорна чистота, дървета, зелена ливада, цветни лехи. Британското и германското посолство бяха най-красивите сгради с паркове в града. Изведнаж трябваше да се усмихна при мисълта, която внезапно ме обхвана. Аз, Елиаза Базна, гавазът, щях да действувам скоро в двете най-прекрасни господарски владения в Анкара. И тъкмо тази комична мисъл успокои моите свръхнапрегнати нерви.

Петър беше вече телефонирал, той ме погледна.

— Можеш да отидеш.

Знаех пътя. Прие ме един гаваз, когото не познавах — може би моят заместник при г-н Йенке. Къщата на Йенке се намираше до една от сградите на посолството. Беше построена в ориенталски стил. Въведоха ме в салона и ме оставиха сам. Седнах на дивана, на който преди месеци се бях фотографирал със самоснимач-ката. Намерих всичко така, както беше по времето, когато бършех прах. Но госпожа Йенке, сестрата на Рибентроп, бе дообзавела стаята. Дълбоки меки кресла, тежки завеси, килими, в които човек можеше да потъне. Аз станах и дръпнах пердетата, запалих двете стоящи лампи и седнах в едно от креслата. Лицето ми беше в сянка. Трябваше все още да чакам. Ръцете ми бяха в джобовете, пръстите здраво стискаха филмите.

Инге Йенке беше към четиридесетте, нервна, честолюбива жена. Тъй като бях работил при нея, знаех, че вземаше лекарства от корените на българската беладона. Не винаги ми беше леко да се разбера с нея. Сега зная, че тя по-късно е починала от паркинсонова болест. Може би тя, сестрата на Рибентроп, още тогава беше болна и нещастна. И даже да е било така, тя не остави, не позволи никому да забележи това, нито на мене, гаваза. Тя беше горда жена. Когато влезе в салона, аз станах.

— Добър вечер — прошепнах аз. Тя ме погледна спокойно.

— Защо сте спуснали пердетата, Елиаза? Погледнах я в лицето и казах.

— Надявам се скоро да получа от вас много пари…

Лицето й не трепна. Ако моето държане й се е видяло странно, тя не показа никакво вълнение.

— Мисля, че нямам много време за вас — каза тя.

— Не е ли по-добре да седнем? — запитах аз тихо.

В погледа й личеше напрегнато внимание.

— Ние няма да седнем, Елиаза. По-добре ще бъде, ако веднага си тръгнете.

Престорих се, че не забелязвам нейното студено държане.

— Идвам от британското посолство. Исках да ви съобщя, че сега съм камериер на сър Хю. При дадените обстоятелства съм рискувал може би живота си, мадам, само за да ви видя.

Тя наведе глава напред, като че ли по този начин искаше да схване по-бързо смисъла на моите думи. Известно време беше тихо. Дланите ми се овлажниха. Най-после тя отговори бавно.

— Вярвам, че моят съпруг ще пожелае да ви види.

Останах в сянката на лампата. Бях много изтощен, за да мога да се радвам.

На времето бях чел писмата, които Алберт Йенке беше получавал от своя шурей Рибентроп. Бях сигурен, че за това ме уволниха тогава, въпреки че избягнаха да ми кажат истинската причина за моето уволнение. И ето сега трябваше отново да срещна Йенке. Но аз не притежавах чувство за неудобство.

Най-после съпружеската двойка се яви. Изглежда, те искаха по-късно да бъдат двамата свидетели на това, което щеше да бъде казано.

— Добър вечер, Елиаза — каза Йенке.

Не можах да разбера дали той беше в напрежение за това, което щях да му донеса. Но той в края на краищата беше делови човек. Той можеше да чака, докато партньорът му направи своите предложения. Йенке беше почти пет-десетгодишен, но не дипломат от кариерата. Баща му беше германец, майка му швейцарка. Баща му беше известен в нашата страна. Тук той беше построил един язовир. Алберт Йенке беше участвувал също в строителни предприятия и беше живял дълги години в Истанбул. Турция му беше втора родина. Роднинската връзка с Рибентроп му беше донесла предложението да премине на дипломатическа работа. Той беше приел това предложение тогава много неохотно.

На този човек, комуто аз бях служил като гаваз, трябваше да направя предложение, което щеше да звучи така чудовищно невероятно от устата на бившия му слуга и същевременно така голямо, че той непременно би трябвало да го провери. Но аз все още не бях сигурен. Не знаех как да започна разговора, от чийто изход зависеше всичко. Не само за мене и за него, а също и за страните, чиито граждани бяхме ние — за Турция и за Германия, — а може би за целия свят. В главата ми всичко се въртеше. Много неща лежаха на езика ми, но ми липсваше способността, шлифовката да формулирам това, което исках да кажа. За да прикрия своята неувереност, изведнаж започнах да говоря направо. Внезапно всичко се изливаше от устата ми като по масло.

— Турция и Германия винаги са работили и живели в приятелски отношения. Никога досега двете страни не са вдигали оръжие една срещу друга. Ние турците винаги сме обичали германците и това не се е променило…

Неговото лице остана затворено. Това, което казах, беше действително вярно, но от моята уста звучеше грозно и празно. Аз сам усещах, че в моите думи имаше много фалшиви тонове. Естествено Йенке не направи нито крачка, за да сподели „идеализма“ ми, но неговите подигравателни погледи ме вбесиха.

— В момента германците не са така добре, че да не приемат помощ откъдето и да дойде тя! — казах аз съвсем твърдо. — Аз съм в състояние да фотографирам в британското посолство с една „Лайка“, без телеобектив. Обикновена оптика, 1:2 или 1:1,5 — ако искате да съм точен и прецизен. Предлагам ви филмите. Върху всеки документ, който досега съм фотографирал, стои забележка „секретно“ или „строго секретно“…

Той ме прекъсна. Гласът му издаваше недоверие.

— У вас ли са филмите?

Пръстите ми си играеха с филмовите ролки в джоба. Но аз отговорих:

— Разбира се, не. В момента ви предлагам два филма. За тях искам двадесет хиляди лири стерлинги. Ако сте съгласни с предложението ми, всеки следващ филм ще струва петнадесет хиляди лири стерлинги.

Той потрепера, като чу цифрите. Бях успял да го извадя от неговата резервираност.

— Вие сте луд!

И сега, със същата подигравателна усмивка, която той имаше на устата си преди това за мене, му казах:

— Естествено, вие можете да отхвърлите! Две сгради по-нататък е съветското посолство. И то ще е съгласно да заплати, ако би могло да се информира за намеренията на своите съюзници.

Той размени поглед с жена си, която мълчаливо бе слушала, и каза:

— Ние не можем да ви гарантираме за такива суми, докато не знаем дали вашите филми действително имат някаква стойност. Освен това нямаме толкова пари тук.

— Тогава набавете парите от Берлин. Аз ще се обадя на 30 октомври. Вие тогава бихте могли да ми кажете дали Берлин приема.

Жена му се намеси за пръв път. Тя произнесе само едно име — „Мойзиш“.

Йенке я погледна, размисляйки. След това кимна с глава.

— Повикай го по телефона, моля. Нека той се занимава с това.

Той стана и се обърна към мене.

— Вече е късно — каза той бавно. — Ще ви свържа със съответния човек. Нека той да решава.

Погледнах часовника си. От три часа бях вече в посолството.

— Съжалявам, че ви отнемам повече време, отколкото се полага. Аз трябваше дълго да чакам тук.

Г-жа Йенке беше при телефона. Тя избра един номер, трябваше да почака малко, преди да бъде вдигната слушалката на другия край.

Не разбрах точно какво казваше тя, обаче все пак схванах, че тя моли лицето, назовано Мойзиш, да дойде бързо тук. Тя остави слушалката и каза на немски на мъжа си:

— Той си беше вече легнал.

— Толкова рано? Сега е едва десет и половина часът — казах аз.

— Вие разбирате немски? — двамата се спогледаха.

— Много малко.

През цялото време ние бяхме говорили на френски език.

— Аз също отивам да спя — каза Йенке. Той не се ръкува с мене. Когато беше вече на вратата, аз го запитах високо:

— Ще знае ли г-н Мойзиш, че някога съм бил ваш слуга?

— Аз не мога да ви забраня да му кажете това — отговори студено Йенке. — Аз почти бях забравил това! Сър Хю сигурно ще си спомня някога с неудоволствие за вашите услуги.

Той излезе навън. Жена му го последва.

Аз отново трябваше да чакам. Германците нямаха доверие в мене. Единственото, което бих могъл да протиповопоставя на това недоверие, беше търпението. Позволих си да опитам цигарите, които бяха на масичката за пушене. Английските, на които бях свикнал в британското посолство, бяха по-добри.